Стив Бери
Венецианското предателство (67)

65

Самарканд, 9:15 ч.

Двама от личната охрана на Зовастина поеха Касиопея от самолета. Беше й съобщено, че ще я отведат в двореца.

— Вероятно разбираш, че сама си търсиш неприятностите — подхвърли пред отворената врата на колата тя.

Зовастина не прояви охота да разговаря с нея на пистата, където можеха да ги чуят както членовете на екипажа, така и охраната. Луксозният салон на самолета беше далеч по-подходящо място, но през последните два часа от полета Касиопея не бе отронила нито дума.

— Тук неприятностите са част от живота — отвърна Зовастина.

Касиопея реши да й забие ножа в момента, в който й сложиха белезниците и я побутнаха към задната седалка.

— По отношение на костите допусна грешка.

Зовастина се замисли върху предизвикателството. Както и да го разглеждаше, пътуването до Венеция си беше чист провал. Направи крачка напред и попита:

— Защо?

В хладния пролетен въздух се носеше мириса на реактивно гориво, двигателите на самолета все още свистяха на ниски обороти.

— Имаше нещо, което пропусна да видиш — подхвърли Касиопея.

— Не мислиш ли, че вече е късно да ме дразниш?

Заплахата в гласа на Зовастина беше недвусмислена, но пленницата й я пренебрегна.

— Ако искаш да разкриеш загадката, ще трябва да се пазариш.

Не беше трудно да се разгадаят намеренията на тази демонична жена. Зовастина я взе със себе си именно защото подозираше, че тя знае нещо. Но до този момент Касиопея се държеше крайно предпазливо и не казваше нищо. Което беше напълно естествено, тъй като животът й зависеше от това доколко щеше да опази информацията си.

Единият от бодигардовете пристъпи напред и прошепна нещо в ухото на Зовастина. Тя го изслуша, по лицето й за миг пробяга изненада. Леко кимна и човекът се отдалечи.

— Неприятности? — попита Касиопея.

— Неизбежните проблеми на върховния министър — отвърна неопределено Зовастина. — С теб ще си поговорим по-късно.

 

 

Входната врата на къщата зееше. Не се виждаха следи от взлом. Вътре чакаха двама от членовете на Свещения отряд. Зовастина се втренчи в тях.

— Какво се е случило?

— Двамата от охраната са били убити с по един изстрел в главата. Станало е през нощта. Карин Уолд и медицинската сестра са изчезнали. Но дрехите им са тук. Будилникът на сестрата е навит за шест сутринта. Нищо не сочи, че са напуснали доброволно.

Зовастина тръгна към голямата спалня. Респираторът мълчеше, системата висеше във въздуха. Нима Карин беше избягала? И къде би могла да отиде? Обърна се и излезе във фоайето.

— Очевидци?

— Разпитахме обитателите на съседните къщи, но никой не е забелязал нищо.

Фактът, че инцидентът беше станал в нейно отсъствие, изобщо не беше случаен. Реши да се подчини на предчувствието и вдигна слушалката на близкия телефон. Набра номера на личната си секретарка, зададе й кратък въпрос и изчака около три минути, за да получи отговор.

— В 1:40 часа сутринта Винченти е пристигнал във Федерацията — съобщи жената. — Използвал е частен самолет и постоянната си виза.

Зовастина беше убедена, че зад неуспешния атентат стои именно Винченти. Със сигурност бе разбрал, че тя е напуснала Федерацията — Хенрик Торвалдсен и Касиопея Вит бяха доказателство за изтичащата информация от високопоставени лица в правителството й. Но какво можеше да направи?

— Госпожо министър — прозвуча гласът на секретарката в слушалката. — Тъкмо щях да ви търся. Имате посетител.

— Винченти? — попита малко по-бързо от необходимото тя.

— Не, друг американец.

— Посланикът?

Самарканд беше пълен с посланици на чужди държави и тя използваше голяма част от времето си за срещи с тях.

— Едуин Дейвис, заместник-съветник по националната сигурност на американския президент. Преди няколко часа е пристигнал в страната с дипломатически паспорт.

— Без предварително съгласуване?

— Просто се появи в двореца и поиска среща с вас. Отказва да съобщи целта на посещението си.

Това също не беше съвпадение.

— След малко ще бъда там.