Стив Бери
Венецианското предателство (63)

61

Венеция

— Някой знае ли какво е „скитала“? — попита Малоун.

Другите само се спогледаха.

— Вземате пръчка, увивате ивица кожа около нея и написвате посланието си върху кожата. После развивате кожата и добавяте още букви. Човекът, за когото е предназначено посланието, разполага със същата пръчка. Увива кожата около нея и така прочита посланието. Ако пръчката е по-дебела или по-тънка, посланието автоматично се превръща в безсмислица. Древните гърци са използвали скиталата за предаване на тайни послания.

— Откъде знаете подобни неща, по дяволите? — възкликна Дейвис.

— Скиталата е бърза, ефективна и изключва грешките — сви рамене Малоун. — Ето защо била изключително важна на бойното поле — едно великолепно средство за предаване на тайни послания. А в отговор на въпроса ви ще кажа откъде знам за нея — от книгите.

— Но ние не разполагаме с точната пръчка — възрази Дейвис. — Как тогава ще дешифрираме посланието?

— Спомнете си думите на Птолемей: Животът определя размерите на гроба. — Той вдигна медальона. — ZH означава живот. Тази монета е мярката.

— Но внимавай, защото втори шанс няма да има — подхвърли Стефани. — Златното фолио е твърде тънко. Няма начин да бъде навито повторно. Което означава, че имаме право само на един опит.

— И аз мисля така — кимна Малоун.

Напуснаха базиликата и се насочиха към църковните канцеларии. Малоун прецени, че диаметърът на медальона е около два сантиметра и половина. Трябваше да намерят нещо със същата дебелина, за да свърши работа. Дръжките на метлите, открити в склада, се оказаха твърде широки, а останалите предмети наоколо — прекалено тънки.

— Лампите светят, но помещенията са празни — отбеляза Малоун.

— Мичънър опразни сградата в момента, в който Зовастина остана сама край гробницата — поясни Дейвис. — Нямахме нужда от свидетели.

На полицата до ксерокса имаше кутия със свещи. Малоун извади една и внимателно я огледа. Диаметърът й беше малко по-голям от този на медальона.

— Сега ще си направим собствена скитала.

— В дъното на коридора има кухненски бокс — отгатна намеренията му Стефани. — Отивам да донеса нож.

Малоун уви пръсти около златната лента, защитена от парче мека хартия, която беше намерил в будката за продажба на билети за трезора.

— Някой от вас разбира ли старогръцки? — поинтересува се той.

Дейвис и Торвалдсен поклатиха глави.

— Значи ще ни трябва компютър. Думите, изписани на тази лента, със сигурност ще бъдат на старогръцки.

— Видях един в канцеларията, в която чакахме — каза Дейвис. — В дъното на коридора.

Стефани се върна с ножа.

— Тревожа се за Мичънър — погледна я Малоун. — Нищо не пречи на Виктор да го убие, след като Зовастина си замине.

— Няма да има проблем — обади се Дейвис. — Аз исках Мичънър да отиде с него.

— Защо? — учудено го погледна Малоун.

Едуин Дейвис го погледна така, сякаш се питаше дали може да му се довери.

— Какво има? — раздразнено попита Малоун.

Уловил кимването на Стефани, Дейвис отговори:

— Виктор работи за нас.

 

 

— Кой си ти!? — смаяно попита Виктор.

— Служител на Католическата църква, както знаеш. Но по всичко личи, че не си този, за когото се представяш. Президентът на Съединените щати ми поръча да говоря с теб.

Лодката все още се плъзгаше към кея. След няколко секунди Мичънър щеше да изчезне. Добре беше подбрал времето да направи разкритието си.

— Бях осведомен, че Зовастина те е наела от хърватските сили за сигурност, където преди това си бил вербуван от американците. Бил си им полезен в Босна и след като научили, че работиш за Зовастина, решили да подновят контактите с теб.

Виктор схвана, че информацията, напълно валидна, му се предлагаше като доказателство за искреността на посредника.

— Защо го правиш? — попита Мичънър. — Защо живееш в лъжа?

— Да речем, че не искам да бъда съден за военни престъпления — реши да бъде откровен Виктор. — В Босна се сражавах за другата страна. Всички вършихме неща, за които после съжалявахме. Успокоих съвестта си, като се прехвърлих от другата страна и помогнах на американците да заловят най-големите военнопрестъпници.

— Което означава, че ако научи това, другата страна ще има всички основания да те ненавижда — констатира Мичънър.

— Нещо такова.

— Американците още ли те държат с това?

— Убийството се преследва до дупка. В Босна е семейството ми, а там отмъщението се разпростира върху всички, които са ти близки. Избягах, за да бъда далеч, но когато откриха, че работя за Зовастина, американците ми предложиха избор: да ме предадат на босненците или на нея. Така стигнах до решението да работя за тях.

— Опасна игра — отбеляза Мичънър.

— Зовастина не знаеше нищо за мен — сви рамене Виктор. — Това е голямата й слабост. Убедена е, че хората около нея или умират от страх, или се прекланят пред величието й. — Замълча за момент и продължи: — Тази Касиопея Вит, която се появи в базиликата и която замина със Зовастина…

— Тя е част от всичко случващо се — кратко отвърна Мичънър.

Едва сега Виктор си даде сметка колко голяма грешка беше допуснал. Трябваше да направи нещо, за да я компенсира.

— Ние с нея се сблъскахме и в Дания. Опитах се да я убия заедно с другите двама от базиликата. Нямах представа коя е. Но с мен е свършено, ако разкаже на Зовастина какво се е случило.

— Касиопея няма да го направи. Тази вечер й казахме за теб още преди да влезе в базиликата. Ще разчита на помощта ти в Самарканд.

Сега разбра на какво се дължеше необичайното шушукане в страничното крило, а също така и странното мълчание на онези, с които се беше сблъскал в Дания. Лодката опря в пристана и Мичънър пъргаво скочи на бетона.

— Помогни й — рече той. — Чух, че била много изобретателна.

Особено когато убива, добави мислено Виктор.

— Бог да ти е на помощ, Виктор. По всичко личи, че ще имаш нужда от него.

— Той е безполезен.

— И аз едно време мислех така — усмихна се свещеникът, после поклати глава. — Но дълбоко грешах.

Виктор беше като Зовастина. Езичник. Нито по религиозни, нито по морални причини. Просто не му пукаше какво го чака след смъртта.

— И още нещо — спря се Мичънър. — В базиликата Касиопея спомена името на един мъж, Или Лунд. Американците искат да знаят дали е жив.

Пак това име. Първо го чу от жената, а сега и от Вашингтон.

— Беше — въздъхна Виктор. — Но сега не мога да бъда сигурен.

 

 

— Защо сме ви ние, след като имате вътрешен човек? — поклати глава Малоун.

— Защото не искаме да бъде разкрит — отговори Дейвис.

— Ти знаеше ли? — обърна се към Стефани той.

— Научих го съвсем наскоро.

— Мичънър се оказа перфектният посредник — добави Дейвис. — Нямахме идея как ще се развият нещата тук, но заповедта на Зовастина да го вземе със себе си беше добре дошла. Виктор трябва да помогне на Касиопея.

— Кой е Виктор?

— Не е обучаван от нашите. Преди години е вербуван от ЦРУ.

— Доброволно или по принуда?

Малоун знаеше, че много от агентите бяха принуждавани да сътрудничат.

— По принуда — отвърна след кратко колебание Дейвис.

— Това е проблем.

— Миналата година подновихме контактите с него. Помогна ни много.

— На такива като него не може да се вярва сто процента. Брой нямат случаите, при които съм бил предаван от набързо вербувани агенти. Те са проститутки.

— До този момент нямаме причини да се съмняваме в него.

— Вероятно си отскоро в играта — скептично поклати глава Малоун.

— Достатъчно дълго, за да знам, че рисковете са неизбежни.

— Разстоянието между риска и глупостта е много малко.

— Котън — въздъхна Стефани. — Наскоро разбрах, че именно Виктор е насочил вниманието на Винченти към нас.

— И в резултат Наоми е мъртва. Още една причина да не му вярваме.

Той остави смачканата хартия върху ксерокса и взе ножа от Стефани. Опря слонския медальон в дъното на свещта. Въпреки че беше обезформен и изтъркан от времето, диаметърът му почти съвпадаше с този на свещта. Няколко докосвания с ножа бяха достатъчни за отстраняването на излишния восък.

Подаде свещта на Стефани и внимателно разгъна хартията. Леко се изненада от факта, че дланите му са влажни. Хвана златната ивица между палеца и показалеца си и бавно започна да я развива. Притисна края към свещта в ръцете на Стефани и тънката ивица леко се уви около восъка.

Буквите, които допреди миг изглеждаха несвързани, изведнъж се подредиха. Той си спомни още една подробност за скиталата, за която беше чел. Това, което следва, има връзка с предходното. Посланието придоби смисъл.

Шест букви от старогръцката азбука.

КΛΙΜΑΞ?

— Отличен начин за шифроване както тогава, така и днес — промърмори Малоун. — Благодарение на него посланието е оцеляло две хиляди и триста години.

Златото беше плътно залепнало около свещта. Предупреждението на Птолемей, че втори шанс няма да има, се оказа абсолютно точно. При опит за развиване златната лента със сигурност щеше да се разпадне.

— Да потърсим компютъра — подкани ги той.