Стив Бери
Венецианското предателство (50)

48

Малоун забеляза чифт червени светлини, които подскачаха на около половин километър от тях. Лодка, останала без контрол.

— Виждаш ли ги? — извика той.

Стефани се изправи от другата страна на командното табло и напрегна очи в мрака.

— Намира се отвъд осветеното трасе — установи тя.

Той насочи лодката натам. Не след дълго разстоянието между двата съда се скъси до двеста метра и той установи, че другата лодка — същата по размер като тяхната — се намира в опасна близост до плитчините. Миг по-късно успя да различи неясна фигура, която скочи във водата. На борда се изправи друга, екнаха три последователни изстрела.

— Котън!

— Разбрах! — извика в отговор той и рязко завъртя руля по посока на мигащите светлинки. Другата лодка включи мотора си и започна да се отдалечава. Той тръгна да пресича курса й по диагонал, разпръсквайки високите вълни като ветрило. Разстоянието се намали до петдесетина метра, когато на носа на другия съд се изправи тъмна фигура с пистолет в протегнатата към тях ръка.

— Лягай! — изкрещя Малоун.

Стефани явно беше забелязала опасността, защото светкавично се хвърли на палубата. Той я последва миг преди над главите им да свирнат куршумите. Един от тях пръсна стъклото на задната кабина.

В следващата секунда Малоун отново беше на крака и се хвърли към руля. Другата лодка се носеше с пълна скорост към Венеция. Много му се искаше да я последва, но го спря мисълта за човека във водата.

— Потърси фенерче — дрезгаво заповяда той, намали скоростта и се насочи към мястото, на което засече червените светлинки.

Стефани се спусна в предната кабина, до слуха му достигна тракането на вратички. След миг тя се появи с фенерче в ръка.

Той намали скоростта до минимум, а тя се надвеси през борда и включи фенерчето. До слуха му достигна вой на сирени. Иззад близкото островче изскочиха три моторници с включени синьо-червени светлини, които се понесоха с пълна скорост към Торчело. Тежка нощ за италианската полиция.

— Виждаш ли нещо? — подвикна през рамо Малоун. — Някой падна от онази лодка.

Той гледаше напрегнато пред себе си, опитвайки се да предотврати евентуалния сблъсък. Нещо, което щеше да бъде трудно в тъмните води на канала.

— Там! — извика Стефани.

Той се хвърли към нея и почти веднага забеляза фигурата, която правеше усилия да се задържи на повърхността. Само секунда му беше необходима да разбере, че е Касиопея. Още преди да успее да реагира, Стефани захвърли фенерчето и скочи във водата. Той светкавично се обърна и хвана руля. Една-две маневри бяха достатъчни, за да се приближи странично към двете жени. Котън се наведе през борда, изтегли Касиопея и я сложи да легне върху палубата. Тя беше в безсъзнание. От рамото й висяха лък и кожен колчан със стрели. Започва да става интересно, помисли си той, после обърна тялото й на една страна и заповяда:

— Хайде, изкашляй водата!

Тя не реагира.

— Кашляй! — извика той и й нанесе силен удар в гърба.

Тя започна да кашля и да плюе, давейки се с всяко вдишване. Но поне дишаше.

 

 

Стефани се прехвърли в лодката.

— Доста е замаяна — докладва Малоун. — Но не е простреляна.

— Не е лесно да улучиш от люшкаща се лодка.

Той продължи да удря Касиопея по гърба, за да изкара погълнатата вода. Тя бавно започваше да идва на себе си.

— Добре ли си?

Очите й постепенно се фокусираха. Имаха особеното изражение, характерно за човек, получил силен удар в главата.

— Котън?

— Няма смисъл да те питам защо носиш лък и стрели, нали?

Касиопея докосна главата си и простена.

— Това мръсно копеле ме…

— Кой беше той? — безцеремонно я прекъсна Стефани.

— Ха! — втренчи се в нея другата жена. — Ти какво търсиш тук? — Докосна с длан мокрите й дрехи и добави: — Ти ли ме извади?

— Дължах ти го.

Малоун само беше чувал за инцидента през есента във Вашингтон, тъй като по същото време се намираше под обсада в Синай. Но случилото се явно беше сближило двете жени. В момента обаче го интересуваше друго.

— Колко са жертвите на пожара в Торчело?

Касиопея не му обърна внимание, заета да подсушава цевта на големия глок, който измъкна от колана си. Това едва ли беше нужно, тъй като този модел пистолети се славеха с изключителната си водоустойчивост. Знаеше го от личен опит.

— Трябва да побързаме — изправи се тя.

— Виктор ли беше в онази лодка? — попита с нарастващо раздразнение Малоун.

Успяла да възвърне самообладанието си, младата жена гневно го стрелна с очи.

— Вече ти казах, че не те засяга! Тази битка не е твоя!

— Как ли пък не! Тук стават неща, за които и понятие си нямаш!

— Вече знам, че Или е убит от ония мръсници в Азия по заповед на Зовастина!

— Кой е Или? — попита Стефани.

— Дълга история — въздъхна Малоун. — Която ни създава доста проблеми в момента.

Касиопея продължаваше да изтръсква водата от пистолета и мъглата от съзнанието си.

— Трябва да тръгваме — повтори тя.

— Случайно да си видяла сметката на някой? — поинтересува се Малоун.

— Едното копеле го изпържих като риба!

— За което със сигурност ще съжаляваш.

— Благодаря за съвета. Да вървим!

— Накъде тръгна Виктор? — опита се да я забави той.

Тя свали лъка от рамото си.

— Хенрик ли ти го изпрати? — полюбопитства Малоун, спомнил си за платнената торба в ресторанта.

— Казах ти, че не твоя работа, Котън!

— Касиопея — обади се Стефани. — Не знам дори и половината от случилото се тук, но ти очевидно не си в състояние да разсъждаваш трезво. Помниш ли какво ми каза есента? „Използвай главата си.“ Сега е твой ред да го направиш. Кажи, какво стана?

— Теб също не те засяга, Стефани! Стой настрана. Дебна тези типове от месеци! И тази вечер най-накрая ми паднаха на мушката. На единия му видях сметката, сега ми трябва и другият. Да, той наистина е Виктор — същият, който е участвал в убийството на Или. Изгорили са го. Но защо? — Гласът й трепна и изтъня. — Трябва да разбера!

— Ще го направим заедно — предложи Малоун.

Касиопея закрачи напред-назад, като видимо се олюляваше. В момента не можеше да направи нищо, а и прекрасно знаеше, че двамата й спътници нямат намерение да се оттеглят. Улови се с две ръце за перилата и напълни гърдите си с въздух.

— Добре — промълви след къса пауза тя. — Добре. Имате право.

Дали това означава помирение? — запита се Малоун.

Касиопея остана неподвижна.

— Нещата са лични. Много по-лични, отколкото допускате. — В гласа й се долови леко колебание. — Не става въпрос само за Или.

Споменаваше го вече за втори път.

— Защо не ни обясниш?

— А защо да го правя?

Той много искаше да й помогне, но не виждаше смисъл да спори с нея. Измести поглед към Стефани, която веднага го разбра и кимна.

Върна се зад руля и включи двигателя. Насреща им летяха още полицейски моторници, поели курс към Торчело. Котън се насочи към Венеция, следвайки далечните сигнални светлини на Виктор.

— Няма да открият труп — обади се Касиопея. — От музея ще остане само пепел.

— Нещо ново за Наоми? — поинтересува се Малоун.

Въпросът му беше предназначен за Стефани.

— Нищо, вече двайсет и четири часа — отвърна тя. — Затова съм тук.

— Коя е Наоми? — пожела да узнае Касиопея.

— Това пък е моя работа! — натъртено рече Малоун.

Тя замълча, после попита:

— Къде отиваме?

Той погледна часовника си. Светещият циферблат показваше 00:45 ч.

— Споменах, че тук се случват много неща. По една случайност ние знаем къде отива Виктор.