Стив Бери
Венецианското предателство (48)

46

Виктор гледаше как жената изкачва стъпалата към палубата с пистолет в ръка.

— Хареса ли ти пожара? — попита тя.

— Тъпа кучка! — изсъска той, остави мотора да работи на празен ход и тръгна към нея.

— Хайде де, ела! — подкани го тя и насочи пистолета в главата му.

Очите й бяха потъмнели от омраза.

— Убиваш, без да ти мигне окото, а? — спря се той.

— Ти също.

— И кого съм убил?

— Може би си бил ти или някой друг от вашия Свещен отряд. В Самарканд, преди три месеца. Или Лунд. Къщата му изгоря до основи от вашия гръцки огън.

Той си спомни мисията. Беше я изпълнил лично по нареждане на Зовастина.

— А ти си онази от Копенхаген. Видях те пред музея, а след това и в къщата.

— Където се опита да ни убиеш.

— Май сами си го търсехте — ти и приятелчетата ти.

— Какво знаеш за смъртта на Или? Ти си шеф на Свещения отряд на Зовастина.

— Откъде знаеш? — учуди се той, после изведнъж се досети. — Монетата, която разгледах в онази къща. Снели сте отпечатъци.

— Умник.

Личеше, че тя се бори с някакви болезнени мисли, и той реши да раздуха пожара на емоциите й.

— Или беше убит.

— Ти ли го направи?

Виктор забеляза лъка и кожения колчан със стрели, окачени на рамото й. С тях хладнокръвно беше подпалила музея, след като беше залостила вратата. Реши да внимава.

— Бях там — отвърна на въпроса й той.

— Защо Зовастина нареди да го убият?

Лодката се поклащаше върху невидимите вълни, течението бавно я отнасяше. Единствената светлина идваше от слабата лампичка на пулта за управление.

— Ти и твоите приятели, включително онзи Или, бяхте замесени в неща, които не ви засягаха.

— Но сега ти си замесен в нещо, което те засяга. Дойдох да ви премахна. Единият си отиде, сега е ред на другия.

— И какво ще спечелиш?

— Удоволствието да те гледам как умираш.

Тя вдигна пистолета и стреля.

 

 

Малоун намали газта и се ослуша.

— Чу ли?

— Изстрел — прошепна Стефани. — Някъде наблизо.

Той протегна врат и надникна над предпазното стъкло. Пожарът над Торчело на около километър и половина пред тях бушуваше с пълна сила. Влажната мъгла се вдигаше, видимостта се подобряваше.

Той напрегна слух, но не долови нищо. После протегна ръка и включи двигателя.

 

 

Касиопея стреля по посока на носа, куршумът се заби на сантиметри от крака на Виктор.

— Или не беше сторил зло на никого. Защо го уби тя? — Пистолетът оставаше насочен в гърдите му. — Защо?!

Въпросът беше зададен през стиснати зъби и прозвуча по-скоро умолително, отколкото гневно.

— Зовастина е жена с мисия. А твоят Или се изпречи на пътя й.

— Но с какво й попречи? Той беше историк!

Стана й мъчно, че говори за него в минало време. Вълните се плискаха зад ниския борд, вятърът продължаваше да тласка лодката встрани.

— Няма да повярваш с каква лекота тя убива хора — отвърна Виктор.

Начинът, по който избягваше въпросите, само усили гнева й.

— Хвани руля! — изсъска Касиопея и зае позиция от другата страна на пулта за управление. — Потегляй, но бавно и внимателно!

— Накъде?

— Към „Сан Марко“.

Той се обърна, подаде газ и рязко завъртя руля. Лодката се люшна наляво, палубата избяга изпод краката й. Възползвайки се от моментното й колебание дали да стреля, или да запази равновесие, той се хвърли към нея.

 

 

Виктор знаеше, че трябва да убие тази жена. Тя беше олицетворение на провала. Ако Зовастина научеше, доверието й към него завинаги щеше да бъде изгубено. Да не говорим за случилото се с Рафаел. Лявата му ръка се вкопчи във вратата на задната кабина. Използвайки рамката като лост, краката му се отлепиха от люлеещата се палуба и с всичка сила се забиха в тялото на жената. Тя успя да блокира удара и политна напред.

Площта на кабината беше около два квадратни метра, с отвори за достъп от двете страни. Моторът виеше на максимални обороти, а останалата без управление лодка се мяташе по вълните. Предпазното стъкло се покри с водни пръски. Жената продължаваше да стиска пистолета, но имаше проблем с равновесието.

Той замахна и я улучи в брадичката с ръба на дланта си. Главата й се отметна назад и се удари в нещо твърдо. Той се възползва от зашеметяването й, завъртя руля в обратна посока и намали оборотите на двигателя. Страхуваше се да не навлязат в плитчините, където имаше опасност витлото да се оплете в гъстите водорасли.

Небето над Торчело беше озарено в оранжево. Лодката подскачаше по вълните, а жената стискаше главата си с две ръце. Виктор я изрита във водата, решил да повери съдбата й на природните стихии.