Метаданни
Данни
- Серия
- Котън Малоун (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venetian Betrayal, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2019)
Издание:
Автор: Стив Бери
Заглавие: Венецианското предателство
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-172-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7568
История
- —Добавяне
24
Копенхаген
Касиопея отпи глътка вино, докато Малоун осмисляше историята, която чу.
— Нека ти обясня връзката, която пробуди интереса ни, Котън — промълви след известно време тя. — Вече ти споменахме за рентгеновата флуоресценция. Тази техника е открита от един изследовател в Музея за антично изкуство в Самарканд, а на Или му хрумна да я използва върху древните византийски текстове. Именно така откри изписаното на молекулярно ниво.
— Повторно използваният пергамент се нарича „палимпсест“ — добави Торвалдсен. — Едно наистина гениално откритие. След като изтривали оригиналното мастило и запълвали пергамента с нов текст, монасите го нарязвали, превръщайки го в подобие на днешните книги.
— Разбира се, много от тези така оформени „страници“ са загубени, тъй като не били пришити една към друга — продължи Касиопея. — Но Или откри няколко, които бяха почти недокоснати. Една от тях съдържаше неизвестни теореми на Архимед. Това е много важно откритие, тъй като до нас почти не са достигнали негови текстове. — Замълча за момент, погледна го в очите и добави: — А в друга откри формулата на гръцкия огън.
— С кого е споделил откритието си? — попита Малоун.
— С Ирина Зовастина, върховен министър на Централноазиатската федерация — отговори Торвалдсен. — Тя го помолила да запази откритието си в тайна, поне за известно време. Трудно му било да откаже, защото тя плащала добре, а освен това го насърчила да продължи анализите на ръкописите в музея.
— Или също предпочитал откритието да се запази в тайна, поне докато се убеди, че новата техника действа — добави Касиопея. — Искал да изследва максимално количество ръкописи, преди да го обяви публично.
— Но го е споделил с теб — отбеляза Малоун.
— Беше много развълнуван и му трябваше отдушник. И беше сигурен, че аз ще запазя тайната.
— Преди четири месеца — продължи Торвалдсен — Или попадна на нещо изключително важно в един от палимпсестите: „История“ от Йероним от Кардия, сънародник и приятел на Евмен, един от най-способните военачалници на Александър Велики, който изпълнявал ролята и на негов личен секретар. Оцелели са само фрагменти от написаното от Йероним, които обаче се смятат за надеждни източници. Пълно описание на управлението на Александър, дело на достоверен наблюдател. — Възрастният мъж направи кратка пауза и добави: — Една наистина фантастична история, Котън. Ти си чел част от нея, отнасяща се до смъртта на Александър и отварата.
Касиопея усети, че Малоун е заинтригуван. Понякога той й напомняше на Или. И двамата имаха ироничен поглед върху света, умееха да разнищват проблемите от всички страни и да извъртат аргументите в своя полза. И да не се забъркват — за нейно огромно раздразнение. Но за разлика от Малоун, който излъчваше физическа самоувереност и снизходително отношение към околните, Или впечатляваше със своята интелигентна разсъдливост и деликатност. Касиопея беше съвсем различна от него, включително и във физическо отношение. Мургава и тъмнокоса мюсюлманка от испански произход, на нея й беше приятно да бъде в компанията на бледия скандинавец протестант.
Нещо, което не й се беше случвало от години.
— През зимата на 321 година преди Христа, близо година след смъртта на Александър, погребалната процесия най-после потеглила към Вавилон — поднови разказа си тя. — По това време Пердика вече бил решил да погребат покойния владетел в Македония, което било в разрез с предсмъртното желание на Александър да бъде погребан в Египет. Но тази страна вече била под управлението на Птолемей, друг от неговите генерали, който я обявил за своята част от империята. Пердика бил регент настойник на невръстния Александър IV, а според македонските закони новият владетел бил длъжен да осигури достойно погребение на предшественика си…
— Което означавало, че ако Александър бъде погребан в Египет, Птолемей щял да получи повече права върху трона от регента — довърши вместо нея Малоун.
— Точно така — кимна Касиопея. — По онова време господствало поверието, че ако царят не бъде погребан на македонска земя, родословието му се прекъсва. Но в случая наследството на трона било прекъснато, макар че Александър бил погребан в Македония.
— Чел съм нещичко за това — кимна Малоун. — Птолемей отвлякъл погребалната процесия на територията на днешна Сирия и прехвърлил тленните останки на Александър в Египет. Пердика направил два опита да прекоси Нил и да нахлуе в Египет, но бойците му се разбунтували и го убили с копията си.
— След което Птолемей неочаквано отказал регентството, предложено му от армията — добави Торвалдсен. — Би могъл да стане владетел на цялата империя, но той предпочел да си остане в Египет. Странно, нали?
— Може би не е искал да бъде цар. От това, което съм чел, по онова време е имало толкава много предателства и цинизъм, че никой не е оцелявал за дълго. Убийствата са били неразделна част от политическия живот.
— По всяка вероятност Птолемей е знаел нещо, което е било тайна за останалите — подхвърли Касиопея и веднага забеляза интереса в очите на Малоун. — Че тялото в Египет не е принадлежало на Александър.
— О, чел съм и тази версия — усмихна се Малоун. — Според нея Птолемей подменил трупа на Александър с този на обикновен мъртвец, след което спокойно позволил на Пердика и поддръжниците му да го отвлекат. Но това са само слухове, без каквито и да било доказателства.
— Имам предвид нещо съвсем различно — поклати глава тя. — То е подробно описано в пергамента, открит от Или. Тялото, изпратено за погребение на изток през 321 година, не е било на Александър. Подмяната е станала още във Вавилон, година по-рано. Самият Александър бил погребан на място, известно на малцина. И те добре са опазили тайната: цели две хиляди и триста години.
От екзекуцията на Главк бяха изтекли три дни. Разкъсаното му тяло остана извън стените на Вавилон и се превърна в плячка на дивите животни, които все още оглозгваха костите му. Но яростта на царя не стихна. Той продължаваше да бъде избухлив, подозрителен и нещастен. В един момент извика личния си секретар и заяви, че скоро ще умре. Това изявление смая Евмен, който не можеше да си представи света без Александър. Царят поясни, че боговете са нетърпеливи и времето му на земята изтича. Евмен почтително го изслуша, но не му повярва. Александър от дълго време се смяташе за смъртен наследник на Зевс, а не на Филип. Фантастично твърдение, разбира се, но след великите му завоевания мнозина повярваха в него. После Александър спомена Роксана и детето в утробата й. В случай че бъдеше момче, то щеше да има всички основания да претендира за трона, но царят си даваше сметка, че гърците няма да приемат владетел с чужда кръв. Каза на Евмен, че неговите военачалници ще се сборичкат за останките от империята, но той не желаеше да участва в тази борба. „Нека сами определят съдбата си“ отсече той. После сподели с Евмен, че желае да бъде погребан при Хефестион. Като Ахил, който пожелал прахът му да бъде смесен с този на неговия любим. „Ще изпълня желанието ти — каза Евмен. — Прахът ти ще бъде смесен с неговия.“ Но Александър поклати глава: „Не, искам да бъдем погребани заедно“. Евмен, който бе видял с очите си огромната погребална клада на Хефестион, попита как е възможно това. Тогава Александър му призна, че изгореното тяло във Вавилон не било на Хефестион. Още през есента заповядал да го балсамират и да го отнесат до вечния му дом. Александър желаеше същото и за себе си. „Искам да бъда мумифициран — заповяда той. — И да бъда пренесен на място с чист въздух.“ Накара Евмен да се закълне, че ще изпълни желанието му в пълна тайна. Позволи му да използва помощта само на двама души, които назова поименно.
Малоун отмести очи от екрана. Дъждът навън се усилваше.
— Къде са го отнесли? — попита той.
— Нещата са много объркани — въздъхна Касиопея. — Според Или ръкописът датира от около четирийсет години след смъртта на Александър. — Протегна ръка към компютъра и превъртя няколко страници. — Прочети това. Друг откъс от Йероним от Кардия.
Колко жалко, че Александър Македонски, най-великият от царете, ще лежи в никому неизвестен гроб. Макар че сам бе пожелал вечното спокойствие, подобна съдба не е подходяща за владетел като него. По отношение на своите приближени Александър се оказа прав. Генералите се изпокараха помежду си и започнаха да избиват всеки, който им се изпречеше на пътя. Най-голям късмет сред тях имаше Птолемей, управлявал Египет в продължение на трийсет и осем години. През последната година от своето управление той научи, че пиша тази хронология, и ме покани в двореца си в Александрия. Знаеше, че съм близък приятел с Евмен, и прочете с интерес написаното досега. После потвърди, че тялото, погребано в Мемфис, не е на Александър, и подчерта, че го знае още от времето, когато бе нападнал погребалната процесия. Години по-късно любопитството му го принудило да изпрати хора да разследват случая. Повиканият в Египет Евмен потвърдил, че Александър е погребан на място, което знаел единствено той. По онова време гробницата в Мемфис вече била превърната в храм. „И двамата сме се сражавали редом с Александър и с радост бихме дали живота си за него — казал му Птолемей. — Затова вечният му дом не бива да остане тайна.“ Обзет от угризения и усетил искреността на Птолемей, Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите му разкрили тайната на живота. Малко по-късно Евмен умрял. Птолемей си спомни какво му отговорил Александър, когато го попитал на кого оставя царството. „На най-умния“, отвърнал той. Ето какво ми каза после Птолемей:
„А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти.
Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.
Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса.
Размерите на гроба се определят от живота.
Но внимавай, защото ще имаш само един шанс за успех.
Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище.“
После Птолемей ми подаде сребърен медальон, върху който бе изсечен Александър в битка със слоновете. Каза, че лично е заповядал да изсекат тези монети за прослава на битката. А после добави да се върна при него, след като разгадая думите му. Но само месец по-късно Птолемей умря.