Стив Бери
Венецианското предателство (24)

22

Копенхаген, 19:45 ч.

Малоун довършваше вечерята си в кафе „Норден“ — заведение на два етажа, с изглед към сърцето на Хьобро Плац. Времето се беше развалило, хладният априлски дъжд обливаше плочите на пустия градски площад. Но на него му харесваше. Беше се настанил удобно до отворения прозорец на втория етаж и се наслаждаваше на дъжда.

— Благодаря ти за помощта днес — подхвърли през масата Торвалдсен.

— Защото почти ни взривиха, и то на два пъти? — вдигна вежди Малоун. — Стига, нали за това са приятелите?

Довърши гъстата доматена супа, която беше специалитет на заведението и беше изключително вкусна. Имаше куп въпроси, но беше сигурен, че отговорите на Торвалдсен щяха да идват мъчително, на час по лъжичка.

— В къщата Касиопея спомена, че знаете къде се намират тленните останки на Александър Велики. Как е възможно?

— Научихме доста неща по въпроса.

— От приятеля на Касиопея в самаркандския музей?

— Повече от приятел, Котън.

Малоун вече знаеше, че е така.

— Кой е той?

— Казва се Или Лунд. Израснал е тук, в Копенхаген. Със сина ми Кай бяха приятели.

Малоун долови мъката в гласа на приятеля си и сърцето му се сви. Той самият беше в Мексико Сити, когато убиха сина на Торвалдсен. Успя да разкрие и залови стрелците, но един куршум улучи и него. Ужасно е да загубиш детето си. Не искаше дори да си помисли, че това можеше да се случи и с Гари, петнайсетгодишния му син.

— Кай мечтаеше да служи на страната си, докато Или предпочете историята. Защити докторат и стана експерт по древногръцка история. Работил е в няколко европейски музея, преди да замине за Самарканд. Там разполагат с великолепна колекция, а Централноазиатската федерация има специална програма за насърчаване на науката и изкуството.

— Как са се запознали?

— Аз ги запознах преди три години. Бях убеден, че ще бъде добре и за двамата.

— И какво стана? — попита Малоун, отпивайки глътка от чашата си.

— Той умря. Преди по-малко от два месеца. Касиопея го понесе изключително тежко.

— Обичаше ли го?

— Тя умее да прикрива чувствата си — сви рамене Торвалдсен. — Проявява ги твърде рядко.

Но съвсем наскоро не бе успяла да ги прикрие, помисли си Малоун. Тъга при вида на горящия музей, мрачен поглед, насочен някъде далеч над канала, начинът, по който очите й избягваха неговите. Без думи, но поведението й казваше всичко.

Малоун зададе въпросите си веднага след като лодката им опря в пристана на Кристиангаде, но Торвалдсен обеща да му отговори вечерта. После една кола върна Малоун в Копенхаген, където той успя да подремне и дори да поработи в книжарницата. На два пъти отскочи до историческия раздел и намери няколко книги за Гърция и Александър Велики. Но през цялото време си мислеше за думите, изречени от Торвалдсен: Касиопея се нуждае от помощта ти.

Сега започваше да проумява.

Насочи поглед към пустия площад точно навреме, за да види как Касиопея излиза от книжарницата му и хуква под дъжда, притиснала найлонов плик под мишница. Преди около половин час й беше дал ключа, за да използва компютъра и телефона.

— Местонахождението на гроба на Александър е тясно свързано с ръкописите, открити от Или — каза Торвалдсен. — Той пръв помоли Касиопея да издири слонските медальони. Но когато се заловихме с тази работа, разбрахме, че някой вече ни е изпреварил.

— По какъв начин Или е свързал ръкописа с медальоните?

— Станало е в Самарканд, след като изследвал една от монетите и открил миниатюрните букви ZH. Те имали връзка с ръкописа. След смъртта на Или Касиопея реши да продължи делото му.

— И потърси помощта ти?

— Която нямаше как да й откажа — обясни Торвалдсен.

Малоун се усмихна. Колко от приятелите му можеха да купят цял музей, да изработят дубликати на всички експонати в него, а после да го оставят да изгори? Фигурата на Касиопея изчезна под прозоречния перваз. Входната врата се захлопна, стъпките й прозвучаха по стълбите за горния етаж.

— Днес доста се понамокри — подхвърли той, когато главата й изникна над парапета.

Косата й беше прибрана на конска опашка, дъждовните капчици блестяха по джинсите и пуловера й.

— В такова време никое момиче не изглежда добре.

— Е, не е съвсем така.

— Днес май си настроен кавалерски, а? — погледна го с любопитство тя.

— Всеки има такива мигове.

Тя извади лаптопа му от найлоновия плик и се обърна към Торвалдсен.

— Прехвърлих всичко.

— Ако знаех, че ще го пренасяш под дъжда, щях да ти поискам депозит — намеси се Малоун.

— Чакай да видиш какво има вътре.

— Разказах му за Или — обади се Торвалдсен.

Полутъмното заведение беше празно. Малоун се хранеше тук най-малко три-четири пъти в седмицата, винаги на същата маса и по същото време. Самотата му харесваше.

Касиопея втренчено го погледна.

— Съжалявам — промълви той.

— Благодаря.

— И аз ти благодаря, че ми спаси задника.

— И сам щеше да се оправиш. Аз просто ускорих нещата.

Той обаче не беше толкова сигурен, спомняйки си положението, в което се бе озовал. Искаше да научи повече за Или Лунд, най-вече как той беше успял да проникне в заключения сейф на нейните чувства. Не се съмняваше, че му е било трудно, тъй като и собствените му чувства бяха защитени от много ключалки и алармени системи. Но предпочете да замълчи. Когато емоциите бяха неизбежни, винаги постъпваше така.

Касиопея включи лаптопа и на екрана се появиха сканираните файлове. Те съдържаха думи на старогръцки — на места избледнели и някак призрачно сиви.

— Една седмица след смъртта на Александър Велики през 323 година преди Христа във Вавилон пристигнали майстори по балсамирането от Египет — започна Касиопея. — Те установили, че въпреки адската жега тялото на пълководеца било отлично съхранено, сякаш бил жив. Приели го като знак от боговете, които немеели пред неговото величие.

Малоун беше чел доста неща по темата.

— Това е доста странно — каза той. — Вероятно е бил все още жив, но в дълбока кома.

— Да, според съвременната медицина — съгласи се тя. — Но в онези години комата била непознато състояние. По тази причина египтяните мумифицирали тялото.

— Каква ирония на съдбата — поклати глава той. — Най-великият завоевател в историята бил убит от балсаматори.

Касиопея се усмихна в знак на съгласие.

— Процесът на мумифициране обикновено траел около седемдесет дни — поясни тя. — Идеята била тялото да изсъхне достатъчно, за да се спре процесът на разлагане. Но върху Александър бил приложен друг метод — потопили го в бял пчелен мед.

Той знаеше, че пчелният мед е субстанция, която не подлежи на разлагане. С течение на времето тя кристализира, но запазва нормалния си състав и се възстановява чрез обикновено нагряване.

— Медът би трябвало да съхрани тялото на Александър по-добре от мумифицирането — добави Касиопея. — След процедурите то било увито с позлатено ленено платно и поставено в златен саркофаг, облечено в разкошна роба и корона на главата. Пространството около него било плътно запълнено с мед. Тялото останало във Вавилон в продължение на година, докато била изработена обсипаната със скъпоценни камъни погребална каляска. Едва тогава траурната процесия напуснала Вавилон.

— И тогава започнали и погребалните игри — добави Малоун.

— Точно така — кимна тя. — Пердика, един от генералите на Александър, свикал спешно събрание на приближените един ден след смъртта на Александър. По това време Роксана, азиатската съпруга на Александър, била бременна в шестия месец. Пердика настоявал да се изчака раждането, преди да се предприеме каквото и да било. Ако детето било момче, то автоматично ставало законен наследник на мъртвия цар. Но другите се противопоставили, защото не желаели монарх с варварска кръв. Те предложили за цар Филип, доведения брат на Александър, въпреки доказаното му слабоумие.

Малоун си припомни още подробности от това, което беше чел по въпроса. Практически битката започнала още около смъртното ложе на Александър. После Пердика свикал общо събрание на македонците, в което „участвало“ и тялото на владетеля, извадено на показ за респект. Събранието гласувало отказ от предстоящата военна кампания в Арабия и разделяне на империята. Управлението й било разпределено между приближените на Александър. Размириците започнали веднага, тъй като генералите се сбили помежду си. В края на лятото Роксана родила момче, което било кръстено Александър IV. В името на мира било решено детето и доведеният брат Филип да получат титлата цар, въпреки че приближените на Александър управлявали своите територии, без да се съобразяват с тях.

— Шест години по-късно доведеният брат бил убит от Олимпия, майката на Александър, нали? — попита Малоун. — Тя ненавиждала детето още от рождението му, защото Филип Македонски я изоставил, за да се ожени за майката. Няколко години по-късно Роксана и Александър IV били отровени. Никой от двамата никога не е управлявал.

— Убита била и сестрата на Александър — добави Торвалдсен. — Така било прекъснато родословието. Никой от семейството не останал жив и великата империя рухнала.

— Но какво общо имат с това слонските медальони? И с днешната действителност?

— Много общо според Или — промълви Касиопея.

Той разбра, че му предстои да чуе още неща.

— Какво е твоето мнение?

Тя нерешително замълча, сякаш не желаеше да изкаже гласно съмненията си.

— Добре — бързо отстъпи Малоун. — Ще ми кажеш, когато си готова.

После му хрумна нещо друго и той се обърна към Торвалдсен.

— А какво ще стане с останалите два медальона, които се намират в Европа? Ти ги спомена пред Виктор, който най-вероятно вече е тръгнал по следите им.

— Ние сме го изпреварили.

— Някой вече се е добрал до тях, така ли?

Торвалдсен погледна часовника си.

— Да се надяваме. Поне до единия.