Стив Бери
Венецианското предателство (23)

21

Амстердам, Холандия, 19:30 ч.

Стефани Нел се измъкна от таксито и побърза да нахлупи качулката на главата си. Априлският дъжд се беше превърнал в истински порой, водата се стичаше между едрите павета на уличната настилка, устремена към градските канали. Причина за това бедствие беше неотдавнашната буря в Северно море. Облаците в индиговосиньо бяха затиснали града, гъстите водни струи се виждаха съвсем ясно на светлината на уличните лампи.

Стефани тръгна по тротоара, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си. Не след дълго прекоси мост за пешеходци и навлезе в „Рембрандплайн“. Веднага й направи впечатление, че лошото време изобщо не беше намалило навалицата пред витрините за пийпшоу, гей баровете и заведенията със стриптийз.

Навлизайки по-дълбоко в района на червените фенери, тя мина покрай дългата редица публични домове с ярко осветени витрини, зад които момичетата обещаваха пълна наслада със своите колани и кожени камшици. На една от тях азиатка, облечена в характерните плътно прилепнали дрехи, лениво прелистваше някакво списание, преметнала крак върху крак на тапициран стол.

Бяха й казали, че вечерните посещения в района са по-малко опасни от сутрешните и ранните следобедни, когато там се появяваха отчаяни наркомани и сводници, готови на всичко, за да изкарат някакви пари. Едновременно с това я предупредиха да не се доближава до северния край, в близост до „Нювемаркт“, където е опасно по всяко време на денонощието. Прекосила невидимата граница, Стефани предпазливо навлезе в забранената зона. Озъртайки се във всички посоки, тя се отправи към кафето в далечния край на улицата.

Заведението се казваше „Ян Хойвал“ и заемаше партерния етаж на триетажен склад. Едно от така наречените „кафяви“ кафета, каквито имаше стотици на „Рембрандплайн“. Тя бутна вратата и веднага усети миризмата на горящ канабис. Никъде в заведението не се виждаше често срещаната по тези места табела „БЕЗ ДРОГА, МОЛЯ!“.

Заведението беше претъпкано с посетители, задушният въздух тежеше от халюциногенната мъгла, воняща на горящо мокро въже. А от комбинацията с миризмата на пържена риба и печени кестени очите й се насълзиха. Отметна качулката и изтръска дъждовната вода на вече мокрите плочки във фоайето.

После видя Клаус Дир. Малко над трийсет, русокос, с бледо обветрено лице — точно според описанието.

За пореден път си напомни защо е тук: за да върне услуга. Касиопея Вит я беше помолила да се свърже с Дир. Не можеше да й откаже, тъй като й дължеше най-малко една услуга. Според проверката, която направи, преди да тръгне насам, Дир, холандец по произход, бе получил образованието си в Германия и в момента работеше като химик в местна фирма за пластмасови изделия. Хобито му беше нумизматиката. Притежаваше доста добра колекция от монети, една от които беше привлякла вниманието на приятелката й мюсюлманка.

Холандецът стоеше сам пред висока до гърдите му масичка, пиеше тъмна бира и похапваше пържена риба. В пепелника димеше ръчно свита цигара, зеленикавият дим от която определено не беше от тютюн.

— Казвам се Стефани Нел — представи се на английски тя. — Аз ви се обадих.

— Казахте, че искате да купите.

Липсата на любезност означаваше само едно: „Казвай какво искаш, плащай и аз изчезвам“. Следващото, което забеляза Стефани, бяха изцъклените, сякаш стъклени очи. В това нямаше нищо чудно, защото и на нея започваше да й се вие свят.

— Както споменах по телефона, интересувам се от слонския медальон.

— Защо? — попита русокосият, след като отпи голяма глътка бира. — Той няма особена стойност, а аз мога да ви предложа много по-ценни монети.

— Сигурна съм, че е така, но аз искам медальона. Вие казахте, че се продава.

— Казах, че зависи от цената, която ще предложите.

— Може ли да го видя?

Клаус бръкна в джоба си. Тя пое прозрачното пликче и насочи поглед към монетата вътре. От едната й страна имаше воин на слон, който сякаш предизвикваше конника на другата. Беше голяма колкото петдесет цента и доста изтъркана.

— Не разбирате нищо, нали? — подхвърли Клаус.

— Правя услуга на друг човек — реши да бъде откровена тя.

— Искам шест хиляди евро.

Касиопея беше казала да плати колкото й поискат. Цената не беше от значение. Но сега, заковала очи в изтъркания къс метал, Стефани се запита защо толкова невзрачно нещо струва толкова скъпо.

— Съществуват само осем монети като тази — сякаш отгатна мислите й Клаус. — Шест хиляди евро е много добра цена.

— Само осем? — вдигна вежди тя. — Тогава защо я продавате?

Той вдигна с пръсти горящия фас, смукна и бавно изпусна гъст облак дим.

— Защото ми трябват пари.

Насълзените му очи отново придобиха стъкленото си изражение и се сведоха към бирата.

— Толкова ли сте зле?

— А на вас какво ви пука?

В същия миг от двете страни на Клаус се изправиха двама мъже. Единият рус, другият мургав. В чертите им се долавяше странна арабско-азиатска смесица. Навън дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, но палтата им бяха сухи. Русият изви ръката на Клаус и опря нож в корема му. Мургавият преметна ръка през раменете й във фалшива прегръдка, а острието на ножа му я боцна между ребрата.

— Медальонът! — изръмжа русият и кимна. — Сложи го на масата.

Стефани се подчини, без да протестира. Мургавият прибра монетата в джоба си.

— Сега ние ще си тръгнем, а вие оставате — рече той, облъхвайки я с дъх на бира.

Тя нямаше никакво намерение да ги предизвиква. Беше от хората, които проявяват респект към насоченото оръжие. Двамата спокойно напуснаха кафето.

— Свиха ми монетата! — изхленчи Клаус. — Тръгвам след тях!

Тя не разбра дали това е обикновена глупост, или този тип просто се беше надрусал.

— А какво ще кажеш, ако аз се заема с тази работа?

Той сепнато я погледна, в очите му се появи подозрение.

— Уверявам те, че дойдох подготвена — съобщи му с равен глас Стефани.