Стив Бери
Венецианското предателство (22)

20

Провинция Синдзян, Китай, 15:30 ч.

Зовастина седеше в задната част на кабината, с плътно закопчан колан. Обикновено пътуваше по-комфортно, но днес беше избрала военен хеликоптер заради по-високата му скорост. Пилотираше един от членовете на нейния Свещен отряд. Половината от личната й охрана, включително Виктор, бяха лицензирани пилоти. На седалката срещу нея седеше жената от лабораторията, компания й правеше друг бодигард. Качиха я на борда с белезници, но Зовастина веднага заповяда да ги свалят.

— Как се казваш? — попита тя.

— Какво значение има? — вдигна глава жената.

Разговаряха през шлемофоните на диалект, който никой от чужденците на борда не разбираше.

— Как се чувстваш?

Жената се поколеба, явно питайки се дали да излъже.

— Никога в живота си не съм се чувствала по-добре — отговори най-сетне тя.

— Радвам се. Нашата главна цел е да подобрим живота на хората. Надявам се, че като излезеш от затвора, ще оцениш предимствата на новото ни общество.

Върху изпитото лице на жената се изписа презрение. Нищо у нея не изглежда привлекателно, помисли си Зовастина. Един господ знае колко унижения бе преживяла, за да изгуби всякакво самоуважение.

— Съмнявам се, че ще се превърна в част от вашето ново общество, госпожо министър. Присъдата ми е твърде голяма.

— Информираха ме, че си била замесена в трафик на кокаин. Ако руснаците управляваха тази страна, отдавна щяха да те екзекутират.

— Руснаците ли? — презрително се усмихна жената. — Та нали именно те купуваха дрогата?

Зовастина не беше изненадана.

— Такива са новите порядки в света — въздъхна тя.

— Какво стана с останалите затворници, които бяха с мен?

— Мъртви са — отвърна след кратко колебание Зовастина, в крайна сметка решила да й каже истината.

Събеседницата й явно беше преживяла какво ли не, но въпреки това на лицето й се изписа леко притеснение. Което беше напълно разбираемо. След като я бяха измъкнали от затвора, за да бъде единствената оцеляла след някакъв медицински експеримент, тя изведнъж се беше оказала на борда на хеликоптер, който превозваше не друг, а самия върховен министър на Централноазиатската федерация.

— Ще направя всичко необходимо за намаляване на присъдата ти — обеща Зовастина. — Федерацията оценява помощта ти, макар че ти явно не ни харесваш.

— Може би трябва да ви благодаря?

— Напомням ти, че доброволно си приела да участваш в експеримента.

— Не си спомням някой да ми е предлагал избор.

Зовастина отклони поглед към заснежените върхове на Памир, отвъд които беше границата и родината. После, усетила погледа на затворничката върху себе си, рязко попита:

— Не искаш ли да участваш в това, което предстои да се случи?

— Искам да бъда свободна.

В главата й изведнъж изплуваха думите на Сергей, изречени преди години: Гневът винаги е насочен към конкретен индивид, докато омразата избира цели класи. Времето лекува гнева, но омразата — никога.

— Защо има толкова омраза у теб? — попита тя.

Жената я гледаше с безизразно изражение.

— Би трябвало да съм мъртва като останалите — промълви тя.

— Защо?

— Защото вашите затвори са ужасни и малцина излизат живи от тях.

— Така и трябва да бъде. Хората трябва да знаят, че не бива да попадат там.

— Малцина имат право на този избор — поклати глава жената, замълча за миг и добави: — За разлика от вас, госпожо върховен министър.

Планинските върхове бързо нарастваха в илюминаторите.

— Знаеш ли, че преди много столетия гърците завладели Изтока и променили света? — попита Зовастина. — Те завладели Азия и променили нашата култура. Но сега идва времето азиатците да тръгнат на Запад и да направят същото. Нима не искаш да помогнеш на това велико начинание?

— Вашите планове не ме интересуват.

— Моето име е Ирина, на гръцки Ирини. В превод означава „мир“. Ние се стремим именно към мира.

— И ще го постигнете, като убивате затворници?

Тази жена не се интересуваше от предопределенията на съдбата. За разлика от Зовастина, която им се подчиняваше изцяло. До този момент бе успяла да създаде нов политически ред, точно като Александър. В главата й отново прозвучаха думите на Сергей: Ирина, винаги трябва да помниш какво е казал Ариан на Александър — че е съперник на самия себе си. Едва през последните няколко години тя започна да схваща какво е имал предвид любимият учител. Очите й се заковаха в лицето на жената, която беше съсипала живота си за няколко хиляди рубли.

— Чувала ли си за Менандър?

— Не съм.

— Древногръцки драматург, живял през четвърти век преди Христа. Писал е комедии.

— Аз предпочитам трагедиите.

Това пораженство започна да й дотяга. Явно не всеки може да бъде променен. Жената срещу нея нямаше нищо общо с полковника, който няколко часа по-рано беше съзрял възможностите, които му се предлагаха, и с желание ги бе приел. Хора като Енвер щяха да бъдат полезни още години наред, но нещастницата пред нея беше олицетворение на провала.

— Запомнила съм една истина, написана от Менандър — промълви Зовастина. — Ако искаш да живееш цял живот без болка, трябва да си или бог, или труп.

Наведе се напред и разкопча предпазния колан на затворничката. Бодигардът рязко дръпна страничната врата. Жената неволно потръпна от ледения вятър и грохота на двигателите.

— Аз съм бог, а ти си труп — процеди Зовастина.

Бодигардът свали шлемофона от главата на жената, която усети какво ще се случи и започна да се съпротивлява. Но той с лекота я изхвърли навън. Наведена напред, Зовастина гледаше как тялото се превърта в кристалночистия въздух и изчезва надолу към непристъпните планински върхове. Вратата шумно се затръшна и хеликоптерът продължи полета си на запад към Самарканд. За пръв път от началото на деня тя изпита удовлетворение. Нещата отново се върнаха по местата си.