Стив Бери
Венецианското предателство (10)

8

Копенхаген, 3:10 ч.

Касиопея последва Малоун и Хенрик Торвалдсен в книжарницата. Беше уморена. Очакваше нощта да бъде тежка, но напрежението през последните месеци и особено през последните седмици явно си казваше думата. Краят на изпитанието обаче не се виждаше.

Малоун запали осветлението.

Бяха й разказали за инцидента миналата есен, когато бившата съпруга на Малоун се беше появила, както и за пожара в книжарницата. Но сега видя, че реставраторите бяха свършили наистина забележителна работа и вътрешността бе възвърнала старинния си вид.

— Поздравления за майсторството — подхвърли тя.

— Исках да изглежда както преди — кимна Торвалдсен. — В тази сграда има твърде много история, за да позволим да бъде разрушена от някакви фанатици.

— Искаш ли да свалиш мокрите дрехи? — попита я Малоун.

— Няма ли първо да изпратим Хенрик? — вдигна вежди тя.

— Чувам, че обичал да гледа — ухили се Малоун.

— Звучи интересно, но тази вечер нямам настроение — влезе в тон Торвалдсен.

На Касиопея също не й беше до забавления.

— И така съм си добре — отвърна тя. — Кожата съхне бързо. Това е една от причините да я използвам за работно облекло.

— А каква работа трябваше да свършиш тази вечер?

— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш? Нали непрекъснато повтаряш, че си продавач на антикварни книги, а не оперативен агент? Че отдавна си се оттеглил и други подобни глупости?

— Ти ми изпрати имейл с покана за среща пред музея утре сутринта. Но от това, което ми каза по време на пожара, разбрах, че утре там нямаше да има никакъв музей.

— Ето защо ти определих среща там — отвърна тя и седна на едно от креслата. — Кажи му, Хенрик.

Малоун й харесваше. Беше умен, самоуверен и хубав. Забеляза го още при първата им среща във Франция миналата година. На всичкото отгоре беше невероятен юрист, който в продължение на дванайсет години беше работил в специалния отдел, наречен проект „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Преди две години той беше напуснал държавната служба, за да купи книжарницата на Торвалдсен в Копенхаген. Беше прям и понякога груб, също като нея. Но тя харесваше одухотвореното му лице, закачливите пламъчета в яркозелените му очи, пепеляворусата му коса и спортната фигура. Знаеше, че е някъде около четирийсет и пет, но се виждаше, че все още е в разцвета на силите си, вероятно благодарение на силното му младежко излъчване.

И му завиждаше.

Времето. За нея то изтичаше твърде бързо.

— Котън — започна Торвалдсен. — През последните три месеца на различни места в Европа пламнаха пожари. Започнаха във Франция, а после в Испания, Белгия и Швейцария. Подобни на този, на който току-що станахме свидетели. Полицията на споменатите държави установи умисъл, но не и връзка между отделните пожари. Две от сградите изгоряха до основи. Те се намираха извън големите градове и никой не им обърна внимание. Всичките четири пожара избухнаха в необитавани частни резиденции. Днешният е първият в обществена сграда.

— Каква е връзката между тях? — попита Малоун.

— Знаем какво търсят — обади се Касиопея. — Слонски медальони.

— И аз си помислих същото, знаеш ли? — поклати глава Малоун. — Пет умишлени пожара, всичките в Европа. Сигурно са заради слонските медальони.

— Те са истински — отбеляза тя.

— Приятно ми е да го чуя — иронично се усмихна той. — Но какво, по дяволите, представлява слонският медальон?

— Преди две хиляди и триста години, след като покорил Мала Азия и Персия, Александър Велики обърнал взор към Индия — започна Торвалдсен. — Но голяма част от армията му дезертирала още преди да бил завладял някакви територии там. Той водил няколко битки в Индия и за пръв път в живота си се изправил срещу бойни слонове. Огромните животни разбили бойните редици на македонците, предизвиквайки смут и объркване. Воините на Александър изпитвали ужас от тях. Медальоните били изсечени по-късно, за да отбележат събитието. Върху тях е изобразен Александър в бой със слоновете.

— На практика медальоните били изсечени след смъртта на Александър — добави Касиопея. — Никой не знае колко са били, но днес в света е известно наличието на осем екземпляра. Четири от тях вече са откраднати — един тази нощ, два са в частни колекции и още един, който е изложен в Музея на културната история в Самарканд.

— Столицата на Централноазиатската федерация? — вдигна вежди Малоун. — Част от територията на тази страна е била завладяна от Александър Велики.

Торвалдсен се отпусна в едно от креслата. Превитият гръбнак изтласкваше брадичката му напред и тя, месеста и неестествено голяма, почти лягаше върху кльощавите гърди. Касиопея забеляза, че старият й приятел е изтощен. Беше облечен в обичайния широк пуловер и торбести кадифени панталони — облекло, което прикриваше недъга му. Тя съжаляваше, че го замеси, но това стана по изричното му настояване. Той беше верен приятел. Сега й предстоеше да провери дали и Малоун е такъв.

— Какво знаеш за смъртта на Александър Велики?

— Чел съм някои неща. Много митология, смесена с противоречиви факти.

— Фотографската ти памет в действие, а?

— Тя ми е по рождение — сви рамене той.

— Случилото се през юни на 323 година преди Христа променя хода на човешката история — усмихна се тя.

— Хайде, разкажи му — размаха ръце Торвалдсен. — Той трябва да знае.

И Касиопея се подчини.

В последния ден на май Александър прие поканата за обяд на един от доверените си хора зад стените на Вавилон. Той вдигна тост, изпи голяма чаша неразредено вино, след което нададе вик, сякаш беше получил силен удар. Веднага го сложиха да легне, треската не закъсня. Но той продължи да играе на зарове и да крои планове със своите военачалници, без да обръща внимание на болестта си. Четири дни по-късно се оплака от слабост, а близките му другари забелязаха, че обичайната му енергия се е стопила. Лежа още няколко дни, а нощем спеше в хладната баня. Въпреки слабостта си Александър изпрати заповед на пехотата да бъде готова след четири дни, а на флота — след пет. Плановете му за поход на запад и завладяването на Арабия бяха на път да се осъществят. На 6 юни, отпаднал още повече, той предаде пръстена си на Пердика, който трябваше да поеме функциите на най-висшия държавник. Това предизвика паника. Войниците му помислиха, че е мъртъв. За да ги успокои, Александър им позволи да се изредят край постелята му. Посрещаше всеки един от тях с усмивка. Когато и последният боец се отдалечи, той се отпусна на възглавницата и тихо промълви: „Дали след смъртта ми ще намерите владетел, който да заслужава армия като тази?“. После разпореди тялото му да бъде пренесено в Египет, в храма на Амон. Но никой от приближените му не искаше дори да слуша подобен фатализъм. Състоянието му продължаваше да се влошава. На 9 юни приближените му го попитаха: „На кого оставяш царството?“. Птолемей каза, че е чул отговора „На най-умния“, Селевк — „На най-праведния“, а Пейтон — „На най-силния“. Избухна спор кой е прав. Рано сутринта на следващия ден, на трийсет и три годишна възраст и след дванайсет години и осем месеца начело на великата империя, Александър Трети Македонски умря.

— Спорът за последните му думи не е приключил и до днес — добави Касиопея.

— Но защо е толкова важен? — попита Малоун.

— Заради това, което Александър е оставил след себе си — поясни Торвалдсен. — Едно царство без законен наследник.

— И то има нещо общо със слонските медальони? — вдигна вежди Малоун.

— Котън, преди шест месеца купих музея, който изгоря тази нощ. Направих го с ясното съзнание, че той ще бъде унищожен. И двамата с Касиопея чакахме това да се случи.

— Трябва да сме крачка преди онези, които търсят медальоните — добави тя.

— Но по всичко личи, че те са получили каквото искат.

Торвалдсен хвърли кос поглед към младата жена, после се извърна към Малоун.

— Не съвсем — промърмори той.