Стив Бери
Александрийската връзка (7)

6

Вашингтон, окръг Колумбия

Понеделник, трети октомври, 22:30 ч.

Стефани Нел се радваше, че е сама. Лицето й бе помрачено от безпокойство, а не искаше никой, особено шефовете й, да я видят в подобно състояние. Рядко си позволяваше случващото се да й се отрази, но отвличането на Гари Малоун я бе зашеметило. Беше в столицата по работа и тъкмо бе приключила късната вечеря със съветника по националната сигурност. Все по-умереният Конгрес предлагаше промени към няколко закона, приети след единайсети септември. Все по-силна бе подкрепата за отмяна на автоматичното прекратяване на действието на някои актове и правителството се готвеше за неизбежната битка. Предишния ден няколко високопоставени служители бяха участвали в неделните телевизионни предавания, за да заклеймят критиците, а сутрешните вестници публикуваха статии, подадени от отдела за връзки с обществеността на същото това правителство. Призовали я бяха от Атланта, за да помогне за убеждаването на ключови сенатори. Срещата тази вечер бе подготовка — искаха да разберат какво точно възнамерява да говори тя.

Ненавиждаше политиката.

Служила бе на трима президенти по време на мандата си в Министерството на правосъдието. Но настоящата администрация несъмнено бе най-трудната за усмиряване. С категорично десни настроения и клонящ все по-надясно, президентът си бе спечелил втори мандат и му оставаха още три години, така че вече се замисляше какво ще завещае на историята, а какъв по-хубав епитаф от човек, който смаза тероризма?

За нея обаче това нямаше никакво значение.

Президентите идваха и си отиваха.

И тъй като застрашените с отмяна антитерористични актове всъщност се бяха оказали полезни, тя бе уверила съветника по националната сигурност, че на следващата сутрин ще се държи като послушно момиче и ще каже всичко, което трябва, в Капитолия.

Но това беше, преди да разбере за отвличането на сина на Котън Малоун.

 

 

Телефонът в кабинета на Торвалдсен иззвъня пронизително и раздруса и бездруго изопнатите нерви на Малоун.

Хенрик вдигна слушалката.

— Радвам се да те чуя, Стефани. И аз те обичам. — Датчанинът се усмихна на собственото си лицемерие. — Да, Котън е тук.

Малоун сграбчи слушалката.

— Казвай.

— Някъде около Деня на труда забелязахме пробив в системата, който е станал много по-рано. Някой е успял да прерови засекретените файлове — и по-конкретно един от тях.

Той знаеше за какво става въпрос.

— Съзнаваш ли, че като не си споделила тази информация, си изложила сина ми на риск?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Отговори ми, по дяволите.

— Не мога, Котън. И чудесно знаеш защо. Просто ми кажи какво смяташ да предприемеш.

Ясно му бе какво всъщност го пита. Дали да издаде на гласа по телефона Александрийската връзка?

— А защо да не го направя?

— Ти си единственият, който можеш да отговориш на този въпрос.

— Нима си струва да рискувам живота на сина си за каквото и да било? Искам цялата информация. Всичко, което не ми бе казано преди пет години.

— И аз искам същото — каза Стефани. — И на мен не ми бяха дадени подробности.

Това го бе чувал и по-рано.

— Не ме будалкай. Не съм в настроение.

— По този въпрос съм абсолютно откровена. Не ми казаха нищо. Ти поиска да участваш и ми дадоха разрешение да задвижа нещата. Свързах се с министъра на правосъдието, така че ще получа отговорите.

— Как въобще се е разбрало за тази връзка? Всичко бе засекретено на много по-високо ниво от твоето. Такава беше уговорката.

— Чудесен въпрос.

— И все още не си обяснила защо не ме уведоми за изтичането.

— Така е, Котън. Не съм.

— Не ти ли хрумна, че съм единственият човек на земята, който е наясно с връзката? Не успя ли да проследиш нишката?

— Как бих могла да предположа такова развитие?

— Имаш двайсетгодишен опит. И не си глупава. Приятели сме. А и… — Безпокойството му най-после бликна. — Глупостта ти може да струва живота на сина ми.

Усети как Пам потръпна и се помоли наум тя да не избухне.

— Осъзнавам го, Котън.

Той нямаше намерение да отстъпва.

— Ей богу, сега ми олекна.

— Ще се оправя сама тук. А на теб искам да предложа нещо друго. Имам агент в Швеция, който може да пристигне в Дания утре сутринта. Ще ти обясни всичко.

— Кога и къде?

— Предложи да се срещнете в замъка Кронборг. В единайсет.

Мястото му бе познато. Не бе далече, кацнало на късче гола земя над Йоресунд. Шекспир бе обезсмъртил чудовищната крепост, като я бе превърнал в сцена на действието в „Хамлет“. Сега бе най-популярната туристическа атракция в Скандинавия.

— Той предложи балната зала. Предполагам, знаеш къде се намира.

— Ще бъда там.

— Котън, ще направя всичко възможно да помогна.

— Това е най-малкото, което можеш да свършиш, като се има предвид всичко останало.

И той затвори.