Стив Бери
Александрийската връзка (33)

32

Вашингтон, окръг Колумбия, 21:00 ч.

Стефани водеше Касиопея през смълчания квартал. Последните няколко часа се криха в покрайнините. Беше се обадила до централата на „Магелан“ от ресторант на веригата „Кракър Барел“ и бе научила, че Малоун не бе звънял. Но не така стоеше въпросът с Белия дом. От кабинета на Лари Дейли се бяха обаждали три пъти. Тя инструктира служителите си да предадат, че ще му се обади при първа възможност. Знаеше, че подобен отговор е доста изнервящ. Но нека Дейли се почуди дали следващия път, когато зърне приветливата й физиономия, тя няма да говори на живо по Си Ен Ен. Подобни опасения щяха да са достатъчни, поне за сега, да държат в шах заместника по националната сигурност. Хедър Диксън и израелците обаче бяха съвсем друга работа.

— Къде отиваме? — попита Касиопея.

— Да разрешим един проблем.

Кварталът бе с изящната архитектура, предпочитана от индустриалците през XIX век. Къщите в колониален стил, покритите с калдъръм алеи и старите дървета излъчваха богатство и сигурност, осезаеми дори в нощния мрак.

— Аз не съм ти някакъв агент — промърмори Касиопея. — Бих искала да съм наясно в какво се забърквам.

— Можеш да си тръгнеш когато поискаш.

— Добър опит. Но няма да се отървеш така лесно от мен.

— Тогава престани да задаваш въпроси. И Торвалдсен ли го разпитваш така?

— Защо не го харесваш? И във Франция вечно намираше за какво да се заядеш.

— Виж в какво положение съм, Касиопея. Котън здраво го е загазил. Собствените ми хора ме искат мъртва. Погнали са ме и израелци, и саудитци. Мислиш ли, че е разумно да харесвам когото и да било?

— Не отговори на въпроса ми.

Определено не. Но не можеше да признае истината. Че чрез познанството си с покойния й съпруг Торвалдсен беше опознал силните и слабите й страни и че в негово присъствие се чувстваше слаба и уязвима.

— Да кажем само, че двамата с него се познаваме прекалено добре.

— Хенрик се притеснява за теб. Затова и ме помоли да дойда. Предчувствал е неприятностите ти.

— А аз оценявам жеста му, което обаче не значи, че съм длъжна да го харесвам.

Стефани забеляза къщата, една от многото красиви тухлени резиденции, с дърворезба, веранда с колони и остър покрив. Лампите светеха само на първия етаж. Тя огледа улицата. Все още всичко бе спокойно.

— Върви след мен.

 

 

Алфред Херман рядко спеше. Отдавна бе тренирал ума си да се нуждае от не повече от три часа почивка.

Не беше достатъчно стар, за да участва лично във Втората световна война, макар че пазеше ярки детски спомени от маршируването на нацистите по улиците на Виена. През следващите десетилетия се бе борил активно срещу Съветския съюз и бе критикувал марионетния режим, който управляваше Австрия. Парите на семейство Херман датираха от времето на Хабсбургите. През последните петдесет години семейното богатство се бе увеличило десетократно, като голяма част от този успех можеше да се проследи до Ордена на Златното руно. Близките контакти с подобна групировка, с членове, избирани от всички краища на света, носеха предимства, на каквито баща му и дядо му не бяха имали възможност да се радват. Но ръководството на подобна организация носеше още по-големи преимущества.

Мандатът му обаче скоро щеше да свърши.

След смъртта му дъщеря му щеше да наследи всичко. А тази мисъл не му действаше утешително. Вярно, тя най-много от всички приличаше на него, поне в някои отношения. Смела и решителна, тя ценеше миналото и се стремеше с подобен на неговия ентусиазъм към най-важната от създадените от човека стоки — знанието. Но й липсваше шлифовката. Беше като недовършена творба, която винаги щеше да си остане такава.

Гледаше съсредоточено дъщеря си, която подобно на него също спеше малко. Беше я кръстил Маргарете, на майка й. Тя тъкмо се възхищаваше на макета на Александрийската библиотека.

— Възможно ли е да я открием? — прошепна тя.

Той се приближи към макета.

— Мисля, че Доминик е доста близо.

Тя го погледна изпитателно със сивите си очи.

— Не бива да имаме такова доверие на Сейбър. Никой американец не го заслужава.

Бяха водили този разговор и преди.

— Нямам доверие на никого.

— Дори и на мен?

Алфред се усмихна широко. И този разговор вече бяха водили.

— Дори и на теб.

— Сейбър разполага с прекалено много свобода.

— А ти завиждаш ли му? Възлагаме му трудни задачи. Не може да поставяш такива условия и да очакваш да действа както ние намерим за добре.

— Ще ни създаде неприятности. Неговата американска пробивност и изобретателност могат да се окажат проблем.

— Своенравен е. Трябва му цел. А такава ще му осигурим. В замяна той ни носи резултати.

— Напоследък успях да го опозная повече. Старае се да прикрива амбициите си, но те прозират. Просто трябва да се вгледаш.

Алфред реши да се пошегува.

— Да не би да го харесваш?

Тя се намръщи.

— Нищо не може да се случи. Всъщност, когато си отидеш, незабавно ще го уволня.

Предположението й, че ще наследи всичките му притежания, леко го озадачи.

— Няма никаква гаранция, че ти ще си следващият Син стол. Този избор се взема от останалите Столове.

— Ще бъда в Кръга. Уверявам те. А оттам до твоето място крачката е съвсем малка.

Но той не бе толкова убеден. Наясно бе с контактите й с останалите четири Стола. Всъщност сам ги бе насърчавал, като един вид проверка. Богатството му далеч превишаваше това на останалите по възраст, обем и обхват. Финансовите институции, които контролираше, имаха тесни връзки с много от членовете, включително и с трима от столовете. Никой от тях не би искал останалите да научат за тази слабост. Затова цената на мълчанието му винаги бе намирала израз в тяхната лоялност. Бе манипулирал слабостите им в продължение на десетилетия, но опитите на дъщеря му бяха твърде прибързани. Нямаше да е зле да й внуши да бъде предпазлива.

— Вярно е, че когато вече ме няма, Доминик ще трябва да се справи с теб, както и ти с него. Но не прибързвай. Мъж като него, лишен от емоции, от морал, със смело сърце, може да се окаже ценен помощник.

Надяваше се, че тя го слуша, но се опасяваше, че до ушите й достига само онова, което тя иска. Както винаги. Майка й бе починала, когато Маргарете бе на осем, и в детството си дъщеря му сякаш бе негово съвършено подобие — произлязла от реброто му, както тя самата обичаше да казва. С времето, уви, нещата се бяха променили. Бе започнала образованието си във Франция, продължила бе в Англия и бе завършила в Австрия, а бизнес уменията си бе усъвършенствала в заседателните зали на неговите многобройни корпорации.

Но сведенията оттам не бяха особено окуражителни.

— Какво ще направиш, ако откриеш библиотеката? — попита тя.

Алфред успя да прикрие развеселеността си. Явно не желаеше повече да дискутира Сейбър, нито себе си.

— Въображението е безсилно да си представи невероятните идеи, скрити там.

— Вчера те чух да говориш за нея. Разкажи ми повече.

— А, картата на Пири Рейс от 1513 година, открита в Истанбул. Бях се въодушевил. Не знаех, че ме слушаш.

— Винаги слушам.

Той се усмихна на изказването. И двамата знаеха, че не е така.

— Обяснявах на съветника, че картата е била нарисувана върху кожата на газела от един турски адмирал, който някога бил пират. И е невероятно подробна. Нанесен е южноамериканският бряг, макар европейските мореплаватели все още да не са били описали този район. Антарктида също е изобразена, много преди да бъде покрита с лед. Едва наскоро чрез радар учените успяха да определят контурите на брега. И все пак изображението от 1513 година може да съперничи на нашето. Върху нея картографът е написал, че е използвал карти, изработени в дните на Александър, Господарят на двата рога. Представяш ли си? Може би древните мореплаватели са посещавали Антарктида преди хиляди години, много преди образуването на ледовете, и са описали видяното.

Херман усещаше, че му се завива свят при мисълта какво още бе изгубено в областта на математиката, астрономията, геометрията, метеорологията и медицината.

— Незаписаното знание или се забравя, или се опорочава до неузнаваемост. Чувала ли си за Демокрит? Той стигнал до идеята, че всичко около нас се състои от краен брой миниатюрни частици. Днес ги наричаме атоми, но той е бил първият, който осъзнал съществуването им и формулирал атомната теория. Автор на седемдесет книги — знаем го от редица препратки — но нито една не е оцеляла. Изминали векове, преди други хора в съвсем друга епоха да достигнат до същата идея. Почти нищо от написаното от Питагор не е оцеляло. Мането написал историята на Египет. Всичко изчезнало. А Гален, великият римски лечител? С неговите петстотин медицински трактата? До нас са стигнали само откъси от тях. Аристарх смятал, че Слънцето, а не Земята, е център на вселената. Но историята тачи Коперник, живял седемнайсет века по-късно, за това откритие.

Сещаше се и за много други. Ератостен и Страбон, географите. Архимед, лекар и математик. Зенодот и неговата граматика. Калимах, поетът. Талес, първият философ.

Всичките им размисли и идеи бяха изчезнали.

— Винаги е било така — каза той. — Знанието е първото нещо, което се изкоренява, когато се завземе властта. Историята го доказва отново и отново.

— И от какво толкова се бои Израел? — попита тя.

Сигурен бе, че в крайна сметка тя ще се опита да го насочи към тази тема.

— Може би е по-скоро въображаем, отколкото реален страх — отбеляза тя. — Трудно е да промениш света.

— Но е възможно. Множество мъже — той направи кратка пауза — и жени са успявали да постигнат подобни промени през вековете. И не насилието е водело до най-съществените сред тях. Често по-голям успех са имали думите. Библията променила човечеството из основи. Коранът също. Както и Магна Харта. Американската конституция. Милиарди хора живеят живота си според тези слова. Самото общество се е променило след тях. Всъщност не толкова войните, колкото споразуменията след тях влияят на хода на историята. Планът „Маршал“ прекрои света много по-съществено, отколкото самата Втора световна война. В действителност думите са истинското оръжие за масово унищожение.

— Не отговори на въпроса ми — настоя тя с тон, който му напомни за отдавна починалата му съпруга.

— От какво се бои Израел? — повтори той.

— Защо не искаш да ми отговориш?

— Може би аз самият не знам.

— Съмнявам се.

Запита се дали да не й каже всичко. Но не бе стигнал дотук, проявявайки глупост. Излишните приказки бяха провалили не един преуспяващ човек.

— Да кажем, че истината винаги се приема трудно. От хората, от културите, дори от народите.

 

 

Стефани бе изненадана от поддържания вид на задния двор. Имаше толкова много цветя. Пъстри астри, жълти камбанки, златник, виолетки и хризантеми. Терасата образуваше полуостров сред тях, на плочите бяха разпръснати мебели от ковано желязо и още цветя, този път в декоративни саксии.

Заведе Касиопея до дебелия дънер на висок клен, едно от трите внушителни дървета, които хвърляха сянка в градината. Погледна часовника си — 21:43 ч.

Стигнала бе дотук, тласкана от комбинацията от гняв и любопитство, но със следващата крачка необратимо щеше да прекрачи границата.

— Я извади въздушния пистолет — прошепна тя.

Спътничката й пъхна стреличка в цевта.

— Надявам се да отбележиш сляпото ми подчинение на тази глупост.

Стефани се замисли за следващия им ход.

Естествено, можеха да влязат с взлом. Касиопея притежаваше нужните умения. Но и едно почукване на вратата би могло да свърши работа. Този вариант й допадаше още повече. Решението им обаче бе наложено внезапно, когато задната врата се отвори и сред тънките колони, които подпираха тясната козирка, изникна тъмен силует. Високият мъж бе по халат за баня, а краката му бяха обути в пантофи, които стържеха по плочките на терасата.

Стефани направи жест към пистолета, след това към тъмния силует.

Касиопея се прицели и стреля. Чу се тихо изпукване, последвано от свистенето на стрелата. Връхчето й уцели мъжа, който извика. Ръката му се стрелна към рамото. Опита се да измъкне стрелата, но само пое рязко въздух и се строполи.

Стефани се втурна към него.

— Доста бързо действа.

— Това е идеята. Кой е този?

Двете се втренчиха в мъжа.

— Поздравления. Току-що уцели министъра на правосъдието на Съединените щати. А сега ми помогни да го завлечем в къщата.