Стив Бери
Александрийската връзка (31)

30

Лондон, 21:00 ч.

Сейбър се взираше през прозореца в нощта. Неговата сътрудничка бе чакала Малоун на летище „Хийтроу“ и го бе проследила до този апартамент, в уличка със стари къщи с триъгълни покриви, зад чиито стени със сигурност цареше подредено съществуване, ред и грижливо пазено уединение.

Типично по английски.

Бе чула изстрели от вътрешността на сградата и бе наблюдавала престрелката между Малоун и друг мъж, когато един куршум бе улучил бившата съпруга на Малоун. Нападателят бе побягнал, а Малоун и бившата му съпруга се бяха върнали в сградата. Малко по-късно бяха излезли, Малоун бе носил кожена чанта.

Всичко това се бе случило преди няколко часа и оттогава не бе чул нищо повече от своята сътрудничка. Вярно, че почти през цялото това време бе в самолета от Кьолн до Лондон, но все пак жената трябваше да е докладвала досега.

Беше уморен, но същевременно изпълнен с енергия, тъй като все повече се приближаваше към целта си.

Лесно бе влязъл в апартамента на Джордж Хаддад, чудейки се дали домакинът ще е вътре, но апартаментът се бе оказал празен. Стените бяха осеяни с карти. С джобното си фенерче успя да разгледа странната колекция, макар местата — все в Близкия изток, да не го изненадваха. Много от книгите и купчините документи засягаха актуалната тема за Александрийската библиотека.

През последния час изучаваше материалите под бледия лъч на фенерчето. Чудеше се каква ли е била съдбата на Хаддад. Мъжът, когото Котън Малоун бе нападнал на улицата, със сигурност е бил израелец. В Ротенбург Джоуна бе подчертал, че екипът от наемни убийци вече е на път за Лондон. Дали Малоун не ги е прекъснал? Дали са успели да завършат задачата си? Дали Хаддад бе избягал? Невъзможно бе да разбере, тъй като сътрудничката му мъдро бе преценила да продължи да следва Малоун.

Не изпитваше никакво чувство на триумф, макар да бе успял да открие Хаддад точно според плана. Можеше само да се надява, че сътрудничката му бе свършила своята част от работата също така добре.

Оставил бе компютъра за най-накрая. Включи го и се загледа в екрана.

Въпреки бъркотията в апартамента, Хаддад се оказа педантично подреден в електронния свят. Сейбър отвори няколко папки и започна да чете.

Очевидно Хаддад бе изучавал Александрийската библиотека изключително задълбочено. Но любопитното бе, че също толкова задълбочено бе изучавал и Пазителите. Алфред Херман му бе разказвал за тях, а Джоуна бе попълнил част от празнините в информацията. Но един от файловете на Хаддад разкриваше още данни.

… произходът им е неясен поради глупостта на древните, които безнаказано са заличавали паметта на човечеството.

Към втори век човекът вече бил усвоил изкуството на войната и мъченията. В много части от света се образували империи, в които действали закони и царяла известна сигурност. Но те не защитавали народа от собствените му управници. Възникнали организираните религии и свещениците се превърнали в доброволни съюзници на деспотите. Египет бил едно от местата, в които се наблюдавала тази пародия. Но някъде около втори век в Египет възникнал религиозен орден, който почитал не властта, а опазването на знанието.

Започнали да се появяват първите манастири, в които се събирали хора със сходни принципи и цели. Тези манастири умишлено били изолирани и избягвани от обикновените хора. Тази групичка имала голям късмет. Именно от нейните членове се избирали служителите в двете библиотеки на Александрия — чиновници и управители. От тази позиция те имали достъп до всичко, а с напредъка на човечеството и увеличаването на уменията му да се самоизтребва групичката все повече се затваряла в себе си.

Първоначално само преписвали текстовете, но в крайна сметка започнали да ги крадат. Огромният обем на библиотеката (неколкостотин хиляди ръкописа) сам налагал това решение, а и в хода на следващите триста години, през които библиотеката все повече изпадала в немилост, кражбата на текстове ставала все по-лесна, особено поради липсата на точни инвентарни списъци. По времето на мюсюлманското нашествие през седми век Пазителите вече притежавали една огромна част от Александрийската библиотека. После те изчезнали и само от време на време отново се появявали, за да отправят покана към определена личност да се присъедини към тях и да трупа знания.

Сейбър продължи да чете, питайки се как Джордж Хаддад бе успял да се сдобие с толкова подробна информация. Палестинецът непрекъснато го изненадваше.

С периферното си зрение улови някакво движение и моментално застана нащрек. Сенките оживяха. Една тъмна фигура се приближи към него.

Ръцете му бързо се дръпнаха от клавиатурата. За съжаление не бе въоръжен. Извъртя се пъргаво, готов за битка. На бледата светлина на екрана се материализира женска фигура.

Агентката му.

— Подобна глупост може да ти навлече голяма беля — отбеляза той.

— Не съм в настроение.

Редовно бе ползвал помощта й из цяла Великобритания. Имаше деликатни кости и правилни черти. Черната й коса бе сресана плътно назад и сплетена на тежка плитка.

— Къде беше? — попита я той.

— Следях Малоун. Двамата са в един хотел до Хайд Парк.

— А Хаддад?

Тя поклати глава.

— Не знам. Следях Малоун. Той пое голям риск да се върне в къщата — полицията вече бе тръгнала насам — и си тръгна с онази чанта.

Сейбър се възхити на инстинктите й.

— Все пак трябва да открием палестинеца.

— Ще се върне, стига да не е мъртъв вече. Изглеждаш ми по-различен.

Лъскавите му тъмни къдри и развлечените дрехи бяха изчезнали. Сега косата му бе подстригана късо и бе боядисана в пясъчнорусо. Беше с джинси и памучна риза под тънко яке.

Преди да напусне Германия, бе докладвал за всичко на Синия стол и после бе променил външния си вид. Всичко беше част от внимателно подготвения план, за който Алфред Херман не знаеше почти нищо.

— Одобряваш ли? — попита я той.

— Преди ми харесваше повече.

Сейбър сви рамене.

— Може би следващия път. Как вървят нещата?

— Оставих човек да наблюдава хотела. Ще се обади, ако Малоун предприеме някакъв ход.

— Нещо ново от израелците?

— Техният човек избяга оттук.

Сейбър се огледа. Би могъл просто да изчака Хаддад да се върне. Това май бе най-лесният ход. Категорично му трябваше всичко от компютъра на Хаддад, но не искаше да взема цялата машина. Твърде неудобна бе за носене. По-добре да направи копие. Забеляза флашпамет сред вещите на бюрото. Грабна я и я включи към един свободен юесби порт.

Провери съдържанието й. Беше празна. С няколко кликвания на мишката той изкопира всички файлове от хард диска.

Тогава забеляза още нещо зад монитора.

Миниатюрна червена лампичка.

Взря се сред бъркотията от листове и разпозна джобен касетофон. Вдигна го, разгледа го и не забеляза разлика в слоя прах върху дървената повърхност. Което означаваше, че е бил поставен там наскоро. Лентата бе свършила, но не бе изключен.

Натисна копчето за превъртане.

Агентката стоеше мълчаливо до него.

Сейбър пусна записа.

Цялата среща между Малоун, Хаддад и малко по-късно и израелците бе записана на касетата. Той смаяно изслуша записа със смъртта на Хаддад. Последните думи на касетата бяха на Котън Малоун, който заявяваше, че смята да убие проклетото копеле.

Изключи касетофона.

— Хаддад е мъртъв, така ли? — попита жената. — Убили са го тук? Тогава защо не е пълно с полиция?

— Предполагам, че израелците са почистили всички следи преди пристигането й.

— А сега какво?

— Разполагаме с Малоун. Да видим къде ще ни заведе.