Стив Бери
Александрийската връзка (12)

11

Виена, Австрия, 11:20 ч.

Синия стол се питаше дали Кръгът се е посветил на подходящата кауза. Цели осем години Ноктите на орела надлежно бе изпълнявал поставените му задачи. Вярно, че го бяха наели заедно, но в ежедневен план американецът работеше пряко под контрола на Синия стол, ето защо именно той бе опознал Доминик Сейбър много по-добре от останалите.

Сейбър бе роден и израснал в Америка, което се случваше за първи път в Кръга. По-рано винаги назначаваха европейци, макар че един път и южноафриканец бе свършил чудесна работа. Всеки от тези мъже, включително Сейбър, се избираха не само заради индивидуалните способности, но и заради ненатрапчивата си външност. Всички бяха със среден ръст и тегло и обикновени черти на лицето. Единствената отличителна черта на Сейбър бяха белезите от шарка по лицето. Черната му коса бе подстригана на черта и винаги беше пригладена с гел. Страните му често бяха покрити с двудневна брада, за да прикрива белезите, но и за да обезоръжава околните.

Сейбър имаше небрежен външен вид. Обикновено дрехите му бяха с един размер по-големи и прикриваха сухото му мускулесто тяло, което явно бе част от усилията му да не се набива на очи.

От психологическите тестове, на които бяха подложили Сейбър, преди да го назначат, Синия стол бе научил, че неподчинението донякъде се нрави на американеца. Но тестовете също бяха разкрили, че ако бъде оставен да действа самостоятелно по някаква задача и му се обясни очаквания резултат, Сейбър винаги ще постига резултати.

Само това имаше значение.

И той, и останалите не се интересуваха как точно се постига изпълнението на дадена задача, интересуваше ги единствено желаният резултат. Така че сътрудничеството им със Сейбър бе особено плодоносно. И все пак един човек, лишен от морал и уважение към властта, трябваше внимателно да бъде наблюдаван.

Особено когато залозите са високи. Какъвто бе настоящият случай.

Синия стол се пресегна за телефона и набра един номер.

 

 

Сейбър отговори на позвъняването, надявайки се да е човекът му от замъка Кронборг. Вместо това чу хрипкавия глас на работодателя си.

— Как прие мистър Малоун първия ти поздрав? — попита Синия стол.

— Добре се държа. С бившата си съпруга се измъкнаха през прозореца.

— Както и беше предвидил. Но се питам дали не привличаме ненужно внимание?

— Повече, отколкото би ми се искало, но се налагаше. Малоун се опита да блъфира, така че бяхме принудени да му покажем, че не той дирижира оркестъра. Оттук нататък ще бъда по-дискретен.

— Точно така. Не бихме искали прекалена намеса на органите на реда. — Той направи пауза. — Поне не повече, отколкото в момента.

Сейбър се бе настанил в къща под наем в северната част на Копенхаген, на няколко пречки от Амалиенборг, крайбрежния кралски дворец. Бе довел Гари Малоун от Джорджия под предлога, че баща му е в опасност. Момчето бе приело думите му за чиста монета, благодарение на подправената карта на агент по проект „Магелан“, която Сейбър му бе показал.

— Как е хлапето? — попита Синия стол.

— В началото беше притеснено, но е убедено, че става въпрос за операция на американското правителство. Така че засега кротува.

Бяха тормозили Пам Малоун със снимка на сина й. Малкият им бе съдействал и за снимката, смятайки, че му правят таен документ за самоличност.

— Момчето не е ли твърде близо до Малоун?

— Не искаше да отиде никъде другаде. Знае, че баща му е наоколо.

— Наясно съм, че контролираш положението. Но все пак внимавай. Малоун е в състояние да те изненада.

— Точно затова държа сина му. Не би го изложил на опасност.

— Трябва ни Александрийската връзка.

— Малоун ще ни заведе право там.

Но човекът му в Кронборг все още не се бе обадил. За успеха на задачата бе изключително важно агентът му да изпълни точно онова, което му бе наредено.

— Знаеш, че всичко трябва да се реши в близките няколко дни.

— Така и ще стане.

— Казвал си ми — продължи Синия стол, — че този Малоун не е обвързан с никого. Сигурен ли си, че ще можеш да го мотивираш достатъчно?

— Не се безпокойте. Засега е предостатъчно мотивиран.

 

 

Малоун напусна замъка Кронборг и забеляза противника си спокойно да се отправя към Хелсингьор. Обожаваше пазара на градчето, старите улички и сградите от тухли и дърво. Днес ренесансовата атмосфера не можеше да повлияе на настроението му.

В далечината се чуха нови сирени.

Знаеше, че в Дания рядко стават убийства. А като се има предвид, че сегашното бе извършено в национален исторически обект, със сигурност щеше да се вдигне голям шум. Трябваше да уведоми Стефани, че един от агентите е мъртъв, но нямаше време. Предполагаше, че е пътувал под личното си име — това бе стандартна практика за участниците в проект „Магелан“ — така че щом местните власти установяха, че жертвата им е служител на американското правителство, щяха да се свържат с подходящите хора. Замисли се за Дюрант. Колко жалко. Но отдавна се бе научил да не пилее емоции за неща, които не може да промени.

Забави крачка и дръпна Пам до себе си.

— Трябва да изостанем малко. Макар че не се оглежда, той лесно може да ни забележи.

Пресякоха платното и тръгнаха покрай редицата красиви стари сгради по тясната уличка, водеща към морето. Убиецът бе на трийсетина метра отпред. Малоун го видя как завива зад ъгъла.

Стигнаха същия ъгъл и надникнаха от другата му страна. Мъжът крачеше напред по пешеходната улица с магазини и ресторанти от двете страни. Доста хора се шляеха наоколо и Малоун реши, че могат да рискуват. Тръгнаха след него.

— Какво правим? — попита Пам.

— Единственото, което можем.

— Защо не им дадем това, което искат?

— Не е толкова просто.

— Как да не е?

Малоун продължи да гледа право напред.

— Благодаря за съвета.

— Ти си абсолютен гадняр.

— И аз също те обичам. И след като вече се изяснихме, нека се съсредоточим върху действията си.

Човекът, когото следяха, зави надясно. Малоун затича напред, зави зад ъгъла и видя убиецът да приближава мръсен пикап волво. Надяваше се да не се измъкне. Нямаше начин да го последват. Тяхната собствена кола бе твърде далеч. Видя как мъжът отваря вратата откъм шофьора и хвърля нещо вътре. После затвори вратата, обърна се и тръгна към тях.

Влетяха в един магазин за дрехи секунди преди убиецът да мине покрай тях. Застанал до вратата, Малоун го видя да влиза в някакво кафене.

— Какво прави? — попита Пам.

— Чака нещата да се уталожат. Не иска да се набива на очи. Ще си тръгне по-късно.

— Това е лудост. Та той току-що уби човек.

— Което знаем само ние.

— Защо изобщо го застреля?

— За да ни стресне. За да спре потока на информация. Има много причини.

— Тази професия е отвратителна.

— А ти защо мислиш, че се отказах от нея? — Той реши да използва паузата в своя полза. — Иди до колата и я докарай. — Посочи към една уличка до крайморската железопътна гара. — Паркирай и ме чакай. Когато си тръгне, той ще трябва да мине оттам. Това е единственият изход от града.

Подаде й ключовете и за миг в съзнанието му проблеснаха спомените за безброй други случаи, когато й бе подавал ключовете от колата. Отминалите години прелетяха пред очите му. Фактът, че двамата с Гари го чакат у дома, винаги му бе действал успокоително след приключването на някоя задача. И колкото и да не искаха да си го признаят и двамата, някога се бяха държали мило един с друг. Помнеше усмивката й, докосването й. За съжаление лъжата за Гари вече разяждаше хубавите спомени с отровата на подозренията. Караше го да си задава въпроси. Да се пита дали животът им заедно не е бил просто илюзия.

Тя като че ли долови мислите му и погледът й омекна. Превърна се в онази Пам, която познаваше преди появата на проблемите, променили и двама им.

— Ще намеря Гари. Кълна ти се. Нищо няма да му се случи — прошепна той.

Щеше му се тя да реагира, но бившата му съпруга не каза нищо. Мълчанието й го жегна.

Малоун тръгна напред.