Ребека Занети
Пленен (19)

Глава 19

Дейдж се настани в коженото кресло, а конферентната зала вече му бе втръснала. Погледът му се насочи към пророка срещу него, седнал зад стоманената овална маса. Подпухнали, сбръчкани торбички се бяха образували под очите му, а костеливите му рамене бяха по-приведени от обикновено. Силно зачервена черта преминаваше през гърлото ми, но нормалния цвят на очите му се бе завърнал. Дейдж прочисти гърло.

— Кога ще са готови резултатите от кръвните му проби?

Кейн погледна към разпечатката в ръцете си.

— Още няколко минути.

Милнър се наведе напред.

— Мислите, че са ме заразили с вируса?

Лили погали покритата му с петна ръка. Нейната собствена бе толкова бледа и толкова мъничка.

— Сигурна съм, че си добре, Самюел. Вирусът не засяга вампири.

Дейдж се намръщи.

— Лили, би трябвало да си почиваш. — Беше му писнало от жените и техния навик да негложират безопасността си. За бога! Тази жена не можеше ли поне веднъж да облече чифт дънки? Роклята с дълги поли я караше да изглежда още по-крехка и неподготвена за този опасен свят.

Присвитите й очи с цвят на оникс се впиха в него.

— Добре съм, кралю. Ти не си единственият, който има дълг за изпълняване.

— Разбира се, че не. — Дейдж не можеше да повярва, по дяволите, че Ема бе игнорирала така протоколите за сигурност. Ами ако се бе заразила с вируса? Страхът от това да я изгуби почти го задуши. Той се бореше да запази фокуса си. Едно от задълженията му бе да защитава пророците и досега не се беше справил никак добре.

— Талън откри ли пророк Гайлс?

Конн поклати глава.

— Не.

Столът изскърца протестиращо, когато Дейдж се наведе напред.

— Пророк Милнър? Кърджаните, които те отвлякоха, казаха ли нещо за Гайлс?

Пророкът поклати глава.

— Не. Бяха ме стиснали за врата и изгубих съзнание. Събудих се завързан в стаята, където ме открихте. — Завързан и със запушена уста. Духовният им лидер, третиран като затворник.

Телефонът на Кейн извибрира и той го вдигна към ухото си за кратък разговор. Срещна погледа на Дейдж, преди да затвори телефона.

— Кръвта на пророка е чиста. Също като моята.

— Никаква следа от вируса? — попита Лили.

— Никаква. Макар да трябва да минат двадесет и четири часа, за да сме напълно сигурни.

— Е, аз съм сигурна, че не е заразен. — Лили се изправи, помагайки на Милнър да стане на крака. — Самюел вече е разпитан и вероятно трябва да си почине малко. — Тя го ескортира до вратата, където чакаше стражата. — Моля ви, информирайте ни, ако научите нещо за пророк Гайлс. — Вратата се затвори тихо зад тях.

Конн седна назад, а погледът му се присви, поглеждайки към краля.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите?

Дейдж вдигна вежди, срещайки погледа на двама от братята си през масата.

— Моля?

Остри зъби блеснаха за миг в пародия на усмивка.

— Спри за минута да бъдеш кралят. Какво не е наред? — Конн избута стола си назад.

— Имам нужда от тренировка. — Зъбите на Дейдж също блеснаха. Очевидно битката не му бе достатъчна. Все още имаше нужда да удари нещо.

Конн скочи на крака.

— Идеално. Предлагам ти, докато се бием, да забравиш, че си кралят. Аз вече забравих. — Двама войника отвориха вратите пред него. — Ще те чакам в салона — каза той, без да поглежда назад.

Дейдж стрелна с поглед Кейн.

— Идваш ли?

— По дяволите, не. — Кейн потърка брадичката си. — И двамата сте разярени и ще се наложи да бъда гласът на разума, след като изпомпате агресията от себе си. — Той се поизправи и присви очи. — Освен това дължа един бой на Талън. Ще се срещнем горе след час. Ако обичате, почистете кръвта, след като приключите.

Двамата станаха и Дейдж първи стигна до вратите.

— Още ли си ядосан на Талън?

Кейн сви рамене.

— Не. Но той има нужда да удари нещо, а аз имам нужда да тренирам, затова един спаринг звучи като добра идея.

— Може да остана, за да погледам — заяви Дейдж. Талън се биеше със заряд и стратегия, докато Кейн прилагаше ледена логика. И двамата бяха смъртоносни. Щеше да е страхотен бой. — Ах, когато Ема е игнорирала протокола и е влязла в главната лаборатория без защитен костюм, се е порязала на счупена епруветка.

Кейн застина.

— Моля? — Зениците му се разшириха. — Епруветката съдържала ли е вируса?

— Още не може да кажем. Тествала е кръвта си и все още няма следи от вируса, но целият под е бил покрит със счупени стъкла и с разсипани какви ли не зарази. — Дейдж прокара ръка по брадичката си, потискайки страха. По дяволите, не можеше да я изгуби точно сега. — Дадох заповеди да не напуска жилищното крило.

— Изглежда ми много крайно. Освен това ще забави значително проучванията ни. — Кейн сви рамене и тръгна надолу по коридора, провиквайки се през рамо. — Може би ще искаш да преосмислиш това свое решение, кралю.

Дейдж позволяваше на емоциите да поглъщат логиката му и го знаеше. Той се обърна, а умът му бе изпълнен с всякакви мисли, докато слизаше по циментовото стълбище покрай басейна към спаринг залата и дебелите й черни матраци. Той едва бе влязъл в залата, когато върху него се хвърли тежко тяло, събаряйки го на пода и удряйки го в челюстта.

Ръмжейки, Дейдж изхвърли Конн над главата си и скочи на крака, избърсвайки кръвта, стичаща се по брадичката му.

— Така ли го искаш?

Конн се претърколи, изправяйки се на крака, очите му се присвиха и опасна усмивка озари лицето му.

— Без правила.

— Съгласен. — Кралят се хвърли напред.

* * *

Ема крачеше напред-назад, а яростта затрудняваше дишането й.

— Трябва да се успокоиш — каза Кара от дивана, на който се бе излегнала. — Ще се поболееш.

— Да се успокоя? — Ема се завъртя към сестра си, а сърцето й блъскаше силно срещу ребрата й. — Той ме заключи тук вътре.

Кара огледа обширния апартамент, декориран със старинни мебели.

— Били сме заключвани и на много по-кофти места. — Гласът й бе задъхан и слаб, сякаш се насилваше да издаде звука.

Ема въздъхна раздразнено.

— Не мислих за килера, в който татко обикновено ни заключваше. Шибанякът.

— Тогава за какво мислеше? — Тъмните кръгове под очите на Кара не можеха да прикрият интелигентността в сините дълбини.

— Имах доверие на Дейдж. Имах му доверие, че ще разбира работата ми, а виж какво стана. — Ема размаха ръка. — Заключена съм.

— Е, той ми позволи да те посетя. — Кара трепна и взе одеялото, за да завие краката си.

— Ами браво на него. — Тревога се плъзна по гръбнака на Ема. Стаята беше доста топла, но Кара сякаш замръзваше. Не беше добър знак.

Кара прехапа устните си.

— Аз също съм ти ядосана.

Ема се закова на място.

— Защо?

— Защо? — Кара скочи на крака, оставяйки одеялото да се свлече на пода. — Защо? Идиотка такава. Ами ако стъклото, което те е порязало, е от епруветка с вируса? Ами ако в момента той набира скорост в тялото ти? Защо се изложи на подобна опасност? — В края на тирадата си тя вече крещеше и бе сложила ръце на кръста си.

Ема направи крачка назад.

— Мой дълг бе да спася Девън. Щеше да ми отнеме поне двадесет минути, за да рестартирам програмата, за да може да допусне някой друг вътре. — Тя отказваше дори да обмисли идеята, че може да е заразена. Слабостта в крайниците й бе от гнева, който изпитваше към Дейдж. И от изтощение. Не беше спала добре напоследък.

— Кой, по дяволите, е казал, че това е твоя работа? — Кара грабна една от възглавничките на леглото.

Гневът закипя в стомаха на Ема, но тя го потисна безмилостно.

— Аз отговарям за лабораторията. Моя работа е.

Възглавницата я улучи в лицето. Кара грабна втора.

— Можеше да се обадиш на охраната или поне да сложиш защитен костюм. Но не.

Ема пусна пухения снаряд на пода. Нямаше да хвърля възглавници към бременна жена.

— Направих това, което трябваше. И лекуването на вируса е единственото, което ме вълнува в момента. — Но когато сестра й роди и се възстанови, щяха да направят един спаринг.

Кара въздъхна дълбоко.

— Не си била просто разтревожена за Девън. Изтичала си вътре, за да се убедиш, че данните ти са в безопасност.

— Разбира се. — Кара не осъзнаваше ли факта, че вируса се репродуцира, ставайки по-силен с всеки изминал миг, и че дори в този момент се подготвяше да разкъса ДНК-то й?

Кара я погледна.

— Вече не сме деца.

— Наясно съм с възрастта ни.

— Няма нужда да заставаш повече между мен и опасността, Ема.

Сестра й едва успяваше да остане права, толкова слаба бе.

— Напротив, има. Ние сме семейство.

— Няма да позволиш на Дейдж да застане между теб и опасността.

— Ситуацията не е същата.

— Как пък не, по дяволите. Той иска да те защити точно така, както ти искаш да защитиш мен и Джейни. — Кара тропна с крак. По дяволите, тя буквално й тропна с крак. — Няма да му позволиш.

Ема въздъхна.

— Не мога.

— Защо не? — Кара се отпусна като стар балон, сядайки обратно на дивана, а ръцете й трепереха, докато посягаше към одеялото.

Ема впи зъби в долната си устна.

— Ами ако свикна с него и след това той си тръгне? Или ако аз го напусна? — Ако смъртта спечелеше малката им битка тази пролет, тя щеше да бъде взривена на парченца.

Кара сбърчи нос.

— За някой толкова умен понякога си страшно тъпа, сестричке. Той няма да те нарани. Не всички мъже са като татко.

— Исусе! Знам това.

Мек поглед я закова на място, когато Кара се фокусира върху нея.

— Нима? Или всичко това е поради друга причина?

Неудобство плъзна по кожата на Ема.

— Не.

— Нима? Може би все още се обвиняваш. Може би мислиш, че не заслужаваш да намериш щастието. — Кара пребледня още повече и изпъна рамене.

— Приключих с тази дискусия.

— Не, не си. Каквото се случи, не е по твоя вина. Трябва да пуснеш миналото.

— Не знам за какво говориш. — Защо изведнъж изпита огромна нужда да избяга?

Кара въздъхна.

— Разбира се, че знаеш. Споделяла си и преди виденията си с мен, Ем. Сигурна съм, че си имала видение за деня, в който родителите ни умряха.

Ема се свлече на пода, ръцете й се вкопчиха в масичката за кафе и тя погледна към Кара.

— Знаела си?

— Предполагах. И мислех, че ще се справиш със ситуацията, но явно съм грешала.

Сълзи изпълниха очите на Ема.

— Аз ги оставих да умрат. — Тя поклати глава. — Мама трябваше да бъде в безопасност в библиотеката… нямах никаква представа, че тя също ще бъде в колата.

— Ем, нямаше да има никакво значение, ако им беше казала. — Кара се пресегна напред, хващайки ръцете на Ема. — Мама щеше да му каже, той щеше да те пребие и всичко да си продължи постарому. Нямало е никакъв начин да ги спасиш. — Тя стисна ръцете й. — Дълбоко в себе си знаеш, че това е истината.

Ема погледна към нея.

— Боях се да ти кажа.

— Трябваше да повдигна по-рано темата, но мислех, че е останала в миналото. — Кара отметна къдрица от лицето й. — Мисля, че разбирам какво става тук. Значи, ако не рискуваш живота си, ако не си на първата защитна линия — Кара наведе глава настрани, — тогава от каква полза може да ни бъдеш?

Ема се задъха.

— Какво имаш предвид?

Кара поклати тъжно глава.

— Ти ме защитаваш. Грижа те е и ми помагаш да защитавам Джейни. — Устните й трепнаха. — Ема, ти самата имаш огромно значение. Не е нужно повече да заставаш пред опасността заради нас. Обичам те, само защото си тръна в задника ми, какъвто винаги си била.

— Знам.

— Дейдж също те обича така.

— И все пак няма право да ме заключва тук.

Кара кимна.

— Ще ни се наложи да вложим доста усилия, за да въведем тези момчета в настоящия век. — Тя се сгуши обратно на дивана. — Добре, разкажи ми за сегашните си изследвания.

— Вирусът се залепва за хромозомата, сякаш е покрит с лепило. — Раменете на Ема увиснаха. — Не можем да го откопчим. Или поне не можем, без да използваме магия.

— Магия? — лека усмивка изви устните на Кара. — Ясно. Кажи ми за Мойра.

* * *

Дейдж избърса кръвта от лицето си със съдраната си риза, облегнал гръб на студената стена.

— Не мога да виждам с лявото си око. — Той примигна няколко пъти, за да бъде сигурен. Не. Пълна тъмнина. Затваряйки клепача си, той се концентрира, изпращайки лечебни клетки към разкъсаната тъкан.

Конн изгрухтя до него.

— Мисля, че ми счупи челюстта.

Опитът на Дейдж да се усмихне му спечели единствено разцепена на две устна.

— Извинявай. — Беше нанесъл повече от един сериозен удар върху упоритата челюст на Конн.

— Не се тревожи — заяви весело брат му. — Беше забавно.

Дейдж поклати глава и буквално можеше да чуе как мозъкът му се удря в черепа.

— Имаш странна представа за забавление. — Той затвори и двете си очи и започна да лекува мозъчното си сътресение. Светлина проблесна зад затворените му клепачи, докато болката преминаваше през нервната му система. Лекуването болеше почти толкова, колкото и при получаването на нараняването. Брат му удряше здраво.

Конн се размърда и простена, когато тишината бе огласена от три шумни пуквания.

— Счупени ребра. — Той издиша шумно. — Вече са готови.

Дейдж бе почувствал как ребрата се чупят под юмруците му.

— Добре. — Той отвори здравото си око, доволен, че не изпадна от главата му. — Сега ще говорим ли?

— Хмъ, да. Ти си пръв. — Конн пое дъх със свистящ звук, без съмнение поправяйки наранени дробове.

Раздробените кокалчета на дясната ръка на Дейдж започнаха да зарастват.

— Ема се е втурнала в заразена лаборатория, за да спаси човешки учен и проклетите си изследвания, без да вземе дори минимални мерки за безопасност. Ранила се е. — И вероятно се бе заразила с проклетия вирус. Страх сви стомаха на Дейдж.

Конн хвана носа си и го завъртя, намествайки го в правилната му форма с шумно хрущене.

— Това е гадно. Макар че се опитва да спаси сестра си. — Още едно пукване дойде от орбитата на окото му.

— Двамата можем да спасим сестра й.

— Да. Предполагам, че е свикнала на подобно поведение.

— Което ще рече?

— От това, което Кара е казвала за детството си, мисля, че първия инстинкт на Ема не е да хукне да търси помощ. Да се доверява на някой друг да помогне. — Конн протегна крака напред и ги кръстоса в глезените. Кръв покриваше части от дънките му. — Тя трябва да се научи да го прави… да се научи да разчита на друг.

— Хмм. Не бях се замислял върху ситуацията от тази гледна точка. — Рамото на Дейдж се намести на мястото си с хрущене, което го накара да стисне челюст.

— Естествено е. — Адамовата ябълка на Конн застана там, където й бе мястото. — Ние имахме майка, баща и един друг. Някой винаги пазеше гърбовете ни. Ема е имала малка сестра, която да защитава, и нищо повече. Тя е правила това, което е трябвало, за да преживеят детството си.

Конн разбираше Ема много по-добре, отколкото Дейдж.

— Такъв съм задник.

— Наистина. Но ти обичаш тази жена. Нормално е да не мислиш рационално.

Дейдж намести другото си рамо.

— Твой ред. Защо не си замъкнеш задника в Ирландия и не довлечеш тук вещицата си?

Конн се ухили.

— Воюваме на два фронта… опитвам се да избегна трети.

Ах, проклятие. Трябваше да се досети, че Конн ще постави Реалм пред собственото си щастие.

— Когато си готов да тръгнеш, отиваме. — Той щеше да пази гърба на брат си.

— Знам. Тя завърши последното си обучение миналата година. Мислех си, че досега ще дойде сама при мен. — Лека изненада се бе изписала на разраненото лице на Конн.

Дейдж се засмя.

— Сигурен съм, че това няма как да стане. Ще трябва да се постараеш, за да си я върнеш… поне това знам. — Жените бяха непонятни, а половинките… сто пъти по-сложни. Би трябвало да им дадат някакъв наръчник.

Конн кимна.

— Да. Мислех да я подготвя бавно, но сега, когато е в опасност, ами…

Дейдж се изправи и помогна на брат си да стане. Двамата залитнаха за миг.

— Тръгваме щом си готов.

Талън влезе през вратата и се закова на място, следван плътно от Кейн.

— Исусе! Кой победи?

— Равни сме — казаха едновременно двамата и се засмяха.

Кейн поклати глава.

— И двамата имате сътресение.

Джейс влезе през вратата, а обувките му изскърцаха по пода.

— Проклятие. Изпуснах боя. — Той подаде на Дейдж гроздова енергийна напитка.

— Благодаря. — Дейдж тупна Джейс по рамото. — Не се тревожи. Ще го направим отново. Впрочем, вече си официален посланик на Реалм.

Джейс отстъпи назад.

— Какво?

Дейдж изтри кръвта от бузата си.

— От доста време Кейн ми опява, че не се възползвам напълно от талантите ти. Един от тях е чист чар. — Дейдж се засмя, когато Джейс се намръщи. — Във война сме с Кърджаните, вероятно и с демоните, скоро ще се окажем във война и с Ирландското сборище, а щом Бейн консулите научат за Маги, ще бъдат разярени. — Той се насочи към вратата, поглеждайки през рамо към най-младия си брат. — Съюзниците и враговете ни имат нужда от лице, чрез което да се свързват с Реалм. Поздравления, братко. Ти си.

— По дяволите! — Джейс издиша, докато братята му, първо Конн, а после Талън се изредиха да го потупат по рамото и да му честитят, смеейки се.

Кейн остана настрани.

— Ах, ами, имах предвид нещо съвсем друго, когато направих коментара. Не мислех… — Останалата част от думите му бе прекъсната, когато Джейс се хвърли към него, събаряйки го на пода.

— Хей. Би трябвало аз да сритам задника на Кейн — възрази Талън.

— Аз съм пръв — каза Джейс, удряйки Кейн по челюстта.

Дейдж с радост би останал да погледа, но имаше работа за вършене.

А след това трябваше да се справи и с половинката си.