Ребека Занети
Пленен (12)

Глава 12

Ема отстъпи встрани от обеззаразяващия душ до лаборатория номер четири, подсуши се и влезе в следващата кабина. Натисна бутона и затвори очи, когато през тялото й премина сноп ултравиолетова светлина. Всеки вирус, който може да се е закачил към тялото й, вече бе убит. Треперейки, тя влезе в следващата стая и облече черен гащеризон и взе фиба от шкафа, за да вдигне на кок мократа си коса. Взе чорапи от един шкаф, обу ги и намъкна тенис обувките си, преди да се наведе към стъкления панел на вратата.

— Ема, 42249.

Вратата се плъзна настрани, отваряйки се.

Тя тръгна надолу по коридора към друга силно осветена лаборатория и не бе изненадана да види вътре млад мъж, приведен над трансмисионния електронен микроскоп. Той седеше сам в студената лаборатория, а пред него бяха наредени ред след ред с колби. Машините в двата края на стаята работеха, калкулирайки данните.

— Девън. Дори Айнщайн от време на време е почивал. — Тя се наведе над папките, търсейки копие от разработката на Рейчъл относно потенциалното свързване на раковите клетки. Възможно най-скоро трябваше да получат помощ от приятелката си, но нямаше начин брилянтен учен като нея да се задоволи с половинчатата информация, която Кейн смяташе да й даде. Тя щеше да разбере, че не търсят лек за рака само секунди, след като види изследванията им… ето защо в момента Ема работеше с докторанти като Девън. Той беше високоинтелигентен, и все пак му липсваше опита, който е нужен, за да види истината.

Девън се поизправи и отметна рошавата си кестенява коса, завъртя се на стола си и й се ухили.

— Ако Айнщайн е работил по-усилено, сега можеше да сме напълно наясно как се пътува във времето.

Аромат на белина и лимонов препарат за чистене погъделичкаха носа й.

— Може би. Или може би щеше да се изтощи прекалено много и нямаше да създаде няколко теории, които разбираме много добре.

— Е, всичко е относително — изсумтя Девън.

Боже, обичаше лабораторните зубъри. Ема се засмя, поклащайки глава, затвори папката и се насочи се към вратата.

Девън прочисти гърлото си.

— Д-р Паулсън? Има ли някакъв шанс да ни бъде позволено да видим и останалите лаборатории?

Неудобство накара стомахът на Ема да се свие, докато се обръщаше към мъжа. Мразеше да лъже колегите си.

— Не мисля, Девън. Знаеш колко деликатни могат да бъдат тези правителствени експерименти. — Само какви глупости бръщолевеше. Едва успя да се пребори с нуждата да си извърти очи сама на себе си.

— Знам. Знам и опасностите в една така добре охранявана лаборатория… толкова много патогени. Но няма как да не се чудя… — Той подръпна един конец на износените си дънки.

— Знам. — Любопитството беше най-силното преимущество на учения. — Надявам се знаеш колко много ценим труда ти. — Някой ден той щеше да стане невероятен генетик.

Той сви рамене.

— Мерси. Нямаше да се справя и наполовина толкова добре, ако не беше Санди. — Той се изчерви, а обикновено бледите му бузи се покриха с руменина.

Лабораторен романс. Ема въздъхна отново.

— Всички сте незаменими. Ще се видим утре. — След като той кимна, тя се обърна и излезе от стаята, тръгвайки надолу по коридора и използвайки гласа, ръката и окото си, за да премине през различните зони на сигурност. Най-после се добра до частната лаборатория, където на масата за прегледи лежеше пророка. Чакайки. Аромат на алкохол за разтривки, смесен с уханието на ягоди, изпълваше лабораторията. Ема се насили да се усмихне, едва потискайки загрижеността си.

— Имала си страхотен ден. Дейдж ми каза, че си била в безсъзнание през по-голямата част от полета.

Лили кимна, потърквайки с ръка бледото си чело.

— Да. Резултатите ми готови ли са?

— Да. Директният флуоресцентен тест за антитела разкри, че си била заразена с вируса. Вероятно в нощта на бала. — Принтерът извади данните, които бе въвела в компютъра в затворената във вакуум лаборатория. Взе листа и го прегледа набързо. Трябваше да сравни резултатите със записките на Рейчъл, преди да направи други тестове. Следващият тест щеше да измери силата, с която протеинът се е вкопчил в хромозомите на пророка. По някаква причина тя изглеждаше по-болна от Кара. Може би хромозомите от бременността забавяха ефекта на вируса при Кара. Но ако е така, колко време имаше пророка? Неочаквана мисъл накара Ема да примигне.

— Ъм, нещо против да видя маркера ти?

Мръщейки се, Лили обърна глава настрани. Интригуващ келтски знак в тъмносин цвят украсяваше долната част на тила й.

— Красив е — възкликна Ема.

Лили се обърна отново към нея.

— Благодаря ти. Знакът на пророка се появи на тила ми в деня, в който бях избрана от провидението. Болеше като рана от нож.

До момента това беше единственият факт в този нов свят, който Ема не можеше да обясни с науката. Дали бе възможно провидението наистина да играе роля в живота им? Тя поклати глава. Трябваше да има рационално обяснение за появата на тази преплетена татуировка.

— И другите пророци ли имат този маркер?

— Да. — Лили нагласи полата около краката си.

Ема сложи още една отметка в списъка си. По една мистерия на ден.

— А маркерът от половинката ти? — Тя се бореше с изчервяването.

Лили се усмихна широко, показвайки равни бели зъби.

— Ъм, само кралското семейство може да…

— Маркира? — Бузите на Ема този път се зачервиха силно.

— Да. Това има нещо общо с кръвната линия на Кеърс. — Бездънните й очи блеснаха за миг развеселено. — Повечето вампирски двойки завършват сексуалният акт със захапка, така се обвързват до живот. — Тя посочи към двата бледи белега от зъби на шията си.

Вълна от симпатия премина през Ема.

— Половинката ти е бил убит от Кърджаните, нали? — Дейдж бе споменал по-рано днес този факт.

— Да — Лили прехапа устните си. — Бяхме женени от няколко седмици… почти не познавах мъжа. — Тя въздъхна. — Уреден брак.

— Ах. Е, значи ти не си… — Варварството на това да бъдеш обвързан за мъртвия си съпруг беше немислимо в тези модерни времена.

— Не. Алергия на обвързването. — Лили въздъхна дълбоко. — Не че като пророк и духовен водач бих могла да ходя и да спя, с който си поискам. За жалост. — Тя изцъка с език, преди да стане сериозна. — Знаеш ли, като част от работата си често давам съвети.

— Съвети? — Ема нагласи уреда за мерене на кръвно около ръката на Лили, преди да започне да помпи.

— Да. Може да мислиш за мен като една трета монахиня, една трета психиатър и една трета посланик на добра воля. — Тя се усмихна развеселена.

— Добре. — Кръвното на Лили беше в добри граници. Ема махна уреда и записа информацията в картона.

— Ема, народът ни има нужда от кралица, а лидерът ни от половинка. И двамата те приветстват с отворени обятия. — Лили потърка ръката си. — И ти също го знаеш.

Ема вдигна рязко глава. Лицето й пламна, но тя безжалостно потъпка всяко сантиментално чувство.

— Съдбата няма да диктува живота или бъдещето ми, въпреки маркера на рамото ми.

Лили извъртя очи по много нелюбезен маниер.

— Съдба-мъдба. Забрави провидението. Този мъж те обича. — Тя дръпна ръкава си надолу, прикривайки зачервената си плът. — Какво ще решиш да правиш с този голям късмет зависи изцяло от теб.

— Съдба-мъдба? — Ема прехапа долната си устна. — Любовта е опасна. Майка ми остана с мъж, който ни биеше… защото го обичаше.

Погледът на Лили омекна.

— Тогава сама вземи решението си. Остани с един добър мъж, който ще те защитава, защото го обичаш. — Тя се пресегна, хващайки ръката на Ема. — Като цяло харесвах Майлс. Един ден може би щях да успея да го обикна страстно. — Тя сви рамене. — Може би не с фойерверките, които прелитат във въздуха между вас, когато с Дейдж сте близо един до друг, но поне нещо бегло на това.

Заинтригувана, Ема присви леко очи.

— Фойерверки?

— О, да. Гледах ви на бала. Луда си по него. — Лили се ухили широко, а на бледото й лице тъмните кръгове под очите й станаха по-видими. — Бих дала всичко за шанса да изживея подобно щастие. Вместо да съм привързана към легенда, която отдавна не е сред живите.

Шанс за щастие? През целия си живот Ема се бе борила за това, което желае. Първо да оцелее, после да изгради кариерата си, а сега за какво? Тя го обичаше, в това нямаше съмнение. Обичаше го от мига, в който го видя за пръв път във виденията си. Преди беше успявала да се изплъзне на смъртта, може би щеше да успее да го направи отново и да остане с Дейдж. Маркерът на рамото й започна да пари в съгласие. Тя поклати глава, фокусирайки се отново върху пророка.

— Вече не си привързана към легенда, Лили.

Лили се намръщи.

— Не разбирам.

— Не съм сигурна как ще се почувстваш относно това, но вирусът отнема индивидуалните аспекти на обвързването. — Маркерът на тила на Лили вероятно също щеше да избледнее.

Лили вдигна вежди.

— Което ще рече?

— Ще рече, че си свободна да, ах, ами, нали знаеш… — Погледът на Ема се плъзна по пуловера и полата на Лили. Жената все още се обличаше като дама от осемнадесети век.

— Мога да правя секс? — Очите на Лили се отвориха широко, преди да притисне ръка към устата си. — Сигурна ли си?

Ема сви рамене.

— Толкова сигурна, колкото мога да бъда относно вируса към момента. Все още провеждаме тестове.

Лили стрелна с поглед вратата и лицето й пламна, когато видя Кейлъб да влиза вътре.

— О, боже!

Той приближи до леглото, гъстата му коса бе завързана на тила му, а дългите му силни крака го пренесоха през стаята за секунди.

— Значи пророк е бил заразен с вируса по време на колоквиума на Реалм? Сериозно? — От всяка негова дума капеше гняв.

— Да — каза Ема. Мъжът бе останал толкова бесен, колкото беше и когато донесе Лили в лабораторията. Този някога разпускаше ли?

— Тя вече не е ли обвързана? — Кейлъб повдигна вежди, а разноцветните му очи не се откъсваха от Лили.

— Това не те засяга. — Лили вирна брадичка.

— Печата на безделниците изчезна ли? — изръмжа той.

Лили си пое рязко въздух, а зениците й се разшириха.

— Наричаш маркерът на пророчеството печат на безделниците? Езичник!

Той посегна към нея, дръпвайки я към себе си.

— Попитах те нещо, жено — изсъска той, поглеждайки към маркера. — Не би трябвало все още да си пророк.

Лили се напрегна и бутна с всичка сила гърдите на Кейлъб.

— Ухапи ме, Кейлъб.

Той повдигна вежда.

— Очевидно лейди Лили е влязла в новия век. Щом използваш такива изрази, милейди, може да получиш точно това, което искаш.

Ема посегна към телефона.

— Кейлъб, напусни или ще се обадя на охраната. — Или търпението й трябваше да се увеличи, или тези двамата трябваше да си намерят стая. Сексуалното напрежение в стаята разпали клада в тялото й.

„Имаш ли нужда от помощ?“, прошепна един дълбок глас в ума й. Тя инстинктивно затръшна щитовете си на място. Кога бяха паднали? Сърцето й затуптя силно.

Въздишка отекна откъм входа, където стоеше Дейдж, облегнат на стената.

— Така не е възпитано, любов. Никак даже.

— Стой далеч от главата ми — изсъска Ема, а очите й го огледаха от глава до пети. Каза си, че той не изглежда прелестно в черни панталони, сребриста копринена риза и ботуши с дебели подметки. Лъжкиня.

Погледът му стана по-остър.

— Имаш време до утре сутринта. Свали щитовете си или ще ги разкъсам.

Гневът започна да кипи като сяра в стомаха й. Тя вирна брадичка.

— Ще видим, кралю. — Той може и да бе мощен, но тя бе половинката му. Сега мощта му й принадлежеше. — Моля те, изведи Кейлъб оттук. — Ако вампирът смяташе, че може да си прави каквото иска, му предстоеше да научи неприятен урок.

Дейдж погледна приятеля си, а след това и жена си. Много скоро щеше да му се наложи да се заеме и с двама им.

— Кейлъб? Талън ни чака, за да обсъдим стратегията. Идвай! — Щеше да се оправя по-късно с половинката си.

Кейлъб изръмжа ниско и го последва навън.

Дейдж не погледна назад, вървейки директно към конферентната зала.

— Спри да бъдеш задник.

— Аз? Задник? Та ти току-що заплаши да увредиш ума на собствената си половинка — обвини го Кейлъб.

Дейдж извъртя очи, спирайки, за да направи знак на приятеля си да влезе в стаята.

— Умът й е много по-силен, отколкото можеш да си представиш. Упорита жена.

Кейлъб се ухили.

— Идеалната за теб.

Адски вярно. И малкият синеок учен щеше да го признае преди края на седмицата. На Дейдж му бе писнало от това положение. Налагаше се да уреди собствения си живот, преди да се заеме с останалата част от шибания свят.

Талън вдигна поглед от мястото си зад масата, а преливащите цветове в очите му почти стреснаха Дейдж. Беше забравил. Напоследък Талън бе толкова спокоен, обикновено щом беше пред Кара или Джейни. Сега любимите му момичета не бяха тук и вампирът бе разярен.

— Много мило от ваша страна да се присъедините към нас. — Талън кимна към столовете. — В малкия ни безопасен свят се крие предател.

Дейдж се отпусна на стола.

— Да.

Масата подскочи, когато Талън блъсна юмрука си в нея.

— Адски се издънихме в защитата на жените си, нали?

— Да. — За Дейдж бе най-добре брат му да изхвърли целият гняв от организма си. Тогава на преден план щеше да застане рационалният му брилянтен ум на стратег и щеше да измисли план.

Златното изпълни очите на Талън.

— Имал ли си видение за това?

— Не. — Дейдж нямаше никаква идея, че подобно нещо се е задавало към тях. — Провидението се е държало като задник що се отнася до виденията ми. Точно сега не виждам нищо. — Макар Ема да имаше видения, те не бяха фокусирани върху семейството на Талън, поне все още не. Нямаше как да контролират виденията за бъдещето.

Кейлъб сграбчи стола и седна.

— Така е, защото нищо не е сигурно точно сега. Прекалено много промени настъпват. — Той издиша дълбоко. — Не мога да повярвам, че на бала на Реалм е бил заразен един пророк.

Вълна от гняв премина през Дейдж. И той не можеше да повярва.

— Не. Аз се провалих в защитата й.

— Не това имах предвид. — Кейлъб повдигна вежда. — Имам предвид, защо на бала? Преди това не е била недосегаема, нали? Дали са искали да ни покажат колко близо могат да стигнат? Или това е била първата им възможност?

Талън разрови няколко листа.

— Ето графикът на Лили за последните шест месеца. Ако тя е била целта, бих могъл да избера поне пет по-лесни места, където да я заразят. — Той взе един молив и го счупи на две. — Кара и Кейти бяха под постоянна защита. Това беше първата им възможност да се доближат до тях.

Осъзнаването се стовари върху Дейдж.

— Било е първата възможност да заразят и трите едновременно.

— Да. — Талън хвърли частите от молива в кошчето.

Кейлъб прочисти гърлото си.

— Предполагам, че на бала е имало и други половинки и шифтъри?

— Да — каза Талън.

— Тогава трябва да приемем, че те трите са били предварително набелязани мишени.

— Не — Дейдж въздъхна. — Кара и Кейти пиха билков чай, а почти всички останали шампанско или твърд алкохол. Чаят, поръчан за Кара, е бил подправен. Кейти просто си поръча същото.

— Лили обича билков чай — кимна Кейлъб.

— Да — Талън сграбчи нов молив. — Тя потвърди, че е пила чай. Но защо Кара?

Дейдж сви рамене.

— Като отмъщение за смъртта на Лоркан? — Кърджанският лидер бе заслужил смъртта си, отвличайки Кара. — Или заради бебето?

Талън изръмжа ниско, а изражението на лицето му стана опасно.

— Попитах дали някой друг е поръчал чай, заявявайки, че билките причиняват стомашни проблеми, но досега никой не е потвърдил. — И този молив се счупи на две и замина за боклука. — Джейс потърси келнерите от онази вечер, един от тях липсва.

— Мъртъв е — безизразно заяви Кейлъб.

— Много вероятно — съгласи се Талън. — Трябва да разберем кой е предателят. Мъжете ми претърсват апартамента на изчезналия келнер и ще проверят лаптопа му.

Телефонът на Талън извибрира и той го вдигна към ухото си.

— Кеърс. — Той застина за миг. — Кога? Колко зле? Страхотно. — Затвори телефона и го хвърли през стаята. Устройството се заби в прясно боядисаните стени и се пръсна на парчета. — Рейчъл Дейвис е мъртва.

Шокът накара стомаха на Дейдж да се свие.

— Приятелката на Ема, генетикът? Как? — Още една жена, която не бе успял да защити.

Талън издърпа връзката от косата си.

— Казват, че е въоръжен грабеж. Някой е влязъл в хотелската й стая в Париж миналата нощ и очевидно тя се е борила, свършвайки със счупен врат.

— Кърджани. Вероятно са искали да я отвлекат.

— Повече от вероятно. — Талън скочи на крака. — Знаехме за нея и трябваше да предположим, че и те ще се досетят. Писна ми да съм три стъпки зад тези копелета.

— На мен също. — Умът на Дейдж премина през възможните сценарии. — Намери дали е работила с някой от изследователите. Няма да направим същата грешка два пъти.

Телефонът на масата иззвъня и Талън си пое дъх, преди да хване слушалката и да я вдигне към ухото си.

— Какво? — Металическите му очи срещнаха тези на Дейдж. — Да. Тук е. — Талън се отпусна на стола си с изумено изражение на лицето. — Сигурно се майтапите? Не? — Затръшвайки телефона, той го счупи на две.

Лабораторията не бе достатъчно здрава, за да понесе Талън в това настроение. Дейдж се подготви психически.

— Кой беше?

— Конн. Нацията на демоните току-що е обявила война на Реалм. Честит шибан вторник.