Метаданни
Данни
- Серия
- Тъмни пазители (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Claimed, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ralna, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 59гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ребека Занети
Заглавие: Пленен
Преводач: Ralna
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: galileo414; ganinka
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10152
История
- —Добавяне
Глава 21
— Това е просто нелепо — промърмори Ема, търсейки под огромното дъбово бюро точната папка. Намери я в импровизираната картонена система за хартия и се изправи, а студът в малката лаборатория я накара да потръпне. — Искам да проуча върколака, Кейн. — Понякога рискът бе наложителен компонент при научните изследвания. Всякакви обещания, дадени по време на секс, нямаше да се броят. А и колко опасен можеше да бъде върколакът, така или иначе?
Кейн изгрухтя в отговор, докато гледаше нещо под микроскопа си.
— Това грухтене знак на съгласие ли беше? — Ема отвори папката, скърцайки със зъби от раздразнение и чудейки се дали трябва да купят климатик. Ароматът на белина и хартия я накара да сдържи кихавица.
— Не. — Кейн вдигна глава. — Кралят изрично даде заповеди за това, Ем. Предлагам ти поне този път да го послушаш.
— Адски ми писна да получавам заповеди от братята Кеърс. — Беше минала почти седмица, откакто Дейдж я изнуди да обещае, че ще бъде внимателна. Трябваше да проучи върколака. Всичко, което знаеше за него досега, беше, че се храни със сурово месо и иска да убие всеки, който се доближи до него. — Би трябвало да има начин да проследим горкото същество до господаря му. Все някак.
Кейн надраска нещо в тефтера си и се обърна към Ема.
— Съединението Б-72 се закача много добре към втората доза от вируса. Но нещо липсва.
Беше забелязала това в Кейн. Той успяваше с лекота да избегне теми, за които не искаше да говори. Като тази за върколака. И дизайнерските обувки. Ема въздъхна, сядайки на въртящия се стол.
— Да, съединението атакува протеина, но като добавим лечението, нищо не се случва. Има нещо, което обвързва вируса с ДНК-то. — За миг я изпълни съжаление за уволнените докторанти. Имаше нужда от всеки изследовател, без значение човек или не.
Остро писукане обяви входящо повикване на един от мониторите на стената. Екранът трепна и на него се пови жена. Ема погледна Кейн с ъгъла на окото си, искайки й се да си бе сложила червило. Бързо бутване на стола я отведе достатъчно близо до него, че да го ритне по пищяла. Хубаво, че днес носеше сладурските си обувки с високи токчета.
Той й хвърли раздразнен поглед и отстъпи настрани далеч от обхвата й, но все още в обсега на камерата.
— Я виж ти. Здравей, Кейн. — Очите на Симон блеснаха и тя присви рубиненочервените си устни.
— Здрасти, Симон. — Кейн прочисти гърлото си. — Може да имаме нужда от магическа помощ, затова реших да ти се обадя.
На Ема й се прииска да хвърли нещо по тъпата му глава.
— Вече намерихме помощ — промърмори тя тихо. Бързо завъртане и тя го изрита отново.
Кейн скочи и кимна.
— Свързахме се с братовчедка ти Мойра, но исках да имаме няколко варианта. — Движейки се предпазливо, той застана зад стола на Ема, хвана облегалката и я задържа на място с камерата пред тях. Задник.
Симон отметна глава и се засмя с дрезгав секси глас, чието място бе в някой задимен бар.
— Малката Мойра, а? Е, слуховете разказват, че се е справила добре при последните си тренировки… за новоизпечена вещица, имам предвид.
Ема стисна зъби.
— Тя е позната като една от най-добрите. Седмата дъщеря на седмата дъщеря, и така нататък. — Искаше й се да знае някоя магия, която да даде на Симон огромна брадавица на носа. Ако вярваше в магиите, разбира се.
Очите на Симон потъмняха.
— И все пак няма място в Сбора на Деветимата, нали?
— Какво е Сборът на Деветимата? — Ема погледна през рамо към Кейн.
Той прочисти гърлото си.
— Деветимата са управляващото тяло на всички сборища. Само най-могъщите вещици биват номинирани. Симон е негов член от сто години. — Повдигнатите му вежди обещаваха отмъщение за ритника.
Дали щеше да бъде прекалено детинско Ема да извърти очи? Вероятно.
— Сигурна съм, че Мойра ще заеме полагаемото й се място. — По някаква причина Ема се чувстваше длъжна да защити сестра си по брак. Или сестра по половинка. Или каквато е там терминологията. — По-добре ми дай някой учен — прошепна тя на Кейн.
Симон въздъхна.
— Какво ти трябва, Кейн?
— Чу ли за Вирус-27? — Той бутна стола на Ема напред, местейки и двама им по-близо до екрана.
— Разбира се. Макар че вероятно трябва да организирате нещата така, че информацията да идва директно от Реалм. — Симон се наведе, започвайки да въвежда нещо на клавиатурата, разкривайки огромните си гърди. — Слухове и догадки са приемливи по време на мирните времена, но сега сме във война.
— Права си — Кейн кимна. — Мислим, че има магически компонент във вируса.
Симон се намръщи.
— Как така?
— Вирусът е прекалено силен, за да няма добавено нещо повече — каза той. Той държеше твърдо облегалката на стола, за да не може Ема да се обърне… и да го ритне отново.
Твърди черни очи се фокусираха върху Ема.
— Може би ви трябват по-добри учени.
Кейн въздъхна.
— Ако ти изпратим информацията, ще й хвърлиш ли един поглед?
— Разбира се. — Белите й зъби блеснаха в пародия на усмивка. — Бих направила всичко за член на семейство Кеърс. Всъщност, вярвам, че вече съм го направила. — Гласът й бе тихо мъркане към края на изречението.
Кейн простена тихо.
— Благодаря, Симон.
Вещицата прочисти гърлото си.
— Ъм, не знам как точно да го кажа, но има предприети стъпки за премахване на семейство Кеърс от управлението на Реалм.
Кейн застина.
— Нима? — Гласът му стана толкова нисък и мек, че Ема се усмихна. Тези мъже Кеърс. Гадни копелета от край до край.
Симон вдигна ръце пред себе си.
— Да. Просто докладвам, Кейн. Аз подкрепям семейството ви. — Тя отпусна ръце. — Но се носят слухове, че работите с хора… хора, които имат достъп до ДНК-профилите на вампирите.
— Кой повдига обвиненията, Симон?
Погледът й потъмня.
— Не знам. Чух само слухове.
Кейн въздъхна.
— Слуховете са неоснователни. Никой от хората няма достъп до нещо, свързано с Реалм. Имаш думата ми за това.
Симон кимна.
— Разбирам.
— Добре. Скоро ще се чуем пак. Довиждане. — Той прекъсна връзката и в стаята настана тишина. — Съжалявам. Реших, че всяка помощ може да е от полза. — Той бутна стола на Ема напред и го завъртя, за да застане лице в лице с нея. — Ритни ме още веднъж и ще съжаляваш.
Обувката й го ритна шумно по пищяла. Тя повдигна вежди.
— И?
Усмивката му бе широка и достигна до очите му.
— Не казах кога, малка сестричке.
Ема преглътна и кимна.
— Добре. Могат ли да свалят Дейдж от трона?
Кейн въздъхна.
— Да. Но процесът е почти невъзможен и няма абсолютно никакъв начин това да стане по време на война.
Страх се плъзна надолу по гръбнака й.
— Какъв е процесът.
— Няма значение. За сега най-голямата ни тревога е вируса.
Тя си отбеляза да попита Дейдж за това по-късно.
— Добре. Сега нека се обадим на Мойра.
* * *
В другия край на света Мойра крачеше пред камерата, чудейки се защо, по дяволите, се бавят толкова много. Имаше лошо предчувствие за вируса и трябваше да говори с Кейн и Ема.
Тя погледна към комуникационната стая, намираща се в мазето на огромния замък. Оборудването бе много по-модерно от това в колежа и баща й изглеждаше много доволен, когато изяви желание да го използва. Ботушите й тропаха по циментовия под и звукът отекваше в стените. Беше изгонила всички навън. На кого би могла да се довери?
Екранът примигна и тя се намръщи, виждайки идентификатора на повикването. С тежка въздишка натисна няколко бутона, чакайки жената на другия край на линията да приеме форма.
— Братовчедке Симон. Колко е хубаво да те видя. — Лъжата едва не заседна в гърлото й.
Симон се усмихна. Винаги опасна гледка.
— Хубав ден, братовчедке Мойра.
— Благодаря. Как ме откри?
Симон се засмя.
— Попитах майка ти.
Майка й служеше на Сбора също като Симон. Мойра едва прикри гримасата си.
— Какво мога да направя за теб? — Освен да се върне назад във времето, за да не бъде родена седмата дъщеря на седмата дъщеря. Симон може и да бе една от Сбора на Деветимата, но силите й никога нямаше дори да се доближат до тези, които щеше да има Мойра, след като развие напълно потенциала си. Факт, който по-възрастната вещица знаеше много добре.
Черните й очи блеснаха.
— Колко мило, че попита. Семейство Кеърс се свърза с мен по въпрос, касаещ магия и някакъв глупав вирус, а Кейн спомена, че е говорил с теб.
— Да. — Раздразнението измести логиката. Разбира се, второ мнение винаги се изискваше, когато си имаха работа с наука. Същото бе и при магията.
Симон изви едната си вежда.
— Какво откри? Мислиш ли, че е възможно да има замесена магия?
Мойра кимна.
— Всичко е възможно. Но не знам. — Не беше истина. Знаеше. Но нещо извратено вътре в нея я караше да иска тя да е тази, която ще помогне на Реалм. Ако й дадеше възможност, Симон щеше да си присвои всички заслуги. Нека двуличната вещица сама стигне до заключенията си. — Сигурна съм, че Кейн ти е изпратил същата информация. Ще оценя, ако се свържеш с мен, след като получиш документацията. — Сега на Симон щеше да й се наложи да се откъсне от пазаруването, партитата и преструвките, че управлява Сбора. — Разбира се, ако има замесена магия, Сборът на Деветимата ще се нуждае от пълната информация. — За да могат да тръгнат след виновника. И „Не наранявай“ бе фраза с огромно значение за Сбора.
Очите на Симон потъмняха отново.
— Е, ако имаш нужда от помощ, аз, разбира се, с радост ще ти услужа. Значи спря да се криеш от семейство Кеърс, а? — Гласът й се снижи до леко мъркане. — Как е половинката ти?
Усмивката, която Мойра принуди лицето си да изобрази, буквално болеше.
— Конн е добре и напълно разбира, че работех върху уменията си… а не съм бягала. — Тя се премести по-близо до камерата. — Разбирам, ако предпочетеш да не комуникираш със семейство Кеърс. След като ти и кралят не се разбирате много добре. — Достойно за съжаление, и все пак ударът й донесе голямо задоволство.
Усмивката на Симон бе като на ягуар, готвещ се за атака.
— Ами, да. Срещнах сегашният интерес на краля. Няма да издържат дълго.
Неканена симпатия се надигна в Мойра. Тя въздъхна.
— Дейдж се е обвързал, Симон. Съжалявам.
И за момента наистина бе така.
Симон пребледня и истински пламък блесна в странните й очи, преди да прикрие реакцията си.
— Разбирам. Боя се, че това е решение, за което със сигурност ще съжалява. — Тя се наведе, натискайки по клавиатурата си. — Както винаги беше удоволствие, братовчедке. — Екранът почерня.
Горката Симон. Жената беше истинска кучка, но чувствата й към краля бяха истински.
Шумно пиукане обяви нов разговор и Мойра въведе кодовете.
Пред нея се появи Ема.
— Здрасти, Мойра.
— Ема. — Мойра се приближи до камерата. — Говорих със Симон, тя също разглежда материалите, които си й пратила.
Ема извъртя очи.
— Не съм се свързвала с нея. А Кейн. Бих предпочела да ми извадят бъбрека с нож за масло, преди да работя с тази жена. — Силна руменина обагри скулите на кралицата — Ъх. Ами… Извинявай. Разбрах, че ти е братовчедка.
— Не сме близки. — Мойра направи гримаса, която само другата жена би разбрала. — Повярвай ми.
Ема кимна.
— Вярвам ти. Е, какво мислиш за вируса?
Мойра си пое дълбоко дъх.
— Разгледах материалите и вярвам, че някой е направил енергийно променяща магия, която позволява на катализатора да забърза прогресията на вируса. — Макар че защо някоя вещица би направила нещо подобно, бе извън разбиранията й.
Ема се облегна назад в стола си.
— Работила си над катализатора?
— Да. Идентифицирах обвързваща магия в катализатора, но не мога все още да разгадая реалната магия, която е използвана във вируса. — Мойра зарови в куп документи. — Мога да създам магия, която да противостои на енергията от катализатора, но все още ще ти трябва научно синтезирано лекарство, което да пребори останалите компоненти.
— Мислим, че сме близо до пробив — каза Кейн. — Или поне се надяваме. Все още не сме напълно сигурни. — Той стрелна Ема с поглед. — И дори не си помисляй да ме риташ отново.
Мойра се усмихна.
— Не бих могла да чакам, ако Кеърс има нужда от ритник. — Ако питаха нея, всички те имаха нужда от един. Тя погледна любопитно към кралицата.
Ема поклати глава.
— Направих най-доброто, което можах. Е, сега какво да правим с вируса?
Мойра се фокусира върху новата си приятелка, която бе в другия край на света.
— Дай ми малко време, докато измисля магия, която няма да рикошира обратно към нас. — Проклятие. Колко ли от законите на Сбора щеше да наруши, създавайки магия с подобни пропорции? Би трябвало да поиска позволение, но точно сега си имаше достатъчно проблеми. — Заразените добре ли са?
Ема поклати глава.
— С прогресирането на вируса стават все по-зле.
Страх изпълни Мойра. Имаше нужда от време, за да направи всичко по правилния начин. Леко парене се появи на мястото на маркера й и тя изпъна рамене, когато още двама от братята Кеърс се появиха на екрана.
— Далтийн — каза Конн, поглеждайки към нея.
— Коннлин. — Гласът й стана леко задъхан. Той изглеждаше добре. Висок, едър, със здрава челюст и дълга кестенява коса. Беше станал по-грамаден, откакто го бе видяла за последно. Никой мъж не бива да има толкова бистри очи. — Продължаваме да използваме този прякор, а?
Той сви рамене.
— Спри да се държиш като нахално хлапе и ще намеря друго име, с което да те наричам. — Погледът му стана толкова горещ, че кожата й пламна. — Доколкото си спомням, харесваше сладък безсмислен шепот.
Сладкият безсмислен шепот на дълбокия му глас я беше накарал да вдигне прекалено бързо полите си за този вампир. Първият и единственият път, в който бе била с мъж. Горещина лумна в стомаха й и само чистата ирландска упоритост й попречи да не се привие на две. Погледът й се насочи към воина, стоящ рамо до рамо с половинката й.
— Кралю.
— Здравей, Мойра. — Дейдж й се усмихна, а в сериозните му очи блестеше веселие.
Конн се раздвижи.
— Имам нужда от стаята. — Той държеше погледа си прикован към нея. Стаята се изпразни бързо, а Дейдж затвори вратата на излизане.
— Чувстваме се малко драматични, а? — Мойра вирна брадичка. Проклятие, маркерът на ханша й бе прекалено близо до женствеността й, за да й е комфортно.
— Приключих с чакането.
Тя знаеше, че този ден ще дойде. Пеперуди запърхаха в стомаха й, а сърцето й заби лудо.
— Само да стъпиш на моя континент, Коннлин, и това ще бъде война.
— Ще се скриеш за воините ви ли, Далтийн? Мислех, че си по-храбра. — Той направи още една крачка, приближавайки се към камерата, и тя едва успя да се сдържи да не отстъпи назад.
Гневът се надигна в нея като вълните на Северния океан.
— Не. Нямам нужда от войници, Конн.
— Ах! — Обещание се четеше в опасните му вампирски очи. — Война между нас двамата тогава. — Лека усмивка се разстла по лицето му, по-страшна от всеки боен вик.
Тя се съсредоточи, извличайки мощ дълбоко от вътрешността си.
— Приближи се до Нордкасъл и ще те превърна в крастава жаба. — Добре, вероятно нямаше. Но без съмнение щеше да му нанесе наранявания.
Усмивката му дори не трепна.
— Дадох ти сто години да тренираш за това, за което си създадена да правиш. За това, което проклетият договор изискваше. — Бащата на Мойра бе поискал един век свобода за нея и бе изискал подписа на Конн и Дейдж, за да предотвратят обявяването на война. Двамата Кеърс бяха подписали едва когато Мойра им потвърди, че има нужда от това време. — Ти приключи. Както и аз. — Той се приближи още повече и за миг въздухът завибрира от мощта му.
Отмятайки глава, тя въздъхна спокойно.
— За това, за което съм създадена да правя? Не. За това, за което съм създадена да бъда. — Цял век той не бе отделил дори една мисъл за нея. Нямаше никакъв начин да прекоси света само за да топли леглото му.
Решителност се изписа на лицето му и стегна челюстта му.
— Грешиш. Вещерството е твоята работа, това, което си създадена да правиш. А за това коя си… ти си създадена да бъдеш моя. Примири се още сега със съдбата си.
— Така ли мислиш? — Силен порив на вятър се обви около шията й. По дяволите. Налагаше се да контролира емоциите си. — Нямаш идея какво мога да правя. Какво би могла да направи правилната магия… — Огън блесна в очите на Конн и за момент тя забрави посоката на мислите си. Горещина изригна от екрана, карайки кръвта да заври във вените й. От него.
Гласът му стана тих и заплашителен, карайки кожата й да настръхне от осъзнаването.
— Мислиш да премахнеш маркера ми ли, сеадсъч?
Любима. Беше го научила на тази дума в онази единствена нощ.
— Да. — Опитваше се да премахне маркера от няколко десетилетия без особен успех. — Една нощ преди сто години няма да диктува бъдещето ми, Кеърс. — Макар че каква нощ бе само. Тя все още сънуваше твърдото му тяло, притискащо се в нейното.
— Как пък не, по дяволите. — Сребърни искри блеснаха в смарагдовите му очи. Бяха се превърнали в течна лунна светлина в нощта, в която я бе взел. Няколко пъти. — Провидението направи своя избор, Мойра. Подготви се. Защото и аз направих своя.
Екранът почерня.
Простотии. Мойра грабна най-близката купчина документи. Първо щеше да се разправи с вируса. А след това щеше да изтрие маркера на Коннлин от плътта си. Завинаги.