Ребека Занети
Пленен (14)

Глава 14

Дейдж си пое дъх, чакайки екрана на стената в конферентната зала да се включи. Уязвимостта на лабораторията на повърхността лежеше с ужасна сила на раменете му. Половинката му трябваше да е в щаба му под земята, в сърцето на планините. Само нуждата да победи вируса я задържаше тук. Интелигентността й бе ресурс, от който се нуждаеха, но той нямаше намерение да се проваля, когато на карта е заложена сигурността й.

Остави я, спокойно спяща в леглото им, преди почти час и само тежката мантия на задълженията му пречеше да се върне при нея, да я прегърне и приласкае с близост, която й е била отказвана в детството й. Той насочи яростта си към мъртвия мъж към това да се справи с настоящите проблеми. Макар да не смяташе да го признава пред никой, мразеше дипломацията и би предпочел да се изправи срещу демоните в ръкопашен бой.

Чалтън натисна няколко бутона до него. Чу се пращене и екранът се изпълни с изображението на огромен мъж, облечен в черната униформа на войската на демоните.

— Сюри.

— Дейдж. — Леко ръмжене излезе от странно конфигурираните гласни струни на демона. — Забавляваш ли се да бъдеш крал? — Блестящи сребърни триъгълници украсяваха лявото му рамо, показвайки ранга му на лидер. Лидерът.

— Мамка му, не. — Дейдж се насили да се усмихне към стария си приятел. — Ти?

— Не. — За миг зелените очи на Сюри блеснаха в жълто, преди отново да се променят. Той бе отрязал косата си късо. Подготвяше се за война? — Чух, че си открил половинката си. Поздравления.

Думите на демона бяха пропити с ирония и Дейдж повдигна вежда.

— Благодаря. Да приемам ли, че ти все още търсиш?

Сюри поклати глава, сребърната му коса проблесна на светлината.

— Би трябвало да знаеш по-добре, Кеърс. Току-що изложи югуларната си вена пред онези, които искат да те свалят. — Той пристъпи по-близо до камерата. — Половинката е слабост, която един военен лидер не може да си позволи.

— Това определено е логична гледна точка. — Дейдж спря за миг. За демона бе най-добре да не заплашва половинката му. — Разбира се, с появата й станах много по-смъртоносен. Нали знаеш приказката за това, когато имаш кой да защитаваш и така нататък.

Сюри кимна, а светлината проблесна по лъскавите декорации на дрехите му.

— Да. Носи се слух, че Франко иска половинката ти, и все пак той все още диша.

Дейдж се разсмя.

— В момента Франко е последната ми грижа.

Сюри кимна.

— Дори и да е така, изненадан съм, че мирът продължи толкова дълго.

— Аз също. — Дейдж срещна погледа на демона. — Двамата с теб някога бяхме добри приятели. — Те все още бяха, що се отнасяше до него.

— Да. Докато един от офицерите ти с най-голям ранг не открадна половинката на брат ми. — Гняв блесна в очите му.

Дейдж потърка брадичката си.

— Тази рана някога ще зарасне ли? — За бога, бяха минали столетия.

— Не — Сюри поклати рязко глава, — не и докато останките на Кейлъб Донован не покрият земята.

Раздразнение изпълни Дейдж, но изражението му остана непроменено.

— Биете се със силите на Кейлъб вече сто години. Останах неутрален в битката ви, защото това бе желанието и на двама ви. — Макар сега да му се искаше да бе заключил двамата твърдоглави мъже в една стая, докато не изяснят всичко. Завинаги.

Очите на Сюри се присвиха.

— Вече не си неутрален. Вчера избра страна.

Дейдж вдигна вежди.

— Не. Просто обединихме силите си, събирайки съюзниците си. Наясно ли си с Кърджанския вирус?

Сюри сви рамене.

— Чух слухове.

Мъжът знаеше повече от слухове. И той имаше връзки, както ги имаше и Дейдж.

— Замислял ли си се как ще се отрази на вашите половинки? На семействата ви? На съюзниците ви?

Огън блесна за миг по кожата на демона.

— Няма да ни се отрази.

— Сигурен ли си? — Демоните имаха тридесет и две хромозомни двойки, а половинките им двадесет и осем. Как може техните двадесет и седем хромозома да са в безопасност? Той си отбеляза наум да говори с Ема за това. Ако Сюри бе прав, може би лекът щеше да бъде намерен при половинките на демоните.

— Да. — Силна червенина се разпростря по лицето на Сюри. — Макар да ви обявихме война, като знак на добра воля ще ти дам една седмица, в която да отхвърлиш Кейлъб и силите му като свои съюзници, Кеърс.

— А след това?

Сюри се усмихна лениво.

— Ще ви свалим.

Екранът почерня. Сега Дейдж трябваше да унищожи един приятел, за да задържи друг. Явно дипломатическите му умения бяха поръждясали, макар да бе истина, че демоните обичаха добрия бой и може би дори имаха нужда от него, за да запазят ума си фокусиран.

Той прокара ръка през косата си, вперил поглед в черната стена. Писукане от вратата го накара да кимне към Чалтън.

Джейни нахълта вътре, скачайки в скута му.

— Здрасти, чичо Дейдж. — Ароматът на бебешка пудра и невинност изпълни стаята.

— Здрасти. — Той се завъртя леко, а нуждата да я защити почти го облада напълно за миг.

Тя гушкаше синьото си мече на име Мистър Мълът в малките си ръчички.

— Тази стая е като другите комуникационни стаи в планината.

— Дам. — Планината… където вероятно трябваше да е малкото момиченце в безопасност. Главната им крепост бе недосегаема, за разлика от сегашното място, на което бяха.

— С кой говореше? — Дълбоките й сини очи, толкова любопитни и доверчиви, се фокусираха върху него.

— Със стар приятел на име Сюри. — Приятел, който можеше да се наложи да убие.

Джейни изкриви личицето си в намръщена гримаса.

— Един мъж, на когото очите понякога са жълти?

Кралят издиша дълбоко, потискайки загрижеността си.

— Да, с този мъж. Сънувала ли си нещо за Сюри? — Дейдж можеше и да успее да защити племенницата си от външния свят, но нямаше какво да направи за виденията й.

— Да. — Тя погали синята козина на Мистър Мълът. — Но около него винаги е някак мъгляво, сякаш не е сигурен в коя посока да поеме. Ти да не опитваше да му покажеш правилния път?

— Да, опитвах се. — Но пътят, който демонът бе избрал, щеше да доведе до много кръвопролития и за двама им. Толкова за дипломатичността на Дейдж. Той не мислеше, че демоните биха го нападнали, но беше почти сигурно, че ще нападнат силите на Кейлъб. И сега той бе задължен от честта си да вземе страна в битката.

— Защо се разхождаш сама наоколо по това време, мъниче?

Тя извъртя очи, точно както го правеше леля й, и той нямаше как да не се ухили.

— Почти на пет съм, чичо Дейдж.

Дейдж кимна.

— Да, разбрах, че рожденият ти ден наближава. Вече ти дадох пони. Сега за какъв улов хвърляш стръвта си?

— Улов? — Очички, сини като небето над Хималайските планини, се разшириха към него. — Какво имаш предвид с това улов? Не искам да ходя за риба.

— Добре. Намек? За какво намекваш? Имам предвид, какво искаш за рождения си ден?

Тя присви мъничките си устнички.

— Искам малкото ми братче да бъде добре.

Емоциите, които се надигнаха и завъртяха в краля, бяха толкова силни, че скоро той не можеше да разграничи страха, болката и гордостта.

— И аз искам малкото ти братче да бъде добре. — Дейдж спря, борейки се да открие точните думи. — Виждала ли си нещо за него в главата си?

— Не. — Тя зарови носле в козината на мечето, а гласът й стана леко заглушен. — И той е леко замъглен.

Е, по дяволите. Това не беше никак добре.

— Майка ти и братчето ти са силни, Джейни. Трябва да вярваме на това.

Тя вдигна глава, извивайки едната си деликатна вежда.

— Не, не трябва. Трябва да направим нещата правилни.

Малкото момиченце приличаше много повече на Ема, отколкото бе мислил.

— Правим всичко по силите си, миличка.

— Не — тя се намръщи. — Имам предвид, коя е Моура?

— Моура? Да не би да имаш предвид Мойра?

Джейни сви рамене.

— Ами, да. Коя е тя?

Дейдж се поизправи, разтривайки схванатия си врат.

— Защо питаш?

— Миналата нощ я видях в сънищата си. — Джейни започна да си играе с копчето на копринената риза на Дейдж.

Защо? Да не би още една от половинките на братята му да е била заразена с вируса? Какво може да направи той на една вещица? Трябваше Конн да се свърже с половинката си.

— Мойра е… ами, тя е омъжена за чичо ти Конн, скъпа. — Как щеше Дейдж да го обясни на език, на който да го разбере дете от детската градина?

Джейни го улесни.

— Тя защо не е тук?

— Ами, на кратко, тя е далече, защото учеше в едно училище. — Това би трябвало да задоволи любопитството на детето.

— Какво учеше?

— Ами, магия. — Кара не би трябвало да се ядоса, че е казал на Джейни за вещиците и магиите, нали? Едно бе сигурен, не искаше да ядосва някоя от жените Паулсън.

— О, добре. Къде?

— Отвъд океана, в Ирландия.

— Свършила ли е с ученето?

— Ами, да. — Толкоз за задоволяването на любопитството на Джейни.

— Тогава защо не е с чичо Конн?

— Ах, ами трябва да питаш за това чичо си Конн, сладурче. — Ето. Нека брат му се оправя с това.

От слушалката му се чу писукане и Дейдж натисна бутона й.

— Дейдж.

— Имаме проблем. Чакам те в конферентна зала номер две — каза Талън.

— Две минути. — Дейдж хвърли Джейни във въздуха, улови кикотещото се дете и се насочи към вратата. Той я връчи на Макс, който чакаше отвън. — Заведи тази Смехорана при майка й, ако обичаш.

Джейни му се усмихна и му махна с ръчичка.

— Освен това искам „ЕксБокс“, чичо Дейдж.

* * *

Дейдж нахълта в конферентната зала, все още смеейки се на малката палавница. Но усмивката му посърна, виждайки сериозните лица пред себе си около масата. Ароматът на диви ягоди изпълваше въздуха.

— Лили? Би трябвало да си почиваш.

— Чувствам се по-добре. — Тя сви деликатно рамене, изглеждайки още по-крехка между Конн и Талън.

Джейс нахълта забързано зад Дейдж.

— Какво става?

Талън се оттласна от масата.

— Кърджаните са отвлекли пророците Милнър и Гайлс. В замяна на тях искат да им предадем Лили.

Дейдж се намръщи, насочвайки поглед към пророка.

— Директно ли се свързаха с теб?

Тя кимна.

— Пророк Милнър ми изпрати имейл по подсигурен сървър. Дори той не знае, че съм тук.

Модерните технологии в действие. За момент Дейдж закопня за старите времена, когато той контролираше появата на всякаква информация. Обърна се към Талън.

— Проследи ли имейла?

— Не. — Талън натисна няколко клавиша на клавиатурата и на стената се показа осветен монитор. — Подсигурен е. Но проследихме движенията на Милнър и разбрахме, че той и Гайлс са отвлечени от Портланд, докато са напускали колоквиума.

— А охраната им?

— Всички са мъртви — Талън отново натисна няколко бутона и на екрана се показаха изображения на сгради, разпилени на площ от няколко километра. — Ето защо не знаехме, че са отвлечени, допреди час. — Той се изправи. — Мисля, че са точно там, в централно Айдахо.

— Защо?

— Кърджаните започнаха да подготвят съоръжение там преди година… държа го под око. Точно този уикенд там се прегрупира известна бройка охранители.

— Франко там ли е? — Дейдж извади връзка от джоба си и завърза косата си на тила. Трябваше му местонахождението на сегашния лидер на Кърджаните, за да го свали. В мига, в който това зло същество бе решило да се обвърже с Ема, бе подпечатало смъртната си присъда.

Талън поклати глава.

— Не мисля. Последните ми източници твърдят, че все още е в Канада.

Дейдж замълча за миг, прехвърляйки различните сценарии на ум.

— Мислиш ли, че е капан?

— Да. — Талън кимна. — Повече от вероятно.

Лили се наведе напред.

— Не разбирам.

Дейдж започна да прави наум списък на оръжията, които му трябваха, преди да погледне към нея.

— Кърджаните сигурно знаят, че си при нас. Освен това знаят, че няма да те заменим. — Той се намръщи. — Какви бяха инструкциите на пророк Милнър?

— Той ми каза да ви кажа, че си отивам у дома, и да се обадя на охранителите си, да ме ескортират. — Лили затропа с пръсти по масата — Мислиш ли, че знаят, че съм заразена?

— Да — каза Дейдж. — Сервитьорът им със сигурност е изчакал, за да е сигурен, че си изпила чая. — Разбира се, че Кърджаните искаха Лили. Искаха да проучат реакциите й и да проследят прогреса на вируса… преди да я инжектират с катализатора.

— Но — Лили пребледня, извличайки и малкото цвят, който бе останал на лицето й — планът е добър. Имам предвид, ако наредя на стражите си да ме отведат у дома, вие няма да ме спрете.

Как пък не.

— Разбира се, че не — излъга Дейдж, без да му мигне окото. — Добре. Талън, имаш десет минути, за да ни съставиш план. Ти, Джейс, Конн, Кейлъб и аз сме единствените, които ще отидем. Останалите остават тук в пълна готовност.

Талън кимна рязко.

— В случай че капанът е заложен така, че да можем да се приберем.

— Да. Намери Кейлъб и го попитай колко бързо мъжете му могат да стигнат до укритията в Айдахо. Кърджаните няма да ги очакват. Ще се срещнем в северната оръжейна след десет минути. — Дейдж се завъртя на пети и излезе от стаята, насочвайки се забързано надолу по коридора към личната му конферентна зала, за да започне играта.

Чалтън погледна нагоре към него с въпросително изражение.

— Свържи се с Франко.

Без дори да мигне, Чалтън въведе серия от кодове и изчака за миг, преди на огромния екран да се появи облечена в тъмно фигура. Очи с цвета на аметист гледаха към тях от млечно бяло лице.

— Какво въобще може да искаш да обсъждаме?

Дейдж се ухили. Шибанякът беше в Канада.

— Здрасти, Франко. Носят се слухове, че си станал лидер, след като брат ми отряза главата на Лоркан. — Нямаше причина да бъде приветлив.

— Да. Братовчед ни ще липсва на всички. — Франко отметна от рамото си яркочервената си коса с черни връхчета.

— Сигурен съм. Отвлече грешната жена. — Тъпакът бе решил, че ще се обвърже с Кара, спечелвайки си смъртта от ръката на Талън.

Франко сви рамене.

— Открадна половинката ми от хеликоптера, Кеърс. Предполагам това значи, че аз ще убия теб. — Кръвта чертаеше странни шарки в очите му.

Нуждата да сложи край на живота на Кърджанския владетел пламна в Дейдж само при споменаването на Ема.

— Нямам търпение да се срещна с теб, както и с Келан, ако той пръв не те убие. Очевидно е, че е побъркан.

Франко се ухили, показвайки острите си резци.

— Да. Момчето е по-лудо и от бясно куче. — Истинска привързаност лъхаше от думите му. — Той има толкова впечатляващи планове за племенницата ти.

Гневът пламна в Дейдж на мига и само силата на волята му, която бе възпитавал през годините, го спря да не покаже какво изпитва.

— Преди това ще умре.

— Може би. А може би не. Оракулите ни, изглежда, не мислят така. — Франко кимна на някой извън обсега на камерата.

Добър опит. Оборудването на Дейдж бе най-доброто… не можеха да го проследят.

— Е, реших да ти дам шанс да върнеш пророците ми. Съмнявам се, че искаш да се ебаваш с провидението.

Франко зацъка с език.

— Изгубил си пророците си? Това никак не е хубаво, кралю. — Той поклати глава, а червената коса се разлюля около лицето му. — Никак не е хубаво. — Острите му нокти блеснаха на светлината, когато той разпери ръце. — Не са при мен.

Дейдж се намръщи.

— Нима? Тогава защо поиска пророк Сотъби да се предаде на тяхното място?

Ноздрите на Франко пламнаха.

— Пророк Сотъби? — Тъмна руменина покри бледата му кожа. — Можеш ли да си представиш пророк като Кърджанска половинка? — Той пое дъх, а от гърлото му излезе доволно сумтене.

— Не. — Какъв перверзник.

— Ох. Е, нека те уверя, че пророците ти не са при мен. — Франко се приближи към камерата, а погледът му бе напрегнат. — Ако бяха, досега да са мъртви. — Той сви рамене. — След като ги измъчвам и измъкна всичката информация, която имат, разбира се.

— Последен шанс. — Дейдж щеше да разкъса Кърджанската нация.

Франко се ухили.

— Имам работа за вършене, Кеърс. Чао. — Екранът потъмня.

— Нямам търпение да отрежа главата му — промърмори Дейдж към Чалтън. Но първо трябваше да си върне пророците.

Той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите към оръжейната, където облече бронезащитна жилетка. Няколко остри ножа бързо изчезнаха по джобовете му. Той вдигна глава, когато Ема нахълта в стаята.

— Няма да ходиш — заяви тя, слагайки ръце на кръста си, но гласът й трепереше. Гневът й засили аромата на праскови с подправки, който винаги се носеше около половинката му.

Беше забравил да вдигне щитовете си.

— Ще бъда добре. — Взимайки един зелен пистолет от масата, той го затъкна на кръста си, без да откъсва поглед от нея. Тя беше прекалено бледа.

— Мислиш, че е капан — страх изпълваше гласа й.

Той знаеше, че е капан.

— Вероятно не е, любов.

— Аз съм в проклетата ти глава — изкрещя тя, а зениците й се разшириха толкова, че почти погълнаха ирисите. — Знаеш, че е капан.

По дяволите. Ако точно сега вдигнеше щитовете си, щеше да я нарани. Не физически, а много по-лошо.

— Само опитай. — Тя вдигна глава, а цялото й тяло вибрираше от гняв.

Истинска гордост изпълни Дейдж. По дяволите, половинката му беше великолепна.

— Обещавам, че ще се върна цял, Ема. — Любовта й се примесваше с гнева й към него и му се наложи да се бори с примитивната нужда да я обладае.

— Ти си кралят. Не бива да се биеш.

Явно щеше да опитва да използва човешка логика в аргументите си.

Дейдж се фокусира върху мислите й. Страх да не го изгуби. Да я чуе да казва, че го обича миналата нощ, стопли сърцето му, но да почувства любовта, изпълваща тялото й, благослови душата му.

— Аз съм кралят. Точно затова трябва да се бия. — Той направи три крачки напред и плъзна нежно пръсти по гладката й кожа. — Оставяме повечето от воините си тук, за да те защитават. Кърджаните няма да очакват силите на Кейлъб да ги нападнат в Айдахо, така че дори да е капан, ще спасим пророците. — Тревогата й за него го стопли, но тя трябваше да научи рисковете от това да си кралска особа в Реалм. — Аз водя войниците ни, любов. Ако те са в опасност, и аз съм в опасност. — Той целуна нежно сладките й устни, вдигайки глава, за да срещне погледа й. — Кълна ти се, адски добър съм в работата си.

Тя извъртя очи.

— Наистина разбирам тежестта на отговорностите и как може да се окажеш притиснат. Трябва да докажеш лидерството си, но колко голяма част от това да се поставиш най-отпред пред опасността е твоят начин да избягаш?

Той се стресна, а погледът му се фокусира върху упоритата й брадичка. Да избяга? Тя си мислеше, че се излага на опасност, за да избяга от офиса си?

— Мислиш, че така се опитвам да избягам от отговорностите си?

Красивите й сини очи блеснаха.

— По дяволите, не. Но мисля, че по време на битка, когато имаш една-единствена цел, можеш да фокусираш цялата си енергия в това за момент да бъдеш само воин, без да трябва да се грижиш за целия свят. — Сардонична усмивка изви устните й. — Наистина няма друг, който да свърши работата така, както ще я свърши краля, нали?

— Не — издиша той. Жената имаше перспектива, това бе сигурно. В него се надигна любопитство, заедно с вълна от желание. Първично и чисто.

Тя въздъхна.

— Ти си страхотен крал. И фактът, че би предпочел да правиш нещо друго, те прави още по-впечатляващ. — Вдигайки ръце, тя прокара пръсти по лицето му, карайки го да закопнее да затвори очи и просто да чувства. Но той не го направи. Продължи да гледа половинката си, докато тя говореше. — Просто казвам, че може да има по-добър начин да избягаш от стратегиите и дипломацията от този да позволиш врага да те застреля.

Погледът му се насочи към розовите й устни.

— Има ли? Някакви идеи, любов? — Господи, щеше да направи всичко, за да я задържи. До края на дните си.

Тя навлажни с език устните си и той едва успя да потисне стона си. Вдигайки глава, той напълно очакваше да види зачервеното й лице. Вместо това кожата й бе толкова бледа, че изглеждаше крехка като черупка на яйце.

— Ема?

— Аз, ъх, не се чувствам много добре. — Тя пребледня още повече, а дъхът излезе накъсано от гърдите й. Залюля се, залитайки към пода.

Той я улови, гледайки за миг ужасен половинката си, която бе изпаднала в безсъзнание. Тя беше студена, а на нежната й шия бясно пулсираше вена. Как бе възможно да е толкова силна и толкова крехка едновременно? Гневът и страха запулсираха толкова силно в него, че ръцете му се разтрепериха. Оръжията изпадаха по пода, когато ги помете с една ръка от масата, за да я сложи да легне. Разтърсвайки я леко, тя простена в тишината.

— Ауч! — Тя вдигна треперещата си ръка към челото си.

Дейдж вдиша през носа, затваряйки очи, докато изсмукваше болката от главата й. Агонията се плъзна в собствения му череп, преди да я прогони след миг.

— По-добре ли си?

Тя седна.

— Ах, да. — Силна тръпка премина през тялото й. — Видях пророк Милнър на мястото, което Талън ти показа по-рано.

Дейдж повдигна вежда.

— Присъствала си на срещата ми? — Нима вече можеше да вижда през очите му? Гордост изпълни краля.

Тя се ухили.

— Да.

Той се намръщи.

— Хмм! Ще обсъдим това по-късно. Какво друго видя?

Тя погледна нагоре, опитвайки се да си спомни.

— Те се подготвят за идването ви. Пистолети, ракети, ножове. Толкова много оръжия.

Той вече знаеше, че е капан.

— И?

Красивите й сини очи се насочиха към лицето му, проследявайки чертите му.

— Планът им е да ви проследят дотук, за да ни намерят. Трябва да проверите пророка за проследяващи устройства.

Дейдж кимна, а дланите му докоснаха всеки милиметър от тялото й.

— Част от плана ни е, любов. — Изпълни го облекчение, че половинката му е далеч от капана. Кърджаните щяха да научат, че не е полезно за тях да му залагат клопки. Хората му щяха да отвърнат на мига, стисвайки смъртоносните си челюсти около врага. Той се наведе, пленявайки устните на Ема в целувка. След това й помогна да слезе от масата.

— Отивай и пречукай вируса. До вечерта ще съм си у дома.

Тя залитна и се хвана за ръката му.

— Обичам те.

Горещина изпълни сърцето му и за миг не можеше да изрече нито дума.

— И аз те обичам. — Чиста, първична нужда изпълни тялото му.

Талън влезе в стаята и Ема излезе с усмивка.

Дейдж хвърли бронежилетка към брат си.

— Ема имаше видение. В Айдахо са ни устроили капан и за момента половинките ни са в безопасност тук.

— Добре. Със силите на Кейлъб, които ще ни чакат там, Кърджаните ще се окажат в капан — каза Талън, нахлузвайки бронежилетката.

Дейдж кимна и погледна кървящата устна на брат си.

— Какво е станало, по дяволите?

Талън закопча бронежилетката.

— Наложи се да хвърля Кейн към стената.

— Да приемам ли, че ти е отвърнал?

Талън пъхна оръжията по джобовете си, докато кимаше.

— Всъщност той ме удари пръв. Искаше да идва с нас.

— Не го виня. Но се налага да остане тук и да се пребори с вируса. — Кейн беше страхотен боец. Студен, прецизен и смъртоносен. Но точно сега имаха нужда от учения. Освен това Дейдж се чувстваше по-добре, когато един от братята му бе тук, за да защити половинката му.

— Да. Наложи се да кажа „моля“, за да го накарам да отстъпи.

Дейдж прикри усмивката си.

— Но това боли.

— О, да. — Талън завъртя един двойно наточен нож в ръката си, преди да го пъхне в джоба на панталоните си. Три пистолета го последваха, поставени в различни кобури. — Кара се влошава. Става все по-слаба.

Дейдж вдигна глава.

— Това не е добре.

— Не. — Яростна решителност премина по лицето на Талън. Неговата маска на войник. — Да вървим да убием малко Кърджани.

Ето това беше добър план.