Бърнард Шоу
Черното момиче, което търси своя Бог

— Къде е Бог? — попита черното момиче мисионера, който го бе покръстил.

— Той е казал: „Търсете ме и ще ме намерите“ — отговори мисионерът.

Мисионерът — това бе дребна бяла жена, някъде под тридесетте: странно дребно създание, не намерило удовлетворение за душата си всред почтеното си заможно семейство в родната Англия, то дошло и се бе заселило в африканските гори да учи малките африкански деца на обич към Христа и почит към кръста. Бе роден апостол на любовта. В училище боготвореше ту един, ту друг от учителите си с едно преклонение, което бе доказателство за безкрайно уважение към училището. А на момичетата от неговата възраст и с неговото положение особено не държеше. На осемнадесет години започна да се влюбва в ревностни духовни лица и всъщност успя да се сгоди последователно с шестима от тях. Ала стигнеше ли се до самата женитба, девойката разваляше годежа, защото тези любовни истории, отначало изпълнени с върховно щастие и вяра, накрая някак ставаха недействителни и тя се разминаваше с тях. Духовниците, освободени така неочаквано и необяснимо от задължението, невинаги прикриваха чувството си на облекчение и освобождаване, сякаш те също откриваха, че блянът си е блян или някаква метафора, чрез която са се оставяли да изразят действителното, само по себе си недействително.

Един от изоставените обаче се самоубил и тази трагедия й достави необикновена радост. Тя като че ли я извади от някакъв глупешки рай на фалшиво щастие, за да я отведе в един действителен свят, където наситеното страдание се превръща в трансцендентално блаженство.

Но пък това събитие сложи край на нейните чудати сгодявания. Не че бе последното; една нейна светска братовчедка, от чийто ум тя донякъде се страхуваше, деликатно я нарече кокетка и флиртаджийка и я обвини веднъж, че си играе със сгодяванията, преследвайки ново самоубийство. Каза й още, че мнозина жени са били обесени за по-дребни работи. И макар да знаеше, че това не е истина и че братовчедката, жена от земния свят, не я разбира, все пак тя схващаше, че според нормите на светския живот то е съвсем вярно и тя ще трябва да се откаже от странната игра — да съблазнява мъже за годежи, на които, както вече знаеше, никога не ще остане вярна. И тъй тя напусна шестия свещеник и замина да посади кръста в Черна Африка. А пък последното си вълнение, което прокле като грях, бе избликът на гняв, когато свещеникът се ожени за братовчедката, чрез чийто ум и светска мъдрост той най-сетне стана епископ въпреки нежеланието си.

Черното момиче — нежно създание, чиято сатенена кожа и лъскави мускули правеха белите мисионери да изглеждат в сравнение с него като пепеляви призраци, бе един интересен, но задоволителен обект. Вместо да приеме християнството мило и кротко, точно както му се поднасяше, то неочаквано реагира с куп въпроси, които принудиха неговата учителка да импровизира доктринерни отговори и да измисля най-различни доказателства. До такава степен да измисля, че накрая не можа да скрие от себе си, че животът на Христа, както тя го разказва, бе придобил толкова много странични подробности и такава система от домосъздадени догми, щото евангелистите биха се изумили и слисали, ако бяха живи да чуят всичко това да се разказва от тяхно име. Наистина изборът й на нарочно отдалечена станция, който отначало представляваше преданост към своето дело, се превърна скоро в необходимост, тъй като появата на друг съперник мисионер би довела до откритието, че макар някои от най-хубавите сливи в съчинения от нея евангелски пудинг да бяха взети от Библията, а също и декорът и действуващите лица, все пак религиозната картина, въпреки елемента на компилация, си оставаше продукт на собственото непосредствено вдъхновение на мисионерката. Само като самотен пионер мисионер тя би могла да представлява своята църква и да определя нейните канони без страх от отлъчване като еретичка.

Но веднъж научила черното момиче на четмо, тя може би необмислено му подари една Библия за рождения му ден. Защото черното момиче, като прие отговора на своята учителка съвсем буквално, взе своята тояжка с топка на края и пое право към гората, да търси Бога, вземайки със себе си Библията за свой пътеводител.

Първото нещо, на което се натъкна, бе една черна мамба, една от малкото отровни змии, които нападат човека при среща с нея. А пък мисионерката, която обичаше да прави животните свои любимци, защото са верни и никога не задават въпроси, бе учила черното момиче никога да не убива каквото и да е, щом може да го избегне, и никога от нищо да не се страхува. И така, момичето сграбчи тояжката малко по-здраво и рече на мамбата:

— Чудя се кой те е създал и защо ти е дал желанието да ме убиеш и отровата, за да сториш това?

Мамбата веднага й кимна с едно извиване на главата да я последва и я отведе до купчина камъни. Там седеше като в трон един строен бял човек с аристократична осанка, с хубави, правилни черти, с внушителна брада и разкошна вълниста коса, бяла като слюда. Очите му гледаха сурово и безжалостно. В ръката си държеше жезъл, който представляваше съчетание от скиптър и голямо копие. С него той веднага уби мамбата, която го приближаваше кротко и покорно.

Черното момиче, учено да не се страхува от нищо, усети в сърцето си неприязън към него, отчасти защото си мислеше, че силните хора трябва да бъдат черни, а само жените мисионерки бели, отчасти, защото той бе убил приятелката му — змията, и още, защото носеше смешна бяла нощница, което неприятно му напомни за единствената точка, по която неговата учителка не успя да го преобърне — тя бе дългът, да се срамува от себе си и да носи поли. С известно отвращение в гласа си момичето се обърна към него:

— Търся бога — каза то, — можеш ли да ме упътиш?

— Ти си го намерило — отговори той, — падни на колене и ми се моли още този миг, ти, самонадеяно същество, или бой се от моя гняв! Аз съм Повелителят на небесните светила: аз сътворих небето и земята и всичко, което е в тях. Аз създадох отровата на змията и млякото в гръдта на майка ти. В моите ръце са смъртта и всички болести, гръмотевицата и светкавицата, бурята и чумата и всички останали белези на моето величие и могъщество. На колене, момиче! И когато следния път дойдеш пред мене, доведи ми най-обичната си рожба и я заколи тук пред мене като жертвоприношение, защото аз обичам мириса на прясно пролята кръв!

— Аз нямам рожба — рече черното момиче, — аз съм девица.

— Тогава доведи баща си и нека той те заколи! — каза Повелителят на небесните светила. — И виж твоите роднини да ми доведат много овни, кози и овце и да ми ги изпекат пред мене, като дан за умилостивяването ми, иначе ще ги поразя с най-страшната чума, за да разберат, че съм бог!

— Аз не съм бебе, нито пък изглупяла старица, за да повярвам в такива проклети глупости — отвърна черното момиче, — и в името на истинския Бог, когото търся, аз ще те смачкам, както ти смачка бедната мамба!

И то скочи върху камъните срещу него, замахвайки с тояжката си. Но щом достигна върха на купчината, там вече нямаше нищо. Това така го озадачи, че то седна и извади Библията, за да се упъти. Но дали мравките я бяха прояли, или защото беше стара книга, проядена от времето, всички първи страници се разпаднаха на прах, който се понесе из въздуха, още щом я отвори.

И тъй, момичето въздъхна, стана и поднови своето търсене. Неочаквано разтревожи една кобра, наричана рингал. Тя изплю отрова срещу него и вече изпълзяваше, когато то й рече:

— Не смей да плюеш срещу мене! Аз искам да зная кой те е създал и защо си толкова различна от мене. Богът на мамбата нищо не струва: оказа се недействителен, когато го изпитах с тояжката си. Заведи ме при твоя.

След като момичето каза тези думи, кобрата се върна и му направи знак да я последва, което то стори.

Кобрата го заведе на една горска полянка. Там до една маса, застлана с бяла покривка, седеше възстар мъж с мека сребриста брада и също такава коса, облечен в бяла нощница. Върху нея бяха разпръснати ръкописи и писалки от ангелски пера. Изглеждаше много приветлив. Но завитите му нагоре мустаци и вежди изразяваха някаква самодоволна хитрост, която на черното момиче се стори глупава.

— Малка, добричка плювачке — рече той на змията, — довела си ми някой да поспори с мене?

И той даде на змията едно яйце, което тя с радост отнесе в гората.

— Не се страхувай от мен — каза старият човек на черното момиче. — Аз не съм жесток бог. Аз съм разумен бог. Нищо лошо не правя, само споря. Майстор съм на спора. Не ме боготвори! Укорявай ме! Обвини ме! Не щади чувствата ми. Подхвърли ми нещо в лицето, за да мога да споря за него.

— Ти ли си сътворил света? — попита черното момиче.

— Разбира се, че аз — отвърна той.

— Защо си го сътворил с толкова много зло в него? — попита то.

— Чудесно! — каза богът. — Точно това исках да ме попиташ. Ти си умно, интелигентно момиче. Някога аз имах един слуга, Йов се казваше, с когото да споря. Ала той бе толкова скромен и глупав, че трябваше да го отрупвам с най-страшни беди, за да го предизвикам да се оплаква. Неговата жена му рече да ме прокълне и да умре. Не се учудвам на клетата жена, защото много го мъчих, макар после да оставих всичко на негова воля. Когато най-сетне го накарах да спори, той се мислеше за прав, но аз скоро го оборих. Той призна, че съм правият. Натрих му носа по много приятен начин, уверявам те.

— Но аз не желая да споря! — каза черното момиче. — Искам да зная, ако ти си сътворил света, защо си го сътворил толкова лошо?

— Лошо? — извика майсторът. — Ха! Заловило си се да ми търсиш сметка! Коя си ти, питам, да ме критикуваш? Можеш ли сама да направиш по-добър свят? Опитай само: ето всичко. Опитай да направиш поне една частица от него! Например, направи един кит. Постави кука на носа му и ми го доведи, когато свърши. Разбираш ли ти, смешно малко насекомо, че аз направих не само кита, но и морето, за да плува той в него. И целия могъщ океан, чак до бездънните му дълбини и високо до небесата. Мислиш, че това е лесно? Мислиш, че можеш сама да го направиш по-добре? Ето какво още ще ти кажа, млада жено: имаш нужда да се освободиш от високомерието си. Не можеш и една мишка да направиш, а се противопоставяш на мене, който съм създал цял мегатериум. Не можеш и локва да направиш, а се осмеляваш да говориш на мене, създателя на седемте морета! Само след петдесет години ти ще бъдеш стара и грозна или мъртва, докато моето величие ще си остане вечно. А ето че си взела да ме поучаваш, като че ли си ми леля. Мислиш си, че си по-добра от бога, нали? Какво можеш да кажеш ти на всичко това?

— Това не е спор, това е подигравка — рече черното момиче. — Изглежда, ти не знаеш какво нещо е спор.

— Какво? Аз, който сломих Йов, както целият свят признава, не знам какво нещо е спор! Просто ти се смея, дете! — каза старият господин, доста смутен, но и учуден, за да схване изцяло положението.

— Все ми е едно дали ми се смееш — каза черното момиче, — но ти не ми каза защо не си направил света само от добро, а си го смесил със зло. Не е отговор, да ме питаш дали сама мога да го направя по-добър. Ако бях бог, нямаше да има мухите цеце. Моите близки нямаше да припадат, нямаше да получават ужасни подутини и да вършат грехове. Защо си поставил цял мехур с отрова в устата на мамбата, когато други змии могат да си живеят и без нея? Защо си направил маймуните толкова грозни, а пък птиците толкова хубави!

— Защо пък не? — каза старият господин. — Отговори ми на това!

— Защо пък трябва? Освен ако имаш склонност към злото — отвърна черното момиче.

— Поставянето на ребуси не е спорене — каза той, — така не се води спор.

— Един бог, който не може да отговори на моите въпроси, не струва нищо за мене — каза черното момиче.

— При това, ако ти наистина си сътворил всичко, ти ще знаеш и защо си направил кита толкова грозен, както изглежда на картинките.

— Ами ако съм решил да се позабавлявам, като съм го направил да изглежда смешен, какво ти пречи това? — попита той. — Коя си ти, да ми определяш как да правя нещата?

— Ти ме отегчаваш — рече черното момиче, — непрекъснато се връщаш към същите лоши доводи. Не вярвам някога да си сътворил нещо. Йов трябва да е бил много глупав, ако не е разбрал това. Толкова много старци има из тази гора, които се представят за богове.

И тя скочи срещу него, замахвайки със своята тояжка. Ала той пъргаво се мушна под масата. На момичето му се стори, че масата сякаш потъна в земята, защото щом стигна до нея, там вече нямаше нищо. Когато отново прибягна до своята Библия, вятърът отнесе още тридесет страници и ги разпръсна на прах по дърветата.

След това приключение черното момиче се почувствува видимо обезсърчено. Не бе успяло да намери Бога, Библията му бе вече наполовина унищожена и то на два пъти бе изкарвано извън себе си, без да получи никакво удовлетворение. Започна да се пита дали не е надценявало белите бради и старостта, нощниците и божествените уверения. Хубаво, че бе точно в такова настроение, когато срещна един гладко избръснат бял младеж, облечен в гръцка туника. Никога дотогава не бе виждало подобен човек. Особеното в него бе, че веждите му бяха вдигнати и завити в горните им краища, което едновременно заинтригува и малко отблъсна момичето.

— Прощавай, господарю — рече то, — имаш знаещи очи. Аз търся Бога. Можеш ли да ме упътиш?

— Не се тревожи за това! — отвърна младежът. — Приеми света какъвто е, защото отвъд него не съществува нищо. Всички пътища свършват с гроба, който е вратата към нищото. А в сянката на нищото всичко е суета. Послушай моя съвет и не търси по-далеч от носа си. Винаги ще знаеш, че съществува нещо зад него, и това знание ще ти стига, за да бъдеш щастлива и спокойна.

— Но моята мисъл отива по-далеч — му каза черното момиче. — Не е право да си затваряме очите. Аз искам познание за Бога повече, отколкото щастие и надежда.

— Ами ако откриеш, че няма бог? — каза младежът.

— Ще бъда лоша жена, ако не открия, че Бог съществува — отговори черното момиче.

— Кой ти каза това? — попита младежът. — Не трябва да позволяваш на хората да ограничават ума ти в такива рамки! При това защо пък да не бъдеш лоша жена?

— Това са глупости — каза черното момиче, — да бъдеш лоша жена означава да бъдеш нещо, което не трябва да бъдеш.

— Тогава трябва да научиш какво е нужно да бъдеш, преди да решиш дали си добра, или лоша.

— Това е така — каза черното момиче, — но аз знам, че трябва да съм добра, дори ако е лошо да съм добра.

— В тези думи няма никакъв смисъл — рече младежът.

— Не твоят смисъл, а божият смисъл — каза то, — аз искам да узная божия смисъл и чувствувам, че когато го узная, ще мога да намеря Бога.

— Как можеш да кажеш какво ще намериш? — попита той. — Моят съвет към тебе е да правиш всичко, каквото можеш и както можеш, и да изпълниш с чест и дела дните, които ти остават преди неизбежния край, когато не ще има нито съвети, нито дела, нито работа, нито знание, нито дори битие.

— Бъдеще ще има и след като бъда мъртва — каза черното момиче. — Ако не мога да го изживея, то мога да го позная.

— Познаваш ли миналото? — попита младежът. — Ако миналото, което действително е станало, е извън нашето познание, как можеш да храниш надежда да узнаеш бъдещето, което още не е станало?

— И все пак то ще дойде и знам достатъчно за него, за да ти кажа, че слънцето ще изгрява всеки ден — каза черното момиче.

— И това е суета — отвърна младият мъдрец. — Слънцето гори и някой ден ще изгори от само себе си.

— И животът е пламък, който винаги угасва, но той непрекъснато се запалва всеки път, когато се роди дете. Животът е по-велик от смъртта, и вярата — от отчаянието. Аз ще върша всичко, което мога, само ако знам, че то е добро дело, а за да знам това, трябва да познавам миналото и бъдещето, трябва да познавам Бога.

— Искаш да кажеш, че трябва да бъдеш бог — каза той, като гледаше момичето право в очите.

— Доколкото мога — рече то. — Благодаря ти. Ние, младите, сме мъдрите: от теб научих, че да познаваш бога, трябва сам да си бог. Ти ми укрепи душата. Кажи ми, преди да те напусна, кой си?

— Аз съм Кохелет, на мнозина известен като Еклесиаст проповедникът — отговори той. — Бог да бъде с тебе, ако го намериш! Той не е с мене. Научи гръцки. Това е езикът на мъдростта. Сбогом!

И той направи приятелски знак и отмина. Черното момиче хвана обратния път, като напрягаше мисълта си повече от всякога. Но потокът мисли, които той събуди у него, стана толкова объркан и труден, че накрая момичето легна и заспа. Присъни му се, че продължава неотклонно да върви, докато изведнъж усети миризма на лъв. Събуди се и го видя да седи на средата на пътеката — припичаше се на слънцето като котка край камина. Това бе лъв от вида, наречен безгрив, защото гривата му бе хубава, също като сресана, а не като сплъстена къделя.

— В името на бога, Дики — каза момичето и като мина край него, гальовно го ощипа по шията. Стори му се, че докосва кичур мъх върху планинска скала.

Крал Ричард просия и благосклонно го проследи с очи, сякаш изпита внезапно желание да се поразходи с него. Но въпреки това момичето най-решително го отмина и като си спомни, че в гората има множество по-неприятни и дори по-силни същества, продължи пътя си още по-внимателно, докато срещна един тъмнокож мъж, с вълниста черна коса и нос, подобен на числото „6“. Той не носеше никаква дреха, освен чифт сандали. Лицето му бе много сбръчкано, но бръчките изразяваха състрадание и благост, макар носът му да имаше големи изразителни ноздри, а ъглите на устата му да изразяваха безстрашие. Момичето го чу, преди да го види, понеже той надаваше странен рев и викове, сякаш бе в голяма беда. Когато го забеляза, той спря да реве и се опита да си даде вид на спокоен и безгрижен.

— Кажи, господарю — каза черното момиче, — ти ли си пророкът, който ходи гол, стене като дракон и оплаква като кукумявка?

— Правя нещо такова — каза човекът извинително. — Мика е името ми. Мика Морашита. Мога ли да сторя нещо за тебе?

— Търся бога — отговори момичето.

— И намери ли го? — попита Мика.

Намерих един старец, който искаше да му пека животни, защото обичал миризмата на прясна кръв, и да жертвувам децата си пред неговия олтар.

Като чу това, Мика нададе такъв жален рев, че крал Ричард набързо се скри в гората и седна на задницата си да го наблюдава, като шибаше с опашка.

— Той е самозванец и един ужас! — изрева Мика. — Представяш ли си — да отидеш пред всевишния с печени едногодишни телета? Ще бъде ли той по-доволен от хиляди овни и реки от масло или от жертвоприношението на твоята първородна рожба, плода на тялото ти, вместо от предаността на душата ти? Бог е показал на твоята душа кое е добро и твоята душа ти е казала, че той говори истината. А какво иска той от тебе, освен да правиш добрини, да обичаш милостта и да вървиш смирено с него?

— Това е трети бог — си каза момичето — и той ми харесва много повече от онзи, който искаше жертви, и от другия, който искаше да споря с него, за да се подиграе със слабостта и невежеството ми. Ала правенето на добрини и показването на състрадание заема само малка част от живота, ако човек не е господар или съдия. А каква е ползата да се ходи смирено, щом не знаеш накъде отиваш?

— Върви смирено и Бог ще те води! — рече пророкът. — Какво значение има за тебе, накъде ще те води той?

— Той ми е дал очи, за да се водя сама — отвърна черното момиче, — дал ми е и разум и ме е оставил да го използувам. Как сега да се обърна и да му кажа да гледа вместо мене и да мисли вместо мене?

В отговор Мика само нададе такъв страшен рев, че крал Ричард се втурна презглава и бяга така около две мили, без да спре. И черното момиче направи същото в обратната посока, само че избяга на не повече от една миля.

— От какво ли пък бягам? — си каза то, давайки си смелост. — Аз не се боя от този благ, гръмогласен старец.

— Твоите страхове и надежди са чиста фантазия — рече глас близо до момичето, който идваше от един силно късоглед възрастен мъж с очила, седнал на някакъв грапав пън. — Бягайки, ти действуваш под влияние на условен рефлекс. Толкова е просто. Поради това, че си живяла край лъвове, ти още от детска възраст свързваш всеки рев със смъртна опасност. Оттук и твоето необмислено бягство, щом онова суеверно старо магаре изрева срещу тебе с магарешкия си глас. Това забележително откритие ми струва двадесет и пет години упорити изследвания, през което време аз изрязах мозъците на безброй кучета и наблюдавах тяхната слюнка, като правех дупки в бузите им, за да изтича оттам секретът, вместо чрез езика им. Целият научен свят се прекланя в краката ми от възхищение пред това колосално постижение и от благодарност заради светлината, която то хвърли върху великия проблем за човешкото поведение.

— Защо не ме попита? — рече черното момиче. — Можех да ти кажа това само за двадесет и пет секунди, вместо да нараняваш бедните кучета.

— Твоето невежество и самоувереност са невъобразими — рече късогледият старец. — Разбира се, самият факт е познат на всяко дете, но той никога не е доказан опитно в лабораторията и следователно никога не е бил известен в научен смисъл. Той ми хрумна просто като догадка, а аз го доразвих като наука. Мога ли да те попитам, ти правила ли си някога опит?

— Няколко — отвърна черното момиче. — Ще направя сега един. Знаеш ли на какво си седнал?

— Седя на един пън, посивял от старост и покрит с неудобна грапава кора — отговори късогледият мъж.

— Лъжеш се — каза черното момиче, — ти седиш на спящ крокодил.

С вик, на който самият Мика би завидял, късогледият господин стана и хукна като луд към едно близко дърво, по което се покатери като котка — нещо съвсем свръхчовешко за такъв възрастен мъж.

— Слез долу! — каза черното момиче. — Ти трябваше да знаеш, че крокодили има само близо до реки. Аз просто си направих опит.

— А как да сляза? — каза треперейки късогледият господин. — Ще си строша врата.

— Ами как се качи? — попита черното момиче.

— Не знам! — отвърна той почти през сълзи. — Това е достатъчно да накара човека да повярва в чудеса. Не бих могъл да се покача на това дърво, а ето че все пак съм на него и никога не ще мога да сляза от него.

— Много интересен опит, нали? — каза черното момиче.

— Срамен и жесток опит, лошо момиче! — простена той. — Кажи, моля те, мина ли ти през ума, че можеш да ме убиеш? Мислиш ли, че можеш да причиниш на такъв нежен физиологичен организъм, какъвто е моят, толкова силен шок, без да има сериозни и, напълно възможно, фатални последици за сърцето? Никога вече не ще мога да седна на пън, докато съм жив. Струва ми се, пулсът ми е съвсем ненормален, макар да не съм в състояние да го измеря, защото ако се изпусна от този клон, ще тупна като камък.

— Щом можеш да изрежеш половин мозък на куче, без да причиниш някаква реакция върху слюнката му, не трябва да се тревожиш! — каза спокойно момичето. — Аз считам африканските магии за много по-силни от твоите халосии с кучетата. Само с една дума аз те накарах да се покатериш на дърво като котка. Ти признаваш, че това е чудо.

— Бих искал да кажеш друга дума и благополучно да ме свалиш, ти, проклета черна вещице! — изръмжа той.

— Добре — рече черното момиче. — Една змия катерач посяга към врата ти изотзад.

Късогледият господин се озова на земята само за миг. Той падна на гърба си, но веднага стана на крака и каза:

— Ти не ме подведе. Не си го мисли! Аз съвсем добре знаех, че измисли тази змия, за да ме изплашиш.

— И все пак ти така се изплаши, сякаш змията беше действителна — каза черното момиче.

— Не се изплаших — рече възмутено късогледият господин, — хич дори не се изплаших.

— Ти скочи от дървото също като уплашен.

— Точно това е интересното — каза очилатият господин, като дойде на себе си, чувствувайки, че е вече вън от опасност, — това е условен рефлекс. Чудя се дали мога да накарам куче да се покатери на дърво.

— С каква цел? — попита черното момиче.

— Как с каква, за да поставя това явление на научна основа — отвърна той.

— Глупости — рече черното момиче, — куче на дърво не може да се качва.

— И аз не бих могъл без помощта на въображаем крокодил — рече професорът. — Как да накараме куче да си представи крокодил?

— Като начало — заведи го при няколко истински! — отговори черното момиче.

— Но това ще струва скъпо — рече професорът, като сбърчи вежди. — Кучетата са евтини, ако ги купиш от професионални крадци на кучета или застанеш пред кучкарник около датата за плащане на кучешките данъци. Обаче крокодилите… — те изискват огромни средства! Би трябвало да обмисля това внимателно.

— Преди да си тръгнеш — каза черното момиче, — кажи ми, вярваш ли в Бог.

— Бог е една ненужна и отречена хипотеза — отговори професорът. — Вселената е само една огромна система от рефлекси, произведени чрез шокове. Ако например те чукна по коленното сухожилие, кракът ти ще трепне нагоре.

— Аз също ще те чукна с моята тояжка, така че не го прави! — рече черното момиче.

— За научна цел е необходимо да се потиснат такива вторични и наглед маловажни рефлекси, за да се изучи по-добре същественият — каза професорът. — И все пак те далеч не са маловажни, като например рефлексите, произведени от асоциации на мисли.

После той си тръгна по пътя, като се мъчеше да измисли средства да накара куче да се покатери на дърво, за да докаже научно, че сам той може да се покачи. А черното момиче пое обратния път, докато стигна до една могила, на чийто връх стърчеше огромен кръст, пазен от римски войник с копие. Въпреки всичко що бе научило от мисионерката, която намираше в разпятието същия особен екстаз, както при покрусата на своето сърце или сърцата на любовниците си, черното момиче ненавиждаше кръста. То считаше за много жалко, че Исус не бе умрял тихо, безболезнено и естествено, достигнал годините на мъдростта, закрилящ своите внучки (въображението й винаги допълваше картината с най-малко двадесет черни, многообещаващи внучки) от егоизма и грубостта на техните родители. Така че тя извърна главата си, когато минаваше край кръста, с израз на отвращение. Като я видя, римският войник рипна срещу нея с копието си при това оскърбление и диво изкрещя:

— На колене, негърко, пред инструмента и символа на римската справедливост, на римското правосъдие, на римския ред и римския мир!

Но черното момиче отбягна копието и стовари с все сила тоягата с валчестия край на тила му така, че той се просна на земята, като напразно се мъчеше да съгласува движенията на краката си, за да се изправи.

— Това пък е негърският инструмент и символ на всички тези работи — рече черното момиче, показвайки му тоягата с валчестия край. — Хареса ли ти?

— По дяволите! — изпъшка войникът. — Десетият легион обърнат в бягство от някаква черна кучка. Това е краят на света!

Той спря да рита, остана да лежи и заплака като дете.

Съвзе се, преди момичето да бе отминало много далеч. Но като римски войник, той не можеше да изостави поста си заради лични чувства. Последното нещо, което младата негърка видя от него при завиването си зад могилата, бе заканителното му махане с юмрук, а последното, което чу, не би могло да се напише тук.

Следващото й приключение бе при един кладенец, където тя спря да пие вода. Изведнъж видя един човек да седи до кладенеца, когото в началото не бе забелязала. Когато се наведе да загребе вода с шепата си, той й поднесе някаква чаша, която сякаш хвана от въздуха, и каза:

— Вземи това и пий за спомен от мене.

— Благодаря, господарю — каза тя и пи. — Благодаря ти от сърце.

Върна му чашата и той направи тя да изчезне, също като магьосник, при което девойката се засмя и той също се засмя.

— Много умно беше, господарю — рече тя, — навярно си голям магьосник и може би ще кажеш нещо на черното момиче. Аз търся Бога, къде е той?

— В тебе — отвърна магьосникът — и в мене.

— И аз така мисля — рече момичето, — но какъв е той?

— Наш баща — отговори магьосникът.

Черното момиче направи кисела физиономия и се замисли за момент.

— Защо пък не наша майка? — каза то.

Сега пък бе ред на магьосника да направи кисела физиономия и той я направи.

— Нашите майки биха искали ние да ги заведем при Бога — каза той. — Ако мене ме напътствуваше майка ми, навярно щях да съм богат човек, а не скитник и несретник, но пък нямаше да намеря Бога.

— А моят баща ме биеше от време на време, докато пораснах достатъчно и го наложих с тоягата — отговори черното момиче. — Но дори след това той се опита да ме продаде на белия войник, който бе оставил жена си отвъд морето. Винаги съм се противила да казвам: „Отче наш, който си на небето“, а вместо това казвам: „Дядо наш“. Не ми трябва Господ, който ми е баща.

— Това не бива да ни пречи да се любим като братя и сестри — рече магьосникът, като се усмихваше, понеже поправката с „дядото“ погъделичка чувството му за хумор. Освен това той беше добродушен човек и винаги се смееше, когато това му се удаваше.

— Една жена не може да люби своя брат — рече черното момиче. — Сърцето й винаги се обръща от брата към непознатия, както моето сега към тебе.

— Е добре, да оставим семейството, то бе просто метафора — каза магьосникът. — Ние сме членове на човечеството, взето като едно тяло, и следователно близки един на друг, както в едно семейство. Нека спрем дотук!

— Не мога, господарю — рече момичето. — Бог ми казва, че няма нищо общо с тела, с бащи и майки, с братя и сестри.

— Това е просто форма да изкажем любовта си един към друг — ето всичко — рече магьосникът. — Обичай другите и мрази себе си! Благославяй ги и проклинай себе си! Никога не забравяй, че двама черни не могат да направят един бял.

— Аз не искам всички да ме обичат! — каза черното момиче. — Аз не мога да обичам всички и не искам. Бог ми каза, че не трябва да удрям хората с тоягата само защото ги ненавиждам и че тяхната ненавист към мене, ако те ме ненавиждат изобщо, не им дава право да ме удрят. А пък има хора, които заслужават да биват убивани като змии, защото ограбват и убиват други хора.

— Не бих желал да ми напомняш за тези хора — каза магьосникът, — карат ме да се чувствувам нещастен.

— Приятно е да се забравя за неприятните неща, но това не ги прави по-приятни — каза момичето. — Ти, господарю, наистина ли ме обичаш истински?

Магьосникът трепна, но веднага се усмихна любезно и отговори:

— Нека да не поставяме въпроса на лична основа!

— Но той няма никакъв смисъл, ако не е на лична основа — отговори черното момиче. — Ами ако ти кажа, че те обичам, както ти ми каза, че трябва, не считаш ли това за волност?

— Не, разбира се — каза магьосникът. — Не трябва да говориш така. Макар да си черна, а аз бял, и двамата сме равни пред Господа, който ни е създал такива.

— Съвсем не мисля за това — рече черното момиче, — докато говорех бях забравила, че съм черна, а ти — само един беден бял. Мисли за мене като за бяла кралица, а за себе си — като за бял крал. Какво ти стана? Защо стана?

— Нищо, нищо… — каза магьосникът. — Или… ех, аз съм най-бедният от всички бели бедняци; и все пак се считам за крал, но това стана, след като порочността у хората ме накара да се побъркам.

— Виждала съм и по-лоши неща — каза черното момиче, — не бива да се червиш. Ех, да речем, че ти си цар Соломон, а аз царица Шеба, същите както в Библията. Аз идвам при тебе и ти казвам, че те обичам. Това означава, че съм дошла да те обсебя. Аз идвам с любовта на лъвицата да те изям и да те направя част от себе си. От този миг насетне ти ще мислиш не за онова, което харесва на тебе, а за онова, което на мене харесва. Аз ще застана между тебе и твоето аз, между тебе и бога. Не е ли това една ужасна тирания? Любовта е нещо хищно. Представяш ли си рая с любов в него?

— В моя рай няма нищо друго. Какво е раят освен любов? — каза смело магьосникът, но с малко горчивина.

— Раят — това е величието. Той е дом на Бога и неговите помисли: там няма милувки и целувки, няма прегръдки и овча солидарност. Мисионерката, моята учителка, говори още за любов. Но тя е избягала от всички, които са я обичали, за да служи на Бога. Белите извръщат очи от мене, за да не почнат да ме обичат. Съществуват мъже и жени, посветили себе си на божието дело. Ала макар да се наричат братя и сестри, те не говорят помежду си.

— Толкова по-зле за тях — рече магьосникът.

— Разбира се, глупаво е — каза черното момиче, — ние трябва да живеем с хората и да правим от тях най-доброто. Но това не показва ли, че душите ни се нуждаят от толкова самота, колкото телата ни от любов? Ние се нуждаем от помощта на телата и умовете си, но душите ни искат да бъдат само с Бога. А когато хората идват при тебе с любов и освен тялото и ума ти искат и твоята душа, тогава ти им крещиш: „Стойте по-далеч: аз принадлежа на себе си, не на вас“. Това свое „обичайте се“ е за мене, която търся бога, по-лоша подигравка, отколкото да проповядваш война като лекарство срещу убийствата и робството.

— Да изрека ли тогава следната заповед: „Избивайте се помежду си!“ — попита магьосникът.

— Тя е точно една от десетте, обърната наопаки — отвърна черното момиче, — но и двете не могат да бъдат правило за живота. Казвам ти, че тези твои всичко лекуващи заповеди са като хапчета, които ни продават хитреците: полезни са веднъж на двадесет пъти може би, но в останалите деветнадесет пъти са съвсем без полза. Освен това аз не търся заповеди. Търся Бога.

— Продължавай да го търсиш и нека бог е с тебе! Ах, за да го намериш такъв, какъвто го търсиш, трябва да ме отминеш — каза магьосникът и след това изчезна.

Като повървя около една миля по-нататък, момичето срещна древен рибар, който носеше на плещите си огромна катедрала.

— Внимавай! Ще ти пречупи стария гръб — извика му то, като се притича да му помогне.

— Няма — отвърна той весело. — Аз съм скалата, върху която е съградена тази църква.

— Но ти не си скала и товарът е прекалено тежък за тебе! — рече то, очаквайки всеки момент да го види смазан под тежестта.

— Не се бой! — рече той, хилейки се срещу нея от удоволствие. — Тя цялата е направена от картон. — И той заигра наоколо и всички камбани в катедралата весело зазвъняха.

Преди да се изгуби от очи, надойдоха още няколко такива хора, облечени с черни дрехи. И те носеха на плещите си картонени църкви, но по-малки и много по-грозни. Всички крещяха: „Не вярвай на рибаря, не слушай и тези останалите! Моят е истинският бог за тебе!“. Когато вече бяха отминали или, по-скоро, глъчката им бе заглъхнала, момичето се върна на пътя, където срещна един много стар евреин скитник. Той го попита:

— Дойде ли?

— Кой да дойде? — попита на свой ред то.

— Онзи, който обеща да дойде — отговори евреинът, — който рече, че трябва да чакам, докато той дойде. Чакам вече невероятно дълго. Ако той не дойде скоро, ще бъде после много късно. Защото човеците не се учат на нищо, освен да се избиват взаимно във все по-голям брой.

— Който и да дойде, не би могъл да спре това — каза черното момиче.

— Но той ще пристигне, покрит със слава и блясък, седнал от дясната страна на Господа, — възкликна евреинът — той каза това! Той ще възцари вечна справедливост!

— Ако чакаш други хора да дойдат и възцарят справедливост, ще има много да чакаш! — отвърна черното момиче.

Евреинът проплака, завайка се, плю срещу него и се потътри по-нататък.

По това време момичето вече съвсем не хранеше уважение към старите хора, така че бе доволно, като се отърва от него. Продължи да върви нататък, докато стигна до един сенчест бряг наблизо край пътя. Тук откри петдесетина души свои черни сънародници, очевидно използувани като носачи, седнали да се хранят на почетно разстояние от група бели мъже и жени. Понеже жените носеха тропически шлемове, тя разбра, че и те са изследователи като мъжете. Току бяха привършили обяда си. Някои дремеха, други записваха нещо в бележници.

— Каква е тази експедиция? — запита черното момиче водача на носачите.

— Казват я „Керванът на любопитните“ — отговори той.

— Те от добрите бели ли са, или от лошите? — попита момичето.

— Много не мислят, а пилеят времето си в караници за дреболии — рече той — и си задават въпроси само заради самите въпроси.

— Хей, ти там — извика една от жените, — върви си по пътя, там не можеш да спираш! Тревожиш мъжете.

— Не повече от тебе — отговори черното момиче.

— Нахално момиче! — рече госпожата. — Аз съм на петдесет години и като жена съм неутрална, те са свикнали с мене, хайде, махай се!

— Не се страхувай! Те не са бели мъже — каза черното момиче с известно презрение. — Защо се наричате „Керван на любопитните“? За какво сте любопитни? Да не би да искате да узнаете нещо за Бога?

Това причини такъв силен смях, че онези, които дремеха, се събудиха и поискаха да им се повтори шегата.

— Стотици години са минали, откакто по този въпрос не съществува никакво любопитство в цивилизованите страни — рече един от господата.

— Поне от петнадесетото столетие насам, бих казал — рече втори. — Шекспир бе вече почти пълен безбожник.

— Шекспир не означава всички — каза трети, — националният химн принадлежи на осемнадесетото столетие. В него ние призоваваме бог да върши мръсната ни политика.

— Не съществува бог! — рече вторият господин. — През Средновековието са схващали бога като всевластен в човешките дела, който непрекъснато е отрупвал хората с работа. С укрепването на буржоазията и отстраняването на феодалната аристокрация на дълга, който бе цената за привилегиите й, вие имате нов бог, на когото заповядват и когото висшите класи са направили свой слуга: „Господи, помогни на нашата политика, осуети целите на нашите неприятели!“.

— Да — каза първият господин, — а също така има и трети бог. Този на дребната буржоазия, чиято работа е, когато изпишат плочата на своя ангел хранител с търговските си безчестия през седмицата, да я измият с неговата кръв в събота.

— Тези два бога са все още силни — рече третият господин, — ако се съмнявате, опитайте да измислите по-приличен втори стих за националния химн или да изхвърлите изкуплението от молитвеника.

— Досега, откакто съм тръгнала да търся Бога, вече срещам и чувам за шест бога, но нито един не е онзи, когото търся — каза черното момиче.

— Ти бога ли търсиш? — запита първият господин. — Не е ли по-добре да се задоволиш с Мъмбо-Джъмбо^[1], или както вие наричате вашия племенен бог? Измежду нашите не ще намериш по-добър.

— Ние имаме голямо разнообразие от богове като Мъмбо-Джъмбо — рече третият господин, — но нито един от тях не бихме чистосърдечно ти препоръчали.

— Това може да е така — рече черното момиче, — но добре ще е да внимавате. Мисионерите ни учат да вярваме във вашите богове. Това е всичко, което ни казват. Ако разберем, че вие не вярвате в тях и сте техни врагове, можем да дойдем и да ви избием. Ние сме милиони, а умеем и добре да стреляме.

— Има нещо вярно в това — каза вторият господин, — ние нямаме право да учим тези хора на неща, в които самите не вярваме. Те могат да го вземат много сериозно. Защо да не им открием простата истина, че светът се е създал чрез естествения подбор и че бог е една басня.

— Това би ги върнало към доктрината за оцеляването на най-приспособените — рече замислено първият господин — и съвсем не е ясно дали в сравнение с тях ние сме най-приспособените при естествения подбор. Това момиче е великолепен екземпляр. Ние трябваше да се откажем да използуваме бедни бели за работа в тази експедиция; черните са по-силни, по-чисти и по-интелигентни.

— Освен това, имат и много по-добри нрави — рече една от госпожите.

— Точно така — каза първият господин, — аз лично бих предпочел да ги уча да вярват в такъв бог, който ще ни даде предимства срещу тях, ако те започнат поход срещу европейския атеизъм.

— Не може да се разкрива на тези хора истината за светотворението — рече една очилата лейди. — Светът, както вече знаем, е един математически свят. Накарайте това момиче да раздели едно число с корен квадратен от минус „х“ и то няма да има никакво понятие, какво искате от него. А при това деленето с корен квадратен от минус „х“ е чиста безсмислица. Естественият подбор…

— Каква е ползата от всичко това? — изпъшка един отегчен джентълмен. — Единственото нещо, което сигурно знаем, е, че слънцето губи от топлината си и че ние един ден неочаквано ще умрем от студ. Друго нещо има ли значение пред лицето на този факт?

— Горе главата, мистър Кроукър — каза весело един млад джентълмен. — Като главен физик на тази експедиция аз съм в състояние да ви уведомя най-авторитетно, че ако не отхвърлите неоспоримия факт за космическата радиация, вие със същото основание можете да вярвате, че слънцето става все по-горещо и всъщност един ден всички ще ни изгори живи.

— Какво утешение има в това? — възрази мистър Кроукър. — И в двата случая загиваме.

— Не във всички случаи! — каза първият джентълмен.

— Да, при всички случаи! — отсече сърдито мистър Кроукър. — Температурата, при която животът може да съществува, е безусловно установена. Не можете да живеете при температура на абсолютната нула, нито при температурата на изгарянето. Независимо коя от тези температури ще достигне земята, ние загиваме.

— Пфу! — каза първият господин. — Нашите тела, единственият наш компонент, за който са фатални вашите температури, ще загинат след някоя друга година повечето в чисти спални при съвсем умерена температура. А пък колкото до разликата между живото и мъртвото тяло, съществува въпросът: има ли някакво доказателство, дори някаква искрица вероятност, че тя, разликата, е в известно отношение зависеща от температурата? Тя не лежи нито в плътта, нито в кръвта, нито пък в костите, макар те да притежават свойството да изграждат телесните органи в познатите форми. Разликата е невеществена: ако се опитате да си я представите, трябва да си я представите като електромагнитна вълна, като степен на трептене, като вихрушка в етера, ако предположим, че съществува етер. Това ще рече, че ако такъв изобщо съществува, — а кой може да оспори неговото съществуване — той може да съществува както на най-студените мъртви планети, така и в най-горещия кратер на слънцето.

— Освен това — обади се една лейди, — откъде знаете, че слънцето е горещо?

— Вие питате това в Африка! — рече мистър Кроукър презрително. — Аз усещам, че то е горещо, ето откъде знам!

— Вие усещате и лютата чушка като гореща — отвърна госпожата със злорада ирония, — но не можете да запалите дори клечка кибрит от нея.

— Вие усещате, че тонът от десния край на пианото е по-висок от тона в левия му край и при все това те са на едно ниво — намеси се друга лейди.

— Вие възприемате цветовете на папагалската перушина като крещящи, но всъщност те са толкова беззвучни, както и цветовете на врабчето — допълни трета лейди.

— Не е нужно да се принизявате, като отговаряте на такава игра на думи — обади се един авторитетен господин, — те са на нивото на триковете с карти. Аз съм хирург и зная от наблюдения, че диаметърът на артериите, снабдяващи с кръв женския мозък, е голям според нормата, поставена от мъжкия мозък. В резултат, свръхпритокът на кръв едновременно стимулира и замъглява въображението, като създава илюзията, че лютивината на чушката се дължи на горещина, височината на сопраното — на метрична височина и крещящите цветове на папагала — на шум.

— Вашият литературен стил е възхитителен, докторе — каза първият господин, — но това е извън моята тема; мисълта ми бе, че дали топлината на слънцето по своето естество е подобна на топлината на чушката или на пламъка, дали студенината на луната е като студенината на богатия към бедния си роднина, те с еднаква вероятност могат да бъдат населени, както е населена земята.

— Най-студените части на земята не са населени — каза мистър Кроукър.

— Най-горещите са населени — възрази първият господин, — а и най-студените навярно щяха да бъдат, ако в районите с умерен климат нямаше изобилие от удобства за нас. Освен това в Атлантическия океан живее императорският пингвин. Защо да няма, да речем, императорски саламандър на слънцето? Нашите прабаби, които са вярвали в катранения ад, които са знаели, че душата може вечно да живее в пламъци, както те са наричали нещото, което напуска тялото, когато то умре и създава разликата между живота и смъртта, са мислили по този въпрос много по-научно, отколкото сега моят приятел Кроукър.

— Човек, който вярва в ада, може да повярва във всичко друго — рече мистър Кроукър, — дори в унаследяването на придобитите навици.

— Мислех, че вярвате в еволюцията, Кроукър — каза господинът, който бе естественикът на експедицията.

— Аз наистина вярвам в еволюцията — отвърна топло мистър Кроукър, — да не би да ме мислите за фундаменталист?

— Ако вярвате в еволюцията — рече естественикът, — трябва да вярвате, че всички навици са както придобити, така и унаследени. Но в кръвта си всички вие носите идеята за рая. Начинът, по който вие, хора, приемате новите идеи, без да помислите дори да отхвърлите старите, ви прави обществено опасни. Вие всички сте фундаменталисти само по връхната дреха на науката. Ето защо сте най-глупави консерватори и политически реакционери и най-фанатизираните противници на самата наука. Щом се стигне до някакво движение напред, вие всички сте на едно мнение: спрете го, бийте по него, вдигнете го във въздуха, стъпчете го!

— Всички на едно мнение? — възкликна първата лейди. — Били ли сте някога съгласни по даден въпрос?

— Сега те всички гледат в една посока — каза друга лейди със саркастичен израз.

— В коя посока? — попита първата лейди.

— В тази — отговори саркастичната лейди, като посочи към черното момиче.

— Ти още ли си там? — обърна се първата лейди.

— Казахме ти да си вървиш. Махай се!

Черното момиче не отговори. То съзерцаваше замислено госпожата и остави тояжката с валчестия край бавно да увисне между пръстите му. После погледна госпожата математик и каза:

— Къде расте той?

— Кое къде расте? — попита математичката.

— Коренът, за който говорихте, квадратният корен от секса на Мина.^[2]

— Той расте в човешкия ум — отговори математичката, — той е едно число. Можеш ли да броиш от едно нататък?

— Едно, две, три, четири, пет. Така ли? — попита черното момиче, като си помагаше с пръсти.

— Точно така — каза госпожата. — Сега брой от едно назад.

— Едно, едно без едно, две по-малко от едно, три по-малко от едно…

Всички пляскаха с ръце „Чудесно!“ — извика един. „Нютон!“ — рече друг. „Лайбниц!“ — каза трети. „Айнщайн!“ — четвърти. След това всички вкупом извикаха: „Чудно“, „Чудно!“.

— Аз ви говорех — рече една лейди, която бе етнологът на експедицията, — че следващата велика цивилизация ще бъде черна цивилизация. Белият човек се е износил. Той знае това и извършва своето самоубийство колкото може по-бързо.

— Защо се изненадвате от толкова дребни работи? — попита черното момиче. — Защо вие, белите хора, не можете да растете и да бъдете сериозни като нас, черните? Отначало си мислех, че стъкълцата са чудни, когато за пръв път ги видях, но после бързо свикнах с тях. Вие викате „Чудно!“ всеки път, когато някой от вас каже някаква глупост. Най-чудните неща, които имате, са вашите пушки. Но вие не мислите за Бога, мислите само за вашите пушки. Вие използувате вашите пушки, за да ни правите роби. После, понеже сте страшно мързеливи, за да стреляте, давате пушките на нас, за да стреляме ние вместо вас. Скоро ще почнете да ни учите и как се правят пушките, защото сте прекалено мързеливи да ги правите сами. Вие сте открили как се правят питиета, които карат хората да забравят Бога, да приспиват своята съвест и да гледат на убийството като на забавление. Вие ни продавате тези питиета и ни учите как да ги правим. А пък през цялото време вие крадете от нас земя, оставяте ни да гладуваме и ни карате да ви мразим, както мразим змиите. Какво може да излезе от всичко това? Вие ще се самоизбивате толкова бързо, че онези, които ще оцелеят, ще бъдат съвсем малобройни, за да се съпротивляват, когато нашите воини се напият с вашите чудодейни питиета и ви избият с вашите собствени пушки. А после и нашите воини ще се избият помежду си, както вие правите, освен ако не ги спре Бог! О, само да знаех къде да намеря Бога! Няма ли някой от вас да ми помогне? Никой ли не иска да знае?

— Нашите пушки ви спасиха от зъбите на лъвовете и от краката на слоновете, нали? — рече един намусен джентълмен, на който до този момент разговорът се струваше прекалено задълбочен.

— Само за да ни хвърлят под бичовете на търговците на роби и под подметките на белите господари! — отговори черното момиче. — Лъвовете и слоновете деляха земята с нас. Ако изядат или стъпчат някое тяло, те спасяват душата му. Наядат ли се, те повече не искат. Нищо обаче не може да насити вашата алчност. Вие принуждавахте поколения от нас да работят до смърт, докато всеки един от вас придобие повече, отколкото стотици наши хора могат да изядат и изхарчат. И въпреки това вие продължавате да ни карате да работим все по-тежко и все по-продължително за все по-малко дрехи и храна. Вие не знаете какво означава за вас „достатъчно“ и за нас „недостатъчно“. Вие вечно роптаете, защото нямате пари да купите стоките, с които търгувате, и единственият ви лек е да ни давате по-малко пари. Това е така, защото служите на лъжливи богове. Вие сте езичници и диваци. Вие нито знаете как да живеете, нито пък оставяте другите да живеят. Когато намеря Бога, аз ще имам духовна сила да ви унищожа и да науча моите сънародници да не се избиват помежду си.

— Вижте! — извика първата лейди. — Това момиче тревожи мъжете, казах ви. Те през цялото време са слушали размирното му бръщолевене. Погледнете очите му. В тях гори опасен пламък. Аз ще пусна в него един куршум, щом като никой от вас мъжете не иска.

И лейди наистина измъкна един револвер. Изглеждаше доста уплашена. Преди обаче да успее да го извади от кобура, черното момиче скочи върху нея, стовари върху главата й валчестия край на любимата си тояжка и хукна към гората да се скрие. Черните носачи се превиваха от смях.

— Трябва да й благодарим, че ни възвърна чувството за хумор — рече първият господин, — нещата за известно време изглеждаха грозни. Сега всичко е наред. Докторе, ще прегледате ли малкия мозък на госпожица Фицджонис?

— Грешката бе — намеси се естественикът, — че не му предложихме от нашата храна.

Черното момиче се кри в гората дотогава, докато не се увери, че никой не го преследва. То знаеше, че е извършило „побой“ и че никаква защита не би помогнала на един черен ответник срещу един бял ищец. Не се страхуваше много от конните полицаи, защото в тази област те бяха съвсем малко. От друга страна, то не желаеше непрестанно да се крие от експедицията и тъй като му беше безразлично в коя посока ще тръгне, пое обратния път (защото експедицията се движеше в нейната посока) и така привечер се озова при кладенеца, където бе разговаряло с магьосника. Там намери една сергия с множество фигури от дърво, глина или слонова кост, изложени за продан. А на земята до сергията бе проснат голям дървен кръст, върху който лежеше магьосникът с кръстосани глезени и разпънати ръце. А човекът, който продаваше на сергията, изрязваше с голяма сръчност и бързина неговата дървена статуя. Наблюдаваше ги един хубав арабин с тюрбан и с ятаган в пояса, който седеше на ръба на кладенеца и решеше брадата си.

— Защо правиш това, приятелю? — попита арабинът. — Ти знаеш, че то е престъпване на втората заповед, дадена от бога на Мойсей. Аз с право мога да те съсека с моя ятаган, но съм грешил и страдал през целия си живот поради слабост на духа, което ме прави неспособен да заколя животно, а дори и човек, когато не съм ядосан. Защо го правите?

— Какво друго да правя, за да не гладувам? — рече магьосникът. — Дотам съм отритнат от хората, че единственото ми средство за препитание е да позирам като модел пред този милостив скулптор, който ми плаща по шест пенса на час, загдето лежа по цял ден разпънат на този кръст. Самият той живее от продажбата на тези мои образи в това смешно положение. Хората ме идолизират като умиращия злодей, защото те от нищо не се интересуват, освен от полицейски новини. Когато скулпторът направи достатъчно фигури, а аз спестя достатъчно пенсове, вземам си почивка и тръгвам да раздавам на хората добри съвети и да им разкривам истини. Ако само ме послушат, те цял живот ще бъдат много по-добри и щастливи. Ала те не искат да ми вярват, освен ако не им правя фокуси. А когато им ги правя, те само ще ми подхвърлят някое пени, рядко някое тики, и ще кажат колко чуден човек съм и че на земята няма друг като мене, но те продължават да са си глупави, лоши и жестоки, както и преди. Понякога се чувствувам изоставен от бога.

— Какво е тики? — попита арабинът, прибирайки дрехата си в по-прилични гънки.

— Трипенсова монета — отвърна магьосникът, — сечена е защото гордите господа се срамуват да не ги види някой, че ми хвърлят едно пени, а, от друга страна, смятат, че шестпенсовата монета е прекалено много.

— Не бих искал хората да се отнасят така с мене — каза арабинът. — Аз също имам да съобщя нещо. Моите сънародници, оставени без аллах, биха паднали на колене и също биха се кланяли на всички фигури в тази сергия. Ако нямаше фигури, те биха се кланяли на камъни. Моето откровение е, че не съществува величие, не съществува всемогъщество, освен аллах, великият и славният, единственият и всемогъщият. Неговият образ никой смъртен не е посмял да извае: ако някой се опита да извърши това престъпление, аз бих забравил, че аллах е милостив, бих превъзмогнал моята немощ до степен да мога да го заколя със собствената си ръка. Но кой може да си представи величието на аллаха в телесна форма? Дори образът на най-прекрасния кон не може да даде понятие за неговата красота и величие. Е, добре, когато им кажа това, те също ме карат да им правя фокуси, а когато им кажа, че аз съм човек като тях и че сам аллах не може да престъпи своите закони (ако изобщо може да се помисли, че той върши нещо незаконно), те си отиват и разказват, че съм вършел чудеса. Но те вярват, защото ако се съмняват, щях да ги изколя, по-точно щях да направя да бъдат изклани от онези, които вярват. Ето какво трябва да правиш, приятелю мой!

— Но моето послание е, че те не трябва да се самоизбиват — рече магьосникът. — Нужно е човек да бъде последователен.

— Това е съвсем право, що се отнася до техните лични разправии — рече арабинът, — обаче ние трябва да избиваме онези, които не заслужават да живеят. Нужно е да плевим градината, както и да я поливаме.

— Но кой може да бъде съдия на нашата пригодност да живеем? — запита магьосникът. — Висшите властници, имперските управители и висшите духовници намират, че не съм пригоден да живея. Може би са прави?

— До съвсем същия извод се стигна и за мене — рече арабинът. — Трябваше да избягам и да се крия, докато успях да убедя достатъчно млади здрави мъже, че техните по-възрастни близки грешат по отношение на мене. В действителност вината бе у други. После аз се върнах с младите здрави мъже и оплевих градината.

— Възхищавам се от твоята смелост и практическо умение — рече магьосникът, — но аз не съм устроен така.

— Не се възхищавай на такива качества — отвърна арабинът, — аз малко се срамувам от тях. Всеки пустинен вожд ги проявява, когато си поиска. Онова, за което се ценя, е превъзходството на моя дух, което ме превърна в проводник на божествено вдъхновение. Ти написал ли си някога книга?

— Не — отговори тъжно магьосникът, — бих искал да мога, защото тогава ще спечеля достатъчно пари, за да сляза от този отегчителен кръст и да разпратя отпечатани моите мисли по целия свят. Но не съм никакъв автор. Съставил съм само един леснодостъпен молитвеник с къси молитви, струва ми се, че най-основното. Мене Бог ме вдъхновява да говоря, а не да пиша.

— Писането е полезно — рече арабинът, — получил бях вдъхновение да напиша много глави за света на аллах, да бъде благословено името му! Но на света има хора, с които аллах не би се много занимавал. Неговото слово не означава нищо за тях, така че когато работя с тях, не използувам вдъхновението си, а разчитам повече на собствената си находчивост и ум. За тях пиша страшни разкази за страшния съд и за ада, където грешниците вечно ще страдат. Аз сравнявам тези ужаси с красотите на рая, създаден за онези, които изпълняват волята на аллаха. Такъв рай, който да ги съблазнява, рай с градини, с омайни парфюми и с красиви жени.

— А как ще знаят те каква е волята на аллаха? — запита магьосникът.

— Тъй като те са неспособни да я разберат, аз им представям моята воля като воля на аллаха — отвърна арабинът. — Моята воля те могат да разберат и тя наистина е воля на аллах, само че от втора ръка, без съмнение, малко замърсена от моите страсти и нужди на смъртен, но пък е най-доброто, което мога да направя за тях. Иначе не бих бил в състояние да ги управлявам. Без това те биха ме изоставили, ако още първият вожд им обещае по-голяма земна плячка. А може ли друг вожд да напише книга и да им обещае вечно блаженство след смъртта им с целия авторитет на духа, който увенчава собствените ми хрумвания с величието на истинското вдъхновение?

— Ти притежаваш всичко необходимо за успеха — каза магьосникът учтиво и малко безучастно.

— Аз съм орелът и змията — рече арабинът — и въпреки това на младини бях горд да бъда слуга на една вдовица и да карам камилите й. Сега съм смирен слуга на аллаха и карам хората му, защото в нищо друго не съзирам величие и могъщество. Той ми е убежище от Сатаната и неговото дяволско котило.

— Какво е това величие и могъщество без чувство за красота и изкуство да го въплътиш в образи, които времето не може да развали? — обади се дърворезбарят, който работеше и слушаше мълчаливо. — Мене твоят аллах не ми трябва, защото забранява дялането на образи.

— Знай, невярно куче — рече арабинът, — че образите имат силата да карат хората да ги боготворят, дори когато са образи на зверове.

— Или на дърводелци — намеси се магьосникът.

— Когато карах камилите — продължи арабинът, не схванал добре прекъсването, пренасях в дисагите идоли на хора, седнали на тронове, с глави на ястреби върху раменете и с бичове в ръце. Християните, които започнаха да се кланят на Бога в човешки образ, му се кланят сега в образа на агне. Това е наказанието, отредено от аллах заради греха, че са си въобразили да наподобят творението негово. Не смей обаче поради тази причина да отричаш на аллаха чувство за красота. Дори твоят модел тук, който разделя с тебе греха, ще ти напомни, че лилиите на аллаха са по-прекрасни от мантиите на Соломон в най-големия му блясък. От небесата аллах прави своя образ, своите деца и своите статуи и не ги крие от земните ни очи. Това ви позволява да правите красиви дрехи, седла, хамути, килими, за да коленичите пред него, и прозорци като цветни лехи от скъпоценни камъни. И преди всичко това вие искате да се бъркате в неговото съзидание, което той е запазил за себе си, и правите идоли! Нека за вечни времена този грях бъде забранен за моя народ.

— Пфу! — изсумтя скулпторът. — Твоят аллах е некадърник и той го знае. В моето ателие зад една завеса аз имам няколко гръцки богове. Толкова красиви, че сам аллах като нищо би се пукнал от завист, ако ги сравни със собствените си любителски опити. Казвам ти, аллах навярно е направил тази моя ръка, защото неговите ръце са съвсем несръчни, ако изобщо той има ръце. Богът на художника сам е художник, който никога не се задоволява от своята работа, старае се винаги да я усъвършенствува в границите на своите възможности, съзнава, че трябва да спре, щом достигне тази граница, и при все това съществува възможност за по-нататъшно усъвършенствуване, без което картината губи своето значение. Твоят аллах, да речем, може да направи жена. Но може ли той да направи богинята на любовта? Не: само художник може да я направи, разбираш ли?

Той стана и се запъти към ателието.

— Може ли аллах да я създаде? — попита той отново и като се върна, донесе иззад завесата мраморна статуя на Венера и я постави върху сергията.

— Крайниците й са студени — рече черното момиче, което незабелязано слушаше през цялото време.

— Добре казано! — възкликна арабинът. — Един жив неуспех е за предпочитане пред един мъртъв шедьовър. А колкото до този самонадеян идолопоклонник, аллах е прав и аз трябваше да го заколя с един замах, ако ти не го закла сега с една дума.

— Но аз съм още жив! — каза художникът, без да се смути. — Крайниците на това момиче един ден ще бъдат по-студени и от този мрамор. Разрежи моята богиня на две и тя ще си остане пак цялата от мрамор. А разрежи това момиче на две с твоя ятаган и виж какво ще намериш вътре.

— Твоите приказки повече не ме интересуват — рече арабинът. — Девойко, в моята къща има стая за още една жена. Ти си хубава. Кожата ти е като черен сатен. Ти си пълна с живот!

— Колко жени имаш? — попита черното момиче.

— Отдавна съм престанал да ги броя — отговори арабинът, — но имам достатъчно, за да ти покажа, че съм опитен съпруг и зная как да направя една жена щастлива, доколкото разрешава аллах.

— Аз не търся щастие, търся Бога — каза черното момиче.

— Още ли не си го намерила? — попита магьосникът.

— Намерих много богове — отговори черното момиче, — когото да срещна, все ми предлага по един, а този тук майстор на образи има цял магазин с богове. Но за мене те всички са мъртви.

— Какво ще кажеш за тази? — попита скулпторът, като посочи Венера.

— Защо долната й половина е скрита в чувал? — попита черното момиче. — Тя не е нито богиня, нито жена: срамува се от половината си тяло, а другата му половина е онова, което белите хора наричат лейди. Тя е като лейди и е красива. Белият генерал-губернатор би се радвал да му бъде първа жена в къщата. Но според мене тя няма съвест, което я прави нечовечна, без да я прави божествена. Тя не ми трябва.

— Не бива да съжаляваш, че тези богове имат човешки тела. Ако те нямаха човешка външност, как би могла ти, която си човешко същество, да общуваш с тях? За да има връзка между божественото и човешкото, някой бог ще трябва да стане мъж.

— Или някоя жена да стане бог — каза черното момиче. — Така би било далеч по-добре, защото богът, който се принуди да бъде човекоподобен, се обезличава, докато жената, станала бог, се възвисява.

— Аллах да ми е на помощ с тази досадна жена — каза арабинът. — Тя е най-опасната жена, която съм срещал. Тук аллах проявява своята неведома воля, като прави някои жени толкова опасни и същевременно толкова хубави. Колкото повече разум им даде, за да бъдат доволни, толкова те са по-неудовлетворени. Тази тук не е доволна дори от самия аллах, в когото е всичкото величие и могъщество. Ех, че момиче, след като великият и всеславен аллах не те задоволява, кой друг бог или богиня биха ти харесали?

— Има една богиня, за която съм чувала и бих искала да зная повече! — отговори черното момиче. — Казва се Мина и, струва ми се, има нещо в нея, което никой от другите богове не притежава.

— Няма такава богиня — обади се майсторът на образите, — няма никакви други богове и богини, освен тези, които аз правя. А богиня, наречена Мина, никога не съм правил.

— Съвсем сигурно тя съществува — рече черното момиче, — защото бялата госпожица с очилата говореше за нея с почит и каза, че ключът към света е коренът на нейната женственост, че той бил безтелесен като число и че то се намира преди началото, вместо след началото, точно както Бог съществува преди сътворението. То не е сексът на Мина, а онова, което умножено на себе си, прави секса на Мина. Нещо такова трябва да е началото, а също така и нещо такова трябва да е онова, дето остава, когато отново се превърнем в прах. Още от дете съм размишлявала върху числата и съм се чудила откъде е дошло числото едно. Защото всички останали числа само се прибавят към единицата. Онова, което не можах да разбера, е, какво нещо представлява единицата. Но сега чрез Мина аз зная, че единицата е онова, което е умножено на себе си, а не чрез брачна двойка. И щом имаш представа какво значи „едно“, ти вече знаеш и защо няма начало и няма край. Можеш да си броиш от едно назад и никога няма да стигнеш началото, както ако броиш от едно напред, никога не ще стигнеш до края. Ето как чрез числата се разбира вечността.

— Вечността сама по себе си и изразена чрез себе си, е нищо — каза арабинът. — Какво е вечността за мене, ако не узная вечната истина?

— Самата истина за числата е вечна — рече черното момиче. — Всяка друга истина отминава и се превръща в грешка, каквито са представите за нашето детство, а пък едно и едно са две, едно и десет са единадесет и винаги ще бъдат толкова. Ето защо ми се струва, че има нещо божествено в числата.

— Числата нито се ядат, нито се пият — каза майсторът на образи! — Не можеш и да се ожениш за тях.

— Бог ни е дал други неща за ядене и пиене, а ние можем да се женим един за друг — отвърна черното момиче.

— И все пак числата ти не можеш да нарисуваш, а това е достатъчно за мене — каза скулпторът.

— Ние, арабите, можем и с този знак да завладеем света — каза арабинът. — Разбираш ли?

И той се наведе да чертае фигури по пясъка.

— Мисионерката казва, че Бог е магическо число, съставено от три в едно и едно в три — каза черното момиче.^[3]

— Това е просто — рече арабинът. — Аз например съм синът на баща си и баща на моите синове и сам аз плюс тях — три в един и един в три. Човешката природа е многостранна. Само аллах е единствен. Той е единство. Той е онова, което, както ти казваш, е умножено на себе си. Той е същността на нещата, безтелесният център, без който не може да съществува никакво тяло. Той е числото на безбройните звезди, тежестта на безтегловния въздух, той…

— Ти си поет, струва ми се — каза скулпторът.

Прекъснат така, арабинът силно се изчерви, скочи на крака и измъкна ятагана си.

— Смееш да ме обвиниш в безпътно стихоплетство? — извика той. — Това е обида, която се измива само с кръв.

— Съжалявам — каза майсторът на образи, — не исках да те обидя. Защо се срамуваш да създаваш стихове, които надживяват хиляди хора, а не се срамуваш да правиш трупове, каквито би могъл да направи всеки глупак и да ги заравя после в пръстта, за да не ги уморят с вонята си.

— Вярно — рече арабинът, прибирайки ятагана в ножницата и пак седна. — Една от тайните на аллах е, че когато сатаната съчинява нечисти стихове, аллах изпраща божествена мелодия, за да ги пречисти. Въпреки това аз бях честен камилар и никога не вземах пари за пеене, макар много да обичах пеенето, признавам си.

— И аз не бях прекалено праведен — каза магьосникът. — Викаха ми чревоугодник и обичах доста да си попийвам вино. Не постех. Но почитах съботата. Нравеха ми се жени, които бяха само жени. Отнасях се грубо с майка си и бягах от семейството си, защото истинският дом на мъжа е там, където бог е бащата, а ние всички — негови деца, а не малката къща и дюкян, където седим до майчината си гръд, докато ни отбият.

— Един мъж има нужда от много жени и голям дом, за да избегне тези душевни терзания — каза арабинът. — Той трябва да разпределя своите чувства. Докато не познае много жени, той не може да узнае цената на никоя, защото оценяването става само чрез сравняване. Аз не знаех какъв стар ангел съм имал в лицето на моята първа жена, докато не разбрах какъв млад дявол имам в лицето на последната си жена.

— А твоите жени? — попита черното момиче. — Те трябва ли да опознаят много мъже, за да научат тяхната цена?

— Аллах да ми е на помощ с тази черна дъщеря на сатаната! — извика неистово арабинът. — Научи се на кротост, жена, когато говорят мъже и мъдростта е тяхна тема. Бог е създал мъжа, преди да създаде жената.

— Най-добре е човек да помисли втори път — каза черното момиче. — Ако е така, както ти каза, бог навярно е създал жената, защото е видял, че мъжът е недостатъчен. С какво право ти искаш петдесет жени, а всяка една осъждаш да принадлежи само на един мъж?

— Ако трябва да изживея наново живота си — отговори арабинът, — аз ще стана един целомъдрен монах и ще затворя вратата си за всички жени и техните въпроси. Но помисли: ако имам само една жена, бих лишил всички останали от възможността да ме споделят, макар че много жени ще ме желаят в съответствие с моята изключителност и техните способности за оценки. Просветената жена, която иска най-добрия баща за своите деца, ще пожелае една петдесета част от мене, вместо някаква отрепка, изцяло в нейно притежание. Защо да търпи тя такава несправедливост, когато това е безсмислие?

— Как ще узнае тя твоята стойност, ако не е познала петдесет мъже, за да те сравни с тях, след като разбира, че стойността се определя по пътя на сравняването? — попита черното момиче.

— О, ела ми на помощ, аллах, който си създал мъжа и жената такива, каквито са! — възкликна отчаяно арабинът. — Какво мога да кажа, освен че детето, което има петдесет бащи, в същност няма баща?

— Какво значение има, ако то си има майка? — рече черното момиче. — При това, онова дето го каза, не е истина: само един от петдесетте ще бъде неговият баща.

— Знай тогава — каза арабинът, — че съществуват много безсрамни жени, познали безброй мъже, но те не раждат деца, докато аз, който ламтя да притежавам всяка хубава жена, върху която спра погледа си, имам многобройна челяд. От това съвсем ясно се вижда, че несправедливостта към жената е една от тайните на аллаха, срещу когото е безполезно да се бунтуваме. Аллах е велик и славен и само у него са величието и могъществото. Неговата справедливост е извън нашето разбиране. Моите жени, които толкова си угаждат, раждат децата си в мъки и от писъците им сърцето ми се свива. Ние мъжете сме спасени от тези мъки. Не е справедливо. Но ако нямаш по-добър лек срещу такава несправедливост, освен да накараш жените да вършат мъжките работи, а мъжете — женските, ще поискаш ли да легна и да раждам деца? На това бих отговорил само, че аллах не ще го позволи. То е против природата.

— Знам, че не можем да вървим против природата! — каза черното момче. — Ти не можеш да раждаш деца, но една жена може да има няколко мъже и все пак да ражда деца, при условие че има не повече от един съпруг в едно и също време.

— Измежду другите несправедливости на аллах — рече арабинът — е и неговата повеля жените да имат последната дума. Аз съм ням.

— Какво става — запита скулпторът, — когато петдесет жени се съберат около един мъж и всяка трябва да има последната дума?

— Получава се ад, в който единният мъж изкупва всички свои грехове и отива при милостивия аллах — рече арабинът, дълбоко развълнуван.

— Аз не ще намеря бога там, където мъже говорят за жени — каза черното момиче и се обърна да си ходи.

— Нито пък там, където жени говорят за мъже! — извика след него майсторът на образи.

То махна с ръка в знак на съгласие и ги остави. Нищо особено не му се случи след това, докато достигна една спретната малка вила с любителска градина около нея, в която работеше съсухрен старец. Очите му бяха така поразителни, сякаш заемаха цялото му лице, носът му бе така забележителен, сякаш заемаше цялото му лице, и устата му имаха такъв комично злорад израз, сякаш заемаха цялото му лице. Черното момиче го гледа така известно време, докато съчета тези три несъвместимости и накрая реши, че лицето на стареца изразява интелигентност.

— Прости ми, господарю — рече то, — мога ли да ти говоря?

— Какво искаш? — попита старецът.

— Искам да ми посочиш пътя към Бога — рече то. — Като видях, че имаш най-знаещото лице, което някога съм видяла, помислих си да те попитам.

— Влез — каза той. — След дълги размишления съм открил, че най-доброто място за търсене на бога е градината. Копай тук и го търси.

— Съвсем не мисля да търся Бога по този начин — каза черното момиче разочаровано. — Ще продължа пътя си, благодаря.

— А твоят начин, както ти го каза, довеждал ли те е досега при него?

— Не — каза черното момиче, като се спря, — не мога да твърдя това, но твоят не ми харесва.

— Много хора, намерили най-сетне бога, не са го харесали и след това цял живот са бягали от него. Защо мислиш, че ще ти хареса?

— Не зная — отговори черното момиче, — но мисионерката ми каза един стих. Той гласи така: да обичаме Всевишния, където и да го срещнем.

— Този поет е глупак — каза старецът. — Ние го мразим, ние го разпъваме на кръст тровим го с отровно питие, завързваме го за кол и го горим жив. През целия си живот съм се стремил, доколкото мога, да върша делото божие, да уча неговите врагове да се смеят на себе си, ала ако ми кажеш, че бог слиза по пътя, аз ще се вмъкна в най-близката миша дупка и не ще смея да дишам, докато той не отмине. Защото ако ме види или подуши, може така да ме стъпче, както аз бих стъпкал някакво малко отровно животинче, което пречи на моята работа. Онези хора, които тичат след бога и викат: „О, само да зная къде да го намеря“, навярно имат ужасно голямо мнение за себе си, за да си помислят, че могат да се изправят пред него. Не ти ли е разказвала мисионерката историята за Юпитер и Семелия?

— Не — отговори черното момиче. — Каква е тази история?

— Юпитер е едно от божиите имена — рече старецът, — нали знаеш, че той има много имена?

— Последният човек, когото срещнах, го нарече аллах — каза момичето.

— Точно така — каза старецът. — Та Юпитер се влюбил в Семелия и бил достатъчно съобразителен, за да се появи и се държи с нея като мъж. Ала тя се мислела за съвсем достойна за любовта на един бог в цялото му божествено величие и настоявала да дойде при нея с всички доспехи на своята божественост.

— И какво станало, когато той сторил това?

— Точно онова, което тя би знаела, ако е имала малко разум — отвърна старецът. — Тя се свила и се пукнала като бълха в огън. Така че — внимавай! Не бъди глупачка като Семелия. Бог е до лакътя ти и винаги е бил там, но своята божествена всеблагост той не ти разкрива, защото прекаленото знание за него ще те доведе до лудост. Направи си една малка градина: копай, сади растения, плеви ги, подрязвай ги и бъди доволна, ако те сбута по лакътя, когато обработваш зле градината, и те благославя, ако я обработваш добре.

— И никога ли не ще можем да понесем неговото истинско присъствие? — запита черното момиче.

— Вярвам, че никога — каза старият философ. — Докато не изпълним всички негови повели и сами не станем богове, никога не ще понесем пълното му присъствие. Но тъй като повелите му са безкрайни, а нашият живот и възможности съвсем ограничени, ние никога, да благодарим на бога, не ще бъдем в състояние да достигнем неговите цели. Толкова по-добре за нас. Щом свършим нашите работи — тук повече не сме нужни. Това е смисълът на живота ни. Защото ако е имал друг смисъл, бог едва ли ще ни държи живи само заради удоволствието да ни гледа — грозни и ефимерни насекоми. Така че ела и помагай да обработваме градината за негова слава, останалото остави на него.

И момичето остави настрана тояжката с валчестия край и влезе в градината и започна да работи заедно със стареца. От време на време влизаха и други хора да помагат. Отначало черното момиче изпитваше ревност, но то не харесваше това чувство и скоро свикна да гледа хора, които идват и си отиват.

Един ден момичето видя един червенокос ирландец да работи в задната градина, където отглеждаха картофи.

— Кой те пусна тук? — запита то.

— Как кой, аз сам! — отвърна ирландецът. — Защо пък да не вляза?

— Градината е на този старец — каза черното момиче.

— Аз съм социалист и не признавам, че градините принадлежат на някого — каза ирландецът. — Това там старче е вече грохнало и изглупяло и не му е по силите да работи. Има нужда от някого да му копае картофите. Много нови работи се знаят сега за тях.

— Тогава ти, значи, не си дошъл да търсиш бога? — попита учудено черното момиче.

— По дяволите такова търсене! — отговори ирландецът. — Ако му трябвам, нека бог да ме търси. Моята вяра е, че той не е онова, за което се представя. Пък и едва ли е още създаден и завършен както трябва. Единственото сигурно нещо е, че тръгнеш ли да го търсиш, правиш колкото си искаш грешки и накрая не го намираш. Ние трябва да намерим нашия най-добър път, доколкото можем, ти и аз. Защото повечето хора не мислят за нищо друго, освен за коремите си.

И той си плю на ръцете и продължи да копае.

Ирландецът се видя и на двамата доста грубоват човек (какъвто си и беше), ала понеже бе полезен и нямаше намерение да си отива, те положиха всички усилия да го научат на по-приятни обноски и на по-изискан език. Нищо обаче не можеше да го убеди, че бог е нещо друго, освен една вечна и непостижима мечта, или че някога тя ще бъде изпълнена, ако изпълнението й не бе поставено вече на разумни и надеждни основи от социализма.

Докато го учеха на обноски, те самите привикнаха с него, дори с ужасните му шеги. Един ден старецът каза:

— Не е право такава хубава и млада жена като тебе да няма съпруг и деца. Аз съм много стар за тебе, затова не е зле да се омъжиш за този ирландец.

А тя се бе толкова привързала към стареца, че отначало страшно се ядоса на желанието му да я омъжи за някого и дори прекара цяла нощ, кроейки планове как да изгони ирландеца със своята тояжка. Не искаше да разбере, че старецът е роден шестдесет години преди нея и по силата на природата трябва да умре, като с това я остави без другар. Старецът обаче успя да й вкара в главата тези прости факти и накрая тя отстъпи. Тогава двамата отидоха до задната градина и казаха на ирландеца за намерението й да се омъжи за него.

Той грабна лопатата с вик на недоумение и се втурна към градинската врата. Ала черното момиче предварително бе заключило вратата и преди той да успее да се прехвърли, те го застигнаха и хванаха здраво.

— Аз да се оженя за тази черна дивачка! — извика той, като забрави наскоро придобития си изискан речник. — Пуснете ме да си ходя, чувате ли? Не искам за никого да се женя! — викаше той.

Но черното момиче го държеше здраво, а старецът му посочи, че ако избяга, само ще попадне в примката на някоя непозната жена, която изобщо нищо не търси и която ще има бледа пепелява кожа вместо лъскавия черен сатен, с който бе свикнал. Накрая, след около половин час придумване, увещания и чаша от най-доброто бургундско за окуражаване, той рече:

— Е добре, нямам нищо против да го направя.

И така, те се ожениха. Черното момиче доста умело се справяше с ирландеца и децата (които имаха приятен кафяв цвят) и дори съвсем се привърза към семейството си. С грижи по тях, с работа в градината, с кърпене дрехите на съпруга си младата жена бе толкова заета, че търсенето на Бога почти излезе от ума й. Но имаше моменти, особено докато повиваше любимото си дете след къпане, през които тя си спомняше за своето търсене. Едва тогава видя колко смешно е за едно незряло още момиче да тръгне на посещение при бога, мислейки себе си за център на вселената и учено от мисионерките да почита Бога като същество, което си няма друга работа, освен да наблюдава всичко, що прави то, и да се тревожи за неговото спасение. Тя дори гъделичкаше своето мулатче и го питаше: „Ами ако бях сварила бога у дома си, какво щях да правя, ако ми намекнеше, че дълго се застоявам, а той има да върши и други работи?“. Разбира се, на този въпрос мулатчето бе съвсем неспособно да отговори. То само се развеселяваше и опитваше да се хване за китката на ръката й. Чак когато хлапетата пораснаха независими от нея, а ирландецът несъзнателно й бе станал навик, като част от самата нея, тя отново имаше време да си мисли сама, което от време на време я навеждаше на старите въпроси. Ала по това време духът й вече бе достатъчно укрепнал, за да намира забавление в трошенето на идоли с тояжката.

Бележки

[1] Африканско божество — идол (англ.). ↑

[2] Игра на думи: на английски „минус х“ се произнася както „секса на Мина“. ↑

[3] Намек за християнската догма, Бог Дух, Бог Син, Бог Отец. ↑