Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shingles for the Lord, 1943 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Градинаров, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Заглавие: Ловец на хора
Преводач: Иван Градинаров
Година на превод: 1970
Език, от който е преведено: английски
Издател: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1971
Тип: сборник
Печатница: Печатница на Отечествения фронт
Редактор: Кунчо Вълев
Технически редактор: Н. Панайотов
Художник: Мариана Генова
Коректор: М. Томова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10535
История
- —Добавяне
Тате стана много преди да съмне, яхна мулето и отиде долу у Килегрю да заеме дървения чук и топорчето. Трябваше да се върне с тях след четиридесет минути. Ала слънцето изгря, аз издоих и нахраних животните и вече закусвах, когато той се върна с мулето не само цялото в пяна, но и що не му излязла душата.
За лисици — каза той, — за лисици. Седемдесетгодишен човек, с двата крака до коляно в гроба, да клечи цяла нощ на някаква си могила, да вика и да се ослушва дали тичат лисици, които той едва ли би чул, освен ако не дойдат до неговия път и излаят право в ушите му.
— Дай ми да ям! — каза той на мама. — Уайтфийлд се е изстъпил там точно тази минута, на една крачка от онзи дънер, с часовник в ръка.
И наистина така беше. Яздейки, ние минахме покрай църквата. Там бе не само училищният камион на Соулън Куик, но и колибата на преподобния Уайтфийлд. Вързахме мулето за една фиданка, окачихме котелката с яденето на клонка и двамата с тате, той — помъкнал топорчето, чука и клиновете на Килегрю, аз — нашата брадва, тръгнахме към отсеченото дърво, където Соулън и Хоумър Букрайт със своите чукове, топорчета, брадви и клинове бяха седнали върху трупчета, а Уайтфийлд стоеше точно както каза тате — с колосана риза, с черна шапка и панталони, и с черна вратовръзка, с часовник в ръка. Часовникът беше златен и на сутрешното слънце изглеждаше голям колкото тиква.
— Закъсняваш — каза той.
Тате пак разказа как старият Килегрю бил цяла нощ за лисици и че нямало никой вкъщи да му даде топорчето, освен г-жа Килегрю и готвачката, и че, естествено, готвачката не можела да даде нито един от инструментите на Килегрю, а колкото до г-жа Килегрю, тя била още по-глуха дори от самия Килегрю. Ако човек се втурнел у тях и кажел, че къщата им гори, тя просто щяла да продължи да се люлее на стола и щяла да каже, че и на нея така и се струва, освен ако не вземела да крещи на готвачката да пусне кучетата, преди гостът да е успял да си отвори устата.
— Можеше да отидеш вчера и да вземеш топора — каза Уайтфийлд. — От един месец знаеш, че си обещал този единствен ден да посветиш на поставянето на покрив върху божия дом.
— Само два часа сме закъснели — каза тате, — смятам Бог да ни ги прости. Него хич не го интересува времето, интересува го спасението.
Уайтфийлд никога не изчакваше тате дори да свърши. Стори ми се, че той стана сякаш по-висок, докато гърмолеше над тате като гръмотевичен облак.
— Не го интересува ни едното, ни другото! Защо ще го интересува, когато ги притежава и двете? И защо му трябва да се обръща към жалките неверни човешки душици, които дори не могат навреме да заемат инструменти за препокриване на църквата му с дървени плочки, съвсем не зная! Навярно защото ги е създал. Навярно той просто си е казал: „Създадох ги, не знам защо. Но след като ги създадох, аз, Господ, ще запретна своите ръкави и ще ги повлека към величие, щат не щат“.
Но величието го нямаше сега нито тук, нито някъде другаде и аз си мислех, че и той знае това, тъй както знае, че докато стои тук, нищо няма да бъде направено. Затова той сложи часовника си в джоба и махна на Соулън и Хоумър да станат. Всички ние, освен него, свалихме шапки, докато той стоеше с лице обърнат към слънцето, със затворени очи, веждите му — като голяма желязно сива гъсеница, залепнала на ръба на някаква скала.
— Господи — каза той, — направи тъй, че тези хубави прави плочки да легнат гладко и нека се цепят лесно, те са за тебе!
И той отвори очи и отново ни погледна, най-вече тате, после отиде да развърже своята кобила, качи се върху й тромав, вдървен, както това правят старите хора, и си отиде.
Тате остави топорчето и чука, подреди трите клина в строен ред и пое брадвата.
— Е, хора — каза той, — да почваме! Вече сме закъснели.
— Аз и Хоумър не сме — каза Соулън. — Ние бяхме тук.
Сега той и Хоумър не седяха на трупчетата. Клечаха на пети. После видях, че Хоумър си остри някаква пръчка. Това не го забелязах преди.
— Горе-долу — каза Соулън — от два часа и нещо.
Тате се бе все така попривел с брадвата в ръка.
— Кажи-речи — от един — каза той, — ама да не спорим, нека бъдат два, що от туй?
— Какво има да спорим? — попита Хоумър.
— Добре — каза тате, — два да бъдат, що от туй?
— Туй прави три човекоединици на час, умножени по два часа — каза Соулън, — или общо шест работни единици.
Когато УСПР[1] бе дошло най-напред в Йокнапатоуфа и започна да раздава работа, ядене и легла, Соулън отиде в Джеферсън да се хване там на работа. Той всяка сутрин караше училищния си камион по двадесет и двете мили път до града и обратно и се завръщаше вечер. Това прави в продължение на две седмици, докато разбра, че ще трябва не само да препише чифлика си на името на другиго, но че не ще може дори да притежава и кара училищния камион, който сам си бе направил. И тъй, върна се той една нощ и хич повече не отиде. Оттогава по-добре никой да не продумва пред него за УСПР, освен ако не иска да се бие с него, макар че от време на време той ще се появи с нещо, пресметнато в работни единици, както направи ей сега.
— Шест единици по-малко.
— Четири от които ти и Хоумър можехте да изработите, докато седите да ме чакате — каза тате.
— Ама не сме — каза Соулън, — обещахме на Уайтфийлд две единици от дванайсет тройни работни часа за направата на някоя друга плочка за църковния покрив. Тук сме, откак се е подало слънцето и чакаме да се покаже третата единица, за да почваме. Ти, изглежда, не познаваш новите идеи за работа, които заливат страната през последните няколко години и създават подем.
— Какви нови идеи? — попита тате. — Аз знам само една идея за работа, — докато не се свърши, не е свършена, а свърши ли се, значи е свършена.
Хоумър дялна от пръчката една дълга равна треска. Ножът му бе остър като бръснач.
Соулън извади кутията си с емфие, сложи отгоре й една стиска и доближи емфието до носа си, после поднесе кутията на Хоумър и Хоумър поклати глава. Соулън върна стиската в кутията и я сложи в джоба си.
— Тъй — каза тате, — заради туй, че трябваше два часа да чакам този седемдесетгодишен дъртак да се върне от лов на лисици, дето не е имал друга работа, ами цяла нощ в гората да седи, сега ние тримата ще трябва да идваме утре, за да изработим тези два часа, дето ти и Хоумър…
— Аз не — каза Соулън, — за Хоумър не знам. Аз обещах на Уайтфийлд един ден. Тук бях при изгрев-слънце, за да започна. Щом се скрие слънцето, считам го за изработен.
— Разбирам — каза тате. — Разбирам. Аз съм този, дето ще трябва да идва пак. Сам. Ще трябва да разкъсам цяла сутрин, за да наваксам за тези два часа, дето ти и Хоумър сте си почивали. Да дам два часа през идния ден за двата часа от предния ден, през които ти и Хоумър не сте пипнали нищо.
— Няма да е само разкъсване на сутринта — каза Соулън, — ще да е пропиляване нацяло! Остават неизработени шест единици. Шест единични работни човекочаса. Де да знам, може да работиш двойно по-бързо от мене и Хоумър заедно, да ги свършиш за три часа. Ама не вярвам да можеш да работиш три пъти по-бързо и да свършиш за два часа.
Тате сега се изправи. Дишаше тежко. Чуваше се дишането му.
— Тъй — каза той, — тъй. — Па замахна с брадвата, заби острието й в едно от трупчетата и го изправи върху плоската му страна, готово за разцепване. — Тъй, мене трябва да накажат с половин ден от собственото ми време, от моята лична работа, дето точно сега ме чака вкъщи, да работя шест часа в повече заради това, че вие, приятели, сте седели два часа и нищо не сте пипнали, и то чисто и просто, защото съм прост, отруден работник, който дава всичко що може, а не като някой проклет милионер, притежател на топори, дето се вика Куик или Букрайт.
И започнаха тогава да работят, да цепят трупчетата на кубчета, да разцепват кубчетата на плочки за Тул, за Споупс и за другите, дето бяха обещали утре да почнат да ги коват върху черковния покрив, когато свършат със смъкването на старите плочки. Те бяха седнали на земята в кръг, с крака разкрачени от двете страни на изправеното за цепене кубче, като Соулън и Хоумър работеха леко, равномерно и сигурно, като два цъкащи часовника, а тате всеки път удряше тъй, сякаш сечеше мокасини[2]. Ако той само замахваше с чука два пъти по-бързо, вместо да удря толкова силно, щеше да издяла толкова плочки, колкото Соулън и Хоумър заедно, а той замахваше високо над главата си, държеше чука тъй, понякога кажи-речи по цяла минута и после го стоварваше върху петата на топорчето; така не само че при всяко замахване плочката отхвърча надалеч, но и острието на топорчето се забива в земята чак до дръжката. А пък тате си седи там и го тегли бавно, упорито, сякаш опитва да не би да има корени или да не се е хванало за някоя скала и да не може да мръдне.
— Виж, виж! — казва Соулън. — Ако не гледаш, не само че утре нищо няма да направиш през шестте извънредни работни часа, но и през останалите.
Тате хич и не поглеждаше.
— Махай ми се от главата! — каза той и Соулън млъкна. Ако не беше преместил кофата с водата, тате и нея щеше да разлее — плочката премина точно покрай пирона, дето беше закачена кофата. Този път тя мина въртеливо край пищяла на Соулън като острие на коса.
— Най-добре ще направиш да платиш на някого да отработи тези допълнителни шест единици — каза Соулън.
— С какво? — каза тате. — Не съм бил в УСПР и не разбирам от пазарлъци за работа. Махай ми се от главата.
Този път Соулън се бе вече преместил. Тате трябваше да промени цялото см положение или някак да кара плочките да хвърчат накриво. Следващата за малко пак да улучи Соулън и тате се залови да изтегля топорчето бавно, упорито и с все сила.
— Може би има и нещо друго освен пари, което ще можеш да смениш — каза Соулън. — Защо не използуват кучето?
Точно тогава тате наистина бе спрял. Аз сам не бях видял кога, но го видях доста преди Соулън. Седеше с високо вдигнат над главата чук, острието на топорчето, опряно о трупчето, готово за следващото цепване, и гледаше към Соулън. — Кучето ли? — каза той.
То бе смесена порода куче, с малко примес от птичар, малко от шотландско овчарско и навярно с най-различни други примеси, но така ще се провре през дърветата, тихо, почти като невестулка, ще хване някоя диря на катеричка по земята и само веднъж ще излае, освен ако разбере, че ти си някъде, откъдето сам можеш да го видиш. После ще тръгне сякаш на пръсти по дирята и хич няма да шумне, докато не застане под самото дърво, и то чак ако разбере, че си го вече изгубил от очи. Кучето беше общо на тате и на Вернън Тул. Уил Вагнър бе го дал на Тул още като кутре и тате го бе отгледал за двамата. Той и аз го обучихме и то спеше в моето легло заедно с мене, додето стана толкова голямо, че мама най-накрая го изгони от къщата. От шест месеца насам Соулън правеше, струваше, искаше да го купи. Той и Тул се бяха спогодили за два долара за дела на Тул, но Соулън и тате ги деляха все още шест долара за нашия дял, защото тате каза, че то струва на всекиго от двамата по десет долара, и че ако Тул не си иска всичките пари, то той ще си ги иска.
— Значи тъй — каза тате, — това хич не са били работни единици, ами кучешки единици.
— Само едно предложение — каза Соулън, — само едно приятелско предложение, за да попречим на тези хвърчащи плочки утре да ти объркат частната работа за шест часа. Продай ми твоята половина от този хитър дърт пес и аз ще ти свърша плочките.
— Само ако се включат тези шест извънредни единици в един долар — отговори тате.
— Не, не — каза Соулън, — на тебе ще платя също два долара за твоя дял от кучето, както ние с Тул се разбрахме за неговия. Ти ела тука утре с кучето, а след това можеш да си идеш вкъщи или където те викат частните ти работи, та да забравиш за този църковен покрив.
Още около десетина минути тате седя все тъй с чука, вдигнат над главата си, и гледаше Соулън. После за около три секунди не гледаше нито Соулън, нито нещо друго. После пак гледаше към Соулън. И като че точно след около две секунди и девет десети от секундата осъзна, че не е гледал към Соулън, затова го погледна пак, колкото може по-бързо.
— Ха — каза той. След това започна да се смее. Това си бе смях, да, защото устата му беше отворена и се чуваше нещо като смях. Но той не отиде по-далеч от зъбите му, до никъде не отиде, не достигна дори до очите му. Този път тате хич и не каза „Виж кво“, само бързо се извърна, седна настрана и тупна чука о земята. Топорчето бе вече забито до дръжка в земята, а дървената плочка още се премяташе, за да цапне Соулън по пищяла.
И пак се заловиха за работа. До този момент аз можех да различа ударите на тате от ударите на Соулън и Хоумър, дори да бяха обърнали гръб, не защото бяха по-силни или по-неравни. Хоумър и Соулън също работеха, без да спират. Топорчето не издаваше някакъв особен шум, само дето се забиваше в земята и ударите му бяха доста нарядко. Можеше, да чуеш пет-шест от отмерените точни клъцвания на Соулън и Хоумър, преди да чуеш топорчето на тате да се забива: „клъг“ — и вече знаеш, че още една дървена плочка лети във въздуха. Но от този момент нататък татковите удари се чуваха също така леки, бързи и точни като на Соулън или на Хоумър, ако не и малко по-бързи и плочките се правеха на куп толкова бързо, че аз едва смогвах да ги подреждам. Вече имаше готови толкова много, че да стигнат на Тул и другите да препокриват за утре чак до пладне. Тогава чухме, че удари камбаната на чифлика на Арметил. Соулън остави своя топор и чук и погледна часовника си. Аз също бях попривършил, но когато настигнах тате, той бе отвързал мулето от фиданката и бе вече върху него. А навярно Соулън и Хоумър си мислеха, че са склонили тате. И аз може би замалко си го помислих, но ми се искаше само да видят лицето му тогава. Той се присегна за котелката с яденето и ми я подаде.
— Върви и яж — каза тате, — не ме чакай!… Той с неговите работни единици!… Ако иска да разбере къде съм отишъл, кажи му, че съм забравил нещо и съм отишъл вкъщи да го взема. Можеш да му кажеш, че съм отишъл да взема две лъжици, да ядем с тях. Не! Не му казвай това. Ако чуе, че съм отишъл да взема нещо, дето ми трябва, било то вилица или лъжица, няма да повярва, че съм отишъл вкъщи, защото мисли, че там нищо нямам и че ще го взема от другаде.
Тате изви мулето и го ритна с пети в хълбоците. После отново го дръпна назад.
— Като се върна, каквото и да говоря, не обръщай внимание. Каквото и да стане, не казвай нищо. Хич не си отваряй устата, чуваш ли?
Той тръгна, а аз се върнах дето Соулън и Хоумър бяха седнали върху стъпалото на Соулъновия камион да ядат. И тъй излезе — Соулън каза съвсем същото, дето тате предвиди, че ще го каже:
— Възхищава ме неговият оптимизъм, но той греши. Ако му трябва нещо, защото не може да използува дадените му от природата ръце и крака, той винаги ще отиде другаде, но не и в собствената си къща.
Бяхме се вече върнали при дървените плочки, когато тате се показа върху мулето, скочи от него и го върза за фиданката. После дойде, взе брадвата и засече мястото за следващото цепване.
— Е, хора — каза той, — аз пообмислих онази работа. Все тъй не я считам за права, но за друго още не съм мислил. Някой ще трябва да наваксва за проклетите два часа, през които никой не е работил тази сутрин. И тъй като вие, другари, сте двама срещу мене, изглежда, че аз ще трябва да ги обработвам. Но за утре вкъщи ме чака работа. Имам за прибиране царевица, която плаче за мене още сега. Но да речем, че и за това лъжа. Може би ей тъй стои работата: нямам нищо против да призная на четири очи, че ме надхитрихте, ама куче да стана, ако утре сутрин седна тук сам, да ме гледат всички. В никакъв случай! Сега, да се спазарим с тебе, Соулън. Ти можеш да вземеш кучето.
Соулън погледна тате.
— Не зная дали да се пазаря сега — каза той.
— Разбирам — каза тате. Брадвата стоеше още забита в зарезката. Той почна да я клати нагоре, надолу, за да я извади.
— Чакай — каза Соулън, — остави тази брадва.
Ала тате държеше брадвата, вдигната за удар, гледаше Соулън и чакаше.
— Ти правиш трампа с половин куче за половин ден работа — продължи Соулън. — Твоята половина от кучето за този половин ден работа, който ти дължиш за плочките.
— И двата долара — каза тате, — за които сте се споразумели с Тул. Аз ти давам половината куче за два долара, а ти идваш утре и довършваш плочките. Дай ми сега долара, а аз ще ти доведа утре сутринта кучето тук и тогава можеш да ми покажеш разписката от Тул за неговата половина.
— Аз и Тул вече се разбрахме — каза Соулън.
— Добре — рече тате, — тогава можеш да платиш на Тул неговите два долара и да донесеш разписката без повече разправии.
Тул ще работи на църквата утре сутринта, ще сваля старите плочки.
— Добре — каза тате, — тогава нищо няма да ти струва да вземеш от него разписката. Можеш да се отбиеш в църквата на минаване. Тул не се вика Гайър, не му трябва да ходи никъде да взема на заем лост.
И тъй, Соулън извади кесията си и плати на тате двата долара и те се заловиха пак на работа. Вече изглеждаше като че наистина са решили да привършат през този следобед, не само Соулън, но дори и Хоумър, който не личеше да е засегнат някак, а и тате, който вече бе продал половин куче, за да се отърве от работата, за която Соулън твърдеше, че му остава за доработване. Аз не се стараех да стоя при тях, просто подреждах плочки.
После Соулън остави топора и чука на земята.
— Е, хора — каза той, — не знам какво мислите вие, но аз считам, че за днес стига толкоз.
— Добре — рече тате, — ти си този, дето ще каже кога да спрем, тъй като всичките там единици, дето според тебе са останали за утре, са си твои.
— Така е — рече Соулън. — И понеже аз давам на църквата ден и половина вместо един ден, както бях започнал, мисля, ще е по-добре да си отида вкъщи и свърша малко моя работа.
Той взе чука, топора и брадвата си, отиде до камиона си и се спря да чака Хоумър — и той да се качи.
— Утре сутрин съм тук с кучето — каза тате.
— Разбира се — отвърна Соулън.
Това прозвуча тъй, сякаш бе забравил за кучето или то не бе вече толкова важно. Ала Соулън остана прав и гледаше тате спокойно и настойчиво в продължение на около секунда.
— И бележка от Тул за продажбата на неговата половина. Както ти рече, нищо няма да ми струва да я взема от него.
Двамата с Хоумър влязоха в камиона и Соулън запали мотора. Не можеше да се разбере какво точно става. Като че Соулън бързаше да си отиде, а тате нямаше защо да се прави, че върши нещо.
— Винаги съм разбирал, че една от причините светкавицата да се казва светкавица, е дето тя не удря два пъти. А пък да бъдеш ударен от гръм е грешка, която се случва на всекиго. Грешката, дето изглежда вярна, е, че никога не разбирам навреме дали онова, което гледам, е облак. Ще се видим сутринта.
— С кучето — рече тате.
— Разбира се, с кучето — рече Соулън и пак все едно че това напълно му бе излязло от ума.
После той и Хоумър отбръмчаха с камиона. След това тате стана.
— Що? — попитах аз. — Ти му даде твоята половина от кучето на Тул срещу половината ден работа за утре, така ли?
— Да — отвърна тате, — само че преди това аз вече продадох на Тул половин ден работа за утре по свалянето на онези стари плочки срещу неговата половина от кучето. Само че няма да чакаме до утре. Ще свалим тези плочки довечера и без много врява. За утре не ми остава нищо, освен да гледам как мистър Соулън Куик — работната единица, ще вземе разписка за два долара или пък за десет долара другата половина от кучето. А ние ще свършим работата довечера. Не ми се иска, като стане Соулън утре призори, чак тогава да види, че е закъснял. Искам да види, че е вече закъснял още когато си ляга да спи.
И тъй, ние се прибрахме вкъщи, аз издоих и нахраних добитъка, докато тате отиде у Килегрю да върне топора и чука и да вземе един лост. Но за чудо на чудесата, старият Килегрю да вземе, че да изпусне своя лост от една лодка в петдесет фута дълбока вода. И тате каза как за мъничко не отишъл при Соулън да вземе неговия, но се сетил, че Соулън ще подуши работата само като чуе за лост. Затова отишъл у Армстид и взел неговия. След като се върна вкъщи, ние вечеряхме, почистихме и напълнихме фенера, а мама все се чудеше и питаше какво сме си наумили да правим, дето не може да чака до утре.
Ние я оставихме да си говори чак до пътната порта и се върнахме при църквата, този път пеша: аз — с въжето, с лоста, с чука и фенера, още незапален. Уайтфийлд и Сноупс разтоварваха една стълба от фургона на Сноупс, когато преди мръкнало минахме покрай църквата на път за вкъщи, тъй че не ни оставаше друго, освен да подпрем стълбата на църквата. После тате се покачи на покрива и измъкна плочки, за да може да окачи фенера вътре зад дъските, откъдето той можеше да свети през цепнатините, но без да се вижда. След това аз се покачих с въжето, а тате го пое през дъските и го върза за една греда. После върза двата му края около неговия и моя кръст и започнахме. Заловихме се здравата за работа. Засвличахме старите плочки и те падаха кат дъжд долу — аз с теслата, тате с лоста; провираше го едновременно под цял ред плочки, после лягаше с тялото върху лоста и ако чаталът му за секунда се закачеше за нещо, повдигаше се сякаш целият покрив като капак на дървен сандък.
Точно това стана накрая. Тате легна върху лоста и той се закачи о нещо. Не беше само ред плочки, а цяла част от дървения покрив. Така че като се друсна на него, тате откърти цялата тази част от покрива около мястото, където бе закачен фенерът, както би се забелил царевичен кочан. Фенерът висеше на един пирон. Той дори не закачи пирона — просто измъкна дъската от него тъй, че сякаш за минута аз гледах фенера и лоста да висят незакачени във въздуха всред падащи плочки, пирона, още втикнат в халката на фенера, преди всичко това нещо да рухне долу в църквата. То се удари о пода и отскочи, пак се удари и този път цялата църква лумна долу като яма на жълт играещ огън, а аз и тате бяхме увиснали над пламъците на двата края на въжето.
Не зная какво стана с въжето, нито как се отвързахме от него. Не си спомням да сме слизали. Само дето тате крещеше зад мене и ме избутваше надолу към средата на стълбата, после ме прехвърляше през останалата й част, сграбчил в шепа останките от комбинезона ми, и накрая и двамата бяхме на земята и тичахме към варела с вода. Тате стоеше под улука отстрани. И Армстид бе вече там. Той случайно излязъл да отиде в гаража си преди около час и видял фенера върху църковния покрив. Това го поучудило и той най-сетне решил да се отбие да види какво става. Дошъл тъкмо навреме, за да застане до варела и да крещят с тате един срещу друг през него. Аз и сега си мисля, че ние навярно сме угасили огъня. Тате се обърна, приклекна с гръб към варела, хвана го и се изправи с него, макар че беше почти пълен. Той се затича покрай ъгъла по стъпалата на църквата, но си закачи палеца на горното стъпало и се прекатури заедно с варела, който се изля върху му и го отхвърли встрани мокър като плъх.
И тъй, първо ние трябваше да го измъкнем. Мама бе вече там и г-жа Армстид беше почти по същото време. Аз и Армстид се завтекохме с двете кофи до кладенчето. Като се върнахме, там се бяха вече събрали много хора, и Уайтфийлд също, с още кофи. Направихме що можахме, ала кладенчето бе на около двеста ярда и десет кофи вече го изчерпваха, а му трябваха пет минути да се напълни отново. И тъй, накрая всички бяхме просто застанали наоколо, където тате бе дошъл отново, и гледахме какво става. Църквата бе стара, отдавна просъхнала и пълна със стари карти и цветни картинки, които Уайтфийлд бе натрупал в продължение на повече от петдесет години. Падайки върху тях, фенерът ги беше запалил. Имаше един нарочен пирон, където Уайтфийлд окачваше една дълга стара нощница, която той обличаше при кръщене. Аз обичах да я гледам през цялото време, когато ходех на църква като ученик от неделното училище. Заедно с другите момчета понякога минавахме покрай църквата само за да надзърна и я видя, защото за едно десетгодишно момче тя не беше просто одежда или дори броня, тя беше самият Архангел Михаил гръмоотвержеца.
Дълго време нощницата не се запали, макар всичко вътре да гореше. Ние я гледахме да виси сред пламъците. Не че бе поела много вода, та да не може да гори, а като че се бе сговорила с дяволите и с цялата там пасмина още от много отдавна, за да гори сега в някакъв огън, който Рес Грайър е подпалил в стремежа си да надхитри Соулън Куик с половин куче. Ала най-после и тя пламна: в началото не тъй буйно, но все пак изведнъж, припращя някак и пламъкът тръгна нагоре, към звездите, към тъмното небе. И после нищо. Само тате дето беше на земята мокър и замаян и около него всички ние и Уайтфийлд, както винаги в колосаната си риза, с черната си шапка и гащи. Той бе застанал там с шапка на глава, като че много, много дълго се бе мъчил да спасява онуй, дето преди всичко не е трябвало да се създава. И ни оглеждаше изпод нея. Ние всички бяхме сега там, всичко онуй, което принадлежеше на тази църква и я използуваше да се ражда, да се жени и да умира — ние и Армстидови, и Тулови, и Букрайт, и Куик, и Сноунсови.
— Сгрешил съм — рече Уайтфийлд. — Казах ви, че утре ще се съберем тук да покрием една църква. Утре сутринта ние ще се съберем тук, за да построим нова църква.
— Разбира се, трябва да имаме църква — каза тате, — ние ще я направим, и то скоро ще я направим. Ама има някои от нас, дето вече са дали по някои ден тази седмица за сметка на своята собствена работа, което е право и справедливо, и ние ще дадем, и то с радост, ала не мисли, че отпада.
Уайтфийлд не го остави да довърши. Дори не помръдна. Само стоеше, докато тате най-сетне се изприказва и млъкна. Той седна на земята и от време на време поглеждаше към мама. Чак тогава Уайтфийлд отвори уста.
— Ти — не! — каза той. — Подпалвач!
— Подпалвач ли? — попита тате.
— Да — отговори Уайтфийлд. — Ако има начинание, с което можеш да се заловиш, без да навлечеш огън, вода и разрушение, захвани се. Но ти и с пръст няма да докоснеш този нов дом, докато не ни докажеш, че можем да се доверим на твоите човешки сили и способности.
И отново ни огледа.
— Тул, Сноупс и Армстид вече обещаха за утре — продължи той, — виждам, че и Куик има още половин ден, който мисли да…
— Ще дам още един ден — каза Соулън.
— Ще дам до края на седмицата — каза Хоумър.
— И аз не съм много зает — каза Сноупс.
— Това е достатъчно, за да започнем — рече Уайтфийлд. — Вече е късно. Да си вървим по домовете.
Той пръв си тръгна. Не погледна назад към църквата нито веднъж, нито пък към нас. Отиде при старата кобила и я възседна — бавно, вдървено, властно. И си отиде. И ние си отидохме. Пръснахме се. Но аз поглеждах назад. Сега черквата бе останала като някаква черупка с червена, гаснеща сърцевина. Понякога съм я мразил, понякога съм се боял от нея и би трябвало да се радвам сега.
Отидохме си вкъщи. Мама беше тъй набързо излязла, че лампата още светеше и сега ние виждахме тате. Той все още оставяше локвички, щом застане на едно място, подгизнал до кръста в примесена с кръв вода, с цепнатината отзад на главата, където го беше халосал варелът.
— Махай тези мокри дрехи! — каза мама.
— Не знам да ги махам ли, да не ги ли махам — отвърна тате. — Публично ме обявиха, че не съм годен да се меся с белите, а аз също публично заявявам на тези бели и методисти, да не се опитват да имат работа с мене, защото ще ги вземат дяволите.
Ала мама хич и не го слушаше. Когато тя се върна с леген, пешкир и шише с мехлем, тате вече бе в своята нощница.
— Не ти ща тези работи — каза той, — щом тази моя глава не разбира от чукане, не заслужава превръзки.
Ала мама и на туй не обърна внимание. Проми му главата, изсуши я, сложи бинта и пак излезе, а тате отиде да си легне.
— Подай ми емфието! — ми каза той. — А сега се пръждосвай оттук и стой вън!
Но преди още да сторя това, мама се върна. Тя носеше чаша горещ пунш и отиде до леглото, застана там с чашата, а тате изви глава и я погледна.
— Що е туй? — попита той.
Мама дори не му отвърна. Само седна на леглото и пое дълбок, смразяващ дъх — чак се чуваше. След около минута тате протегна ръка към пунша, поседнал, подържа го, въздъхна и накрая сръбна от него.
— Подпалвач! — рече той. — Работни единици, кучешки единици, а сега и подпалвач! Ех, Грайър, що ти дойде до главата!