Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (6)

Глава 6

Джейс вървеше обратно към квартала на Лени Лоуел през странични улички и между сградите, избягвайки уличните лампи и откритите пространства. Сърцето му подскачаше всеки път, когато някоя кола прекосеше полезрението му. Нямаше начин да знае накъде е тръгнал преследвачът. Нямаше начин да разбере дали кучият син не е спрял на квартал и половина по-надолу, дали не е паркирал край тротоара и не рови в пощальонската му торба за пакета, който сигурно беше целта на атаката му. И откривайки, че не е там, да осъзнае, че не си е свършил работата.

Трябваше му цяла вечност, за да се върне заедно със Звяра на позната територия. Опитваше се да балансира движението на смачканото колело, като го караше само върху запазената предна гума и в същото време се подпираше с цялата си тежест върху него като върху патерица. Навехнатият му глезен пулсираше. Поне успя да намери и да обуе обувката си, но подутината в областта на глезена го възпря да завърже връзките й стегнато. Ако беше газела, като в онези предавания за дивата природа, които Тайлър попиваше по канал „Дискавъри“, следващият лъв, излязъл на лов, щеше да го разкъса.

Джейс стигна до бензиностанция 76, подпря Звяра на задната й стена, сетне подаде глава иззад ъгъла и огледа тъмното пространство, стигащо до осветеното с луминесцентни лампи островче на бензиностанцията. Никой не си купуваше бензин. По улицата рядко минаваха коли. Тези, които профучаваха, се бяха забързали за някъде и очевидно бяха решили, че ще стигнат до там с количеството, което имаха в резервоарите си.

Все още валеше. Той целият трепереше от студ и страх, от адреналин и изтощение. Беше мокър, слаб и на края на силите си — всичко това едновременно. До дома му имаше още много път. Веднага след като намереше телефон с монети, който да работи, щеше да се обади на семейство Чен и да помоли да извикат Тайлър. В квартирата от три стаи, която братята Деймън обитаваха над рибния пазар, нямаше телефон. Джейс не можеше да си го позволи, но така или иначе на света не съществуваше нито една жива душа, която да го потърси или на която той да се обажда редовно.

Тази нощ му се щеше това да не беше така. Би било страхотно, ако можеше да се обади на някой приятел да дойде да го вземе. Но той нямаше приятели, само познати, и изглежда бе най-добре да не забърква никого в кашата, в която се бе озовал. Инстинктивно Джейс мислеше от гледна точка на изолацията, с която пазеше живота си дотолкова неусложнен от други хора, доколкото му бе възможно. Беше сигурен, че би могъл да мине и без да познава Лени Лоуел.

Стомахът му се бунтуваше и започна да го боли. Трябваше да сложи нещо в него. Нуждаеше се от гориво за неизвестността, която остатъкът от нощта щеше да му предложи. Двадесетте долара на Лени Лоуел бяха в джоба му. Можеше да си купи сода и шоколадово блокче. За разлика от повечето куриери, Джейс никога не държеше пари или нещо лично в торбата си. Знаеше отлично, че по всяко време тя може да му бъде насилствено отнета.

Една козирка пред будката на бензинджията предлагаше слаба защита от дъжда. Слаб мургав мъж с оранжев тюрбан седеше зад непробиваемото стъкло. Той загледа изненадано Джейс, грабна микрофона и произнесе с твърд британски акцент.

— Полицията е на другия ъгъл.

Сякаш вече им се бе обадил в очакване на обир.

— Един „Сникърс“ и бутилка „Планинска роса“. — Джейс измъкна две сгънати банкноти от джоба си и ги сложи в тавичката за плащане.

— Имам само петдесет долара в чекмеджето — достигна до ушите му гласът на мъжа. Звучеше далечен и детски през евтиния микрофон. Той посочи табелата, която висеше на прозореца между много други предупреждаващи стикери.

Прекаленото излагане на отпадъчни вредни газове може да причини дефекти по рождение у новородените.

Цигарите причиняват рак на белите дробове, но ако на човек не му пука и си ги иска, продавачът ще помоли да види личната му карта в съответствие със закона.

Нощният дежурен няма повече от петдесет долара в касата.

— И имам пушка.

Той извади една дълга пушка под разхвърляния тезгях и я насочи в лицето на Джейс, макар че прибра двата долара от табличната с другата си ръка.

— Това стъкло не е ли бронирано? — попита Джейс.

Дежурният кимна.

— Да, не можеш да ме застреляш.

— И да искам не мога. Нямам оръжие — успокои го Джейс. — Но ако ти стреляш в мен, стъклото ще спре куршума и дори може да го върне право в лицето ти. Не си ли мислил по този въпрос?

След това разпери ръцете си така, че дежурният да може да ги види.

— Няма да те обирам. Просто искам един „Сникърс“ и сода. Хайде, човече! Вали!

С крайчето на окото си успя да зърне мокрите червени стопове на полицейската кола по-надолу по улицата и пулсът му се ускори. Колата не се движеше. Както и никоя друга от останалите, които й правеха компания.

— Какво става там?

Може би Лени бе повикал ченгетата, когато е установил, че пакетът не е доставен. Може би пликът е бил пълен с пари и някой си е помислил, че куриерът е офейкал с тях. Може би дори сега, докато се опитваше да си купи шоколадче от този с оранжевия тюрбан, който бе насочил пушката си към него, патрулите на полицията обикаляха улиците на града, за да го намерят.

Продавачът свали пушката и я остави на тезгяха толкова спокойно, все едно оставяше цигарата си в пепелника.

— Убийство — поясни. — Подслушах полицейската радиостанция.

Джейс почувства как кръвта нахлува в главата му.

— Кой? — попита, все още не откъсвайки поглед от струпаните в долния ъгъл от другата страна на улицата коли.

— Може би ти — отвърна продавачът.

Джейс го погледна, през ума му премина странното усещане за deja vu. Може би той беше убитият? Може би беше мъртъв? Може би не бе успял да избяга? Може би куршумът на преследвача бе минал през него и тази сюрреалистична действителност, която го заобикаляше, беше отвъдното. Може би този с пушката беше пазачът на портите, които водят към другия свят.

— Може би ти си убиецът — уточни продавачът и се разсмя гръмогласно, сякаш точно преди три минути не бе изказал съмнение, че Джейс е дошъл да го ограби.

— Кой е бил убит? — попита отново Джейс. Треперенето, което се дължеше отчасти на глада, нарасна, но той вече бе забравил за празния си корем.

— Те не съобщават имена, само кодове — отвърна продавачът. — Кодове и адреси.

Мъжът изрече високо адреса, който бе чул. Устата на Джейс се движеше заедно с неговата като на вентрилоквист, оформяйки думите и цифрите, но без да издава нито звук.

Адресът бе на Лени Лоуел. В офиса му нямаше никой друг, освен самия Лени.

Джейс с почуда се запита дали адвокатът е бил убит преди или след като хищникът, който го преследваше, се бе опитал да го превърне в мокро петно на пътя. Можеше да бъде и едното, и другото, даде си сметка той, ако онова, което преследваше убиецът, беше пакетът, скрит на сигурно в панталоните му. Или може би Лени го бе застрелял. И това също можеше да се случи. Макар адвокатът да бе толкова пиян, че не можеше да върви по права линия, можеше да стреля и да улучи някого.

Една от черно-белите патрулни коли на лосанджелиската полиция пропълзя по улицата и зави към бензиностанцията. Джейс с мъка потисна импулса си да побегне. Ръцете му трепереха, докато взимаше покупките от табличната. Напъха шоколадовото блокче в джоба си, отвори содата и изпи на един дъх половината.

Полицаите спряха на около десет крачки от сградата. Онзи, който караше, отвори вратата и излезе. Беше мъж с лице на юначага и здраво телосложение, целият увит в дъждобран.

— Здрасти, Хабиб — извика с глас, прекалено весел за времето. — Страхотна нощ, а?

— О, Джими Чу! — възкликна Хабиб и на лицето му цъфна широка усмивка. Един от горните му предни зъби бе посивял и обграден със злато. — Ама че дъжд! Кълна се, сякаш никога не съм напускал Лондон!

Ченгето се разсмя.

— Шибано време! Проклет дъжд! Можеш ли да повярваш, че вали така и тук? Както обикновено, Хабиб. — Полицаят извади изпод дъждобрана си портфейл. Когато наведе глава, дъждът се изсипа като поток от периферията на шапката му. Той измъкна няколко банкноти. След което хвърли поглед към Джейс.

— Ама че нощ — рече отново.

— Ъх — отвърна Джейс. — Проклет дъжд.

— Да не би колата ти да се е повредила, момче?

— Нещо такова. — Джейс вдигна отново содата към устните си, опитвайки се да бъде безгрижен, но ръката му трепереше и той знаеше, че ченгето е забелязало това.

— Какво е станало с лицето ти?

— По-точно?

Чу посочи брадичката и челюстта му.

— Май си се порязал.

Джейс пипна с ръка лицето си и се намръщи, когато докосна брадичката, чиято кожа се бе обелила при падането върху чакъла, докато бягаше, за да спаси живота си. Кокалчетата на ръцете му също бяха ожулени.

— Паднах — рече той.

— Как падна? Какво правеше?

— Нищо. Мислех си за мои работи.

— Имаш ли къде да отидеш, хлапе? Отец Майк в „Среднощната мисия“ ще ти даде топла супа и сухо легло.

Ченгето го бе взело за бездомник, за едно от уличните хлапета, които нямат дом и семейство, нито къде да отидат. Вероятно си мислеше, че Джейс или се продава, или продава дрога, за да преживява, и че някой мръсен дилър или сводник го е пребил. Джейс предположи, че прилича точно на такъв — мокър, окъсан и безпътен.

— Добре съм — каза той.

— Имаш ли си име?

— Джон Джеймисън. — Лъжата излезе от устата му без колебание.

— Имаш ли лична карта?

— Не е в мен. Трябва ли ми, за да си купя „Планинска роса“?

— На колко си години?

— На двайсет и една.

Знаеше, че ченгето не му вярва. Сигурно си мисли, че се опитва да мине за възрастен. Понеже беше дребен и жилав, изглеждаше по-малък от годините си. Мокър и разкървавен, треперещ като куче, навярно изглеждаше още по-млад.

— И какво правиш навън в нощ като тази? — продължи да пита ченгето. — Без шапка, без палто.

— Бях гладен. Не знаех, че вали толкова силно.

— Наблизо ли живееш?

— Да. — Той каза един адрес през две преки и зачака ченгето да открие лъжата му.

— Заради убийството ли дойдохте, Джими Чу? — попита Хабиб с толкова любезен тон, все едно най-добрият му приятел му бе дошъл на гости. — Чух по радиостанцията ви.

Чу отвърна на въпроса с въпрос.

— Да си видял нещо тази нощ, Хабиб? Около шест и половина, седем?

Хабиб прехапа устни и поклати глава. След което сложи един кралски по размер сандвич „Бейби Рут“ и две кутийки диетична кола в табличната и я бутна, за да си ги вземе ченгето.

— Минаваха разни коли. Не бързаха. По-рано мина някакво нещастно момче с колело. Можеш ли да си представиш, в този дъжд?

— По кое време?

— Горе-долу по същото. Не погледнах часовника. Работех на екрана — поясни, като посочи разхвърляните листове върху масата. Беше скрил пушката.

— Откъде дойде?

— Откъдето и ти. Подмина бензиностанцията и зави надясно на ъгъла.

Джейс почувства как сърцето му заседна в гърлото, ударите му пречеха да преглътне.

— Как изглеждаше?

Хабиб сви рамене.

— Като нещастник, който кара колело в дъжда. Не му обърнах внимание. За бога, кой ще кара колело, ако е тръгнал да извършва убийство?

— Търсим някой, който може да е бил наоколо и да е видял нещо. Знаеш как е — рече ченгето, включвайки продавача на бензин в процеса на разследването, сякаш Хабиб беше нещо като помощник-шериф. Сетне погледна отново Джейс. — А ти? Да си минавал по тази улица около шест и половина — седем?

— Нямам часовник — излъга Джейс. — И не съм видял нищо.

— Не си ли забелязал момче с колело?

— Кой ще е толкова луд да кара колело в този дъжд?

— Разносвач, пощальон, куриер например. Познаваш ли някое от тези момчета?

— Защо трябва да ги познавам?

— Те висят под моста на Четвърта и Флауър — добави Чу. — Просто си помислих, че може да си налетял на тях.

— Имам си моя работа — отвърна Джейс, противопоставяйки се с последни сили на страха си. — Мога ли вече да си ходя? Или съм арестуван?

— Има ли причина да те арестувам?

— Да. Обрах Монетния двор — изкриви устни Джейс. — Навъртам се наоколо само в името на доброто старо време. Е, да си вървя ли? Целият съм мокър!

Полицаят се замисли за миг, който продължи сякаш половин час. Джей задържа обезпокоения си непокорен поглед закован в очите на Джими Чу.

— Чакай една минута — заяви накрая ченгето.

Джейс го гледаше как отива до колата и се чудеше дали бягството не е най-доброто му решение. Ченгетата вероятно смятаха, че е бездомник, който не иска да има разправии. Или може би Чу бе приел треперещата му ръка като знак, че е открил нещо, че може би в джоба му има кокаин за лично ползване или за продаване.

Ако решеше да го разтърси здравата, за да провери за дрога, щеше да открие пакета с адреса на жертвата.

Мускулите в бедрата и прасците на Джейс се стегнаха. Той премести тежестта си върху петите, надявайки се навехнатият му глезен да успее да издържи по време на спринта.

Ченгето мушна глава в колата, каза няколко думи на партньора си и се върна с нещо в ръката си.

Джейс прехвърли центъра на тежестта си с няколко сантиметра напред, така че да може всеки миг да побегне.

— Вземи, момче.

Чу подхвърли онова, което държеше. Джейс го хвана във въздуха благодарение на рефлексите си. Когато погледна какво е, едва не избухна в смях. Едно синьо найлоново пончо от магазина за 99 цента, същото като онова, което скъса преследвачът.

— По-добре, отколкото нищо — додаде ченгето. — Може да получиш сухи дрехи в мисията, ако се нуждаеш от такива.

— Аха. Благодаря — промърмори Джейс.

— Сигурен ли си, че не искаш да те закараме? Можем да те оставим пред вратата…

— Не, не. Всичко е наред. Благодаря.

— Пази се — сбогува се ченгето и го подмина с безразличие. Джейс знаеше, че Чу не е повярвал на нито една негова дума, но го бе преценил като напълно безвреден и не достатъчно важен, за да се занимава с него. — Хабиб, ще ни се обадиш ли, ако чуеш нещо?

— Ти ще си първият, началник — разнесе се доволният глас на бензинджията през високоговорителя.

Може би си въобразяваше, че ще чуе нещо, което да разреши случая. Може би убиецът щеше да се издаде, докато предплаща бензина си. Тогава Хабиб щеше да напише сценарий за случая и може би щеше да играе във филма, или поне да види името си на екрана. Какво да се прави, това беше Лос Анджелис. В този град всеки искаше да бъде в шоубизнеса.

Патрулната кола направи завой надясно след ъгъла. Докато допиваше содата си, Джейс гледаше след нея. После хвърли кутийката в кошчето за боклук, каза едно „до скоро“ на Хабиб и се отдалечи с походка, която показваше, че няма никакви грижи на този свят.

След пет къщи коленете му започнаха да треперят.