Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (50)

Глава 50

Когато чу изстрелите, Тайлър почувства сякаш кръвта се стече в краката му.

— Джейс! — извика той. Грабна радиото и натисна бутона. — Скаут вика Лидер! Скаут вика Лидер!

Обърна се към Анди Кели. Очите й бяха ококорени също като неговите.

Човекът, който слезе от лексуса, излезе от парка и затича към колата, която бе оставена малко по-надолу от тяхната по улицата от лявата страна. Някой го последва тичешком, като намаляваше разстоянието. Премина под конуса, очертан от светлината на уличната лампа. Паркър.

— Джейс! Джейс! — пищеше името на брат си Тайлър. Отвори вратата и се втурна към площада толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му.

— Тайлър! — извика след него Анди Кели.

Тя скочи и го сграбчи отзад. Тайлър се бореше, блъскаше с ръце и крака, риташе и викаше.

— Пусни ме! Пусни ме!

Но жената не го пусна. Вместо това го дръпна към себе си и го прегърна силно. Виковете му преминаха в ридания и той се отпусна в прегръдката й.

 

 

Наричаха го „самоубийство чрез ченге“. Когато някой искаше да умре, но не му стигаше куражът да напъха пистолета в устата си и да натисне спусъка, принуждаваше ченгетата да го направят вместо него. Ако човекът го искате много силно, нямаше никакъв начин да го спреш. Всичко, което трябваше да направи, бе да обърне пистолета си към тях и те щяха да го застрелят.

Сърцето на Паркър се бе качило в гърлото, докато протягаше ръката си към Даян.

— Хайде, скъпа. Моля те, остави пистолета.

Отчаянието, изписано на лицето й, беше най-страшното и ужасно нещо, което някога бе виждал. Тя направо се разпадаше пред очите му. Направи стъпка към нея.

Зад него Джими Чувалски го предупреди.

— Кев, не отивай по-близо.

Полицаят се тревожеше, че Даян ще обърне пистолета към Паркър.

Паркър направи още една крачка.

Светлината на лампата посребряваше сълзите, които се стичаха по лицето й. Тя го погледна и прошепна:

— Съжалявам. Толкова съжалявам…

Той направи още една крачка.

Трепереща, Даян се опита да вдигне пистолета, който се тресеше в ръката й като мъртва птица.

— Всичко е наред — прошепна Паркър. Ама че глупост! Какво беше наред? Какво щеше да бъде наред след този момент? Нищо. Но той повтори отново: — Всичко е наред, скъпа. Всичко ще бъде наред.

Пистолетът падна от омекналите й пръсти и тя се хвърли разплакана в прегръдките му.

Паркър я държеше колкото може по-плътно в ръцете си. Целият трепереше. Сълзите изгаряха очите му. Прегръщаше я и я люлееше като бебе.

Зад себе си можеше да чуе радиото на полицейската кола. Партньорът на Чувалски викаше да изпратят детективски екип и лекар.

Паркър се молеше на Бога да не пратят Руис или Крей.

Сирените на линейката вече се чуваха, идеше откъм другата страна на парка. Метени сигурно също ги бе повикал, също бе помолил за помощ, да пратят детективи и следовател. След много кратко време площадът щеше да пламне под светлините на прожекторите и да се препълни с хора. Щеше му се да може да се оттегли и да си отиде. Не искаше хората да виждат това. Даян беше горда жена. Не би искала да я видят в това състояние.

Това беше странна мисъл. Тя беше застреляла човек в главата. Беше признала, че е платила, за да бъде убита Триша Краун-Коул. Но той не познаваше човека, който бе извършил тези престъпления. Познаваше жената, която държеше сега в ръцете си. Би трябвало да я бе познавал по-добре.

Джими Чу сложи ръка на рамото му.

— Кев — рече тихо той. — Пристигнаха.

Паркър кимна. Поведе Даян към полицейската кола и я сложи да седне на задната седалка. Чу му подаде едно одеяло от багажника, той я зави с него и я целуна по бузата, като й прошепна нещо, което дори сам не разбра.

Когато се изправи, се обърна към Чувалски.

— Джими… аз… ще можеш ли да се погрижиш никой да не я безпокои? Аз… трябва да отида… там.

— Бъди спокоен, Кев.

Паркър кимна отново и се опита да благодари, но гласът не излизаше от гърлото му. Той се отдалечи няколко крачки, потърка лицето си с ръце, пое си дъх и издиша. Имаше работа. Това беше единственото, което щеше да го предпази от пълно разпадане.

Отдалечи се от полицейската кола, без да се обръща назад, и се върна на площада, където Метени бе коленичил на земята. Държеше главата на Еди Дейвис в ръцете си.

— Жив ли е? — попита Паркър.

— Все още.

Метени притискаше с палец дупките от куршума, който бе пробил челото на Дейвис от двете страни. Изстрелът на Даян бе пронизал главата му от едната страна и бе излязъл от другата, минавайки през фронталния лоб. Дейвис изглеждаше изненадан, но Паркър не можеше да каже дали е в съзнание или не. Все още дишаше.

Метени го погледна.

— Имам чувството, че съм като онова холандско момче, което запушило дигата. Ако махна пръстите си, мозъкът му ще изтече.

— Еди! Чуваш ли ме? — попита Паркър, като се наведе над него. Дейвис не отговори. — Мамка му!

— Тази мацка не беше предвидена, човече — рече Метени. — Ти очакваше ли я?

— Не — отвърна Паркър.

— Не можах да я разгледам добре. Познаваш ли я?

Паркър не отговори. Не знаеше какво да каже.

Прескочи Дейвис и отиде при Джейс Деймън. Момчето лежеше по гръб и гледаше нагоре.

— Изкара ли ти въздуха? — попита Паркър.

Джейс кимна.

Паркър клекна и му помогна да се изправи на ръце и колене. Джейс седна и захъхри.

— Не трябваше да приближаваш толкова близо — укори го Паркър. — Казах ти да не се приближаваш. Дадох ти пистолета, за да стоиш далеч от него. Той, разбира се, не беше зареден.

Деймън обърна глава и го погледна, едва оформяйки думата с устни.

— Какво?

— Господи, че аз никога не давам зареден пистолет на цивилен. Все едно да си подпаля сам задника! — промърмори Паркър. — Не че не се случва понякога. Метени беше зад гърба ти.

Момчето най-сетне си пое въздух.

— Кой, по дяволите, е този Метени?

Паркър кимна към своя бивш партньор.

— Не исках да знаеш, че е тук. Не исках непрекъснато да гледаш към него и да се издадеш пред Дейвис.

— Е, благодаря, че си помислил за мен — рече Джейс. Вдъхна дълбоко и се намръщи от болка. — Мисля, че реброто ми е счупено.

Той отвори якето си, разкривайки леката защитна жилетка, с която Паркър го бе облякъл. И слава Богу, беше единствената мисъл в главата на Паркър. Жилетката бе поела силата на удара от ножа на Дейвис и може би момчето наистина имаше счупено ребро, но острието не бе пробило материала, който бе пет пъти по-здрав от стомана.

— Стой спокойно и се опитай да се отпуснеш — посъветва го той. — Ще повикам медиците от бърза помощ да те прегледат, след като се погрижат за твоя приятел там.

После сложи ръка на рамото на Джейс.

— Това, което направи, наистина беше храбро, момчето ми.

— Заради Ета — каза младежът. — В известен смисъл.

Паркър кимна.

— Знам. Но вината за смъртта й не е твоя, а на Дейвис. Той реши така.

— Но ако аз се бях…

— А ако Дейвис и Лоуел не бяха замислили изнудването? А ако нищо от това не беше се случило? А ако можехме да отлетим до Марс и да започнем отначало? Има много ако в списъка, преди да стигнем до теб, нали?

Джейс кимна, но очите му гледаха в земята и вината очевидно му тежеше.

— Джейс — поде Паркър. — Ти не ме познаваш. Не знаеш дали не съм просто обикновена торба с лайна. Но ще ти кажа, че ти постъпи правилно. Не че това беше най-лесното или най-доброто за теб. Ти свърши каквото трябва и ние всички ти дължим много. Не познавам дори десет мъже с достатъчно смелост, за да го направят.

— Джейс!

Развълнуваният вик изпревари само с една наносекунда Тайлър, който се хвърли върху брат си.

Паркър се наведе и разроши косата на момчето.

— Браво, Скаут. Отлична работа.

Тайлър му се усмихна със стоватова усмивка.

— Аз и Анди изпуснахме въздуха от гумите на оня лексус!

Паркър се обърна към Анди, чието лице се изкриви в гримаса. Очакваше, че ще започне дай се кара. Вместо това той направи няколко крачки встрани и сложи ръце на кръста си.

— Добре, страхотно! Бъркотията е пълна.

Кели разгледа лицето му, сериозно като на съдия.

— Кой беше, Кев? Филип ли?

— Даян Никълсън.

— Какво? Не разбирам.

— Ставаме двама — отвърна Паркър. Погледна към другия край на площада, където се появи линейката и от нея изскочиха медиците. — Изглежда тя е наела Дейвис да убие Триша и е наредила нещата така, че да бъде обвинен Коул.

— О, Господи! Даян Никълсън? От отдела на съдебния следовател?

— Да.

— Но защо?

Той поклати глава. Наблюдаваше как санитарите се суетят около Еди Дейвис.

— Какво е станало, по дяволите? — попита един от тях. — Шило за лед? Две шила за лед?

— Изстрел — поясни Метени. — Куршумът е влязъл и е излязъл.

Медикът обърна главата на Дейвис на едната страна, после на другата.

— Чиста лоботомия.

— Нищо няма да му липсва — продължи Метени. — Той така или иначе не е използвал тази част от мозъка си.

Беше нещо, което самият Паркър щеше да каже, но черният хумор, който всяко ченге използваше, за да прогони и намали стреса, в момента му бе изневерил. Започваше да го обхваща вцепенение. Слава Богу.

Анди Кели докосна ръката му.

— Кев? Добре ли си?

— Не — прошепна той. — Не съм.

Обърна се и се отдалечи.