Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (49)

Глава 49

Джейс не разпозна човека, който идеше към тях. Беше зад Еди. Все още беше далеч, пък и светлината беше лоша. Чак когато дойде по-близо, той хвърли още един поглед през рамото на Дейвис и каза:

— По-добре да носи парите.

Дейвис погледна също през рамо. Джейс държеше насочен своя 22-калибров към него, но го свали по-ниско, на височината на кръста си.

Дейвис оправи стойката си, обърна се наполовина, така че да може да вижда благодетеля си и все пак да не изпуска Джейс от поглед.

Непознатият проговори.

— Къде са негативите?

— Къде са парите? — попита на свой ред Джейс, разконцентрирайки се само за секунда, за да установи, че третият човек в тяхната малка трупа се оказа жена.

Тя погледна Дейвис.

— Кой е този?

— Посредник — отвърна Дейвис.

— Не можеш ли да свършиш нещо както трябва?

— Мисля, че убих Триша Коул както трябва заради теб.

— А аз ти платих. Оттогава правя само това — продължи жената. — Гласът й беше напрегнат, треперещ и изпълнен с гняв. — Плащам, плащам и плащам.

— Хей, я по-кротко — спря я Дейвис. — Щом искаш да тичаш с кучетата, ще трябва и да лаеш, пиленце. Не е като да повикаш лакея да убие змията в двора. Всяко нещо си има последици.

— Не мога повече да го правя — пророни жената, преглъщайки сълзите си. — Това трябва да свърши. Не исках да стане така. Исках само той да си плати. Но кога аз ще престана да плащам?

— Сега — каза Дейвис. — Това е. Господи, бъди спокойна. Хлапето има негативите. Ти му даваш пет хиляди, плащаш ми последната вноска и край, Коул отива в съда следващата седмица. Ти си свърши работата, като му осигури липсата на алиби. Жирадело няма търпение да го обеси.

— Къде са парите? — отново попита Джейс, неспокоен и уплашен.

Жената държеше една черна найлонова торба в лявата си ръка. Тя я разлюля и подхвърли. Торбата падна на земята на около четири крачки.

Джейс погледна към нея. Кимна на Дейвис и посочи с пистолета.

— Виж какво има вътре.

Дейвис отиде до торбата, клекна и я отвори.

— Тук са, хлапе. Ела да видиш сам.

Джейс направи една крачка и се опита да види какво има вътре, без да се навежда.

Всичко стана толкова бързо, че той просто нямаше време да регистрира проблясването на острието, когато Дейвис се обърна към него и заби ножа в корема му.

Паркър извика в микрофона:

— Тръгвай, тръгвай! — захвърли бинокъла, излезе от прикритието си и хукна.

В мига, в който той извика, Даян Никълсън извади пистолет и застреля Еди Дейвис в главата.

Дан Метени се надигна от пейката с оръжие в ръката и извика:

— Стой на място, мамка ти! Замръзни!

Но Даян вече тичаше и продължи да тича, когато Метени произведе пет бързи изстрела.

Паркър викаше към него.

— Не стреляй! Не стреляй!

Когото мина покрай Метени, посочи към земята и извика в движение:

— Искам го жив!

Спринтира след Даян толкова бързо, сякаш краката му бяха с моторче, викайки я по име.

Тя имаше около двадесет метра преднина, беше силна, бърза и атлетична. Почти бе стигнала до колата си.

Плъзна се около лексуса, отвори вратата и влезе вътре.

Моторът заработи, когато Паркър приближи, след което колата тръгна към него.

Той скочи върху предния капак, като се хвана с двете си ръце, докато Даян въртеше кормилото. Завоят беше остър и изхвърли Паркър като бик на родео.

Той падна на земята, претърколи се няколко пъти и се изправи на крака.

Но колата не измина и сто метра. Черно-бялата полицейска кола на Джими Чувалски се появи с вой от другата посока и спря с плъзгане и свирене на спирачки, блокирайки пътя й за бягство.

Паркър стигна до задницата на колата на Даян. Дишаше тежко, докато тя се измъкваше от нея. Даян се препъна, падна на колене, изправи се отново и обърна лицето си към него. Пистолетът беше в ръката й.

— Даян! — извика Паркър. — За Бога, не стреляй! Остави пистолета.

Чувалски и партньорът му бяха с оръжия в ръце и викаха:

— Стой!

Даян ги погледна, погледна и Паркър. Лицето й изразяваше болка, такава силна болка, каквато Паркър не бе виждал досега. Помисли си, че лицето й отразява като огледало емоциите, които я раздираха отвътре.

— Господи, Даян, моля те! — помоли той. — Хвърли оръжието.

Даян имаше чувството, че е излязла от тялото си, стои отстрани и наблюдава какво става с някой друг.

Тя държеше пистолет. Ченгетата я държаха на мушка със своите.

Тя застреля един човек в главата.

Тя му плати да убие жената на бившия й любовник.

Тя нямаше никаква представа коя беше тази личност. Личността вътре в нея, която можеше да извърши тези неща.

Необходимостта да има неговата любов я бе превърнала в нещо, което мразеше. Неведнъж му бе казвала, че ще направи всичко заради него — ще лъже, ще умре, ще потъпче гордостта си, ще му даде всичко, което има. Мисълта за това я накара да се почувства зле.

— Даян, моля те — рече Паркър, подавайки й ръка. Чувствата, изписани на лицето му, разбиха сърцето й. — Остави оръжието.

„Как можах да направя всичко това? — запита се тя. — Как можах да стигна дотук?“

Беше прекалено късно за отговори. Беше късно да промени каквото и да е. Беше прекалено късно…