Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (47)

Глава 47

На Еди Дейвис му бе казвано безброй пъти в живота, че не става за нищо. Причините бяха различни. Някои хора обвиняваха него и твърдяха, че е глупав и мързелив и че не се занимава със себе си. Други — особено майка му, винаги обвиняваха съдбата. Животът просто беше лош към Еди. На него, естествено, второто твърдение му допадаше повече.

О, той имаше достатъчно ум и страхотни идеи! Разбира се, никоя от тях не включваше учене или някаква работа — точно това всъщност ги правеше велики. Само баламите бачкат. Само един идиот би искал да ходи на работа. Хората му завиждаха, защото беше открил тази особена тайна на живота, и се обръщаха срещу него всеки път. Все същото се случваше отново и отново, за да обърка живота му.

Ето на, шибаната каша, в която бе затънал в момента, беше идеален пример за това. Беше изобретил идеалния шибан план! А единственият човек, на когото имаше доверие, се бе обърнал против него. Собственият му адвокат, моля ви се!

Човек не можеше да има вяра дори на собствения си адвокат. Това беше поверително нещо, нали? Точно туй му бе гениалното на плана — да вкара адвоката си в него чак когато играта вече се е завъртяла. Убийството вече бе извършено. Онова, което бе казал на Лени, бе поверително, така че адвокатът не можеше да го предаде или измами. Еди имаше нужда от човек, който да пази негативите, за които клиентът му щеше да плаща. Щеше да раздели парите 70 на 30. Той, разбира се, заслужаваше повечето, тъй като идеята бе негова и той беше свършил мократа работа. Сделката беше прекалено сладка за Лени, за да не се съгласи.

Бяха издоили клиента на няколко пъти, след което накрая постигнаха споразумение за едно последно плащане срещу негативите. Точно тогава Еди подразбра, че детективите се ослушват и душат наоколо, задавайки въпроси за неговата скромна особа. Детективите, които разследваха убийството. Това означаваше само едно: че Лени го е издал и смята да се измъкне с цялата сума и с единствения негатив, който бяха запазили за всеки случай, ако променяха решението си да го използват по-нататък. Лени искаше да го отреже от собствената му игра и да отпраши за Таити или някое друго райско местенце, където никой да не може да го намери.

Адвокатът трябва да пази тайните на своя клиент чак до гроба, нали така?

Лени Лоуел занесе тайните на Еди там по-рано. Така му се падаше!

Еди измисли финалната сцена. Каза на Лени, че клиентът ще бъде на мястото, а на клиента не каза нищо. Планът му бе да вземе негативите и да убие куриера като предупреждение към Лени. Тогава щеше да има адвоката в джоба си и той щеше да лъже заради него, да го защитава, да му осигури алиби, да направи всичко, което Еди искаше или от което щеше да има нужда в бъдеще.

Но всичко се обърка заради шибания куриер с колелото и Еди беше направо бесен. Това така или иначе беше грешка на Лени, така че щом не успя да убие куриера, можеше да убие адвоката. Да го накара да му даде последния негатив и да разбие главата му на каша. Просто имаше нещо много успокояващо в разбиването на една глава.

— Ох! — извика Еди и се обърна, за да погледне страшно кучката, която шиеше раната му. — Тъпа пичка! Внимавай! Боли!

Жената завъртя очи и се извини на мексикански. Е, поне звучеше като извинение.

Той отново се обърна, отпи от шишето с текила и дръпна от цигарата. Едно от ченгетата го бе уцелило. Куршумът бе разкъсал дълбока рана в гръдния кош, около седем сантиметра дълга, и може би бе раздробил реброто му. Ако бе минал само на няколко сантиметра вляво, щеше да попадне в бъбрека му и сега Еди щеше да е на оня свят. Би трябваше да е благодарен, че е извадил късмет, но той не беше.

Ако беше късметлия, неговият шибан дванайсеткубиков японски нинджа нямаше да лежи като метал за скрап на дъното на шибаните Бункер Хилс Степс. Единственият му късмет бе, че той самият не лежеше със счупен врат до него, че успя да задигне една кола и да изчезне от мястото.

Сега лежеше в тази лайняна дупка, наречена „клиника“, в източен Ел Ей и тази кучка, която денем сигурно чистеше тоалетните на белите хора, го шиеше.

Хектор Муньос, човекът, който държеше мястото, със сигурност не беше доктор, но за няколко стотачки можеше да държи устата си затворена, пък и винаги бе добре зареден с оксикодон — любимата дрога на Еди.

Мобилният телефон, който бе оставил на металната маса до него — масата с всички игли, ножици и подлогата, която използваше за пепелник, зазвъня. Той знаеше кой е. Очакваше това обаждане. Беше обмислял лъжата си цели два часа. Клиентът му очакваше негативите. Сега Еди трябваше да обясни защо не беше ги предал.

Той грабна телефона.

— Да?

— Можеш да получиш негативите. — Никога не бе чувал този глас преди. Беше младежки. О, куриерът с колелото. — Просто не искам да умирам, това е всичко. Не си струва. Мислех, че Аби Лоуел ще плати за тях. Не предполагах, че ще повика ченгетата. Тя ми каза, че заедно с нея ти…

— Откъде, по дяволите, имаш телефонния ми номер?

— От нея.

Гласът звучеше уплашено. Трябваше да е уплашен. Това хлапе му донесе много неприятности. Беше счупило предното му стъкло, потроши нинджата, струваше много време и пари. Заради него трябваше да убие още двама души, извън сметките. Мамка му! А сега май си мислеше, че може да го изработи.

— Какво искаш? — извика Еди.

Сестра Ратчед отново го убоде с иглата. Той се завъртя и я цапардоса с опакото на ръката си, като я събори върху металната маса, при което вдигна много шум. Жената захлупи лицето си с ръце и се разплака.

— Завържи шибания възел и се махай оттук!

Тя започна да дърдори разстроено на мексикански. Хектор Муньос блъсна вратата с крак от другата страна на помещението, където въртеше бизнеса си — клуб за стриптийз, в който свиреше банда мариачи^[1], съставена само от голи момичета. Той се усмихна нервно, а мустаците трепнаха над горната му устна като червеи.

— Еди? Мучачо?

— Затвори шибаната врата!

Еди отново доближи телефона до ухото си.

— Е, какво искаш?

— Да изляза от играта — каза момчето. — Просто да изляза. Не искам дори да знам кой е на шибаните снимки. Схващам, че ако заради тях някой е бил убит, значи струват пари. Дай ми няколко хилядарки. Достатъчно, за да се махна от града.

— Разбрано — извика Еди. — Ела в Елизиан Парк след двайсет минути.

— За да ме убиеш ли? Зарежи. Тая няма да стане. Аз имам онова, което искаш. Ти ще дойдеш при мен.

— Къде си?

— Под моста на Четвърта и Флауър.

— Откъде да знам, че не ми правиш засада?

— С ченгетата ли? Те мислят, че аз съм убил адвоката. Защо ще ги викам? Ако исках ченгета, щях да остана на Пършинг Скуеър.

— Все още не ми харесва.

— Тогава не идвай. Знаеш ли какво? Забрави. Може би ще мога да ги продам на някой от таблоидите.

— Добре, добре. Не бързай толкоз. В града сигурно все още е пълно с ченгета. Прекалено е рисковано. Карам крадена кола, за Бога!

— Това си е твой проблем.

Еди искаше да протегне ръка през телефона и да удуши малкото копеленце.

— Слушай, мога да ти дам пет хилядарки, но трябва да ми отпуснеш няколко часа да събера парите и срещата трябва да бъде някъде, където ченгетата не минават на всеки три минути.

Еди помисли около минута. Трябваше му пусто място, където да няма много хора в този час на нощта. Да има добри пътища за бягство и бърз достъп до магистралата.

— Площадът до Олвера Стрийт. В два часа. И ме чуй добре, момче! Ако ме измамиш, ще ти отрежа онази работа и ще те натъпча с нея, докато кръвта ти изтече. Разбра ли ме?

— Да. Всичко е ясно. Донеси парите.

Еди приключи разговора и стана от масата. Вратата отново се тресна и Хектор се вмъкна вътре. Беше мършав, мазен и трепереше целият като скапано куче чихуахуа. Малката мексиканска курва отиде бързо при него и заломоти неразбрано, като сочеше към Еди. Той всмукна за последно от цигарата и облече ризата си.

— Хектор, трябва ми колата ти.

Хектор се усмихна нервно.

— Разбира се, амиго, имаш я. — Извади ключове от джоба на панталоните си и ги хвърли на Еди. — Синята тойота с пламъци от двете страни.

— Супер.

— Къде отиваш, приятел?

Еди го погледна с мъртви очи и рече:

— Да убия един човек. Ще се видим после.