Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (45)

Глава 45

Тайлър Деймън разказа на Паркър историята на двамата братя Деймън, докато човъркаше като птиче в чинията със спагети в „Смералдис“. Големите сини очи периодично преминаваха от маса на маса и навън към лобито на хотел „Билтмор“, като че ли бе попаднал в калифорнийската версия на книгата за Хари Потър.

Сърцето на Паркър се късаше от състрадание и жал. Момчето се страхуваше ужасно за брат си, също и за себе си. Сигурно чувстваше, че всичко в живота му се е променило, и сега седеше тук и го разказваше на едно ченге.

— Какво ще стане с нас? — попита нещастно то.

— С теб всичко ще бъде наред, Тайлър — успокои го Паркър. — Трябва да намерим брат ти, така че той също ще бъде добре. Можем ли да го направим?

Мършавите раменца се вдигнаха чак до ушите. Момчето се вторачи в чинията пред себе си.

— Не отговаря на обажданията ми по радиото.

— Сигурно е прекалено зает. Имам чувството, че ще имаме повече късмет тази нощ.

— Ами ако оня с мотоциклета го е хванал?

— Мъжът с мотоциклета повече няма мотоциклет — успокои го Паркър. — Според онова, което чух на улицата, брат ти се е измъкнал с колелото. Лошият човек се е спуснал след него по Бункер Хил Степс. Би трябвало да е мъртъв.

— А ако не е?

— Брат ти отдавна е избягал достатъчно далеч. — Паркър остави няколко банкноти на масата и стана. — Хайде, малкият, да се спасяваме от тази колиба. Ти си един истински стрелец.

Очите на Тайлър станаха огромни.

— Наистина ли?

— Вече ще бъдеш мой партньор. Без теб работата няма да върви.

— Първо трябва да се обадя на мадам Чен.

— Ще й се обадим от колата. Тя няма да те пребие от бой, нали?

Момчето поклати глава.

— Просто не искам да се тревожи.

— Ще й се обадим.

Прекосиха голямата зала на хотела, където Анди Кели се мотаеше без работа. Паркър вдигна ръка и направи универсалния знак „Ще ти позвъня“, но не се спря да говори с нея. Нуждаеше се от доверието на Тайлър Деймън и не можеше да го предаде, като обръща внимание на други хора.

Колата му бе в червената зона с пропуск на Централното управление, прикрепен към противослънчевия визьор. Те влязоха в нея, а момчето се опитваше да не показва колко силно е впечатлено от кабриото. Паркър спусна гюрука, за повече спокойствие, пък и защо беше станало ужасно студено, тъй като слънцето отдавна се бе скрило. Каза си наум да вземе момчето на разходка с ягуара, когато всичко свърши.

— Тъй — рече той. — Джейс има ли си приятелка?

— Не.

— А приятел?

— Не.

— Изобщо има ли някакви приятели, при които да потърси подслон?

— Не мисля — призна Тайлър. — Прекалено е зает, за да се размотава.

Момчето му обясни къде е търсило брат си и защо. Паркър се замисли за миг върху чутото.

— Мислиш ли, че носи много пари със себе си?

— Ние нямаме много пари — отговори то.

— А кредитни карти?

Тайлър поклати глава.

Значи Деймън едва ли щеше да отиде на хотел, помисли си Паркър. Там беше прекалено ограничено, имаше прекалено много хора и прекалено много възможности за неприятности.

Той се обади в мисията за бездомници и попита свой познат, който работеше там, дали някой, отговарящ на описанието на Джейс Деймън, е потърсил убежище. Молбата му бе, ако се появи такъв човек, веднага да му се обадят.

Следващото обаждане бе до мадам Чен, за да успокои страховете й, че Тайлър е бил отвлечен или нещо още по-лошо. Тя помоли да говори с момчето и двамата преминаха на китайски, при което Тайлър поглеждаше често към Паркър, който се правеше, че не слуша. След това момчето му предаде слушалката.

— Тази нощ се нуждая от Тайлър, мадам Чен. Трябва да намеря Джейс преди някой да ме изпревари, а не мога да го направя без момчето.

От мълчанието, което настъпи, можеше да отгатне, че тя не харесва особено идеята му.

— Няма да позволя нищо да му се случи — обеща Паркър.

— Ще го върнете ли тази нощ вкъщи?

Не беше въпрос, а по-скоро заповед. Тя се страхуваше. Страхотна жена, помисли си Паркър. Да прибере децата буквално от улицата. Не познаваше нито един човек, който би направил същото, в това число включваше и себе си.

— Ще ви го върна веднага щом мога.

Отново тишина. Когато проговори, гласът й бе напрегнат.

— Той утре е на училище.

Паркър не обърна внимание на несъстоятелността на онова, което казваше. Тя просто искаше животът им да се върне в нормалните си релси.

— Ще го върна веднага щом мога — повтори той. Искаше да й каже, че може да напише сценария и че всичко ще се развие както във филм на „Холмарк“, но не беше честно.

— Пазете го — помоли мадам Чен. — Пазете ги и двамата.

— Ще ги пазя — обеща Паркър и затвори телефона.

Тайлър го наблюдаваше. Гледаше лицето му и се опитваше да разчете изражението му, както би разучил теоремата на Питагор или числата в някоя математическа задача. Миличкият! Сигурно му е много тежко и е объркан, помисли си Паркър. Да има коефициент на интелигентност 168 и в същото време да бъде малко дете, което има само сълзите на децата и никаква истинска сила в живота.

— Имаш ли си прякор? — попита го той.

Момчето се поколеба за миг. Сякаш имаше прякор, който не му харесваше.

— Когато говорим по радиото, името ми е Скаут — рече, като се изчерви. — А Джейс е Рейнджър.

Паркър кимна.

— Скаут. Харесва ми. Закопчай си колана, Скаут. Тръгваме.