Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (43)

Глава 43

Тайлър прибра радиото в раничката си и се опита с всички сили да не се разплаче. Помисли си да извади едно шоколадче и да го изяде, за да отвлече мислите си. Но мисълта за ядене го накара да се почувства още по-зле. Затова не го направи.

Върна се обратно в централната библиотека, която беше база за операциите му през целия ден. Тази голяма, солидна и красива сграда, пълна с нещата, които обичаше — книгите, го караше да се чувства по-спокоен. Заобикаляха го знание и мъдрост, вълнения и тайни, които бяха негови благодарение на писаното слово.

Но сега наистина беше изморен и все още нямаше план, който да не включва използването на суперсила, каквато имаше Спайдърмен например.

Освен това Тайлър се съмняваше, че в тази библиотека има дори една-единствена книга, която би могла да му подскаже какво да прави. Продължаваше да си мисли, че ако се свърже с брат си, ще е добре, но Джейс не отговаряше през целия ден и това силно го тревожеше.

Защо брат му би взел радиото със себе си, ако нямаше намерение да го използва? Означаваше ли, че щом не отговаря, значи е извън обсега на вълните или че батериите му са изтощени? Или означаваше, че не може да отговори? И ако не можеше да отговори, каква беше причината? Защото бе в затвора, защото бе в болницата, защото е ранен или може би мъртъв?

А може би просто си бе отишъл — напуснал е Лос Анджелис и е отпътувал за Мексико или друго някое място, и Тайлър никога повече нямаше да го види. Точно както си бе отишла майка им. Тя бе излязла от къщи с Джейс, за да отиде в болницата, и никога не се завърна. Без „довиждане“, без „обичам те“, без „ще ми липсваш“. Просто си отиде.

Обгръщаше го ужасно чувство за празнота, която разтваряше огромни челюсти, за да го погълне. Тайлър сви крака на пейката, обгърна ги с ръце и ги стисна силно, докато очите му отново се напълниха със сълзи.

Джейс непрекъснато повтаряше, че е абониран за неприятностите. Че ги привлича като магнит, дори ги взема назаем от другите. Това не бе истина, мислеше си Тайлър. В противен случай можеше да ги върне на оня, от когото ги е заел.

Помисли си, че ако отиде на местата, където знаеше, че се събират куриерите, може би ще го открие.

Брат му не го осведомяваше, но Тайлър отдавна бе открил в интернет всичко, което можеше да се намери за куриерите с велосипеди в града. Знаеше, че са около сто и работят за петнадесет различни агенции. Знаеше, че „тагпрайс“ е базисната цена, която клиентът заплаща за доставката. Правеше разлика между W-4 (да работиш, като от заплатата ти се удържат данъци) и 1099 (да си независим).

Тайлър бе наясно също, че има определени места, където куриерите се събират заедно, когато не изпълняват задача. Така че трябваше да отиде до спирката на Спринг Стрийт в Чайнатаун, да вземе златната линия до Юниън, да се прехвърли на червената линия, да слезе на Пършинг Скуеър, да прекоси Пета улица до ъгъла с Флауър.

От едната страна на улицата пред библиотеката стояха куриери, но никой от тях не беше Джейс. Той влезе в бистрото на Карл от другата страна и откри там цяла тумба странно изглеждащи хора — един с бръсната глава, цялата татуирана, хлапета с пиърсинг навсякъде по тялото, един със зелена коса, друг с розова, всякакви странни чешити — но Джейс не бе и между тях.

На Четвърта и Флауър Тайлър се разходи пред хотел „Бонавентура“, като наблюдаваше през улицата как куриерите се събират под моста, но се страхуваше да ги попита дали не са виждали брат му — боеше се за себе си, защото му изглеждаха доста страшни, но също и че може да вкара Джейс в още по-голяма беда. Човекът, когото попита, би могъл да го издаде на ченгетата или нещо още по-лошо.

Но ако Джейс беше някъде тук, би трябвало да го види да се разхожда по тротоара. Никой не извика по него, освен портиера на хотела, на когото се стори подозрителен. Затова момчето бързо се махна оттам.

Този следобед Тайлър многократно премина разстоянието между библиотеката и пункта за срещи на куриерите и всеки път си мислеше, че ей сега ще види Джейс, но това така и не стана. Отново и отново се опитваше да се свърже с него по радиото, но никой не му отговаряше. Вече беше тъмно и Тайлър се страхуваше да се върне на Четвърта улица.

През деня центърът на града беше шумен и пренаселен, но след като хората напуснеха офисите и се приберяха по домовете си, единствените, които оставаха по улиците, бяха страшни — луди, смахнати или надрусани, които си търсеха белята. Това не бе място, където едно малко момче трябваше да се разхожда само.

Мадам Чен сигурно се тревожеше за него. Сигурно беше болна от притеснение. Мисълта го накара да се почувства виновен. На няколко пъти през деня почти беше готов дай се обади, но не знаеше какво да й каже. Все още не знаеше. Не знаеше и какво трябва да направи.

Страхуваше се, че детективите подслушват телефона и ако се обади, биха могли да го открият. Вече се тревожеше, че семейство Чен ще бъдат арестувани като укриватели, или като възпрепятстващи разследването, или нещо такова. А може би рибният пазар бе поставен под наблюдение и ченгетата щяха да го видят, ако се опиташе да се върне.

Тайлър седеше на пейката близо до тоалетните. Библиотеката затвори в осем. Той предполагаше, че би могъл да прекара нощта в нея, ако намери подходящо място да се скрие. Но ако останеше вътре в сградата, нямаше да може да приема по радиото. Ами ако Джейс се опиташе да го потърси? Освен това си представи колко тайнствено ставаше тук, когато изгасят светлините и всички напуснат сградата.

Така че сега беше там, откъде бе започнал — сам и уплашен.

Тайлър пъхна ръка в джоба си и докосна с пръсти визитната картичка, която му бе дал детектив Паркър. Той не приличаше на лош човек. Даже беше малко смешен и забавен. А когато му каза, че не иска нищо лошо да се случи на Джейс, Тайлър беше готов да му повярва. Другите детективи можеха да му кажат, че слънцето изгрява от изток, но той пак щеше да се съмнява.

Винаги вярвай и се осланяй на инстинктите си, му бе казал Джейс.

Сега беше 6,19. Инстинктите му подсказваха да си отиде вкъщи. Може би, ако успееше да се качи по пожарната стълба на покрива, би могъл да се промъкне в сградата и да съобщи на мадам Чен, че е добре. Трябваше да общуват с бележки или със знаци, или нещо такова, в случай че мястото се подслушваше, но тя щеше да е предупредена. Тайлър можеше да спи в леглото си, сетне отново да се измъкне рано-рано и да се върне в града, за да търси брат си. Това не бе гениален план, но все пак беше някакво начало.

Тайлър намести раничката на гърба си и тръгна. Нещо ставаше от другата страна на Пета улица, в подножието на Бункер Хил Степс. Хората се трупаха, говореха високо, размахваха диво ръце. Две полицейски коли бяха преградили улицата под ъгъл, фаровете им осветяваха тъмнината. Движението беше спряно, виеха клаксони.

Каквото и да ставаше, Тайлър не искаше да бъде част от него. Той забърза нагоре по тротоара към Олив Стрийт, раничката се блъскаше в гърба му при всяка стъпка. Беше доста тежка, защото в нея се намираха най-важните неща в живота му — шоколадови блокчета, уоки-токито, портативна игра „Гейм Бой“, бутилка с вода, учебниците, книжките с комикси и джобен речник.

Тайлър си представи, че ако наистина се изкачва по стръмен хълм, раницата може да го повлече обратно назад и да го събори по гръб, а той щеше да лежи като костенурка, докато някой не го обърне. Утре щеше да остави учебниците си вкъщи.

Пресече Гранд Авеню и продължи, но трафикът ставаше все по-натоварен и колкото повече приближаваше Олив Стрийт и Пършинг Скуеър, толкова повече хора и полицейски коли бяха струпани в безпорядък.

Площадът беше ярко осветен от прожектори и на него кипеше трескава дейност. Имаше много жълти полицейски ленти и хора, които викаха един на друг. Тайлър си помисли, че присъства на снимки на филм, всичко изглеждаше нереално. Той си проправи път между хората, докато стигна до края, където застана. Попиваше всичко с очи и уши.

„… и те стояха точно ей там, и следващото нещо, което знам…“

„… Залегни! Полиция! Човече, беше като…“

„… ненормално! Помислих си, че е част от филм, дори когато…“

„… човекът на мотоциклета. Мислиш ли, че не беше фокус?“

„… стреля…“

„… изпищя…“

„… страхотен мотоциклет!“

Тайлър продължи да си пробива път към жълтата лента, с която бе оградено мястото. Не виждаше никой с белезници. Не виждаше никой да лежи мъртъв на земята. Но на около двадесет крачки пред себе си видя двама мъже, които спореха, а той познаваше и двамата. Детектив Паркър и детектив Кайл. Доброто ченге и лошото ченге.

Детектив Кайл беше целият червен, сякаш лицето му се бе изприщило. Детектив Паркър беше също толкова ядосан, а един полицай с униформа стоеше пред него, за да го удържи да не удари детектив Кайл.

По гърба и ръката на Тайлър забоцкаха иглички, както и в корема му, и той почувства, че коленете му омекват. Двамата детективи бяха свързани с едно общо нещо и Тайлър го знаеше. Джейс.

„… стреля…“

„… изпищя…“

„… Бам! И момчето лежеше мъртво на земята…“

Тайлър се огледа наоколо да види дали Звяра не лежи някъде.

„… Бам! И момчето лежеше мъртво на земята…“

Той се опита да отстъпи назад и се блъска в някой, който идеше зад него. Главата му се въртеше. Мислеше, че ще повърне.

Паркър продължаваше да крещи на Кайл. Кайл продължаваше да крещи на Паркър.

— Не стрелях аз по нея! Колко пъти трябва да ти го казвам? — размахваше пръст Кайл. — Нито веднъж! Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също проклето нещо, Паркър! Ти не работиш повече по този случай! И ако трябва да направя нещо, то е да те изгоня!

— Нямаш никаква власт над мен, Брадли — излая на свой ред Паркър, като се наведе над нисичкия пълничък полицай, който все още блокираше достъпа му към Кайл. — Нищо, което би казал или направил, няма да повлияе на живота ми повече от миши изпражнения!

Той отстъпи, вдигна ръцете си пред себе си, за да покаже на униформения, че няма враждебни намерения, и го заобиколи. Наведе се към детектив Кайл и му прошепна нещо в ухото, което само двамата можеха да чуят.

Сетне се обърна, направи три крачки встрани и се взря право в очите на Тайлър.