Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (41)

Глава 41

Пършинг Скуеър е оазис от зеленина в центъра на Лос Анджелис, една шахматна дъска, подредена от най-доброто и най-лошото на света. От другата страна на Олив Стрийт се издигаше грандамата на лукса от 1920 година: хотел „Билтмор“, където дами с кожи и перли се наслаждаваха на чая си, а баловете на дебютантките не бяха спомен от миналото. Един квартал в друга посока — безработни мъже с гладни очи се разтакаваха пред бюрата за осребряване на чекове с дебели железни решетки на прозорците и жени от испански произход, които посещаваха Бевърли Хилс само през входовете за прислуга, бутаха колички с бебета и пазаруваха в евтини магазини, където никой не говореше английски. Пет блока по-нататък във федералния и щатския съд се раздаваше правосъдие, но тук на площада един луд бездомник се бе стоварил като купчина боклук зад статуята на генерал Пършинг.

Паркът бе разграфен на правоъгълници от трева, разделени от бетонни ленти и широки стъпала, които свързваха едно ниво с друго. Ярко оцветени бетонни кубове, които приличаха на бункери, криеха ескалаторите, които водеха към подземния гараж. Една четириметрова пурпурна камбана стърчеше в средата.

По Коледа и през зимния сезон в единия край на парка се обособяваше площадка за каране на кънки. Това можеше да се случи само в Лос Анджелис — хората караха кънки при тридесетградусова жега под сянката на палмови дървета. Пързалката стоеше един месец.

Джейс винаги бе смятал това място за прекалено подредено, линиите за прекалено прави. В средата му имаше твърде много бетон. Скулптурите бяха прекалено строги — не толкова традиционните, колкото огромните, ръждиви на цвят сфери, които се издигаха тук и там върху бетонни пиедестали.

Но най-хубавото на Пършинг Скуеър бе неговата откритост. От своя наблюдателен пункт Джейс можеше да види почти целия парк. Можеше да забележи хората, които идваха и си отиваха, шляеха се или се мотаеха без работа. Можеше да види охраната, която излизаше периодично от подземния гараж, за да огледа наоколо, след което се връщаше обратно долу, за да провери дали някой скитник не се е настанил в тоалетните, резервирани за клиенти, които си плащат. Като се има предвид къде се облекчаваха скитниците, тази проверка си струваше усилията.

За хората с костюми работният ден беше свършил. Те слизаха от небостъргачите и се отправяха с колите си към Долината или Уестсайд, към Пасадина или Ориндж Каунти. За центъра на града се казваше, че било най-горещото място за развлечения, но Джейс не виждаше много преуспели бизнесмени да са готови да търкат рамене с местните бездомници, нито млади юпита да са склонни да разхождат хлапетата си заедно с измета, висящ на Пършинг Скуеър.

На петнадесет крачки от него двама мъже се пазаряха за малка чанта с нещо. Надрусан младеж със зелена коса седеше безучастно на една пейка. Край бетонния фонтан група тийнейджъри играеха на топка. Екип кинаджии бяха снимали през целия ден и сега подготвяха осветлението на площада за нощни снимки.

Беше малко след пет часа. Слънцето се бе скрило зад най-високите сгради. Само хората в Уестсайд все още се радваха на дневна светлина. Пършинг Скуеър беше потопен в изкуствения полумрак на вътрешния град — нито ден, нито нощ. Трябваше да запалят осветлението.

Джейс бе паркирал Звяра между два камиона за оборудване, принадлежащи на филмовия екип, паркирани през една улица от площада, на Пето авеню. Мотаеше се тук от около три часа, като държеше очите си на четири за всеки, който приличаше на полицай, а също и за преследвача, докато чакаше да се появи Аби Лоуел. Беше обиколил целия парк, избирайки места за наблюдение и пътища за отстъпление.

Смяташе, че тя ще дойде. Ако беше свързана с изнудването, както той безусловно вярваше, щеше да дойде сама. Едва ли би искала ченгетата да я видят, а преследвачът я бе заплашил със смърт, така че не би се свързала с него. Дали щеше да носи парите обаче, беше друг въпрос.

Цялата схема зависеше от добрата синхронизация. Синхронизация, планиране, бързо реагиране и… късмет. Беше взел тройни предпазни мерки относно първите три, молейки се както никога за последното.

Тайлър вече сигурно се тревожеше за него. Джейс познаваше брат си и знаеше, че вероятно се е опитал поне сто пъти да се свърже с него по уоки-токито. Като си помислеше за Тайлър, изпитваше ужасна тъга. Дори ако схемата проработеше, той не бе сигурен дали ще излезе невредим, дали ченгетата все още се интересуват от него, дали вече не бяха открили съществуването на Тайлър. Инстинктите му подсказваха, че двамата трябваше да бягат.

Мисълта да откъсне брат си от семейство Чен го караше да се чувства физически зле. Беше като болен. Тайлър щеше да бъде по-добре с тях, дори повече, отколкото с него самия, водещ живота на преследван криминален тип. Но Джейс не можеше да го остави. Беше обещал на майка си, че ще се грижи за малкото си братче, ще осигури безопасността му и никога няма да позволи да бъде смачкан от зъбчатите колела на системата за осигуряване благополучие на децата. Те бяха едно семейство. Доколкото му бе известно, той бе единственият жив роднина на Тайлър. Барманът, който вероятно беше баща на момчето, не влизаше в сметката. Донорът на сперма не се смята за роднина. Не е член на семейството.

Но Джейс си задаваше въпроса дали причините да изпълни обещанието, дадено на Алисия, не бяха повече егоистични. Дали не бяха повече в негова полза, отколкото в полза на Тайлър. Брат му беше всичко, което имаше, неговото пристанище, неговата котва, единственият реален начин да избяга от емоционалната изолация. Благодарение на Тайлър той имаше семейство Чен. Заради Тайлър имаше цели и надежда за по-добро бъдеще. Без Тайлър щеше да се носи като обрулено листо по течението, без посока, несвързан с никого.

Джейс имаше чувството, че сърцето му е паднало в стомаха, където пулсираше и попиваше киселина като гъба. Той потисна всички мисли за несправедливостта в живота им и факта, че трябва да преживеят повече, отколкото връстниците им. Нямаше смисъл, нито време да мисли за това. Аби Лоуел току-що се бе появила от страната на паркинга…

Тя бе сменила превъзходния си костюм от „Прада“, с който беше в банката, с панталони в цвят на тъмна камилска кожа и ботуши, черен пуловер с висока яка и бледосиньо памучно яке. Момичето имаше изтънчен вкус и стил.

Паркър я наблюдаваше през силен бинокъл, докато вървеше към Пета улица и края на парка, където момчето със зелената коса седеше на пейката. Носеше чанта „Луи Вютон“ и малък найлонов плик.

Детективът се бе настанил в прекрасна стая на петия етаж в хотел „Билтмор“, която гледаше към Олив Стрийт. Пършинг Скуеър се бе проснал пред него като на длан. Полето, на което щеше да се разиграе игра, в която той нямаше намерение да участва.

Паркър не повярва на Руис и нейната преувеличена, надута история за обаждането на Деймън. А фактът, че тя и приятелчетата от „Обири и убийства“ не бяха измислили по-жизнеспособна постановка от тази, беше тъжен коментар за качеството на мозъчната й дейност.

Неговото предположение беше следното: Аби Лоуел е отишла в „Обири и убийства“ и те са организирали клопката, подредили са тази малка жива картинка, за да го подмамят, да го изкушат да се намеси, така че да хвърлят мрежата си върху него и да го извадят от играта. Ако Деймън наистина смяташе да се покаже, ако Брадли Кайл по някакъв начин бе узнал това, едва ли смятаха да поканят Кев Паркър да вземе участие в купона.

Колкото до картите, които госпожица Лоуел имаше в ръкава си, той не бе напълно сигурен. Тя беше затънала до прекрасните си големи кафяви очи в блатото и Паркър не се съмняваше в това нито за секунда. Но Еди Дейвис беше убиец и вече бе заплашил, че ще я убие.

Изнудваните го правеха за две неща — за пари и за власт. Това не беше групова дейност. Колкото повече хора бяха включени, толкова по-разводнена ставаше властта, и имаше повече възможности да се допуснат грешки от всякакъв род.

След като прекоси улицата, Аби Лоуел огледа момчето със зелената коса, отиде до другия край на пейката и седна, като сложи найлоновия плик в скута си.

Парите, помисли си Паркър. Ето как го бяха планирали: да изглежда все едно тя е дошла, за да плати на Деймън в замяна на негативите.

Паркър огледа периметъра на парка с бинокъла, търсейки Кайл и Родик. После го вдигна нагоре, за да провери покривите. Навик. Чудеше се къде ли се е заврял самият Кайл. Най-вероятно долу в „Смералдис“, където ядеше пай с крем от кокосови орехи и гледаше през прозореца към площада в очакване на действието.

Снимачният екип бе нагласил оборудването си за нощните снимки, осветявайки скулптурите отзад, така че да им придаде тайнствен или злокобен вид, в зависимост от това какъв беше сценарият. Щяха да бъдат тук половината нощ, за да снимат една сцена. Нуждаеха се от цяла вечност, за да нагласят осветлението и камерите така, че да угодят на оператора. Сетне, в зависимост от режисьора и бюджета, щеше да мине още една проклета вечност, за да заснемат сцената. Щяха да я преповтарят, да говорят за това, пак да я повтарят, пак да говорят. Щяха да снимат по един начин, сетне по друг, сетне да направят едри планове. Това беше вълнението на кинобизнеса. Все едно да наблюдаваш как хората спят.

Паркър огледа с бинокъла двата камиона за оборудване на кинаджиите, които се виждаха на Пета. Нищо не изглеждаше по-различно от обикновено.

Върна се пак на парка. Аби чакаше на пейката, личеше, че е напрегната. Поглеждаше крадешком от време на време към зеленокосия, но той беше жестоко надрусан и изпаднал в кататония.

Пет и десет.

В долния край, близо до статуята, седна момче с армейско яке, черна шапка, прихлупена ниско над очите, и наведена глава. За миг изглеждаше също като наркомана на пейката. После обърна глава малко встрани, към Пета улица. Към Аби Лоуел. Паркър зърна за съвсем кратък миг лицето му, преди да го наведе отново. Европейски черти, младо, пребито.

Деймън. Паркър никога не беше го виждал и все пак знаеше с всяка фибра на съществото си, че това беше Джей Си Деймън. В начина, по който момчето се държеше, по който седеше, опитвайки се да изглежда безгрижно, имаше напрежение. Погледът му се върна на пейката в парка, плах и тревожен, сетне обиколи всичко, което влизаше в полезрението му.

Паркър огледа първо Деймън, върна се на Аби Лоуел, после мина покрай нея към площта зад гърба й, описа една широка дъга с радиус от около двадесет стъпки, търсейки някакви следи от ченгета. Разшири дъгата, за да включи територията директно от другата страна на Деймън. Никаква следа от Кайл или Родик, или някой, когото познаваше.

Пет и дванайсет.

Той отново огледа с бинокъла мястото, където седеше Аби Лоуел, и момчето, което смяташе, че е Деймън. От единия към другия и обратно.

Пусна бинокъла на ремъка през врата си и като се обърна, излезе бързо от стаята. Намери стълбите и затича по тях, премина тичешком през лобито на Олив Стрийт и се озова навън.

Улицата беше претъпкана заради светофара, светещ в червено, на Пета улица. Паркър си проправи път между колите, като удари по капака на едно волво, когато шофьорът му възмутено натисна клаксона.

Пет и четиринайсет.

След като излезе от улицата, видя, че Деймън е напуснал стената и се движи към Аби Лоуел. Наркоманът със зелената коса бе станал от пейката и също вървеше към нея. Паркър ускори крачката си. Зеленокосият не беше част от уравнението. Движеше се към нея, едната му ръка беше протегната.

Деймън продължаваше да върви. Аби Лоуел се изправи.

С периферното си зрение Паркър долови, че още някой се движи по площада, идвайки откъм алкова, скриващ ескалаторите за подземния паркинг. Обемист шлифер, малко по-дълъг, вдигната яка.

Брадли Кайл. Паркър се поколеба.

Наблизо изгърмя мотоциклет. Звукът изглеждаше преекспониран. Сцената сякаш замръзна за миг пред очите на Паркър.

Сетне някой изкрещя и адът се изсипа отгоре им.