Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (38)

Глава 38

Къщата, където живееше Еди Дейвис в Холивуд Хилс, изглеждаше като нещо, което някой продуцент на порнофилми наема за снимки на продукциите си. Леко позахабена, с извивки от седемдесетте, наклонен плосък покрив, трапецовидни прозорци, зелени вертикални щори с цвят на дива патица. Имаше солидна порта, водеща към заден двор, където Паркър знаеше, че ще намери басейн във формата на бъбрек, голяма гореща вана с мехурчета и тики-бар. Местенцето за ергенски партита на Еди Дейвис.

Беше добро предградие, на по-висшата класа. В околността нямаше големи имения, нито велики знаменитости, но вероятно тук живееха няколко сценаристи от среден калибър и един-двама режисьори на телевизионни сериали. Все пак това вероятно бе далеч по-добро и от най-изисканите места, в които бе живял Дейвис през целия си мизерен живот. С порноактрисите, излежаващи се в горещата вана, Еди щеше да е наистина в рая. Хубаво бе да се види, че е инвестирал парите от изнудването доста мъдро.

Паркър остана в колата в горния край на квартала. Добър пункт за наблюдение. Оглеждаше къщата на Дейвис за признаци на живот, докато чакаше да се свърже с телефонната компания. Джеймс Ърл Джоунс се опитваше да му продаде идеята за провайдър за високоскоростни интернет връзки.

— Пати на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Само звукът на гласа ти е балсам за душата ми, кукло.

Можеше да долови смеха в гласа й.

— О, Кев Паркър! Ако можеше да бутилираш чара си, щеше да спечелиш цяло състояние.

— Да, евтин одеколон — отвърна той. — Работя върху него в свободното си време. Слушай, Пати, нуждая се от услуга. Можеш ли да ми пратиш по факса списък на телефонните разговори на един вероятно прочут представител на криминалния свят?

Той продиктува името и адреса на Дейвис, както и номера на собствения си факс.

— Имаш заповед за това, нали?

— Не съвсем.

— Кев…

— Имам билети в централния сектор за мача между „Лейкърс“ и „Спурс“ другия петък.

— За централния сектор?

— Точно. Ще можеш да подушиш дъха на Джак Никълсън.

— Никога не съм си поставяла това за цел.

— Всички фенове на „Лейкърс“ в града ще се пръснат от завист.

— Не знам. Знаеш, че не бива.

— Никой няма да разбере, кукло. Няма да го споменавам в съда. Просто ми е необходима преднина, това е всичко — рече Паркър. — А твоят съпруг не заслужава ли една приятна вечер в града с любимото си момиче?

— Той може да има милион момичета — отвърна Пати. — Разкарах го, копелето. Но синът ми ще бъде очарован.

— Значи билетите са твои. Знаеш, че са твои, независимо от всичко — добави като същински джентълмен. — Вземи синчето си и си прекарайте царски. Съжалявам, че нещата не са се развили добре за теб.

— О, напротив! Тъкмо обратното — рече тя, но гласът й вече не бе така жизнерадостен. — Всички ми казват, че било по-добре, че съм се отървала.

— Да, нека тогава тези, дето ти го казват, да направят същото. Да видят колко хубаво ще си прекарват времето.

— Ти сигурно го знаеш.

— Научих го от опита на приятелите ми.

Той остави тишината да виси, очаквайки Пати да я запълни.

— Кажи ми, че заповедта е на път — каза накрая с въздишка тя.

— Заповедта е на път. Обади ми се, ако се е загубила по пътя. — Сетне добави: — Мини за билетите при Уил Кол. Ще оставя името ти.

В къщата на Дейвис нямаше никакво движение. Никакъв градинар в градината. Никаква чистачка, паркирала на алеята. Еди може би си почиваше след последното убийство, предположи Паркър, а гневът му заради Ета и децата й отново кипна.

Едно абсолютно безсмислено убийство, което ще промени живота на много хора, и то не към добро. А Еди Дейвис вероятно си лежеше в леглото и си драпаше ташаците или нагъваше сандвичи във „Фат бургер“, или правеше каквото и да е, с което един човек без работа убива деня си. Седеше някъде и си бъркаше в носа, опитвайки се да реши дали да изчезне с общия капитал, или да вложи болезнено спечелените пари в голяма кокаинова сделка.

Паркър пусна колата надолу по хълма, подмина алеята, водеща към къщата на Дейвис, спря и я заобиколи отзад.

През мръсните стъкла на гаражните прозорци можеше да види цяла колекция от стари мотоциклети, повечето в различен стадий на ремонтиране и един чисто нов, червен, спортен бегач „Кавазаки Нинджа“ ZX12R. Сексапилният звяр с инжекционно запалване струваше около 12 бона. Още един знак за преуспяващия бизнес на Дейвис. От големия черен седан обаче нямаше никаква следа.

Паркър се качи върху една голяма теракотена саксия, пълна с мъртви растения, за да погледне през портата към задния двор.

Басейн във формата на бъбрек. Тики-бар. Гореща вана. Един грозен оранжев чоу-чоу, който май имаше краста. Кучето се изправи и се поразходи, после седна и загледа Паркър, след което изви глава и зачеса едно от голите петна по козината си.

Паркър скочи обратно и се върна при предната врата на къщата, за да надникне през страничните прозорци. Реквизитът за порнофилма беше налице — черна кожа, нисък полулегнал диван, съставен от няколко секции, възглавници, разпръснати по пода на всекидневната около ниска масичка за кафе с марокански външен вид, направена от гигантска табла от кована мед, която преливаше от бирени кутийки и кутии от пица, както и отворени кесии от „Доритос“. Единственият друг предмет от мебелировката в стаята бе един голям, черен, фалически, широкоекранен телевизор, обкръжен с огромни високоговорители.

На отсрещната страна на високата дървена веранда с парапет в южния край на къщата бяха разположени плъзгащите се врати към помещение, което сигурно бе спалнята на господаря. Докато стоеше върху друго голямо гърне, пълно с мъртви растения, кучето дойде откъм задната страна на къщата, седна и го загледа отново. Очите му бяха черни, безчувствени точки върху голямата му глава. Очи на безсърдечен убиец, помисли си Паркър. Гадното копеле сигурно щеше да му отхапе крака, ако се прехвърлеше през оградата.

— Хей! Кой си ти, по дяволите?

Паркър скочи от купчината. Еди Дейвис го гледаше от шофьорското място на елегантен черен линкълн, спрял до тротоара. Имаше същите очи като кучето и изглеждаше сякаш е бил хвърлен по средата на разгорещен хокеен мач — парче бяла лепенка преминаваше през носа му, очите му бяха подпухнали и червени, на едната буза имаше пресни драскотини, като от нокти.

— Стив — отвърна ухилено Паркър. — Ти Еди ли си? Праща ме Рик.

— Рик кой?

— Рик от онова място на плажа. Той ми каза, че може би имаш мотоциклет за мен. „Кавазаки“, деветдесет и осма, може и девета? Ако е прав, парите направо пробиха дупка в джоба ми. Така съм се надървил за този мотор, няма да повярваш.

— Защо гледаш през оградата ми?

— Мислех, че може да си отзад при басейна.

Дейвис явно водеше вътрешна борба. Дали алчността щеше да надвие над предпазливостта?

— Хей, ако искаш ще се върна друг път… — предложи Паркър, като разпери ръце. — Така или иначе ще трябва да изчакам до края на другата седмица. Ще бъда извън града по работа. Просто си помислих дали не бих могъл да намина оттук и да те намеря…

Дейвис го загледа малко по-дълго и настойчиво.

— Е, ти решаваш — рече Паркър.

— Разтвори си сакото.

— Какво?

— Разтвори си сакото.

За да види дали носи оръжие. Да се увери дали не е ченге. Паркър отвори сакото си.

— Господи, ако ми кажеш, че ти приличам на ченге, шивачът ми ще се самоубие.

Дейвис не отговори. Имаше чувство за хумор колкото и кучето му.

Включи колата на заден, обърна и влезе в алеята.

Паркър заобиколи. С всяка стъпка сетивата му се изостряха, поглъщаха и регистрираха всичко, което го заобикаляше — колата, регистрационните й номера, стикера за паркиране върху долния десен ъгъл на задното стъкло. Той прецени езика на тялото на Дейвис, докато излизаше от колата — беше напрегнат, нащрек. Паркър не се съмняваше, че е въоръжен — пистолет, нож, може би бръсначът, с който бе прерязал гърлото на Ета Фицджералд.

Къщите в квартала не бяха много нагъсто, но все пак достатъчно близо, така че едва ли щеше да рискува да го убие на алеята посред бял ден.

— Не познавам човек на име Рик — рече Дейвис. Лявото му око бе така подуто, че почти бе затворено и леко сълзеше. Той притисна нечиста кърпичка към него.

— Рик Дрейър — уточни Паркър. — От Венис Бийч. Целите му ръце и крака са татуирани. Знаеш го. Прави чудеса с боядисването. Направо е гений с въздушния пистолет.

Здравото око се присви.

— Хм.

Паркър сви рамене.

— Може би е приятел на някой твой приятел или нещо такова.

Дейвис се замисли. Мозъкът му работеше със скоростта, с която расте тревата.

— Стенч го познава.

Паркър пусна сакото си и сложи ръце на кръста.

— Както и да е — рече с широка усмивка от типа „Виж к’во, пич, аз съм ти приятел“. — Слушай, Еди, трябва да гоня самолет, така че…

Дейвис натисна бутона за отваряне на гаражната врата върху дистанционното в ръката си и вратата започна бавно, с ръмжене и скърцане да се вдига. Той кимна с глава да покани Паркър да влезе. Паркър се обърна леко странично, защото искаше да го държи под око. Мъжът не беше висок, но имаше телосложение на хладилник.

— Е, колко искаш за това бебче? — попита той.

— Осем хиляди.

— Ау! Пресвета Дево!

Паркър неочаквано спря. Дейвис направи още две крачки в гаража, преди да се обърне към него. Слънцето го ослепи и той затвори очи.

В този миг Паркър измъкна пистолета от кобура, закрепен на колана на гърба, и като замахна с две ръце, халоса с все сила Дейвис през лицето.

Главата му отхвръкна надясно, от вече счупения нос шурна кръв. Той залитна назад, преплитайки краката си, и падна. Удари циментовия под първо със задника си, сетне се пльосна с разперени крака и летящи във въздуха ръце, а главата му издрънча.

Напомпан с гняв и адреналин, Паркър го прескочи, наведе се и натика пистолета си в лицето му.

— Еди Дейвис, арестуван си за убийството на Ета Фицджералд. Ако чуя само една дума от гадната ти уста, ще те бия до смърт. Би имал право на адвокат, но ти уби и него, така че нямаш късмет. Ясно ли е?

Дейвис простена, обърна се настрана, закашля се и изплю огромно количество кръв от устата си.

— Мамицата ти!

Паркър го изрита с крак в ребрата и Дейвис издаде звук като нинджа от анимационен филм.

— Това е за ругатнята — обясни Дейвис. — Ета беше почтена, набожна жена.

— Коя е тази шибана Ета? — Гласът му хриптеше като на Марлон Брандо в „Кръстникът“.

— Майка на четири деца и глава на семейство, която ти закла и захвърли в една алея миналата нощ като чувал с боклук, без каквато и да е причина, освен че си едно нещастно позорно изключение от човешкия род. Обърни се по лице!

Дейвис отново измуча, но се обърна бавно на лакти и колене. Паркър сложи крак върху задника му и го натисна напред.

— Какво става тук?

Паркър погледна встрани. Някакъв възрастен мъж без риза, само по бермуди, който приличаше на морж албинос, седеше в количка за голф точно до тротоара.

— Полицейска рабо…

Въздухът излезе от него, защото нещо неочаквано го удари през гърба и ребрата. Тялото му се преви на две от болка, той се спъна в краката на Дейвис и падна, удряйки много силно капачката на коляното си в цимента.

Дейвис се завъртя под него, измъкна краката си и го удари втори път през гърба. Паркър се срути върху мотоциклета. Той падна, удари и събори втори, който на свой ред събори трети. Всички мотоциклети се разсипаха като домино.

Паркър отхвърли мотоциклета от себе си и се измести встрани. Краят на ауспуха, който Дейвис захвърли по него, не уцели главата му и със силен звук халоса хромирана броня.

Пистолетът му не се виждаше, беше затрупан под купчината мотоциклетни части на пода. Нямаше време да го търси. Паркър се претърколи и се изправи леко приведен на крака.

Дейвис отново замахна злобно към него с ауспуха, но пропусна. Сега приличаше на онези каменни същества, които красят средновековните черкви — с изкривено подпухнало лице, цялото кървящо, с кървава пяна, излизаща от устата. Очите му обаче имаха същото мъртвешки спокойно изражение както преди.

Той се нахвърли върху Паркър, вдигайки тръбата над главата му. Детективът отстъпи към предницата на линкълна и се претърколи надясно, докато Дейвис стовари силно тръбата, която направи огромна вдлъбнатина върху капака на колата.

Възрастният мъж седеше като замръзнал, с отворена уста.

Дейвис хвърли тръбата по Паркър, влезе в колата си и запали мотора. Гумите изсвистяха, колата подскочи назад и като блъсна предницата на количката за голф, я завъртя като топка. Паркър влезе в гаража, намери пистолета си и излезе навън. Старият мъж беше паднал на земята и сега се изправяше на крака, а самата количка се търкаляше надолу по хълма.

Куцукайки, ругаейки и скърцайки със зъби, Паркър затича към своята кола. Настигна количката и с една ръка хвана стълба, поддържащ покривай, като скочи в задната част, където обикновено стоят стиковете.

Количката се носеше надолу по хълма. Паркър скочи от нея на около петнадесет стъпки от своя сербинг и затича силно встрани.

— Дявол да го вземе! Мамка му! Мамка му! — ругаеше той, хвърли пистолета си на седалката и завъртя ключа в стартера.

Колата на Дейвис завиваше зад ъгъла и почти излизаше от полезрението му.

Паркър се отдели от тротоара и насочи колата си надолу по хълма. Количката за голф се завъртя и отклони точно пред него. Той завъртя рязко волана вляво, задницата на сербинга се люшна на една страна, сетне на друга, отнасяйки нечия бяла пощенска кутия и сандъче с гераниуми.

Когато направи завоя, от Дейвис нямаше и следа. Пътят се разклоняваше в каньона като притоци на река. Не видя никаква черна кола по нито един от тях.

Той отби и спря встрани, като се обади на Бюрото в Холивуд, давайки им описанието на колата на Еди Дейвис. Предупреди ги, че е въоръжен и изключително опасен.

Еди Дейвис. Толкова беше близо, а ето че сега изчезна, избяга. Нямаше начин да разбере къде е отишъл. Гадове като Дейвис имаха много дупки, в които да се заврат. Навсякъде из страната. Щеше да се напъха в някоя от тях и нямаше да се обади, когато излезе.

Сега вече Дейвис знаеше, че ченгетата са по петите му. Може би щеше да се опита да избяга. Но негативите не бяха у него. А той очевидно бе готов на всичко, за да се добере до тях.

Негативите бяха ключът да го примамят в капана. Нямаше начин Дейвис да знае, че Паркър притежава единствения, който Лени бе скрил за собствена осигуровка.

Той се опита да се обади на Ито, за да разбере дали е извадил снимка от него, но чу гласа му по телефонния секретар. Остави му съобщение да позвъни веднага и затвори.

Трябваше да разбере срещу какво или срещу кого се бе изправил. Когато си предварително предупреден, тогава си предварително въоръжен. Часовникът тиктакаше безмилостно. Трябваше да приключи случая с Лени Лоуел и да отвори цял нов контейнер с червеи.

Както се развиваше този случай, щеше да се окаже гаден като венерическа болест. Каква ирония, помисли си Паркър. Ако се окажеше прав за това кой бе на прицел в изнудваческата схема на Лени — както и за самата причина за изнудването, шансовете този случай да му бъде последният бяха много големи. В един град, който се зареждаше за живот чрез славата и властта, имаше едно нещо, което никой не искаше да чуе. Истината.