Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (36)

Глава 36

Аз познава Джей Си! — извика Бу Зу, а малките му кръгли очички светеха от вълнение. Той се смееше и пръскаше слюнки. Носът му течеше. Вместо да го избърше, ненормално дългият му език премина по горната му устна и я облиза.

— Джей Си Тай! Джей Си Тай! — Бу Зу погледна гордо към Чи, който стоеше в единия край на рампата и се мъчеше да изглежда така, сякаш няма нищо общо с просветлението и изявлението на идиота.

Детектив Кайл се обърна към мадам Чен, която стоеше пред вратата. На ярката дневна светлина лицето й беше бледо като белите дъски, с които бе облицована къщата зад нея.

— Кой е този? — попита я той.

— Синът на една моя братовчедка — отвърна мадам Чен и прекоси малкия паркинг. — Той е ненормален, нима не виждате?

Кайл погледна бавноразвиващия се.

— Как се казваш?

— Бу Зу! Бу Зу знае!

— Познаваш ли Джей Си Деймън? — попита го Кайл.

Бу Зу започна да танцува с грациозността на мечка, горд от това, че знае отговора на въпрос, който никой друг очевидно не знаеше.

— Бу Зу обича да доставя удоволствие на хората, както и да бъде предмет на нечие внимание — намеси се мадам Чен.

— Искате да кажете, че не знае за какво говори ли?

— Той смята, че ще ви бъде приятно да каже онова, което си мисли, че искате да чуете. — Тя изгледа свирепо Чи. — Ще ви каже, че познава и президента, ако го попитате.

— Джей Си Тай! Джей Си Тай! — повтори Бу Зу, посочвайки с дебелия си пръст към вратата на офиса. — Да, мадам? Да?

Тайлър се шмугна назад. Сърцето му галопираше толкова бързо, че му се струваше, че ще припадне. Той пропълзя на колене покрай стената до отворения прозорец, сетне бавно повдигна главата си, така че да може да вижда над рамката му.

— Успокой се, Бу Зу — каза мадам Чен.

— Аз добро момче!

— Ти си много добро момче — повтори Кайл. — И знаеш отговора, нали?

— Моля ви, детектив — намеси се мадам Чен. — Акълът му е на малко дете. Той не разбира.

— Кой е Тай? — продължи да пита Кайл.

— Тай Ър! Тай Ър! — викаше Бу Зу.

— Тайлър?

— Тай Ър, Джей Си!

— Джей Си Деймън?

Бу Зу започна да пее някаква глупава песничка и да танцува. Еуфорията сякаш бе блокирала напълно съзнанието му за всичко друго.

Кайл се обърна към Чи.

— А вие? Вие познавате ли Джей Си Деймън?

Очите на Тайлър се напълниха със сълзи. Беше толкова изплашен, та си помисли, че ще подмокри панталоните си като бебе.

— Ако все още не знаете — продължи Кайл, — въпросният е издирван за разпит във връзка с убийство, освен още няколко други престъпления. Ако го криете, значи помагате на престъпник. Ако той е използвал автомобила ви, за да избяга от местопрестъплението, може да бъдете обвинени в съучастничество.

Чи загледа леля си, след което заговори на китайски.

— Не можеш да рискуваш бизнеса и себе си, лельо. Да се лъже полицията, е сериозно престъпление.

— Същото е и ако предадеш семейството си! — отвърна му мадам Чен.

— Той не е от моето семейство.

— Тогава ще предадеш мен. Ако кажеш една дума, не те познавам. Няма да те познавам въобще.

— Можем да слезем в града — прекъсна ги Кайл. — Ще вземем преводач. Ако установя, че криете информация, ще ви арестувам като важни свидетели.

Мадам Чен се обърна към него.

— Вие за глупачка ли ме мислите, детектив Кайл? Аз съм интелигентна жена и говоря два езика. А вие сте само един грубиян с груб език. Ще се обадя на адвоката си, който е адвокат на бизнеса и на семейството ми, в това число и на племенника ми.

— Не можете да забраните на племенника си да говори с нас. — Той отново се обърна към Чи. — Познавате ли Джей Си Деймън?

Чи погледна леля си. Тайлър затаи дъх.

— Уважавам мъдростта на леля ми — отвърна смирено Чи и наведе глава. — Като глава на нашето семейство, тя знае най-добре. Ще уважа желанието й да се консултира с адвокат.

Кайл отново се обърна към Бу Зу, който все още живееше в своя малък свят на блаженство, доволен от себе си, и си пееше.

— Бу Зу? Ти познаваш ли Джей Си Деймън?

— Но това е отвратително! — извика мадам Чен. — Веднага престанете с този цирк!

— Ъхъ — отвърна Бу Зу, но гордата усмивка се стопи от лицето му, когато погледна мадам Чен. — Тай Ър брат? Да, мадам?

Кайл се обърна към партньора си.

— Къде е момчето?

— Влезе вътре.

— Искам го тук. Веднага!

Едрият детектив тръгна към офиса.

Тайлър се стрелна като заек. По телевизията ченгетата вършеха всякакви непозволени неща. Джейс винаги му бе казвал, че не бива да им вярва. Не можеше да има вяра на никого, освен на семейството. Животът му зависеше от това.

Той прекоси като стрела коридора и се качи по стълбите. Премина като вихрушка през апартамента, грабна раничката си и уоки-токито, което Джейс му бе оставил.

Изтича от апартамента и изкачи останалите стълби до покрива. Градината беше празна. Дядо Чен бе отишъл да се види с приятелите си и да обмени всекидневната си порция клюки.

Тайлър пропълзя по корем до края на покрива и погледна надолу. Паркингът беше празен. Само Бу Зу бе останал. Седеше на ръба на товарната рампа, клатеше се напред-назад и тъжно виеше.

На Тайлър му стана мъчно за него. Без съмнение Чи бе накарал Бу Зу да направи това. Сигурно му бе казал, че всички ще бъдат много доволни и щастливи, както и горди с него, ако каже на полицията, че познава Джейс. Сега Бу Зу беше объркан и уплашен. Не можеше да разбере защо никой не се зарадва на неговото откровение. Нито пък защо Чи го изостави.

Сърцето на Тайлър биеше като чук в гърдите му, докато се ослушваше да чуе стъпки или гласове под себе си, по стълбите или в апартамента.

Може би все още проверяваха на долния етаж. Щеше да почака. Можеше да брои до сто. Когато чуеше, че приближават към покрива, щеше да скочи на земята.

Той избърса с ръка лицето си, за да попие сълзите, които паниката бе тръгнала от очите му.

Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем…

Ами ако не ги чуеше, че идват? При тази мисъл пулсът заудря в ушите му.

Деветдесет и седем, деветдесет и шест, деветдесет и пет…

Можеха ли да го задържат като важен свидетел? В затвора? Деветдесет и четири, деветдесет и три…

Дали щяха да се обадят в службата за защита на децата? Деветдесет и две…

Ако му вземеха уоки-токито, нямаше да може да се свърже с Джейс.

Деветдесет и едно.

Ако го приберяха социалните, Джейс никога нямаше да го намери. Никога.

Сълзите му закапаха още по-нагъсто. Тайлър пропълзя обратно от края на покрива, изтича до другата страна на сградата и започна да слиза по пожарната стълба. Желязото беше ръждясало. Някои от връзките се бяха разхлабили, болтовете се бяха измъкнали. Стълбата щеше да удържи тежестта на Тайлър, защото беше малък, но тракаше и скърцаше силно и той се страхуваше някой да не чуе този шум.

Краката му се движеха толкова бързо, колкото бе по силите му. Той беше пъргав, но уплашен, а страхът винаги води до грешки. Тайлър удари пръста си през дебелата гумена подметка на маратонката и се препъна, сграбчи парапета, докато падаше, издра кокалчетата си, удари лакътя си, но накрая успя да се задържи.

Последната част от пожарния изход бе стълба, която бе вдигната на няколко стъпки над земята, за да не може никой да се качва нагоре по нея. Той я хвана с двете си ръце и се опита да я отвори надолу, но не бе достатъчно силен и не можа да я помръдне.

Без да се замисли за опасността, се покатери като маймуна от другата й страна. Земята лежеше на доста голямо разстояние под него. Щеше да се уплаши сериозно, ако погледнеше надолу. Като увисна на ръце, той започна да се люлее напред и назад. Стълбата пропадна с няколко сантиметра, после с още няколко, след което изведнъж се отвори с цялата си дължина и полетя толкова бързо, че дъхът му спря, а после неочаквано застина. Ръцете му изтърваха металната пречка и той започна да пада.

Взе последните пет стъпки с летене и се приземи с трясък странично, а въздухът излезе от гърдите му като от спукана гума.

Като се извъртя на ръце и колене, Тайлър се изправи на крака и се залепи към тухлената стена. Остана така, докато земята престана да се люлее под краката му.

Ченгетата бяха влезли вътре. Алеята беше единственият изход за бягство. Ако тръгнеше надясно, бързо щеше да стигне до улицата, но не бе сигурен дали там няма да го чака някоя полицейска кола. Точно от тази посока бяха дошли ченгетата първия път. Ако тръгнеше наляво, трябваше да мине покрай паркинга. А там можеше да се натъкне на детектив Кайл… или пък на Чи…

Тайлър тръгна наляво, като пропълзя покрай сградата, и когато стигна до ъгъла, внимателно надникна иззад него. Паркингът и товарната рампа бяха празни, като се изключи Бу Зу, потънал в своето нещастие.

Тайлър си пое три пъти въздух и претича през откритата площ с най-високата скорост, която можеше да постигне. Пъхна се зад купчината дървени палети, където го бе намерил първият детектив. Паркър.

Той се зачуди защо тези двамата — Кайл и Родик, бяха дошли и задаваха същите въпроси. Дори не знаеха, че миникупърът бе откаран преди няколко часа. Може би не бяха истински ченгета. Може би бяха лошите. Може би те бяха убили човека, за когото обвиняваха Джейс.

Които и да бяха, Тайлър не ги харесваше. Паркър му изглеждаше добър и свестен човек, макар че беше полицай. Кайл беше точно такъв, какъвто го нарече мадам Чен — грубиян.

Притиснат към сградите като кърлеж, той се придвижи по алеята към паркинга. Повтори още веднъж излизането си през тесния процеп между двете къщи, където го загуби Паркър. Гърбът му стържеше стената.

При изхода, който водеше към тротоара, Тайлър се наведе и погледна към рибния пазар. По улицата вървяха хора. Никой не го забелязваше в тесния отвор, наполовина скрит от подвижната черна дъска на тротоара, на която с тебешир бяха написани специалитетите за деня в магазина за китайска храна.

Видя как Кайл и Родик излязоха на тротоара и това накара минаващите около тях хора да се пръснат като поток, подскачащ по камъни. Детективите обсъждаха нещо, като жестикулираха с ръце. Кайл извади телефон от джоба си и започна разговор с някой. Родик удари с ръце по бедрата си и като се обърна, огледа улицата и сякаш погледна право в него. Поне така му се стори.

Тайлър затаи дъх. Една слаба жена с дълга черна коса и очила като на кинозвезда вървеше по тротоара, разхождайки на каишка малко като топка кученце мопс. Очите на кучето забелязаха Тайлър и се уголемиха. Лапите му задраскаха по плочките, докато се опъваше на каишката си, опитвайки да издърпа собственичката си по-близо до табелата със специалитетите.

Жената се намръщи и го задърпа.

— Не, Орсън! Не! Стой тук! Престани!

Родик все още гледаше надолу по улицата.

Мопсът Орсън продължи да лае. Тайлър се опита да му шътне да спре. Тогава слабата жена го забеляза и отстъпи стреснато назад. Тайлър я загледа с молещи очи, като притисна пръст към устните си.

Родик направи няколко крачки, а Кайл приключи разговора и пъхна телефона обратно в джоба на сакото си. Двамата отидоха до колата, паркирана пред пожарния кран, и влязоха в нея.

Жената с кученцето реши, че Тайлър не е важен, и продължи разходката си. Орсън изглежда не бе на същото мнение, опита се да се помае, но бе насила издърпан с каишката и принуден да продължи. Детективите се вляха в движението и минаха покрай него, без да погледнат встрани.

Тайлър изпусна въздуха, събран в гърдите му, във вид на огромна въздишка. Главата му сякаш се люлееше и пред очите му плуваха големи петна. Той се облегна назад на стената на сградата отдясно и се зачуди колко ли време щеше да е необходимо на сърцето му да престане да изминава сто мили в час.

Придърпа раничката си и като порови в предния джоб извади уоки-токито.

— Скаут вика Рейнджър. Скаут вика Рейнджър. Чуваш ли ме?

Нищо.

— Скаут вика Рейнджър. Там ли си, Рейнджър?

Тишина.

Тайлър притисна радиото до бузата си и затвори очи. Вълната от възбуда отстъпи назад и на нейно място се надигна и пропълзя тъмен, лепкав страх. Страх, който караше стомаха да го боли и събуждаше у него желание да не е толкова голям, за да може да се промъкне в нечий топъл скут и да почувства две силни ръце около себе си.

Сигурността, която бе чувствал със семейство Чен, беше изчезнала. Домът и единственото семейство, които познаваше, бяха открити и вече представляваха заплаха. Единствената друга сигурност в живота му беше брат му. Неочаквано се оказа, че Тайлър остана без никого. Никога не беше се чувствал толкова самотен.

Той огледа улицата, където всички хора вървяха със своите всекидневни грижи и не знаеха, че е самотен и уплашен до смърт, че може би нищо в живота му повече няма да бъде същото.

Защо аз, а не онова момче там, което разнася пакетите на другия тротоар? Защо аз, а не онази жена, която бута количката с покупки? Защо аз, а не онзи мъж, който излиза от колата си?

Когато задаваше такива въпроси, Джейс много се ядосваше. Защо аз, а не някой друг? Защо точно на мен, а не на някой друг? Защо животът ми е точно такъв? Без майка, без баща. Защо семейството, което познаваше, бе семейство на някой друг? Джейс му бе казал, че няма смисъл да се чуди за тези неща, но Тайлър въпреки това го правеше. Някои въпроси нямат отговори, казваше Джейс. Животът е такъв, какъвто е, и онова, което можеха да направят, бе да го живеят по най-добрия възможен начин.

Тайлър избърса носа си с ръкава и преглътна заплашващите да потекат сълзи. Той вярваше на брат си. Знаеше, че Джейс ще се опита да направи най-доброто, на което е способен. Сега не беше време за сълзи. Трябваше да проясни мозъка си и да се опита да мисли. Какъв бе смисълът да бъде толкова интелигентен, ако не използваше интелигентността си, когато имаше най-голяма нужда от нея.

Така че той затвори очи и си представи как заключва всички сълзи в една кутия, която заравя дълбоко, дълбоко в себе си. Трябваше да мисли като герой, вместо да очаква някого, който може би никога нямаше да дойде.