Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (23)

Глава 23

Тайлър познаваше всеки сантиметър от сградата. От тайната дупка на тавана в банята, където Джейс криеше парите, до товарната рампа долу, складовете, килерите, пространството под бюфета в задната част на стаята за почивка на работниците, където понякога се криеше, за да подслушва Чи и останалите.

Беше дребен за възрастта си, което подпомагаше усилията му да остане незабелязан. Щеше да му бъде още по-лесно, ако косата му бе черна и не изпъкваше като жълто пате между китайците. Веднъж, когато бе на осем години, я боядиса, като си купи кутия боя „Клейрол“ от разпродажба в магазина за 3,49 долара.

Боядисването се оказа по-мръсно от всичко, което бе правил. Когато приключи, главата му беше черна, ушите му бяха черни, вратът, ръцете — всичко, освен найлоновите ръкавици от кутията, които му бяха прекалено големи и затова не ги използва. Имаше боя на челото, на бузите и дори на върха на носа.

Джейс бе казал, че за умно момче като него е направил нещо наистина изключително глупаво, и Тайлър прекара следващите няколко часа в търкане на банята с препарат „Комет“. След което изтърка и самия себе си.

Трябваше да минат няколко седмици косата му да израсте отново. Момчетата, с които ходеше на училище, в по-голямата си част бяха китайчета. Те го занасяха, докато косата му не израсна достатъчно, за да остриже боядисаната част. След няколко седмици отново се превърна в същото жълто патенце.

Сега, когато искаше да бъде анонимен, обличаше избелял черен суитшърт с качулка. Дрехата бе на Джейс откакто го помнеше и кой знае на кого преди него. Беше отъняла с времето и имаше цвят, какъвто според Тайлър имаха духовете. Като мъгла в тъмнината. Ръкавите бяха прекалено дълги и скриваха ръцете и дори краищата на пръстите му, а качулката достатъчно дълбока, че да погълне цялото му лице.

Да се движи незабелязано, беше умение, което Тайлър бе придобил още от най-ранна възраст. Джейс винаги се стремеше да го защитава от всичко, да го скрие и пази сякаш беше бебе или нещо такова. А Тайлър искаше да знае всичко за всички. Знанието беше сила. Знанието намаляваше шанса от неприятни изненади. Да си предварително предупреден, беше по-важно, отколкото да си въоръжен.

Тайлър вярваше във всичко това. Беше прекалено малък, за да управлява своя свят по силата на физическите закони, но имаше много висок коефициент на интелигентност. Можеше да реши всички тестове по интернет. Истински тестове, а не глупави и измислени. Мозъкът беше неговата сила и колкото повече можеше да научи — чрез книги, наблюдения и опит, — толкова по-силен ставаше. Може би никога нямаше да бъде в състояние да пребори физически някой като Чи, но винаги щеше да го преметне или надхитри.

И сега Тайлър, скрит в качулката си, пропълзя през отворената врата на килера за метли в долния край на коридора, водещ към офиса на мадам Чен, за да шпионира Чи, който пък бе долепил ухото си до вратата на леля си, опитвайки се да чуе какво се говори вътре. Тайлър никога не бе харесвал Чи. Той винаги беше кисел и напрегнат. Дядо Чен казваше, че Чи е погълнал семената на завистта още като дете и сега корените им са се вплели така дълбоко във всяка част от тялото му, че нищо не може да ги извади оттам.

Джейс отново се върна късно. Тайлър го видя през малкия прозорец на банята. Пристигна с колата, застана като статуя до нея, сякаш се чудеше какво да прави. Веднага след като брат му тръгна с мадам Чен към офиса й, Тайлър грабна тайната си пелерина-невидимка и скачайки с тънките си крачета, взе стълбите на един дъх и се завря като мишле в килера за метли.

Усещаше, че нещо не е наред, и знаеше, че е по-лошо, отколкото казваше брат му. Не беше само падането на Джейс от Звяра. Разбра го в мига, в който Джейс заговори предната нощ. Долови напрежение у него. Освен това брат му не смееше да го погледне в очите, когато му каза, че станала злополука и това било всичко.

Тайлър бе особено чувствителен към тези неща. Понеже прекарваше доста време да наблюдава хората, да ги слуша какво говорят, да ги изучава, без никой от тях да знае това, той бе развил неестествено силен усет дали някой му казва истината или не. Разбра, че Джейс не му казва истината, но беше толкова уплашен, та не посмя да го попита защо.

Дядо Чен често повтаряше, че лъжите са по-опасни от усойниците. Тайлър му вярваше напълно.

Но сега, докато се спотайваше в килера за метли, който бе отделен от кабинета на мадам Чен само с една тънка стена, момчето се чудеше дали истината не бе още по-страшна.

Полицията мислеше, че Джейс е убил оня човек! Очите на Тайлър се напълниха със сълзи, докато въображението му препускаше, представяйки си всички неща, които брат му казваше за затвора и за службата за защита на децата, която ще го вземе — него, Тайлър — в сиропиталището.

Не искаше да напуска дома си, нито училището, което мадам Чен бе избрала за него, едно малко частно училище, където никой не смяташе за странно, че една китайка се явява на родителските срещи за него. Стомахът му започна да се бунтува при мисълта, че може да го накарат насила да напусне мадам Чен и дядо Чен и да го принудят да живее с непознати.

Непознатите няма да знаят какво му харесва, какво обича да яде, какво обича да прави. Те няма да знаят дори, че има коефициент на интелигентност 168, че все още е дете и понякога се страхува от глупави неща като тъмното или лошите сънища. Как биха могли непознатите да разберат това?

Може би щяха да бъдат добри хора и да се държат добре — мадам Чен и дядо Чен също някога бяха непознати за него, припомни си той, — но можеше и да не бъдат. Ала без значение какви щяха да са — добри или лоши, те нямаше да бъдат неговото семейство.

Тайлър съвсем бегло си спомняше майка си. Когато мислеше за нея, си представяше звука на гласа й, докосването на ръката й и аромата на кожата й. Каквито и други спомени да имаше, не беше сигурен дали не са плод на фантазията му. Знаеше, че това може да се случи, че мозъкът може да попълни празните места и да хвърли мост над пукнатините между действителни събития и онова, което е могло да се случи, или онова, което човекът иска да се случи.

Тайлър искаше много неща. Искаше майка му да е жива. Да живеят заедно в една къща — такава, каквато имаха семействата по телевизията, в онези стари телевизионни предавания като „Остави го на Брадатия“^[1]. Той, Джейс и мама. Искаше също така да си имат татко, но си нямаха.

Сега се молеше с цялото си сърце Джейс да не бъде в беда, да не се налага да тръгне и никога да не се върне.

Сви се и превърна в малка топка, обвил с ръце краката си, сложил буза на коленете и стиснал очи срещу напиращите, изгарящи сълзи.

Плачът нямаше да му помогне, без значение колко много му се плачеше. Трябваше да мисли, а не да хленчи. Трябваше да се опита да събере толкова информация, колкото може, да я огледа отвсякъде, да намери причините и да предложи някакви идеи какво трябва да направят и как да помогне. Това трябваше да направи със своя коефициент на интелигентност 168.

Но въпреки че го знаеше, все пак си бе малко момче и никога досега в живота си не беше се чувствал толкова уплашен.