Найджъл Макриъри
Паяжината (9)

Осма глава

Прекараха по-голямата част от следващия ден в леглото. Сам бе спокойна и щастлива, както не се бе чувствала от месеци. Сексът с Том бе по-вълнуващ, отколкото с който и да било мъж преди него. Не бе имала много други връзки, но знаеше, че двамата просто си пасват. Проблемът бе в това, че тя винаги поставяше условия в любовта, а не бе сигурна дали той би я приел при тези обстоятелства. Поне засега цялата страст на предишната им връзка се бе върнала, без излишно напрежение и настоявания за обвързване, които да я помрачават. Този път никой не говореше за брак или съжителство. Просто се наслаждаваха на мига. Ако и преди бе така, може би досега още щяха да бъдат заедно. Ако успееха да постигнат съгласие и да се задоволят с това положение, имаше надежда този път да потръгне.

Спокойствието им все пак бе нарушено в ранния следобед, когато Тревър се обади да я попита как се чувства и да й напомни за поканата. Успокои го, като излъга, че в дома й са пристигнали неочаквани гости, и прекарва приятно с тях; което донякъде бе истина.

След това се зае с подаръците, грижливо подредени под елхата. Един по един ги разклати и долепи ухо до опаковките, опитвайки се да отгатне какво има вътре, преди да ги отвори. Това бе семейна традиция, която помнеше още от дете. Започна да ги разопакова и старателно да сгъва и да подрежда празните пакети един върху друг отстрани до елхата. Том я наблюдаваше със смесено чувство на недоумение и раздразнение, учуден, че обръща такова внимание на куп непотребни хартии. Знаеше, че Сам има навик да оползотворява всичко. Тя обичаше да казва: „Ако всеки даде малък принос, би могло да се постигне много“, а точно сега не му се слушаха лекции. Вместо това си даде вид, че проявява интерес към подаръците, които тя му показваше.

Тревър й бе подарил чифт вечерни ръкавици, придружени с бележка, на която пишеше, че може би качеството им не е като на латексовите, но изглеждат доста по-добре. Фред й бе купил книга за ароматерапията, а Джийн — великолепен ефирен шал. Най-сетне стигна до подаръците на Том. Първият бе в продълговата кутия, която Сам побърза да отвори. Представляваше игра, наречена „Операция“. Трябваше от вътрешността на картонена фигура да се изваждат пластмасови органи, като при всяко докосване до стените й звънваше звънче и играчът губеше. Том предложи по-късно да поиграят на нея като на стрип-покер. Но облеклото им бе оскъдно и решиха, че играта няма да продължи дълго. Вторият подарък бе по-ценен: красива златна огърлица.

Сам бе смутена от щедростта му, но осъзна, че би било обидно да не приеме подаръка, макар и дълбоко в себе си да изпита желание да му я върне. Въпреки това застана пред огледалото и я сложи на врата си. Макар и да имаше лошо предчувствие, каза:

— Красива е. Благодаря ти, Том, искрено ти благодаря.

Той се приближи и обви ръце около талията й.

— Доволен съм, много ти отива.

Тя се обърна, жадно впи устни в неговите и двамата бавно се свлякоха на пода.

 

 

В късния следобед, докато си почиваха след поредния изблик на страст, чуха почукване на входната врата — първо леко, после по-силно. Сам леко отблъсна Том, приближи се на пръсти до прозореца и надникна през тюлените завеси. Беше Ерик Чембърс. Стори й се, че държи в ръка тавичка, пълна с млади растения, наполовина завити в хартия за опаковане на коледни подаръци. Знаеше от колко далеч идва и се почувства неловко, че не му отваря, но моментът не бе особено подходящ.

Том се промъкна зад нея и прокара ръка по гърба й.

— Кой е?

— Ерик Чембърс, един съсед.

— Мислех, че нямаш съседи.

— В провинцията, скъпи мой, дори хора, живеещи на двайсет километра разстояние, се смятат за съседи.

— Изминал е двайсет километра, за да те види? Това се казва любов.

— Всъщност само десетина километра. Минава напряко през полето.

— Изглежда ми малко старичък за толкова дълго ходене.

— Не се подлъгвай по външния вид. Доста е издръжлив. На младини е служил в специалните армейски части, а и поддържа добра физическа форма.

— Представям си как влиза сега в иранското посолство, едва пристъпвайки.

Сам го смушка с лакът в ребрата, докато гледаха как Ерик оставя подаръка си на стъпалото пред вратата и се отправя през градината към полето. Щом се изгуби от погледа им, Том завъртя Сам, метна я на рамо, понесе я нагоре по стълбите към спалнята и ритна с крак вратата.

 

 

На втория ден след Коледа и двамата се чувстваха изтощени и спаха до късно. Когато най-накрая се събудиха, усетиха силен глад. Докато той приготвяше традиционна английска закуска, тя реши да провери дали има съобщения в уебстраницата.

Бе получила няколко коледни честитки от приятели из страната и нищо повече. Очакваше вест от Ръсел Кларк от „Фицуилям“. След като прегледа набързо още няколко страници, се отказа и изключи компютъра. Тъкмо се канеше да излезе, когато забеляза, че цялото ново оборудване на Рики е изчезнало. Бе изненадана, че това не й е направило впечатление по-рано, имайки предвид, че техниката заемаше почти цялото й бюро. Не би могъл да го вземе със себе си. Втурна се в стаята му и затършува във всички чекмеджета и шкафове, но не откри нищо. Слезе бавно и замислено по стълбите до всекидневната, където Том я чакаше.

— Том, не е имало наскоро сигнал за кражба на компютърна техника, нали?

Той поклати глава.

— Доколкото зная, не. Защо?

— Става въпрос за Рики…

— Така си и помислих. Какво е направил този път?

Сам сви рамене.

— Не мисля, че се е забъркал в нещо. Само че напоследък се снабди отнякъде с доста скъпо компютърно оборудване.

— Нали сега работи?

Тя кимна.

— В „Макдоналдс“. Не печели кой знае колко.

— Може би го е купил на старо?

— Не мисля. Изглеждаше ми в отлично състояние.

— Какво каза той за това?

— Твърди, че го е взел евтино от някакъв съученик или нещо подобно.

— Евтино? Не знаех, че се намира.

— Нито пък аз, ето кое ме тревожи.

— Говори ли с него?

— Опитах се, но не стигнах много далеч.

— Искаш ли аз да поговоря?

— Не, още не. Не искам да помисли, че леля му е доносничка. Освен това не съм сигурна дали би помогнало.

— Да го погледна ли, преди да си тръгна? Да проверя дали е маркирано?

— Бих те помолила да го сториш, но оборудването е изчезнало. Никъде не мога да го открия.

Том забеляза тревогата, изписана на лицето й, и се опита да я успокои.

— Ще се отбия при местния началник на разузнавателния отдел и ще разбера дали се е случило нещо, за което не зная. Ще погледна и в компютъра. Може би от друг отдел са докладвали за нещо, свързано с подобен случай.

— Между другото, би ли проверил и няколко имена?

— Защо?

— Само няколко души, които не са ми особено приятни, това е всичко.

— Свързано ли е със Саймън Викърс?

— Да.

Той кимна.

— Кои са те?

— Едмънд Муър.

— Дата на раждане?

Сам поклати глава.

— Не зная, но е на около трийсет и пет — четирийсет години.

— Адрес?

— Някъде в Сауърби.

— Много ми помогна. А другият?

— Джордж Енрайт…

— Собственикът на откраднатата кола?

Тя кимна.

— Остави на мен. Мога да взема данните му от полицейския доклад. Ще ти се обадя утре.

— Благодаря, Том.

Той се усмихна доволен, че предложението му да й помогне я бе впечатлило толкова.

— Моля.

Сам се облече и отиде да прибере подаръка на Ерик Чембърс, оставен на стълбите пред вратата. Имаше пълна кутия с луковици от прекрасните му гергини, за които бе получил награда. Бяха старателно увити във вълнен плат и вестници. Тя бе трогната от вниманието му, но изпита и известно чувство на вина, че ги бе оставила цяла нощ навън. За щастие верандата бе добре защитена и тя се надяваше, че не са пострадали от студа. Внесе табличката в кухнята.

— Виж какво ми е донесъл Ерик.

Том хвърли безразличен поглед към пакета.

В гласа му се доловиха нотки на насмешка.

— О, още растения. Точно от това имаш нужда. — Тя се намръщи. — Разбираш от градинарство колкото Шекспир от заваряване.

Сви рамене и отново се зае с приготвянето на закуската.

— Все пак много мило от негова страна — настоя Сам.

Том за последен път обърна бекона.

— Ти какво му подари?

— Каквото и на теб.

Той се усмихна.

— Щастливец.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти?

Том извърна глава към нея.

— Че имам ограничени интереси?

— Често общите интереси помагат на една връзка. Просто си помислих, че трябва да го знаеш. — Той отново се зае със закуската и крадешком се усмихна. — Мисля, че ще се зарадва на няколко луковици от моите алстромерии, за които ме моли от доста време — замислено каза Сам.

Том кимна с досада и започна да слага масата.

— Така ли? Ще хапнеш ли от закуската?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Ще отида да избера луковици.

Остави го да довърши закуската си и да се облече, донесе няколко луковици от градината, подреди ги внимателно върху дървената табличка и ги зави в стара хартия от коледен подарък.

Облечени топло, за да се предпазят от студа, двамата се отправиха през полето към Сауърби. Въпреки че по-голямата част от пътя бе равна, бързо се измориха, което отчасти се дължеше и на изтощението им от предишния ден, и затова изпитаха облекчение, щом зърнаха камбанарията на църквата „Света Дева Мария“. С усилие прескочиха последната ограда и се отправиха към къщата на Ерик, която бе в другия край на селото. Когато стигнаха до портата, Адамс внезапно спря и се обърна към Сам.

— А ако го няма? Дали се намират таксита наоколо?

Сам бутна портата и тръгна по пътеката.

— Ще си бъде у дома.

Том я последва, макар и с неохота.

— Първо трябваше да позвъним, така щяхме да си спестим дългия път до тук.

Сам почука енергично на вратата.

— Вторият коледен ден е.

Спътникът й сви рамене.

— Е, и какво от това?

— Това е един от двата дни през годината, в които Ерик за нищо на света не би излязъл от къщи.

— Кой е другият?

— Самата Коледа.

— Но вчера той отскочи до вас.

— Беше необичайно за него.

Том поклати глава.

— Да се надяваме, че днес също не е един от „необичайните“ му дни.

Преди да успее да довърши думите си, вратата се отвори и Ерик застана на прага. Сам победоносно се усмихна.

— Сам, каква приятна изненада. Вчера идвах до вас. Колата ти беше там, но нямаше жива душа.

Тя се почувства неловко.

— Излязохме да се поразтъпчем за разтоварване от коледната вечеря. — Изду бузи.

Ерик се усмихна.

— Да, разбирам, ето защо се отбих и след това се почувствах по-добре.

— Благодаря за гергините. Ще се състезавам с теб за наградата на следващия панаир на цветята.

— Очаквам с нетърпение предизвикателството.

— Зная, че от известно време беше хвърлил око на тези, така че ти донесох няколко луковици — каза тя и му подаде подаръка си.

— Чудесно, много ти благодаря. Но защо стоите на прага, заповядайте вътре.

Докато влизаха в антрето, Сам представи Том Адамс.

— Ерик, това е Том, мой стар приятел.

Двамата се здрависаха.

— Полицаят, ако не греша.

Адамс кимна.

— Така си и помислих. Държите се като такъв, забелязва се от километър. Е, явно Сам ви смята за свестен човек, така че сте добре дошли. Нещо за пиене?

Тя кимна.

— Един чай би ми се отразил добре.

Ерик кимна и се обърна към госта.

— А за вас? Имам отлежало уиски в шкафа, ако предпочитате.

Том поклати глава.

— Не, благодаря, и за мен чай.

— Добре, настанете се удобно, докато сложа чайника.

Полицаят огледа всекидневната, задържайки погледа си върху всичко, привлякло вниманието му. Това бе първото, което правеше, щом влезе в нечия къща. Не можеше да се въздържи. От доста време имаше професионален навик да подозира всичко и всеки, докато не се убеди в невинността му, а това понякога бе доста трудно. Почти всичките му колеги, бивши и настоящи, се държаха така. Това бе като защитна стена, която изграждаха, за да се предпазят от емоционални и физически удари. За съжаление понякога тя ставаше толкова висока, че им пречеше да видят истинската същност на нещата.

Макар да бе тъмна и старомодно обзаведена, всекидневната на Ерик бе интересно място. Имаше множество картини, порцеланови фигурки и саксии. Голяма черно-бяла снимка, която висеше на стената, привлече вниманието му. Той я разгледа отблизо. Въпреки че бе избеляла, на нея ясно се виждаше взвод войници; трима бяха европейци, младият Ерик с намръщен поглед седеше в средата, а останалите приличаха на ориенталци. Всички носеха по няколко оръжия. От леки картечници до страховито мачете. Опита се да познае по значките на шапките им от кой полк са, но бе трудно. Докато той продължаваше да разглежда снимката, Сам се приближи към стъклената врата на терасата и се загледа в градината.

— Бих искала да мога да създам нещо такова.

След като не успя да определи полка, Том се отдръпна от фотографията и застана до нея. Проследи блуждаещия й поглед.

— Мисля, че си го постигнала.

Тя недоволно сви рамене.

— Наистина полагам усилия, но градината на Ерик е прекрасна. Има най-различни цветя, пълна е с багри и аромати, интересни кътчета и тайни. Понякога изпитвам желание да я опаковам и да си я отнеса у дома.

Домакинът се върна в стаята и донесе табла с чаши чай и бисквити. Сложи я на масичката и попита Том:

— Мляко, захар?

Той се обърна.

— Само мляко, без захар, благодаря.

Ерик наля чая, добави мляко и му го подаде.

— Благодаря.

— Ерик, къде е направена снимката, която си закачил на стената?

Той я погледна.

— В Бирма, но това бе преди много години. Бях с чиндитите. Опитахме се да превземем позициите на врага. Бихме се на страната на бирманците, прекрасни бойци, най-добрите, които някога съм виждал. Атли и лейбъристкото правителство ги продадоха след войната. Какъв срам! Спряхме японците почти без чужда помощ. Мисля, че бяхме изключителни. Наистина бяхме такива. Мнозината, които не се върнаха, доказват това. Смъртта им е била мъчителна. Не можете да си представите какво е да бъдеш пленник в джунглата.

Том бе впечатлен.

„Може би Ерик преувеличава“, помисли си той, но не бе уместно да оспорва правото му на гордост.

Върна се до снимката и отпи голяма глътка чай. Внезапно усети острия вкус на уиски. Бе така неочаквано, че се задави и се разкашля така силно, че бе принуден да остави чашата и да се облегне на камината. Сам бързо прекоси стаята и енергично го потупа по гърба.

— Добре ли си, Том?

Той кимна, но не можа да отговори. Ерик се усмихна.

— Сложих му нещо допълнително в чая. Мисля, че не го очакваше, съжалявам.

Сам го погледна с раздразнение.

— Да, наистина.

Ерик ги изгледа виновно.

— Ще му направя друг чай.

Том поклати глава.

— Не, наистина не е нужно, този е чудесен. Просто бях неподготвен, след миг ще се оправя.

След минута-две гърлото му се прочисти, дишането му се нормализира и той отпи малко по-внимателно от чашата.

Ерик се обърна към Сам.

— Кога се връщаш на работа?

— Утре. Предполагам, че ще бъда затрупана с обичайните случаи на преяждане. Стомашно съдържание, пълно с коледна пуйка, пудинг и вино. Понякога си мисля, че би трябвало празниците да започват с предупреждение: „Коледа може сериозно да навреди на здравето ви“.

Ерик се засмя.

— Имаш ли някакъв напредък в разследването на убийството?

Том изведнъж наостри слух.

— За какво убийство става въпрос?

— На онова момче, Викърс.

Том й хвърли заплашителен поглед.

— Тук новините се разпространяват бързо, нали?

Сам не се стресна.

— Все още спорим за това, Ерик, но се надявам скоро да убедя главен инспектор Адамс да промени мнението си.

Ерик ги погледна смутено.

— Вижте, съжалявам, изглежда, казах нещо не на място. Нямах намерение да причинявам…

— Не, Ерик — прекъсна го Сам, — каквито и проблеми да е имало, ще бъдат разрешени в близките няколко дни, така че не гледай толкова уплашено.

Въпреки успокоенията й той продължи да се чувства неловко. Хвърли поглед към Том, който все още навъсено мълчеше.

— Е, най-добре е да тръгваме. Благодарим за чая. Ще ни топли по пътя към къщи.

— Беше ми приятно, наистина би трябвало да се отбивате по-често.

Сам се усмихна и леко го целуна по бузата.

— Когато времето се оправи, обещавам.

— Държа да изпълниш обещанието си.

Щом се отправиха по улицата към пътеката, която водеше до дома й, Том изведнъж хвана Сам за ръцете.

— Имам няколко въпроса, които бих искал да ти задам, когато се приберем.

— За какво се отнасят?

— Изтичане на информация за дейността на полицията.

— Все още по случая не се води следствие.

Особено наблегна на думите „все още“.

— Знаеш какво имам предвид, Сам.

Тя предизвикателно се усмихна.

— Ще ме накажете ли, сър?

Том я изгледа строго.

— Непременно.

— В такъв случай да побързаме. Мразя да губя време.

Ускори крачката си и забърза през скованото от лед поле.

 

 

Предположенията на Сам за първия работен ден след празниците се потвърдиха. Списъкът на хората, предали богу дух по Коледа, бе дълъг. Този сезон би трябвало да бъде изпълнен с радост, а вместо това носеше нещастия и трагедии. Самата тя бе прекарала приятна Коледа. Том не бе задавал въпроси, не бе говорил за дългосрочни планове или за брак. Отново бе започнала да се чувства спокойна с него, да се наслаждава на компанията и ласките му. Може би най-сетне щяха да изградят стабилна връзка, без непрекъснато някой от двамата да изразява съмнение в чувствата на другия.

Свърши със задачите си късно следобед. Фред все още бе в отпуск и тя трябваше да ползва сътрудничеството на друг асистент. В повечето случаи това й бе неприятно, а и Сид Халпърн бе прочут като най-мудния асистент в областта. Работеше безупречно, бе педантичен, но просто бе туткав. Сякаш вършеше всичко като в забавен кадър. Това изнервяше Сам и общата им работа неминуемо завършваше с кавга. Сид имаше склонност да й противоречи и да заплашва с оставка.

Реши да остави всички доклади за следващия ден и бързо се отправи към паркинга, а после към „Фицуилям“. Въпреки че все още не бе получила вест от Кларк, смяташе, че е имал достатъчно време, за да постигне резултат.

Остави колата си на празния паркинг и бързо се запъти към залата с компютрите. Ръсел Кларк бе вече тук, приведен пред монитора както обикновено. Бе така погълнат от работата си, че не усети присъствието й. Тя прекоси стаята и седна на един стол срещу него. Не помръдваше и когато му заговори, й направи знак с ръка да замълчи, докато въведе последните команди. Доволен, най-сетне се обърна към нея.

— Кой подплаши мистър Енрайт миналия ден?

Сам бе объркана за миг.

— Моля?

— Порки. Дойде да говори с мен веднага щом си тръгнахте. Искаше да знае защо сте ме търсили. Какво съм казал аз, какво сте казали вие.

— Какво обяснение му дадохте?

— Че сме пробвали нова програма. Но не мисля, че ми повярва. Оттогава няколко пъти го заварвам да се навърта наоколо.

— Не се боите от него, нали?

— От Порки? Не, той не може да ме хване — предизвикателно се усмихна на Сам и се обърна към компютъра.

Сам отклони мислите си от Енрайт и се върна на причината за посещението си.

— Е, как се справихте?

— Жена като всички други. Търси ме само заради ума ми. — Стартира няколко нови команди. — Щом успях да почистя диска, доста добре. Трябваше ми доста време да заредя файловете, но най-сетне успях. Разделих ги в три сектора по петстотин и двайсет байта информация. После използвах специален туул…

Сам бе объркана от терминологията.

— Туул?

— О, извинете, помощна програма. Опитах се да я опростя. — Надменният му тон я подразни, но остана мълчалива, а Ръсел продължи: — Между другото, като използвах тази програма, успях да разчета всеки файл от дискетата и по пътя на елиминирането извлякох информацията, която ви интересува.

— Звучи доста просто.

Той се засмя.

— Изглежда така, но мога да ви уверя, че не е. Много малко хора в страната могат да работят по тази технология въпреки разработването на подобрени програми.

„Макар и да изглежда добре — помисли си Сам, — този младеж е дребна душица.“

— Е, и какво открихте?

Той се обърна към екрана.

— Ето, тук бе най-трудното. Онзи, на когото е принадлежала дискетата, наистина е искал никой да не може да свали информацията и я е закодирал.

Сам бе усетила, че обича да го ласкаят, и бързо й хрумна какво да каже.

— Но вие успяхте да разкриете тайния код?

— Разбира се. Очевидно се е смятал за много умен, но не е бил чак толкова. Ще трябва да понаучи още някои неща, преди да се мери с големите.

Сам го погледна, малко отегчена от неговото високомерие.

— Не ще има тази възможност. Мъртъв е.

Самоувереността на Ръсел като че ли го напусна и той се обърна към нея.

— Съжалявам, нямах намерение да ви засегна, аз…

Бе доволна, че малко поохлади чувството му за превъзходство, и реши повече да не го засрамва.

— Всичко е наред, продължавайте.

Той отново се обърна към компютъра.

— Използвана е поредица от ASCII символи. — Сам го изгледа с леко недоумение и той поясни думите си: — Параметри с постоянна стойност.

Тя кимна, но в интерес на истината, не бе съвсем наясно с терминологията. Въпреки това не се отказа.

— Как действат?

— Може да се използва което и да е число под 256 за константно. Когато то е известно, останалото е лесна работа.

— За компютърен гений.

— Точно така.

— Е, щом веднъж сте открили кода, какво гласят съобщенията?

Ръсел сви рамене.

— Ами, в края на краищата, не много. Просто бележки между двама съученици. Приятелчето му…

— Саймън?

— Да, бил е наречен Мухата, а другият…

— Пчелата.

— Вие вече знаете.

— Вече успях да се добера до някои неща.

— Изглежда, са имали слабост към насекомите.

— Били са природозащитници.

— Ясно. Повечето съобщения бяха свързани с компютри. Някои от тях ми се сториха интересни, но повечето се отнасяха за срещи и сърфиране в Мрежата.

— Открихте ли и други имена?

— Имаше още две: Паяка и Мравката. Паяка е много подходящо име за Мрежата. Паяжината, схващате ли?

Сам впери празен поглед в него, докато с тревога си мислеше за племенника си.

Ръсел продължи:

— Между другото, изглежда, че Мравката е просто техен приятел, с когото се срещат в някой клуб, за да си разменят информация или нещо подобно. Паяка обаче е далеч по-интересен. Вероятно е търговец на компютърна техника с намалени цени. Нещата, които продава, са изключително евтини и с много добро качество, а не някакви боклуци. Как припечелва при тези цени, не знам. Предлага някои от тях по-евтино от стойността им.

— Срещали ли сте някога преди това име?

Ръсел поклати глава.

— Не, но бих искал, можех да спестя цяло състояние.

— Тогава нямате представа кой би могъл да бъде?

— Съжалявам, не мога да ви помогна. Опитах се да се свържа с него, да видя дали не бих могъл да се снабдя с някои неща, но не отговаря.

— Говорите за него в мъжки род. Защо мислите, че е мъж?

— Всъщност, само предполагам. Така стоят нещата в Мрежата. Никога не можеш да бъдеш сигурен с кого се свързваш. Страшничко, а?

Сам кимна.

— Може ли и аз да погледна?

Ръсел й отстъпи мястото си.

— Заповядайте, но информацията не е кой знае колко интересна.

Сам седна и започна да преглежда съобщенията. Ръсел бе прав. Повечето от тях бяха безинтересни. Откри страниците, в които Доминик Пар споменаваше за Паяка, но нямаше нищо, което да издава самоличността му. Единственото, което тя знаеше със сигурност, бе, че е търговец на компютърна техника на ниски цени. По-важни бяха датите, на които се споменаваше за него. Последното съобщение на Саймън до Доминик, изпратено в нощта на убийството му, гласеше:

„Тази вечер ще дойда късно, но може би ще имам интересни неща за теб. Паяка се е снабдил с някои нови джаджи. Ще ги погледна и ще се срещнем на обичайното място“.

Сам набързо прегледа останалите, докато откри последното съобщение на Доминик. Както подозираше, то бе за Паяка.

„Имам информацията, която искаш. Да се срещнем до вира в обичайния час.“

Сам бе сигурна, че Паяка е убиецът. Единственото нещо, което беше нужно сега, бе да разбере кой се крие под това име. Опита се да запомни някои от нещата, които Доминик и Саймън бяха споменали. Ставаше въпрос за модеми, скенери, микрофони и всякаква съвременна компютърна техника. Според нея би трябвало да има повече информация. Ако не на тази дискета, то може би на друга или в харддисковете. Трябваше да прегледа още веднъж работните файлове. Накрая, уморена от взирането в екрана и от безкрайния поток с безинтересни съобщения, отново насочи вниманието си към Ръсел.

— Можете ли да откриете кой използва името Паяка?

Той се замисли за миг.

— Искате да кажете, да извлека информация от уебстраницата му? — Сам кимна. — Само истински гений би постигнал това. Така че да. Предполагам, че бих могъл.

— Как възнамерявате да го направите?

— Първо ще пусна едно съобщение за примамка.

Сам потъна за миг в собствените си мисли.

— Опитайте се да се представите като осемнайсетгодишно момче, което обича Мрежата, желае да има добро оборудване, но не разполага с достатъчно пари. Може би номерът ще мине.

Ръсел се обърна към компютъра.

— Струва ми се добро начало. Хайде, да видим какво можем да направим.

— Дали ще бъде трудно да го проследим?

— Зависи колко е добър.

— Значи има вероятност да не успеем?

— Все пак ще го издиря. Миналата година успях да проникна в системата на НАТО и не ме разкриха. Зависи колко нишки ще ми подаде. Все пак нека първо опитаме да се свържем с него. След това ще реша какво да правя.

Сам изведнъж се почувства загрижена за Ръсел. В края на краищата, той рискуваше заради нея и цялата тази операция криеше опасности.

— Ако наистина установите контакт, веднага ще ме уведомите, нали?

Ръсел се замисли върху думите й.

— Ще ви се обадя и вие веднага ще дотичате. Дадено, доктор Райън.

Тя поясни:

— Но само в случай че се свържете с Паяка, разбрано?

Хакерът се засмя и кимна.

— Може да се сдобия с евтина техника.

Сам здраво го хвана за ръката.

— Но може и да умрете.

Той я погледна и дръзката усмивка веднага изчезна от лицето му.

— Съжалявам, забележката беше неуместна.

— Да. А сега, с малко късмет, ако направите точно каквото ви казах, можем да заловим убиеца.

Ръсел плахо я погледна.

— Освен ако той не ни хване пръв.

Сам остана загледана в него за миг, размишлявайки върху думите му. Като го молеше да й направи тази малка услуга, може би излагаше живота му на риск. Но желанието й да открие убиеца и с това да докаже правотата на версията си бе над всичко и смяташе, че си заслужава да приеме предизвикателството. Решително го погледна.

— Тогава трябва да бъдем внимателни, нали?

Ръсел кимна в знак на съгласие, опитвайки се също да изглежда уверен.

— Разбира се, че ще бъдем.

Но Сам долови тревогата в очите му.

 

 

Съобщението на Марша не бе никак ясно, но гласът й звучеше развълнувано и Сам бе сигурна, че става дума за нещо спешно. Изпълнена бе с надежда, че е свързано с отломките, които бе извадила от тялото на Саймън Викърс. Паркира възможно най-близо и бързо пое по лабиринта от коридори, които оформяха вътрешното пространство на съдебната изследователска лаборатория в Хънтингтън. Най-сетне стигна до кабинета на Марша, която я очакваше. Жадна за информация, патоложката си спести излишните любезности.

— Е, какво откри?

Марша се усмихна на развълнуваната си приятелка.

— Аз също се радвам да те видя.

Сам прекоси стаята и вълнението й се поуталожи.

— Хайде, Марша, какво се оказа?

— По всички проби, които ми даде, имаше амониев нитрат. Изглежда, взривът е бил доста силен.

— Бомба, направена с амониева селитра?

Марша кимна.

— Именно двойствената й природа я прави опасна. Можеш да наториш нивата си, но и да хвърлиш съседа си във въздуха.

Сам кимна замислено.

— Зная, баща ми бе убит с такава бомба.

Марша изпита желание земята да се разтвори и да я погълне.

— О, Сам, съжалявам, не исках да…

Патоложката се наведе и стисна ръката й.

— Няма нищо.

— ИРА?

Сам кимна.

— Не можаха да ги открият. Не беше лесно да си протестант от паравоенните формирования. Полицаите католици също не ги обичаха.

Марша кимна със съчувствие. Имаше късмет и двамата й родители да са живи и потръпваше при мисълта, че може да ги загуби.

— По същия начин е била направена и бомбата в Оклахома. Правителството се опита да ги забрани след този случай, но не успя.

— Защо?

— Американците имаха доста силно лоби и успяха да ги разубедят. Демокрацията в действие, а?

— Е, който и да е нашият бомбаджия, със сигурност не е имал затруднения да си набави амониева селитра. Навсякъде в околността може да се намери.

Марша се засмя.

— Често затъвам в този вид тор.

Сам едва се усмихна. Знаеше какво точно има предвид приятелката й.

— Е, поне сега Том ще се убеди и не виждам как може да се изплъзне.

Марша поклати глава и каза сериозно:

— Не мисля, че наистина се е опитвал да се изплъзне, просто е искал да бъде сигурен. Залозите са твърде много, на първо място парите.

— Целият свят се върти около тях.

За миг Марша погледна сериозно към Сам.

— Не, те го спират.

Сам усети, че атмосферата става малко напрегната, и побърза да смени темата.

— Ако успеем да проследим от къде е взета амониевата селитра, може би малко ще напреднем.

Марша скочи от стола, приближи се до работната маса, взе плик, в който имаше няколко метални парченца, и й ги показа.

— Мисля, че бих могла да помогна. Чувала ли си някога за микромаркери?

Патоложката поклати глава и Марша поясни:

— Вещества, с чиято помощ се проследява произходът на експлозивите. — Сам все още я наблюдаваше мълчаливо, но с интерес. Марша продължи: — Това е химически устойчив материал, състоящ се от няколко слоя високомолекулен меламинов полимер. Всеки от пластовете се характеризира със специфична последователност на цветовете, която може да се трансформира в цифров код. Едно — кафяво, две — синьо, три — червено, и така нататък.

— Нещо като отпечатък на експлозива.

— Точно така. Могат да се наблюдават с ултравиолетова светлина, после с малко късмет би могъл да се открие производителят, а след това и точно къде е била доставена съответната партида.

Познанията на Марша в областта на лабораторните изследвания и нестихващият ентусиазъм, с който вършеше работата си, никога не бяха преставали да впечатляват доктор Райън.

— Сигурна ли си, че ще можеш да откриеш това?

Тя знаеше предварително какъв ще бъде отговорът, но все пак чувстваше, че трябва да зададе този въпрос.

— Напълно.

Сам я притисна силно в прегръдката си.

— Тогава най-добре е да се залавяме за работа.

 

 

Когато Сам пристигна на следващата сутрин, забеляза оживление. Във всички посоки сновяха както униформени, така и полицаи от Централния следствен отдел. Носеха компютри, кантонерки, бюра, дори машини за напитки и всичко останало, необходимо за важно криминално разследване. Бе доволна, че Том най-сетне е приел сериозно версията й.

Предния ден бе изпратила със служебна кола докладите от анализите на металните частици. Не след дълго бе поканена да посети главния полицейски щаб в Кеймбридж. Бе възнамерявала лично да връчи доклада на Том и да наблюдава израза на лицето му, докато го чете. Но не бе сигурна дали би имало полза да злорадства.

Приближи се до полицая на гишето и се легитимира.

— Доктор Райън. Идвам да се срещна с главен инспектор Адамс.

Униформеният се усмихна.

— Да, госпожо, очаква ви. Знаете ли как да стигнете?

Сам кимна. Бе идвала толкова пъти, че би намерила кабинета му дори със завързани очи.

— Да, зная пътя, благодаря.

Полицаят натисна бутона за отваряне на вратата и тя тръгна по коридора. След като извървя няколко метра, се изкачи по редица стълби. По пътя си срещна един мъж и в първия миг помисли, че е от отдела на Том. Преди да отмине, той любезно я поздрави. Едва по-късно се сети кой е. Не бе детектив, а компютърният специалист, когото бе заварила в кабинета си преди няколко седмици. Явно работеше за просперираща местна фирма. Джийн бе права в едно отношение: наистина бе доста привлекателен.

След като мина по лабиринт от коридори, най-сетне се спря пред вратата на Адамс. Преди да успее да почука, на прага се появи Чоки Уайт. Когато я видя, малко се смути.

— Добро утро, доктор Райън. Добра работа свършихте. Извинете, че не се държах добре при последната ни среща.

Бе изненадана от това неочаквано извинение, но бързо се опомни. Кимна любезно, без да каже нищо, защото нямаше желание толкова скоро да му прости за предишното отношение. Той почука на вратата.

— Доктор Райън, сър.

Отвътре се чу гласът на Том.

— Влизай, Сам.

Чоки й стори път и тихо затвори вратата на просторния офис след нея.

Адамс тъкмо се канеше да се изправи и да я поздрави, когато телефонът внезапно иззвъня и той вдигна слушалката.

— Джон, крайно време беше. Искам три оперативни групи на мястото на катастрофата. Отцепен ли е районът? Не ме интересува колко време е минало, искам да действате така, сякаш инцидентът е станал току-що. Кога ще пристигнат специалните оперативни части? Добре, гледай да побързат. Искам и другите две места да бъдат обезопасени. Не ме притеснявай с това точно сега. Ако трябва, ще платим за извънредна работа.

С трясък остави слушалката и хвърли гневен поглед към нея, като че ли се опитваше да изпрати по линията мислите си към човека, с когото бе разговарял преди малко. Най-сетне отново се обърна към Сам.

— Предполагам, че си получил доклада ми.

Том кимна и разпери ръце.

— Какво мога да кажа?

— Че съжаляваш.

— Мисля, че вече го знаеш. Носиш ли и останалите доклади?

Тя се приближи до бюрото и остави голяма зелена папка.

— Ето ти доказателствата. Надявам се да се убедиш, че са свързани не само случаите „Викърс“ и „Пар“, а и смъртта на бедния Джак Фолкънър. Както казах и по-рано, мисля, че имаме работа с извършител на множество убийства.

Том взе папката и набързо прегледа съдържанието.

— Значи не е сериен убиец?

— Не, поне не и според определението на ФБР за това понятие.

— Три убийства на три различни места на три различни дати?

— Точно така. Не мисля обаче, че в случая става въпрос за обикновен садист. В тези убийства няма нищо случайно. Те са перфектно планирани, вероятно е налице и сексуален мотив. Убиецът има и известни познания по съдебна медицина.

Адамс смръщи вежди.

— Защо „известни“? Не е ли възможно да е някой учен?

Сам поклати глава.

— Не мисля. Направил е много съществени грешки. Но е добре запознат с компютърните технологии, отлично се справя с Мрежата и може би има достъп до евтино компютърно оборудване.

— Какво те кара да мислиш така?

— Описано е в доклада.

— Сигурен съм в това, но все пак искам да ми го кажеш.

Сам се замисли за миг.

— Контактувал е със Саймън Викърс и Доминик Пар чрез Интернет. След като е установил, че са млади момчета, вероятно си е уреждал срещи с тях под предлог, че ще им продаде евтино компютърно оборудване. Мисля, че е планирал да убие Саймън, като по всяка вероятност първо го е изнасилил. Джак е бил убит от съображения за сигурност, защото убиецът е предполагал, че той е видял нещо в онази нощ, за което може да разкаже на някого. Отново е предизвикал пожар, за да прикрие доказателствата. На този етап не мога да си обясня защо е убил Доминик. Дали вече е бил набелязан, или извършителят е мислел, че представлява заплаха, не зная.

— Как разбра за Интернет?

— Открих една дискета, скрита в чорапа на Доминик. Бе повредена от престоя във водата, но успях да я почистя и да извлека информация от някои файлове…

— Кога ще престанеш да се месиш в работата на полицията, Сам? — прекъсна я Том.

Тя се обърна към него.

— Доколкото си спомням, тогава това не бе нейна работа. Ти бе зает с правене на сметки за средствата и нямаше време да обърнеш внимание на моите разкрития.

Том се отпусна на стола. Въпреки че бе ядосан от намесата й, трябваше да си признае, че ако не беше тя, може би нямаше да има разследване за убийства.

— Продължавай!

— Успяхме да разшифроваме някои закодирани съобщения и открихме, че момчетата са били във връзка с потребител на Мрежата, наречен Паяка, въпреки че аз вече знаех за него преди това.

— Как научи?

— В стаите и на Саймън, и на Доминик имаше неща, свързани с него.

— Претърсвала си ги, така ли?

Сам кимна.

— С разрешение.

— Не и с моето.

— На родителите.

— Кой ти помогна за дискетата?

Сам втренчи поглед в него, без да отговори.

— Добре, който и да е, няма да си има неприятности, просто може би ще се наложи да поговорим с него. Ти искаше разследване за убийство, и ето, то започна. Смятам, че поне можеш да ни сътрудничиш.

Тя обмисли за миг думите му.

— Ръсел Кларк. Ще го намериш в компютърния блок на „Фицуилям“.

Том кимна.

— Благодаря.

— Направи ми тогава една малка услуга. Не се свързвай с него, преди да успея да му обясня.

— Давам ти време до утре сутринта. След това ще изпратя там екип. Става ли?

Сам кимна.

— Съгласна съм. Какво стана с имената, които трябваше да провериш?

— Муър и Енрайт?

— Да.

— За Муър нищо особено, но Енрайт е интересен. Има две присъди за непристойно поведение.

— Секс с малолетни?

— Не, с възрастни в обществени тоалетни. Чувала си за подобни неща. Напоследък обаче няма такива прояви.

Информацията не бе точно такава, каквато бе очаквала, но все пак представляваше интерес.

Том изведнъж изправи гръб.

— А сега мисля, че има нещо, което трябва да знаеш.

Тя се наведе напред в очакване.

— Беше ме помолила да проверя дали е имало случаи на значителни кражби на компютърна техника.

Сам кимна.

— Веднага щом компютрите бяха включени отново, аз го направих. Както предполагах, в Кеймбридж нямаше нищо, затова проведох издирване в съседните области.

— Е, и?

— Открих две. Една голяма в Нортхемптън и по-малка в Съфолк. Също толкова професионална. Успели са да изключат алармената инсталация, да отмъкнат по-голяма част от ценното оборудване и да офейкат, без никой да ги забележи.

— Само оборудване ли е откраднато?

Адамс потвърди:

— Да, и то само с високо качество. Оставили са компютри на стойност хиляди лири.

— Някакви улики?

— Никакви. Вмъкнали са се и са изчезнали, без да оставят следи. Обаче успяхме да открием част от оборудването.

— Къде?

— В стаите на Доминик и Саймън. Трябваше да го конфискуваме. Разстроихме родителите на Саймън. Съжалявам.

Сам можеше да си представи как мисис Викърс е понесла оскверняването на светилището на сина й.

— Не сте губили време.

— Не можем да си го позволим, Сам. Положението е по-сериозно, отколкото ти самата си представяш.

Тя се отпусна на стола, все по-заинтригувана от сведенията на Том по случая.

— Между другото, успя ли да откриеш нещо от оборудването на Рики, след като си тръгнах?

Сам поклати глава.

— Щом се върне, ще трябва да поговоря с него за това, нали знаеш?

Тя кимна и мислено се помоли Рики да не е твърде замесен. Не бе сигурна как биха се развили взаимоотношенията й с Том при тези обстоятелства. Отново го върна към същността на разговора им.

— Спомена, че положението е по-сериозно, отколкото предполагам.

— Когато проверявах неразрешените криминални случаи в Нортхемптън, попитах за някое неразкрито убийство или необичайна смърт, свързана с пожар…

Сам нетърпеливо се раздвижи на стола.

— Е, и?

— Имаше три такива случая…

Тя едва успя да се овладее.

— Убийства?

— Едно убийство и два, да ги наречем, случаи на смърт при съмнителни обстоятелства.

Сам се отпусна на стола.

— Господи! За какъв период?

— За последните две години.

— А убийството?

— Още не е разкрито.

— На каква възраст са били жертвите?

— Около осемнайсет-деветнайсет години.

— Причина за смъртта?

— Удушване.

— А другите два случая?

— Изгаряне. И двамата са дишали лепило. Били са в някаква барака, когато тя се изпълнила с пушек. Предполага се, че е било комбинация от лепило и цигари.

— А сега?

— Поисках заповед за ексхумация.

— Искаш ли аз да извърша медицинската експертиза? — Сам повдигна вежди.

— Не, сигурен съм, че са способни сами да се справят с проблема. Особено като знаят какво търсят. Боя се, че има още случаи.

Тя почувства, че й е трудно да проумее това, което чува, и остана мълчалива.

— След като получих информацията от Нортхемптън, се обадих в Отдела за серийни убийства и помолих да проверят дали и при тях има нещо. Ето какво ми изпратиха по факса преди около час.

Подаде й лист хартия, който тя грабна и нетърпеливо започна да чете.

— Шестнайсет?

— Само три разкрити убийства. Останалите са обявени за смърт при съмнителни обстоятелства или за нещастни случаи.

— Какво е общото между жертвите?

— Момчета, деветнайсет-двайсетгодишни, които са се интересували от компютри и чиито тела са били изгорени след смъртта. Случаите все още се разследват.

— Да разбирам ли, че Отдел „Серийни убийства“ ще се включи в разследването?

— Те вече се включиха. Утре сутринта изпращат екип за подкрепление. Имам чувството, че колегите ти ще бъдат доста заети през следващите няколко месеца. — Погледна я замислено за миг. — Имам нужда от една голяма услуга.

Сам остана мълчалива.

— Това полицейско разследване трябваше да е започнало отдавна. — В първия момент тя не можа да разбере за какво става въпрос. — Трябва да изглежда, че полицията е разкрила, че Саймън Викърс и Доминик Пар са жертви на убийство, а не са загинали при нещастен случай.

Би трябвало да изпита гняв, но вместо това тя се почувства поласкана, дори тържествуваща.

— В противен случай ще се размирише навсякъде, а?

— Не, само около мен.

Сам кимна.

— Добре, при условие че обещаеш следващия път да се отнесеш по-сериозно.

Том вдигна ръце.

— Обещавам и благодаря. Надявам се да няма следващ път.

— Освен това трябва да изясниш отношенията си с Марша.

— Вече го направих. Каза, че щом ти ми прощаваш, и тя ще ми прости.

„Не само аз съм й длъжница“, помисли си Сам.

— Има ли нещо друго, което трябва да зная, преди да започна да харча парите на данъкоплатците?

Тя поклати глава.

— Както вече казах, всичко е в папките.

— Добре, ако все пак си спомниш за нещо, ще ме уведомиш, нали?

В гласа му се доловиха саркастични нотки и Сам реши да му отвърне със същото.

— Ако си сигурен, че ще ми повярваш, да.

Преди той да успее да отвърне, на вратата се почука и влезе Чоки Уайт. Погледна към шефа си.

— Мис Уебър ви търси по телефона, сър.

— Кажи й, че веднага ще й позвъня.

Въпреки че това, което каза, бе съвсем невинно, Сам усети, че Том леко се изчерви. Приличаше на непослушно дете, което са хванали да бърка в кутията с бисквити. Погледна го.

— Мис Уебър?

Той все още се чувстваше неловко.

— Занимава се с разследването на пожара в къщата на Фолкънър. Трябва заедно да прегледаме някои бележки; особено след днешните разкрития.

Сам кимна. Не бе сигурна дали му вярва, но след приятно прекараните празници с него бе станала особено чувствителна и ревнива. Реши да го изпита за всеки случай.

— Прекарах много приятна Коледа. Това бе един от най-хубавите подаръци, които някога съм получавала. Следващия път трябва да го „опаковаш“.

Адамс леко се усмихна и се опита да смени темата.

— Можеш ли да накараш Марша да ми изпрати всичко, което има?

Не бе очаквала такъв внезапен обрат. Сега наистина се почувства обезпокоена.

— Ще я помоля още днес.

— Благодаря. Е, ако това е всичко?

Той я отпращаше. Без да поговорят за Коледа или за бъдещи планове. Внезапно почувства, че я обзема паника, която премина като вълна през цялото й тяло, и това не й се понрави.

— Добре, до скоро.

— Разбира се.

Тя тръгна към вратата, а Том вдигна слушалката на телефона. За миг Сам изпита желание да спре и да се опита да чуе разговора. После сметна, че би било глупаво от нейна страна. Той започваше важно разследване на убийства и едва ли би имал време за срещи и празни приказки. Реши да му се обади, когато нещата се поуспокоят, и да го покани на романтична вечеря, това би било достатъчно. Дотогава щеше да го остави да си върши работата с професионализма, на който бе способен. Обърна се и излезе от сградата на полицията, не напълно убедена в собствените си аргументи.