Найджъл Макриъри
Паяжината (6)

Пета глава

Сам паркира между две червено-бели коли на „Пътна полиция“ пред областния участък в Кеймбридж. Щом заключи джипа си, влезе във фоайето и натисна звънеца на портиера. След няколко мига се показа невзрачен мъж на средна възраст. По възголямата му омърляна униформа позна, че е временно заемащ длъжността. Понякога полицията поверяваше административната работа на външни хора, за да може да изпрати обучените полицаи да патрулират по улиците. Най-често заместниците бяха пенсионирани служители, желаещи да натрупат още стаж, преди окончателно да се оттеглят. В този случай Сам не дръзна дори да си помисли в кой отдел е бил на служба този жалък човечец.

— Мога ли да помогна с нещо, скъпа?

За втори път през последните няколко дни непознат я наричаше „скъпа“. Покровителственият му тон я подразни почти толкова, колкото обръщението, но се нуждаеше от съдействието му и се постара да отвърне учтиво.

— Търся сержант Уилямс.

Портиерът продължи да важничи.

— Очаква ли те, скъпа?

Този път Сам не издържа.

— Не съм ти гадже, така че, ако обичаш, не ме наричай „скъпа“. Да, очаква ме.

Заместникът остана мълчалив за миг, сякаш поразен от гневния й изблик, и се прибра в офиса. Тя го проследи с поглед и зачака. След няколко мига видя лъчезарното лице на сержант Уилямс.

— Доктор Райън? — Сам кимна. — Сержант Уилямс. Извинете, че ви накарах да чакате.

Подаде й ръка. Приветливото му държане бе в рязък контраст с това на портиера.

— Не се безпокойте. Дойдох преди малко.

Отвори вратата на офиса и покани Сам да влезе.

— Да ви заведа ли да видите колата? Намира се в другия край на гаража, не е далеч.

Посетителката тръгна след него през офисите и огромното хале. Най-сетне излязоха на светло във вътрешния двор, пълен с останки на катастрофирали коли.

— Мисля, че онази, която търсите, е ето там — каза Уилямс и продължи към най-отдалечения ъгъл на двора.

Сам го последва до куп черна и разкривена ламарина, която едва ли можеше да се нарече кола. Видя в нея символ на трагично завършилия обещаващ млад живот на Саймън Викърс.

— Е, ето я, но се съмнявам, че би могла да ви послужи за нещо.

Повдигна вежди, когато тя обиколи овъглената купчина желязо.

— Вие ли пристигнахте пръв на местопроизшествието?

— Почти. Изпревариха ме само двама местни младоци.

— Забелязахте ли нещо странно?

Сержантът поклати глава.

— Нищо необичайно, ако това имате предвид.

— А по волана и спирачките?

Сви рамене.

— Не е възможно да се прецени. Всичко е изгоряло.

Сам спря пред колата за миг.

— С каква скорост се е движел при сблъсъка?

— С около осемдесет километра.

— Как установихте това, щом всичко е унищожено?

— По страничните огледала.

Тя го изгледа озадачена.

— Когато едно превозно средство спре така внезапно, части от него изхвърчават напред, например страничните огледала. Бяха открити на двайсет метра от колата, докъдето нищо не е спряло пътя им. Това означава, че се е движела приблизително с осемдесет километра в час.

— А при скорост шейсет?

— Биха паднали на около осем и половина метра.

Сам му се усмихна.

— Значи огледалата са изиграли най-важна роля.

— Би могло да се каже.

Тя надникна в овъгленото купе.

— На коя скорост е бил, когато се е блъснал?

— Втора.

— Не е ли доста ниска за осемдесет километра в час?

— Пияните вършат щури неща.

Сам го прониза с поглед.

— Явно не е бил твърде пиян, щом се е досетил да намали скоростта след пътния знак на върха.

Уилямс не бе впечатлен.

— Може би се е изкачил на тази слаба предавка.

— Възможно. Но кой би чул нещо там горе по това време?

Сам си спомни твърдението на ловеца, че преди експлозията колата се е движела съвсем безшумно. То просто не се връзваше с обстоятелствата, които откри тук.

— А отпечатъци от триене на гуми при спирачен път?

Сержантът поклати глава.

— Нямаше.

— Значи дори не се е опитал да предотврати катастрофата?

— Спуснал се е право надолу, отклонил се е от шосето и се е врязал в дървото. Станало е за секунди.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не мислите ли, че е малко странно?

— Всичко е напълно обяснимо, просто резултат от шофиране в пияно състояние. Когато човек е прекалил, върши какви ли не странни неща. Може би дори е загубил съзнание. Не е първият пиян, свършил по този начин. Поне е затрил себе си, а не някой друг нещастник.

— А гумите? Нещо, което да си струва да се отбележи?

Уилямс поклати глава.

— Всичко е унищожено от огъня. Съжалявам.

Сам замислено кимна и огледа колата отзад.

— А експлозията? Как е възникнала?

— Както обикновено. Разлив на гориво върху горещия двигател е предизвикал ударна вълна към резервоара и взрив. Колата е била заредена с безоловен бензин, който е далеч по-запалителен.

Тя бе озадачена.

— Значи главната експлозия е била в задната част?

— Да, в резервоара, защо?

Патоложката сви рамене.

— Няма значение.

Излъга. Щом експлозията бе станала в задната половина на колата, защо разлетелите се частици се бяха врязали отпред в тялото на Саймън? Имайки това предвид, смени тактиката.

— При вас ли е все още бутилката от уиски, която са открили на местопроизшествието?

— Не за съжаление. В лабораторията е. Мога да ви дам номера, ако желаете.

— Няма нужда, зная къде се намира. — Сам въздъхна дълбоко. — Значи не сте попаднали на нищо необичайно?

Уилямс отново поклати глава.

— Не, а би ли трябвало?

— Може би, не съм сигурна.

— Не е зле да поговорите с Ребека Уебър.

— Коя е тя?

— Един от специалистите по разследване на пожари. Беше на местопроизшествието и внимателно огледа колата.

— Защо?

— Такава е политиката. Изпращат човек при всеки фатален пожар, независимо къде е възникнал.

— Как мога да се свържа с нея?

— Потърсете я в Противопожарната служба.

Сам се усмихна.

— Благодаря, ще разменя няколко думи с нея.

Тя се отправи към пътнотранспортния отдел, но спря за миг.

— Последен въпрос.

Погледът му издаде нетърпение.

— Знаете ли къде е открит велосипедът на Саймън Викърс?

— Пред къщата на собственика на колата.

Сам се замисли за миг.

— Лесно ли е да се открадне такъв модел?

— Обикновено да, но тази е имала сложна компютърна система за заключване, така че съм изненадан.

— А ако крадецът е бил специалист по компютърни програми?

Уилямс сви рамене.

— Възможно е, но със сигурност е знаел какво върши.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че си имаме работа с хладнокръвен убиец.

 

 

Въпреки ентусиазма си, Сам знаеше, че не би могла да събере всички необходими доказателства сама. Може би имаше шанс да убеди Том Адамс, че теорията й е вярна, но се нуждаеше от помощ. При тези обстоятелства можеше да се обърне към един-единствен човек: Марша Евънс. Отдавна не се бяха виждали. Два пъти бе разговаряла с нея по телефона и дори бяха решили да излязат заедно, но бе принудена да отложи срещата в последния момент заради професионални ангажименти. Може би ако сега се появеше при нея, би изглеждало малко цинично, но нямаше друг избор. Надяваше се това да не се отрази на приятелството им. Напоследък бе прекъснала връзка с доста приятели и те вече й липсваха.

Няколко минути след единайсет часа караше по булеварда към съдебномедицинските лаборатории в „Скривингдън“. Въпреки безспорната красота на зимния пейзаж, Сам мечтаеше за по-топло време. Би се радвала снегът да се стопи, макар и да й допадаше мисълта за бяла Коледа. За съжаление, студът бе донесъл допълнително напрежение, но ако настъпеха по-приятни дни, част от него щеше да намалее. Преди седмица бе извършила аутопсия на дете, починало от хипотермия, а жертвите на злополуки и самоубийците ставаха все повече, както винаги през сезона на радостта. За жалост прогнозата бе, че времето ще остане мразовито още няколко дни.

Сам мина през портала, паркира пред лабораторията и влезе. Обичаше да посещава „Скривингдън“. Тук се чувстваше като дете, пуснато на воля в магазин за играчки. Навсякъде виждаше учени с бели престилки и плътно прилепнали латексови ръкавици, които изследваха множество предмети, от якета до бельо, и търсеха частици с надеждата да попаднат на неоспоримо доказателство за нечия вина или невинност. Дълги години „Скривингдън“ бе главната лаборатория на Министерството на вътрешните работи, пряко подчинена на полицията и властите. През последните няколко години бе станала полунезависима и работеше за страната, която предложи по-високо възнаграждение, а съдебномедицинските изследвания не бяха никак евтини.

Скоро Сам откри кабинета на Марша. Почука на вратата и влезе. Стопанката на офиса стоеше в далечния му край и поставяше етикет на чифт камуфлажни панталони. Новодошлата любезно я поздрави.

— Добро утро, Марша. Отдавна не сме се виждали.

Тя се обърна.

— Мили боже, виж ти кого довя снежната виелица. Проблем ли имате, доктор Райън?

Винаги, когато й бе сърдита, Марша се държеше студено и я наричаше „доктор Райън“.

— Всъщност не, отбих се да видя как я караш.

Марша не прекъсна работата си.

— Живееш и работиш в другия край на областта. Сигурно просто си минавала край сградата.

— Трябваше да свърша нещо тук и се възползвах от възможността да се видя с теб.

— При кого?

— Моля?

— При кого имаше работа?

Сам се предаде.

— Добре, добре, дойдох при теб. Нуждая се от помощ. Сега доволна ли си?

Марша кимна.

— Да. Е, ще ми кажеш ли какво искаш?

— Само ако приемеш покана за обяд.

— Не се подмазвай, Сам. Не съм те виждала от седмици, а когато най-сетне благоволи да наминеш, го правиш, защото искаш нещо, а не просто да си побъбрим.

— Извинявай. Опитах се да намеря време, но не успях.

Марша я изгледа гневно и въздъхна.

— Нека те почерпя. Ще наваксаме пропуснатото.

Жената прекрати заниманието си и втренчи поглед в приятелката си.

— Първо ми кажи какво трябва да сторя в замяна.

— Разследвам смъртта на младеж на име Саймън Викърс.

— Момчето, което загина на Хърдън Хил? — Сам кимна. — Прочетох за случая във вестниците. Стори ми се, че всичко е ясно.

— Не се оказа толкова просто, но не успявам да убедя полицията.

— Мислех, че въртиш Том Адамс на малкия си пръст.

— Аз също. Явно чарът ми отслабва.

— Какво искаш от мен?

— Не мога да се справя без помощ, а не познавам друг човек, на когото бих могла да се доверя.

Марша продължи работата си.

— Трябва да помисля.

— Е, ако можеш да се освободиш за малко, да се видим в един часа в „Дог енд Дък“?

Марша вдигна глава.

— Не е ли малко далеч?

— Струва ми се подходящо място за разговор на четири очи.

Марша изведнъж издърпа два дълги снопа косми от панталоните, които изследваше.

— Това е достатъчно. Едва ли ще се измъкне със сладки приказки.

Сам се приближи.

— Какво откри?

— С малко късмет, косми, идентични с тези на крадеца. Собственикът на този страхотен марков костюм и две негови приятелчета са ограбили над петдесет къщи за две седмици. Досега, следвайки съвета на собствените си адвокати, не са обелили дума. Ако ДНК съвпадне с пробата от последното местопроизшествие, негодникът ще загази.

— Спомена, че са били трима. А другите?

— Трябва да се съобразяваме с бюджета, Сам. Откакто работим на пазарен принцип и ни се отпускат все по-малко средства, полицията може да си позволи изследване само на една дреха.

— А двамата съучастници?

— Как мислиш? — Марша се засмя ехидно. — Ще се отърват безнаказано.

— Това е нелепо.

— Не, такъв е законът. Преди да кажеш нещо, да, съдебната система е в ръцете на счетоводители и алчни мазни адвокати, а никой не дава пет пари.

Сам застана още по-близо до приятелката си.

— Има още нещо дребно, с което би могла да помогнеш, ако не възразяваш.

— Какво е то? — попита Марша, без да я погледне.

— На мястото на инцидента е открита бутилка от уиски. Питах се дали е възможно да установиш каква марка е било. Може би ще попаднеш и на нещо друго, което би било от полза.

Марша се замисли върху молбата й.

— Не мога да ти отговоря веднага.

Сам смутено кимна.

— Ще се видим в един часа в кръчмата, нали?

— Може би.

Доктор Райън се обърна и излезе.

 

 

Доминик Пар знаеше, че трябва да действа бързо. Въпреки че неочакваното посещение на патоложката го бе разтревожило, информацията, че вероятно Саймън е убит, можеше да се окаже ценна. „Преструвай се на пасивен — помисли си той — и ще бъдеш изненадан колко неща ще ти разкрият хората.“ Изведнъж пред него се бяха разкрили възможности, за които по-рано само бе мечтал. Може би най-голямата услуга, която му бе направил приятелят му, бе, че е убит, а не загинал при нелепа катастрофа. Най-сетне щеше да се измъкне от тази мрачна къща, да се отърве от натякванията на слабоумната си майка и да заживее така, както желае. Парите, с които щеше да се сдобие сега, биха му осигурили охолен живот. С тях би могъл да отиде където поиска, да направи всичко, което му хрумне, и да се радва на разкош. Саймън се бе страхувал от Паяка, но не и той. Време бе да го накара да си плати. Най-сетне плановете, които бяха кроили заедно, щяха да бъдат осъществени. Саймън нямаше да участва в това лично, но духът му винаги щеше да бъде с Доминик. Все още го закриляше, дори от гроба. Струваше му се малко страховито, но Саймън неведнъж бе казвал, че са приятели завинаги.

Единствената реална заплаха идваше от Рики и любопитната му леля. Но Рики щеше да държи езика си зад зъбите, защото бе затънал почти колкото него. Засега трябваше само да състави план, да предвиди всичко до най-малката подробност, без грешки, неточности и заблуди. Макар и да знаеше, че не е умен колкото Саймън, бе запомнил един-два урока от приятеля си и се чувстваше уверен, че може да ги приложи. Първо, щеше да посети родителите на Саймън, за да се сдобие с копие от файловете, за които бе споменала доктор Райън. Нямаше да бъде трудно. Достатъчно бе да намери претекст и щяха да го пуснат в дома си; особено ако изглежда дълбоко скърбящ. После щеше да изпрати копията чрез Мрежата на Паяка, естествено, придружени с коментар. Би трябвало да го накарат да затрепери. Следващият му ход щеше да бъде да поиска скромна сума и най-сетне да уреди живота си. Нямаше да прояви алчност, бяха му нужни само достатъчно пари, за да прекара живота си в охолство. Тихо се засмя, когато си представи обещаващото бъдеще. Взе якето си от облегалката на стола и го облече. Преди да излезе от стаята, хвърли поглед към снимката на Саймън, която държеше върху компютъра си.

— Благодаря ти, Саймън, благодаря ти, че беше мой приятел и че се погрижи за мен.

Прокара ръка по рамката, преди да се отправи към бараката в двора, където държеше колелото си, и да потегли към дома на семейство Викърс. Никога в живота си не се бе чувствал така преливащ от енергия.

 

 

Сам пристигна в „Дог енд Дък“ с леко закъснение, но все още нямаше и следа от Марша. Реши да поръча питие и ако приятелката й не дойде, докато го изпие, да се върне в „Парк“ и отново да помисли. Миг след като седна, Марша изведнъж се появи до нея с тънка кафява папка в ръце.

— Мисля, че ще ми бъдеш два пъти по-задължена, когато узнаеш какво открих.

Патоложката я потупа по рамото в знак на благодарност.

— Ще ти поръчам тройно. Искаш ли да хапнеш нещо?

Марша неспокойно погледна часовника си.

— Съжалявам, нямам време. Чака ме куп работа.

Сам взе питието си и се обърна към приятелката си, която отвори папката и й подаде първия лист. Бързо го прегледа. Бе заключение на експерта по отпечатъци, който бе потвърдил, че пръстовите следи по бутилката са на Саймън Викърс. Погледна Марша, която отпи голяма глътка.

— Как е установил, че са на Саймън? Доколкото си спомням, от пръстите му не бе останало нищо.

Марша остави чашата си.

— Снел е отпечатъци от стаята му и по пътя на сравнението и елиминирането е стигнал до двайсет и една точки на съвпадение. Негови са.

Сам се почувства като глупачка, защото не бе видяла очевидното. Марша й подаде две снимки на бутилката, посипана с прах за дактилоскопски изследвания.

— Какво мислиш?

Патоложката внимателно ги разгледа.

— Отпечатъци на Саймън Викърс върху шише от уиски?

Събеседницата й се усмихна.

— Точно така. Но кое е странното? — Сам сви рамене и поклати глава. — Само едни са и са съвършено ясни. Когато човек пие от бутилка до забрава, движи ръката си, а не я държи безкрайно дълго в едно положение. Би трябвало цялото шише да е покрито с отпечатъци, повечето от които размазани.

Сам знаеше, че приятелката й има право.

— Защо това не е направило впечатление на полицая, който е снел дактилоскопската проба?

— Гари Портънт. Той е некадърник. Мисли единствено за пенсията си, а и доколкото разбирам, от него се е изисквало само да провери дали следите от пръсти върху бутилката наистина са на Саймън. По-нататъшното разследване не го засяга. Има и още нещо. — Марша извади няколко снимки на отпечатъците в едър план и ги подаде на събеседницата си. — Погледни как са разположени линиите. Има нещо необичайно. — Сам се съсредоточи, но не можа да разбере какъв е проблемът. — Когато човек вдига тежък предмет, например пълно шише с уиски, трябва здраво да го стисне. Колкото по-силен е натискът, толкова повече линиите на отпечатъка се сплескват и той се разширява. — Марша духна силно върху повърхността на чашата си, докато стъклото се замъгли, притисна силно пръсти и я показа на Сам. — Погледни колко плоски и размазани са следите. Гледай сега. — Повтори действието от другата страна на чашата. Този път едва я докосна. — А виж сега. Притискането беше съвсем леко и отпечатъкът е по-продълговат и по-тесен. Точно като тези върху бутилката. Може би са на Саймън, но някой друг му е помогнал да ги остави по шишето. — Сам я погледна и се усмихна, а тя продължи: — Върху въпросната бутилка има и още няколко неидентифицирани отпечатъка.

— На убиеца?

Марша сви рамене.

— Може би, но по-вероятно е да са на човека, продал бутилката. Не мисля, че злодеят, когото търсим, е толкова глупав, та да остави отпечатъци, след като така майсторски е изпипал убийството, нали?

— Всички допускаме грешки.

— Да, може би си права. Необичайна е и марката на уискито. Знаеш ли каква е? — Сам поклати глава. — „Лейгавълин“. Много стара и скъпа. Защо едно хлапе, което просто иска да се напие, би купило от най-скъпото уиски? Със сигурност би потърсило по-евтино. Освен ако е грабнало първата бутилка, която му е попаднала подръка от домашното барче? А защо е била намерена съвсем здрава до колата?

Сам се усмихна с възхищение, поклати глава и лицето на Марша засия. Вдигна чашата си.

— Толкова си приличаме. Просто не можеш да спреш до тук, нали? Открила си някакво противоречие и сега трябва да продължиш с изследването. И аз се чудя, че бутилката е била до колата, а, изглежда, по нея няма следи от обгаряне или други белези, които биха се получили при катастрофата. Имаш ли някакво обяснение? Освен това родителите на момчето са въздържатели, така че не е взел уискито от дома си.

— Права си, Сам. Имаме си работа с убиец и ще се радвам да помогна с каквото мога.

Сам сърдечно се усмихна на приятелката си. Почувства, че е открила у нея сродна душа.

През годините бяха прекарали много часове в задълбочено обсъждане на доказателствата по случаите, върху които работеха. Имаха сходни интереси и общителната и открита натура на Марша отлично балансираше сдържаността и хладната недостъпност на Сам.

Марша допи питието си и я погледна.

— Е, какво те накара да заподозреш, че има нещо гнило?

— Когато извърших повторната експертиза на тялото на Саймън, открих, че подезичната му кост е счупена.

— Смяташ, че е бил удушен и катастрофата е била инсценирана, за да прикрие престъплението?

— Не се случва за първи път. Помниш ли онзи негодник, който беше удушил жена си, а после сложил тялото й върху релсите, за да изглежда като самоубийство?

— Той се отърва, нали?

— Да, но само заради някаква формалност.

— Защо Тревър не е забелязал тази подробност?

Сам сви рамене.

— Случва се. Тялото бе станало на пихтия след пожара, нищо чудно, че я е пропуснал. Проблемът при този случай е, че всички го разследваха с предубеждение и се съсредоточаваха върху очевидното, а отхвърляха всяка улика, която би доказала нещо по-различно.

— Какво мисли сега?

— Не ми говори.

— Лошо, а?

Сам кимна.

— Много лошо.

— Аз не бих се притеснявала толкова. Мъжкото му достойнство е било засегнато, това е. Скоро ще му мине.

— Не съм толкова сигурна.

— А аз съм. Въпреки всички приказки за равноправие мъжете все още се дразнят, когато жените демонстрират превъзходството си, но просто ще трябва да свикнат с мисълта, че няма да отстъпим и ще ставаме все по-добри.

Сам се усмихна на приятелката си, доволна, че тя споделя убежденията й.

— Сигурна ли си, че костта не е счупена при катастрофата? — продължи Марша.

— Напълно.

Марша се отпусна на стола си.

— Каквото и да се случи, „не казвай нито «никога», нито «винаги»“.

— Всяко правило има изключение и случаят е точно такъв.

Марша добре познаваше приятелката си и не би дръзнала да спори с нея по въпросите на патологията.

— Какво казва полицията?

— Искат повече доказателства, преди „да бъдат отпуснати средства“. Мисля, че това е дежурна фраза.

— Е, какво мога да направя аз?

— Първо бих искала да посетиш мястото на катастрофата и да потърсиш нещо, което може би е пропуснато.

— Не го ли направиха вече момчетата от „Пътна полиция“?

— Да, но не така щателно, както би трябвало, защото са мислели, че се касае за катастрофа, а не за убийство.

Марша кимна.

— Добре, имам няколко неизползвани свободни дни. Ще видя какво мога да направя. Без обещания обаче. Може би не е останало нищо, особено след този сняг.

Сам се усмихна на старата си приятелка.

— Още нещо. Когато отидеш, оглеждай се за един възрастен бракониер.

Марша повдигна вежди.

— Когато бях там, той се появи изневиделица.

— Също като шефа ми.

— Бил е свидетел на катастрофата, но няма да съдейства, поне не официално. Мисля, че знае нещо важно, и трябва само да намерим начин да го накараме да ни каже какво е видял. Още по-важно е да го каже на полицията.

— Ще трябва да използвам чара си.

— На твое място бих почакала първо да го видя, преди да кроя такива планове.

— Толкова ли е страшен?

Сам кимна, а Марша сви рамене.

— Виждала съм и по-страшни.

Сам я погледна.

Марша направи гримаса на ужас и двете избухнаха в смях.

 

 

Най-сетне Сам успя да намери подходящо място за паркиране пред главната сграда на Противопожарната служба, където се намираха специалистите по разследване на пожари. Докато вървеше към отдалечения край на зданието, следвайки табелите по паркинга, погледът й бе привлечен от ново червено БМВ Z3 спортен модел. Необяснимо защо, бе убедена, че принадлежи на Уебър. Колата бе прекалено бърза и екстравагантна за собствения й вкус, но подхождаше на човек, който обича да живее на висока скорост.

Сам се изкачи по дългото стълбище към офиса на следователския екип, доволна, че в кръчмата бе пила само безалкохолно. Марша имаше навик да я напива дори когато се виждаха за „по чашка набързо“, а тя знаеше, че трябва да бъде с бистър ум, ако иска да извлече полза от следобедната среща. За щастие, Ребека Уебър се бе съгласила да я приеме веднага. Сам бе сигурна, че на нейно място не би била толкова отзивчива. Почука леко на вратата, на която имаше табела: „Старши следовател“.

— Влез!

Сам отвори вратата. Посрещна я висока привлекателна жена на около трийсет години, с дълги кестеняви коси, които бе прихванала високо над тила си, за да открие красивото си лице. Усмихна се и й подаде ръка.

— Вероятно вие сте доктор Райън. Приятно ми е да се запознаем, въпреки че толкова съм слушала за вас, че ви чувствам като стара приятелка.

— Поласкана съм.

— Заповядайте, седнете.

Посочи й стол, седна срещу нея и заговори по същество.

— Разбрах, че имате друга версия за катастрофата на Хърдън Хил.

Сам кимна.

— Как мина срещата с Брайън?

— Беше много услужлив.

— Да, такъв е.

Посетителката отново се върна на темата.

— Обичайна практика ли е следователите от пожарната служба да ходят на местопроизшествието на автомобилни катастрофи, последвани от пожар?

— Различно. Обикновено изследваме всички фатални пожари, от каквото и да са предизвикани.

— Както знаете, не съм напълно убедена, че смъртта на Саймън Викърс е настъпила вследствие на катастрофата, и се чудя дали…

— Дали мога да ви помогна да докажете, че сте права?

Сам кимна.

— Нещо подобно.

— Съжалявам, но не мога. Щателно огледах района, но не открих нищо необичайно.

Патоложката въздъхна дълбоко.

— Така и предполагах.

Уебър й се усмихна със съчувствие.

— Понякога си заслужава човек да опита всичко.

— Том знае ли какво сте открили?

Начинът, по който произнесе името на Том, не допадна особено на Сам, но за момента отхвърли тази мисъл.

— Имате предвид Том Адамс? — Ребека кимна. — Да, но все още не е убеден. Иска повече доказателства.

— Мъжете винаги са такива. Особено Том.

Ласкавият тон, с който изрече името му, този път още повече подразни Сам.

— Явно добре познавате главен инспектор Адамс.

— Доста добре. Работили сме заедно по няколко случая. Винаги съм го намирала за отзивчив. Достатъчно е човек да го убеди в това, което мисли.

Сам едва забележимо се усмихна.

— Наистина го познавате добре. Съпругът ви пожарникар ли е?

— Беше.

— Разделени ли сте?

В разговора настъпи нелеп обрат, но Сам не можа да сдържи любопитството си.

— Разделени? В известен смисъл, да. Той загина преди две години на път към един пожар.

Доктор Райън се почувства неловко.

— Съжалявам.

— Мина време, вече съм се примирила. А вие?

— Не съм омъжена. Не съм срещнала човек, който би приел начина ми на живот.

— Том каза, че сте дейна жена. Мисля, че думата, която употреби, беше „динамична“. Забавно, нали? Съществува мнение, че ако мъжът е динамична личност, тогава добре, но ако жената е такава, като че ли нещо не е наред.

Сам нямаше желание да обсъждат характера й. Освен това не се смяташе за динамична, а просто за професионалист.

— Е, ако това е всичко, имам да върша още куп неща.

— Извинете, разбира се. Вече ви отнех доста време. Благодаря, че ме приехте. Ако ви хрумне още нещо…

— Ще ви се обадя. И не отстъпвайте пред Том. Както ви казах, човек трябва дълго да го убеждава, но аз винаги получавам каквото искам.

Сам направи усилие да се усмихне. Докато отваряше вратата, Ребека извика:

— Все пак имаше нещо странно.

Патоложката се обърна с лице към нея.

— Експлозията. Убедена съм, че е станала в предната част на колата, а не в задната, където е резервоарът. Не че е изключено, но е необичайно. Не знам дали това би помогнало.

Сам кимна.

— Благодаря, може би.

 

 

Въпреки че бе уморена, Сам не се прибра направо у дома. Реши да направи малък експеримент. Първо отиде с джипа си до дома на семейство Викърс в Импингтън и от там се отправи по краткия път към къщата на мистър Енрайт, собственика на откраднатата кола, в отдалечения край на Чери Хинтън. Отне й около четирийсет минути. Предполагаше, че дори ако движението не е било много натоварено, на Саймън му е било необходимо поне два пъти по-дълго време. Ако бе излязъл в дванайсет часа, би могъл да стигне до къщата на Енрайт най-рано около един. После би трябвало да е отключил колата, преди да се отправи към Хърдън Хил. Поне още час и четвърт, което означаваше около два и петнайсет. Междувременно бе нужно време, за да спре да купи бутилка уиски, да се напие и после да катастрофира. Дори да се е снабдил предварително с шишето и да се бе напил, преди да открадне старото метро, просто времето не би стигнало.

Имаше и още един факт, макар и ненатрапчив, но също толкова важен. Защо, ако момчето наистина е било толкова пияно, не бе катастрофирало, преди да стигне до Хърдън Хил? Пътят, особено между Чери Хинтън и Хърдън Хил, бе опасен, с множество остри завои. Защо Саймън не бе загубил контрол на един от тях, като се имаше предвид какво бе състоянието на пътищата в онази нощ? Как бе стигнал толкова далеч невредим? Може би най-сетне имаше довод, който би впечатлил Том Адамс.

Сам се прибра у дома с противоречиви чувства. Бе и разтревожена, и доволна. Тревогата й произтичаше от подозренията за евентуална връзка между Ребека Уебър и Том, а задоволството — от това, че имаше вероятност разследването да се придвижи напред. Не само бе успяла да получи подкрепата на двамата родители, но което бе по-важно, и тази на Марша, въпреки че от месеци бе пренебрегвала приятелката си.

Докато се движеше по алеята, забеляза големия син ровър на Том, паркиран на мястото, където обикновено тя оставяше джипа си — под специално поставена лампа. Колата му бе почти нова и той особено се гордееше с нея. Докато слизаше, Сам се запита защо ли е дошъл. Бе твърде рано, дори за Том, да е узнал за тайното й разследване по случая със Саймън Викърс. Влезе и бързо се отправи към всекидневната. Нямаше за какво да се тревожи.

Том и Уин стояха до висока коледна елха, закрепена в стара метална кофа, и бяха заети с украсяването й. Уин я погледна, взе голяма чаша с червено вино от полицата върху камината и я повдигна към нея.

— Весела Коледа, Сам.

Том последва примера й.

— Да, весела Коледа.

Сам остави куфарчето си и се приближи към тях.

— Прекрасна елха.

Сестра й посочи към Адамс.

— Том я е купил, каза ми, че украсяването на живо дръвче е традиция в тази къща. Донесе и няколко подаръка.

— Не трябва да се отварят до Коледа — каза той и хвърли строг поглед към Сам.

Тя се спря, възхищавайки се на елхата.

— От къде я взе?

— От пазара на горското стопанство в Телфорд, помниш ли?

Помнеше. Нима наистина бе изминала цяла година, откакто заедно бяха отишли да купят предишната елха? Бе ясна свежа утрин и те се бяха смесили с останалите хора, които се надпреварваха да изберат най-хубавото дръвче. Наистина бе забавно, имаше дузини елхи и въпреки това, като че ли всички искаха една и съща, сякаш обхванати от някаква лудост. Докато местният духов оркестър свиреше весели коледни песни, а представителки на Доброволната женска кралска организация сервираха топло кафе и банички с месо, Том намери дръвче, което хареса и на двамата. Бе наблизо, но когато го видяха, друг човек го държеше в ръце и те бяха принудени да се навъртат наоколо с надеждата, че ще се откаже от него. За жалост още няколко души бяха хвърлили око на същата елха и когато най-сетне непознатият я остави, Том трябваше да действа бързо, за да изпревари една доста нервна дама.

— Притеснявах се, че може би вече си купила.

Гласът на Том я върна към реалността.

— Не, нямах време.

— Сигурно си твърде заета със случая „Саймън Викърс“.

Сам разбра, че това е опит да изкопчи от нея някаква информация.

— Все някой трябваше да се заеме с него. Между другото, ти ли каза на Тревър, че съм се съгласила да извърша втора експертиза, след като изрично те бях помолила да не го правиш?

Том поклати глава.

— Бил е Чоки. Съжалявам. Разговарях с него и няма да се повтори.

— Какво не му харесва, аз или теорията ми?

— Мисля, че и двете. Малко е старомоден.

— Старомоден! Прави се на мъжкар. Наистина ми създаде проблеми.

Том кимна.

— Сигурен съм, че е така, не е от най-тактичните, но е добро ченге.

Том бе лоялен понякога до фанатизъм, но въпреки това Сам му се възхищаваше.

Изведнъж Уин се намеси:

— Искате ли по чаша вино?

Адамс я погледна и се усмихна.

— Да, благодаря.

Тя кимна и хвърли поглед към сестра си.

— Господ ще ми прости, ако отворя още една бутилка от най-хубавото.

След тези думи ги остави насаме и Сам насочи вниманието си към Том, който отпиваше от чашата си.

— Пием по време на дежурство, а, господин полицай, какво ще последва?

Шефът на криминалния отдел остави чашата.

— Имам свободен ден. И ние се нуждаем от почивка от време на време.

Сам смени темата.

— Днес разговарях с една твоя приятелка.

Том изглеждаше заинтригуван. Тя допълни:

— Ребека Уебър.

С пламнали страни той отвърна:

— О, да, следователката от Противопожарната служба. Работихме върху няколко случая преди време. Чудесна жена.

— Да, наистина изглежда чудесно. Каза хубави неща за теб.

— Наистина ли?

— Според нея с повече усилие човек би могъл да те убеди да сториш всичко.

Том остана мълчалив, но все още се чувстваше неловко.

— Ако между вас има нещо, би трябвало да зная, не мислиш ли?

Той решително поклати глава.

— Отношенията ми с нея са чисто професионални, както и с много други.

Погледна Сам и повдигна вежди.

— Бих казала, че е доста привлекателна.

— Да, предполагам, че е така.

Той бързо смени темата.

— Липсваше ми днес, не беше същото, когато купувах елхата сам. Твърде много спомени.

Не успя да я заблуди.

— Изненадана съм, че си бил сам.

Том вече не бе толкова нерешителен.

— Важи ли уговорката за събота?

Сам се показа иззад елхата.

— Да, все още важи.

— Добре тогава, ще те взема в осем.

— Ще чакам с нетърпение.

Изгаряше от желание да му каже какво е открила, но се въздържа. Знаеше, че няма да й се удадат много възможности да го убеди, че е права за случая, и искаше да се въоръжи с колкото е възможно повече доказателства преди решителната атака.

Уин влезе в стаята с нова бутилка вино и напълни чашите. Вдигна своята и погледна към двамата.

— За нас, весела Коледа.

Том и Сам бързо се спогледаха и едновременно вдигнаха чашите си в отговор.

— Весела Коледа.

 

 

Лабораторията не бе затрупана с работа и случаите, с които се занимаваше в момента, не бяха от особен интерес, така че Марша реши да си вземе почивка до края на седмицата. Изчака да мине уличното задръстване, преди да потегли към Хърдън Хил, за да огледа мястото на катастрофата. Автомобилът й — стар и не особено добре поддържан „Форд Ескорт“ комби, с усилие достигна до върха на хълма, след което изпъхтя като изтощен бегач. Тя бързо позна мястото на произшествието по овъглената кора на дървото и скромния цветен мемориал. Спря на малък паркинг с чакълена настилка, ограден с дървен парапет, и заобиколи колата. Въпреки че за миг слънцето се показа, вятърът все още бе леден и пронизващ и проникваше през няколкото ката дрехи, с които се бе навлякла. Надяваше се студът да не повлияе много на форда й. Нямаше желание да върви пеша обратно по дългия и стръмен път, а тъй като едва ли би се намерил друг безумец, който да се изкачи на хълма в такова време, шансовете някой шофьор да я вземе на автостоп бяха нищожни. Все пак винаги би могла да се спусне по инерция до главния път. Тази мисъл я ободри. Отвори багажника, смени елегантните си градски обувки с чифт обикновени високи гумени ботуши, извади чантата за събиране на веществени доказателства и специалната дълга пръчка с шип на върха, която бе „взела назаем“ от служител в отдела за специални операции, и се отправи към мястото на катастрофата.

Мемориалът бе трогателен. Имаше цветя от семейството на момчето, от негови приятели и няколко анонимни букетчета от диви и купени цветя. Повечето от тях бяха увехнали, дори тези от родителите. Навярно намираха за трудно и дори за опасно изкачването на хълма в такова време и бяха идвали само веднъж. Изключение правеше малко букетче от африкански теменужки, явно оставени наскоро, защото бяха съвсем свежи.

Марша приклекна и се полюбува на ярките им цветове.

Изпита странното чувство, че нещо или някой се движи в храстите зад нея. Бързо се обърна, но не забеляза нищо. Сви рамене. Предположи, че е животно. Извади от чантата малък, но висококачествен фотоапарат и започна да снима мястото на катастрофата и района около него. Направи кадри на пътя, на дървото и на всичко друго, което привлече вниманието й и за което предполагаше, че би представлявало интерес по-късно. Накрая смени филма и направи панорамна снимка от върха на хълма, мина покрай мястото, където се бе блъснала колата, и проследи пътя, който се губеше надолу между дърветата. Това й даде възможност да добие цялостна представа за района на местопроизшествието. Би могла внимателно да разгледа следите от спирачките, но такива нямаше. Не бе изненадана, че не откри нищо. Дори ако в началото бе имало някакви следи, лошото време напоследък бе заличило почти всичко. Приклекна, за да разгледа по-добре, но отново не забеляза нищо, което да покаже, че колата на младежа се е подхлъзнала и той е натиснал спирачка, преди да се отклони от пътя и да се разбие в дървото.

Отново огледа пътя. Беше стръмен, с остър десен завой. Шофьорът би трябвало да го види дори през нощта. „Все пак бил е пиян — помисли си тя. — Може би точно така е станало: не го е забелязал до последния момент и се е блъснал.“ Върна се до страничната линия на шосето и започна да рови с пръчката в нападалата шума с надеждата да открие отломки, които може би са били пропуснати при предишните претърсвания. Въпреки че попадна на парченца от строшеното предно стъкло, които внимателно сложи в прозрачен найлонов плик за веществени доказателства, не бе останало почти нищо друго. Когато се приближи до дървото, усети странна миризма на химикали. Стори й се позната, но не можа да я определи. Приближи носа си до обгарялата и опушена кора и пое дълбоко дъх. Сега усети миризмата по-силно, но колкото и да се опитваше, не можа да открие източника. Извади скалпел и найлоново пликче и взе проба от кората. После, за да бъде по-сигурна, изряза голямо парче и също го сложи в чантата. Марша бе леко разочарована, че откри толкова малко, и се ядоса на себе си, че не можа да разбере откъде идва миризмата. Докато закопчаваше чантата си, нещо привлече вниманието й. Не бе нищо особено, само леко проблясване на светлина, което долови с крайчеца на окото си миг преди да изчезне. Спря и бавно разгледа кората на дървото. След миг слънцето отново огря предмета и тя най-сетне успя да види къде се намира. Нещо се бе забило високо в дънера, близо до най-ниските клони. Потърси с поглед наоколо има ли нещо, на което да се покатери, но не откри.

— Искаш ли помощ, малката?

Дълбокият призрачен глас на Джак Фолкънър накара Марша да подскочи. Бързо се обърна и насочи пръчката като копие, за да се защити. Човекът, едър на ръст, с омърляни дрехи, втренчено я наблюдаваше. Не знаеше какво да прави; бе сама в това затънтено кътче с един огромен, страховит мъж, който всеки момент би могъл да се нахвърли върху нея. Не бе сторил нищо на Сам, но това не означаваше, че не е опасен. Марша забеляза, че стиска в ръка букет диви цветя, което я успокои. Не мислеше, че един насилник, колкото и странен да е, би донесъл цветя на жертвата си, преди да й причини зло. Погледна го и се опита да изглежда спокойна.

— За мен ли са?

Явно незабелязан комичната й реакция, той поклати глава и кимна към дървото.

— Не, за младежа. Аз се грижа за това, докато времето се оправи и родителите му дойдат да сменят цветята.

Мина покрай нея и спокойно постави букета на земята. Сам не бе преувеличила. Наистина бе висок, грозен и вонеше. Марша бе изненадана, че не долови миризмата му, преди да го забележи.

— Имаш ли нещо общо с онази докторка, която беше тук преди?

— Доктор Райън?

— Да, мисля, че така се казваше. Интересуваше се от катастрофата.

— Да, помагам й. Тя ми каза, че сте видели произшествието.

Той се изправи и застана с лице към нея.

— Наистина я видях. Не мисля обаче, че беше злополука. Казах й това.

— Какво мислите, че се е случило тогава?

Сви рамене.

— Не съм сигурен, но не беше катастрофа.

— Уведомихте ли полицията?

Поклати глава.

— Както казах и на приятелката ти, те не ме притесняват, и аз тях също. Предпочитам да е така.

Марша ставаше все по-любопитна.

— Е, какво ви кара да мислите, че не е било катастрофа?

— Той не се движеше, приличаше на заек, хипнотизиран от светлината на фарове. Живите същества винаги се движат: дървета, трева, хора. Дори когато човек е заспал, все пак се движи, а той бе застинал. Очите му бяха отворени, но не виждаше нищо, сигурен съм в това.

— Може би е бил пиян или нещо подобно?

— Не. Виждал съм много мъртви животни, а той не изглеждаше по-добре от тях.

Въпреки че му вярваше, Марша се запита какво още биха могли да изкопчат от него Том Адамс и следователят, който се занимаваше със смъртните случаи. Не много, ако питаха нея. Въпреки предубежденията си, тя реши да направи опит да го придума.

— Вижте, разбирам, че не се погаждате много с полицията, но наистина мисля…

— Нямаш шанс, госпожичке. Не искам да имам нищо общо с тях. — Той смени темата. — Какво търсеше, докато те наблюдавах?

Марша се запита от колко ли време е тук.

— Има нещо забито в дървото и исках да го измъкна. Може би е важно, но не мога да го достигна. — Тя посочи към предмета.

— Виждам го, искаш ли да те повдигна?

Фолкънър се наведе, подложи дланите си като стъпало и Марша се качи върху тях. След това се изправи и се провря между долните клони на дървото. Протегна ръце и най-сетне успя да достигне това, което бе привлякло вниманието й, и да го измъкне, преди мъжът внимателно да я спусне долу. Щом стъпи на земята, внимателно прокара пръсти по предмета, опитвайки се да разбере какво е. Беше някакъв вид метал, доста нащърбен, най-вероятно отломка от колата. Фолкънър погледна през рамото й.

— Какво смяташ, че е?

— Парче от метрото, предполагам, че е полетяло към дървото при експлозията. Ще го взема за изследване и скоро ще узнаем.

Изведнъж нещо изшумоля в храстите отвъд шосето и накара Джак рязко да се изправи и здраво да сграбчи ловджийската си пушка. Лицето му доби тревожен израз, а очите му се напрегнаха да прозрат през гъстия шубрак между дърветата. Марша предположи, че се страхува от нещо.

— Добре ли сте?

Хвърли поглед към нея, но не отговори. Отдалечи се, въртейки глава ту на една, ту на друга страна, сякаш търсеше някого или нещо. Тя проследи погледа му, но не забеляза нищо. Изведнъж той се обърна и хукна между дърветата, чупейки клонки от шубраците, тичаше като човек, изпаднал в паника.

— Спрете, почакайте. Не съм свършила, къде мога да ви намеря, къде… — извика Марша след него.

Преди да довърши думите си, той се изгуби от погледа й. Надникна сред храстите и дърветата, за да открие какво го е изплашило, но там нямаше нищо. Всичко бе така спокойно и естествено, както при пристигането й. Накрая приклекна, отвори чантата за веществени доказателства, сложи вътре кората и сивото опушено парче метал, бързо я закопча и се върна до колата си.

 

 

Сам бе решила да приеме съвета на Фред и да посети мадам Уонг в Лондон въпреки скептицизма си. Макар че намираше алтернативното лечение за интересно, все пак то трябваше да докаже предимствата си пред традиционната медицина. Доктор Райън не вярваше в чудотворната сила на лосиони и мехлеми, но бе отчаяна, а отчаяните хора се хващат за сламка.

Щом пристигна в Сохо, намери свободно място за паркиране на Дийн стрийт и остави колата си. Мина покрай клубовете „Блекс“ и „Граучо“, навлезе в „Чайна таун“ и забеляза лечебния център на мадам Уонг. Не бе трудно да го открие и да го разпознае по дългата опашка от хора, която се бе извила пред вратата. Поколеба се, питайки се дали си струва да чака, но реши, че щом вече е тук, би било глупаво да се откаже и застана на края на опашката. След около час от чакащите отпред останаха само двама. Жената, която бе зад нея в редицата, изведнъж заговори.

— Идвали ли сте някога тук?

Сам се обърна с лице към дребна, скромно облечена жена между шейсет и пет и седемдесет години. Поклати глава и с неохота отвърна:

— Не, за първи път съм.

— Много е добра. Мадам Уонг, имам предвид. По правило не се доверявам на чужденци, но тя е свястна. Занимава се само с носове. Ако не се оплаквате от това, трябва да отидете другаде.

Сам кимна утвърдително.

— Само носът ми не е в ред.

— Е, значи би трябвало да сте спокойна. Знаете ли, не съм чакала на такава опашка от войната насам. Тогава обичах да се редя, запознавах се с хора. Хората намираха време един за друг, а сега вече нямат. Миналия ден заговорих една жена в метрото, а тя ме погледна, като че ли съм крадла. Аз крадла, на моята възраст? Отдавна сте загубили обонянието си, нали?

— Не съвсем…

Възрастната жена отново я прекъсна и не я остави да довърши.

— Моето бе изчезнало от двадесет години. Работех с химикали. Мисля, че това е причината. Ходих при моя доктор, но нямаше полза, така че дойдох тук. Тя ме излекува.

— Възвърнахте обонянието си?

— Около три четвърти, все пак е по-добре, отколкото нищо. Тя смяташе, че увреждането е твърде голямо за пълно възстановяване. Всички тези химикали, нали разбирате. В онези дни дори нямаше застраховки.

Сам най-сетне стигна до входа и насочи вниманието си към китайката, застанала на вратата.

— Двадесет и пет лири, ако обичате.

Думите й бяха кратки и ясни. Таксата бе двадесет и пет лири. Не се приемаха чекове и разбира се, кредитни карти. Сам плати и жената пусна парите в едно от чекмеджетата на бюрото.

— Име?

— Саманта Райън.

Тя го вписа в голям регистър, който заемаше почти половината бюро.

— Откъде сте?

— Кеймбридж.

След като приключи със записването, подаде на Сам нещо подобно на стар билет за томбола, на който старателно бяха записани името и номерът й. След това я поведе навътре.

Антрето бе мрачно и изпълнено с остра непозната миризма. След няколко минути се появи друга китайка и посочи една от вратите. Контрастът бе очевиден. Стаята бе просторна и светла, с големи прозорци и варосани стени. Около тях бяха разположени множество полици, отрупани с дузини разноцветни бурканчета с различна големина. В средата имаше два плетени стола, а подът бе застлан с пъстра черга. Мадам Уонг седеше в отдалечения край на стаята зад масивно дъбово бюро, покрито с множество документи, книги и бурканчета, което напомни на Сам за нейната работна маса. Но това, което наистина й направи впечатление, бе липсата на компютър. Не си спомняше в последно време да е виждала офис или лекарски кабинет без компютър.

Щом посетителката влезе, мадам Уонг стана, приближи се към нея с усмихнато лице и й подаде ръка.

— Саманта, много ми е приятно да се запозная с вас. Моля, седнете.

Отведе я до един от плетените столове и седна срещу нея. Излъчваше топлина и сърдечност, която накара Сам да се отпусне и да се почувства по-спокойна. Повдигна внимателно дясната й ръка и старателно я разгледа, а след това направи същото и с лявата.

— Вие сте лечителка, а виждам смърт навсякъде около вас — каза тя и я изгледа озадачено.

— Аз съм патолог.

Китайката бавно кимна. После плъзна ръцете си нагоре по врата и главата й, опипвайки всяка издатина и грапавина по скалпа й, продължи към очите, носа, устата и езика, като непрекъснато кимаше и си водеше бележки. Сам се протегна да види какво си записва, но текстът бе на китайски. Когато свърши, мадам Уонг отново седна на стола си.

— Бих искала да си направите изследвания на урината, кръвта и слюнката. Имате ли възражения?

Сам не виждаше с какво прегледът и изследванията биха подобрили състоянието й, но реши да не разпитва толкова подробно и да изчака резултатите. Поклати глава.

— Не, нямам, но бих предпочела да взема кръвна проба със свои инструменти.

Мадам Уонг не изглеждаше обидена. След като увери пациентката си, че инструментите й са от най-високо качество, доставени от водещи фирми, а иглите и спринцовките са за еднократна употреба, Сам се съгласи пробата да й бъде взета тук.

Лечителката натисна малък метален звънец и китайката, която я бе въвела, се появи отново и я отведе в друго помещение, където се извършваха различни изследвания. Когато бе готова, Сам бе помолена да дойде отново в четири часа за резултатите и бе придружена до страничната врата.

 

 

Марша не се отказваше лесно и твърдо реши да получи доста повече информация от Джак, отколкото той бе склонен да даде. Искаше и обяснение за странното му поведение на Хърдън Хил. Разгърна картата си и загради няколко близки села. Ако бе местен бракониер, сигурно не живееше далеч от мястото, където ловуваше. Веднъж да го спипа в убежището му, и този път нямаше да се отърве така лесно. Във всяко село провери на едни и същи места: в пощата, в местната кръчма, в павилиона за вестници и в полицейския участък, ако имаше такъв. С първите две села нямаше особен успех и започна да се колебае дали е избрала правилна тактика. Накрая пристигна в пощата в Маркет Дейтън, където бе посрещната от приятна и общителна началничка, която веднага разпозна бракониера по описанието й.

— Сигурно търсите Джак Фолкънър. В какво се е забъркал пак? Този човек може да създаде неприятности дори в село, пълно с ангели. — Поклати глава. — Не е лош човек, нали разбирате, но всеки си е имал вземане-даване с него в миналото. — Многозначително намигна на Марша. — Като че ли просто не може да живее без неприятности. — Засмя се и й даде знак да я последва навън. Когато излязоха на улицата, я упъти към другия край на селото. — Ще откриете къщичката му на десетина километра извън селото. На горния край на черния път, от лявата страна. Няма начин да не я намерите.

Марша благодари и се впусна в преследване на „плячката си“.

Забеляза дима веднага щом излезе от селото и отначало не можа да разбере откъде идва, но като че ли бе от другата страна на шосето, по което пътуваше. Докато се отклоняваше по неравния селски път, установи, че се движи право към него. На около километър откри къщата на Джак Фолкънър. Бе обхваната от пламъци и от сламения покрив и прозорците се виеше дим на талази. Марша изскочи от колата, мина през портата и се втурна към постройката, без да знае какво би могла да стори, но бе длъжна да предприеме нещо. Нямаше представа дали Джак Фолкънър е вътре. Извика:

— Мистър Фолкънър, чувате ли ме? Мистър Фолкънър!

Затича се към задната част на къщата, като пазеше лицето си от усилващата се горещина. Цялата къща бе обхваната от пламъци и тя бе сигурна, че ако има някой вътре, със сигурност вече е мъртъв. Отчаян вик от горящия ад я убеди в противното. Наметна якето върху главата си, за да се предпази от горещината, спусна се към задната врата и започна да я рита с все сила и да вика невидимия човек вътре:

— Мистър Фолкънър, насам, насам!

Не бе съвсем сигурна кое последва първо, дали експлозията или усещането, че се носи във въздуха. Запомни единствено че вратата рязко се отвори и навън изригнаха огнени езици и кълба дим. Изтръгната от пантите, вратата я повлече назад и я повали бездиханна в занемарената градина.

 

 

Сам се върна в лечебния център точно в четири и направо бе отведена в стаята за консултации на мадам Уонг. Седна на плетения стол и лечителката заговори направо:

— Нервът, водещ до обонятелната луковица, е увреден, особено в участъка, където са рецепторите, улавящи миризмата. За да се опитаме да отстраним това увреждане, трябва да възвърнем баланса във вашето тяло. А за да го постигнем, се налага да възстановим няколко елемента. Първото нещо, което открихме, е липсата на магнезий и цинк във вашия организъм, което нарушава естествените енергийни потоци.

Сам слушаше съсредоточено, с известна доза скептицизъм, когато мадам Уонг продължи:

— За да възстановим тези потоци, ще трябва да набавите на тялото си някои микроелементи в комбинация с билки и хомеопатични вещества. — Извади четири разноцветни флакончета от чекмеджето на бюрото си. — Трябва да вземате по една от тези таблетки на ден.

Сам ги пое и кимна.

— Първите, в червеното шишенце, съдържат магнезий, а в синьото — цинк. Другите, в двете зелени шишенца, трябва да се вземат два пъти дневно и са комбинации от билки, специално приготвени за вашето тяло и състояние. Ще трябва да мине известно време, преди да има резултат, така че бъдете търпелива.

Сам разгледа последните две флакончета и в съзнанието й се прокрадна неприятната мисъл: „Това, че са китайски, не означава, че не могат да те убият“.

— Колко дълго ще трае това „известно време“?

— Няколко седмици, може би месец.

— Ще стигнат ли таблетките за толкова дълго?

— О, да, сложила съм ви достатъчно.

Патоложката все още бе недоверчива.

— Колко ви дължа допълнително за тях?

Мадам Уонг поклати глава.

— Нищо, всичко е включено в таксата за консултация.

— А ако не помогнат?

— Тогава ще ви помоля да се върнете и ще опитаме отново, без допълнително заплащане, но мисля, че ще се задоволите с това, което имате.

Сам се изправи и й подаде ръка.

— Благодаря, че ми отделихте време, и извинете, ако съм ви създала неприятности.

— Ще ми бъде неприятно единствено ако не вземате лекарствата, които ви дадох. Няма да ви убият, бъдете сигурна.

Пациентката бе смутена. Сякаш мадам Уонг бе прочела мислите й.

— Ще ги вземам, обещавам, нямам друг избор.

— Всички имаме избор, предлагат ни се различни пътища. Трябва да се опитаме да изберем правилния, което невинаги е лесно.

Сам хвърли последен поглед към мадам Уонг, чието лице бе усмихнато и пълно с увереност. Това едновременно я успокои и разтревожи. Може би защото бе надникнала през тленното й тяло и бе достигнала до душата й. Сам бързо се обърна и напусна кабинета, решително затваряйки вратата след себе си.

 

 

Прибра се у дома след няколко часа, изтощена и напрегната. Свали обувките си, качи се направо на горния етаж, отпусна се на леглото и веднага заспа. Не бе сигурна колко време е минало, когато настойчивият звън на телефона я стресна и я събуди. Все още бе тъмно. Докато търсеше пипнешком слушалката, неволно събори нощната лампа на пода. Изрече проклятие. Най-сетне я намери и я придърпа под завивките. Обикновено в почивния си ден оставяше телефонния секретар да приема всички съобщения, но се бе прибрала изтощена до крайност и бе забравила да го включи. Гласът й прозвуча слабо и уморено.

— Ало, доктор Райън е на телефона.

Гласът в слушалката заговори сериозно и отчетливо и тя веднага се досети, че се обаждат от полицията.

— Извинете, че ви безпокоим, но открихме труп в Кеймбридж и се питаме дали не бихте могли да дойдете.

— Тази нощ почивам, доктор Стюърт е дежурен.

— Да, госпожо, но за съжаление той вече се е отзовал на друго повикване. Главен инспектор Адамс ви моли за извинение и казва, че ще получите компенсация.

— Къде се намира тялото?

— Срещу хангара за лодки на колежа „Тринити“. Все още е във водата, доколкото разбрах.

— Полицейският лекар беше ли вече там?

— Да, но си е отишъл.

Сам въздъхна дълбоко.

— Добре. Ще бъда там колкото е възможно по-скоро.

Почти захвърли слушалката и отметна завивките от голото си тяло. Погледна часовника, беше пет и половина сутринта. Последното, което искаше в момента, бе да види труп в замръзнала река. Залитайки се запъти към банята, с надеждата един душ да я ободри.

След около час най-сетне пристигна до хангара. На местопроизшествието не цареше суматоха, както обикновено, а имаше само няколко души. Паркира, грабна чантата си и се отправи към брега, където стоеше Том Адамс. Когато се приближи, той се обърна към нея.

— Извинявай, че те повиках, Сам.

Не обърна внимание на извиненията му и продължи към реката.

— Какво имаме?

— Удавяне, прилича на нещастен случай. Паднал е във водата малко по-нагоре и течението го е довлякло.

— А какво правя аз тук? С това трябваше да се заеме местният патолог.

— Някакъв пияница го забелязал и хората от участъка решили да ме повикат, вместо да действат на своя глава.

— И ти реши да ми съобщиш добрата новина?

Том се усмихна.

— Нещо такова.

— Предполагам, че нещастникът е бил дрогиран и е решил да провери дебелината на леда, за да се изфука. Всяка година се случва. Безразсъдните студенти мислят, че морето им е до колене, а в действителност не е така.

— А какво казва пияницата, който го е открил?

— Не може да се разчита на него като свидетел.

Вдигна яката на палтото си и се сгуши в нея.

— Къде е трупът?

Том се наведе и посочи на няколко метра надолу по течението от мястото, където бяха застанали. Сам се приближи и видя тяло на млад мъж под повърхността на замръзналата вода. Наоколо ледът бе пропукан и се бе образувал малък отвор. Сам се наведе и го огледа.

— Доколкото разбрах, паднал е малко по-нагоре по реката.

Том кимна.

— Да, така е.

— Тогава каква е тази дупка тук?

— Един полицай се опитал да го измъкне и почти успял, но за жалост изпуснал палката си в реката.

Сам започна да разчиства парчетата натрошен лед над тялото, за да разгледа по-добре жертвата.

— Какво мога да направя, докато все още е във водата?

Адамс се наведе към нея.

— Не искахме да го местим, преди да пристигнеш.

— Нямам намерение да влизам в реката при него.

Докато разчистваше леда, имаше странното усещане, че удавникът й напомня за някого. Лицето не се виждаше съвсем ясно под леда и бе трудно да се разпознае, но бе сигурна, че го е виждала някъде. Продължи да отстранява парчетата лед с премръзналите си пръсти, за да различи чертите му. Когато свърши, се надвеси над ледената вода и не вдигна глава, докато най-сетне успя да го разгледа по-добре.

— Мили боже!

Сам се отдръпна към брега, препъна се и падна. Том успя да я хване за ръка и да й помогне да се изправи.

— Какво има, за бога?

Тя скръсти ръце, сякаш за да се защити, и отново погледна към реката.

— Това е Доминик Пар.

Том я изгледа с недоумение.

— Бил е най-добрият приятел на Саймън Викърс.