Найджъл Макриъри
Паяжината (5)

Четвърта глава

Както обикновено, Сам се прибра късно. През последните години й се струпваше все повече работа, защото поемаше допълнителни случаи, като този със Саймън Викърс, които винаги бяха трудни. Въпреки голямото напрежение, необичайната тишина я привличаше, както силната светлина привлича пеперудите вечер. Трескавият й ум изпитваше нужда да бъде насърчаван, а ежедневната рутина на професията й никога не бе достатъчно абстрактна, за да й донесе удовлетворение. Нищо не обсебваше вниманието й така, както странното и необикновеното.

Включи двойното предаване на джипа си и пое нагоре по неасфалтирания път към къщата си. Въпреки че най-сетне снегът бе престанал да вали, въздухът бе студен и земята бе скована от лед. Когато спря пред портата, чу леда да се пропуква под тежките колелета. Слезе от джипа и забеляза, че светлините на алармената система не се включват както би трябвало. Сам въздъхна. Това бе поредното дребно неудобство в живота й. Сега се налагаше да помни, че има още една грижа, но едва ли скоро щеше да намери време за нея.

Заключи джипа и се отправи към къщата. Миг преди да отвори вратата, вдигна поглед към ясното нощно небе. Просторът и чистият въздух на Норфолк бяха двете неща, с които тази област я бе пленила. До уединеното място, където бе къщата й, не достигаха вредни газове и нищо не скриваше звездния свод от погледа й. През лятото често лежеше в градината и се опитваше да разпознае видимите съзвездия, които проблясваха в мрака като пайети по огромна мантия. Понякога забелязваше огнена опашка на комета или метеоритен дъжд, озаряващ атмосферата. Бе прекарала часове в наблюдение на Хейл Боп, докато кометата бавно са придвижваше над нея и се открояваше сред другите небесни тела с дългата си ефирна опашка. Дори си бе купила телескоп, за да я види по-ясно. Гледката бе прекрасна, а мисълта, че е една от милионите хора по света, които наблюдават това явление, я бе накарала да се почувства незначителна.

Сам потърси ключовете си на лунната светлина. Най-сетне ги откри в единия от множеството странични джобове на чантата си, отключи и тръгна към хола.

Уин седеше на дивана и четеше списание на светлината на малък лампион. Вдигна глава, когато сестра й влезе в стаята.

— Доста се забави.

— Извинявай, знаеш как е.

Уин отново се съсредоточи върху списанието, с престорено безразличие.

— Вечерята ти е в печката от часове. Вероятно е малко изгоряла.

Сам преметна палтото си върху един стол и остави куфарчето си на пода.

— Извинявай, Уин. Имах напрегнат ден. По-късно ще хапна сандвич.

— Не мога да си обясня как успяваш да поддържаш тази стройна фигура.

Сестра й се отпусна на фотьойла срещу нея.

— С неуморна работа и градинарство.

Уин вдигна поглед.

— Днес намина един твой приятел.

Сам бе заинтригувана.

— Том?

Уин й се усмихна многозначително.

— Все още си падаш по онзи полицай, а?

Сам изведнъж се почувства неловко.

— Не, просто ми хрумна, че е бил той, щом се е обаждал… — Усети, че се изчервява, и извърна глава.

— Все едно, не беше възлюбеният ти полицай, а Ерик.

— Ерик Чембърс?

Уин кимна.

— Да, приятен човек. Дойде да види някакви издънки, които ти е дал през лятото. Интересуваше се как се развиват.

— В оранжерията са, мисля, че са добре. Изненадана съм, че не почака до пролетта. Дълго ли стоя тук?

— Влезе за малко. Сърце не ми даде да го отпратя, след като е бил толкова път, за да се види с теб.

Сам поклати глава.

— Вървял е пеша до тук! Някой ден ще го намерят премръзнал до смърт в полето. Мисля, че надценява възможностите на тялото си.

— Ти също не си даваш почивка. Изглеждаше доста разтревожен за случая, по който работиш.

— Саймън Викърс?

— Зададе доста въпроси за него.

— Бил е негов ученик.

— Да, така каза. Ходел е на сбирките в клуба.

— Който посещава Рики?

Уин кимна.

— Странно. Досега не е споменал нищо.

— Такива са младите, не ги е грижа за никого, освен за самите тях.

— Не бъди толкова сурова, Уин. Не мислиш ли, че би трябвало да каже нещо?

— Както и да е — продължи сестра й. — Трябва да те попитам нещо. Би ли имала нещо против, ако ние с Рики прекараме коледните празници при леля Мод в Харъгейт? Покани ни… навярно защото се чувства самотна.

Леля Мод бе сестра на майка им и живееше сама от преди пет години, когато бе починал съпругът й. Здравето й бе крехко и не можеше да пътува, така че ако желаеха да се видят с нея, трябваше да предприемат екскурзия на север. Въпреки че мисълта да прекара Коледа сама не й допадаше, Сам не дръзна да възрази.

— Нямам, разбира се. Сигурна съм, че Мод ще се зарадва. Кога заминавате?

— На Бъдни вечер. Ще се върнем на първи януари. — Уин долови тъга в очите на сестра си. — Защо не дойдеш с нас? Ще прекараме там само няколко дни.

Сам поклати глава.

— Твърде заета съм.

— Както обикновено.

Сестра й закърши ръце:

— Да. Но вие вървете, не се безпокойте за мен.

Силно почукване на входа прекъсна разговора им. Уин излезе в коридора и предпазливо отвори вратата.

— Здравей, Уин. Отдавна не сме се виждали.

Видя усмихнатото лице на Адамс.

— Е, като говорим за вълка…

Том се наведе и я целуна по бузата.

— Чудех се защо ушите ми горят. Тук ли е Сам?

Уин го погледна, преструвайки се на обидена.

— А аз си помислих, че си дошъл да видиш мен. В кухнята е.

Покани го да влезе. Докато вървяха по коридора, Сам извика:

— Кой е, Уин? О, здравей, Том. Каква приятна неочаквана изненада.

Той се приближи и я целуна.

— Е, радвам се, че е приятна за теб, Сам.

Уин напълни чайника и го сложи на горещия котлон. Том се приближи към фазана, окачен на кука в ъгъла, и леко го разклати.

— Откъде се сдоби с това, Сам? Не знаех, че ловният сезон е започнал. Дано не си се захванала с бракониерство.

Двете сестри отчаяно се спогледаха.

— Намерих го мъртъв до шосето. Стори ми се жалко да го оставя да изгние и го донесох у дома. Няма нищо нередно, нали?

Адамс кимна.

— Кога ще му направиш медицинска експертиза?

Сам се усмихна невинно и седна на масата. Гостът я последва.

— Е, какво толкова спешно те води насам в тази мразовита декемврийска вечер?

— Необходим ли е специален повод?

— Не, но от два дни насам си се опитвал да се свържеш с мен и не е нужно човек да е Шерлок Холмс, за да предположи, че има нещо по-сериозно от размяна на коледни картички.

Том се усмихна насила.

— Отначало имах намерение да те поканя на вечеря…

— А сега?

— Не съм се отказал от това, но бих искал и да попитам докога смяташ да насилваш нещата за Викърс.

— Разбирам. Ще ги „насилвам“, докато не те убедя, че Саймън Викърс е убит, а не е загинал при катастрофата.

— Не ти ли хрумва, че е възможно понякога да грешиш?

Сам се усмихна.

— Понякога, но не и в този случай.

Адамс поклати глава. Знаеше, че няма смисъл да я убеждава да се откаже.

— Изпрати ми копие от доклада си, за да го прегледам, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, но не затаявай дъх в очакване.

Сам бе доволна, че той не отхвърля категорично теорията й.

— Ще бъде готов едва след ден-два. Повечето от компютрите ни не работят както трябва. В момента инсталират нова програма.

Том се усмихна.

— При нас също. Изглежда, е някаква мода. Какво ще кажеш за събота вечерта?

— Не мисля, че ще завърша доклада си до тогава, а и…

Той я погледна с укор.

— За вечеря.

— О, извинявай. Да, с удоволствие. Благодаря.

— Ще те взема около осем часа.

Сам кимна.

— Чудесно.

Адамс стана и тя вдигна поглед.

— Все още не съм казала на Тревър, в момента е в Лондон. Бих искала да му обясня лично, ако нямаш нищо против.

— Добре. Късмет, мисля, че ще ти бъде нужен.

Тя потръпна. Знаеше, че е прав.

* * *

Сам реши да се срещне с Тревър час по-скоро, за да обсъдят откритието й. Вечерта бе опитала да се свърже с него, но бе успяла само да остави съобщение на телефонния му секретар. Дори сега, малко преди часа на срещата, не бе сигурна дали е приел поканата й за закуска. Бе предпочела уютния ресторант „Трейвърс“ край река Кем отвъд моста Мегдълийн пред тягостната атмосфера в болницата. Докато вървеше към колежа „Тринити“, кимна на пазача, който охраняваше входа на Ню Корт, и паркира на последното свободно място до стар и очукан черен мерцедес. Премина през малък двор и облицована с дърво аркада, отвъд която бе великолепният парк. Никога по-рано не го бе виждала покрит със сняг. Гледката бе неповторима и придаваше свежест дори на древните стени на колежа. Студентите бяха във ваканция и единствените следи сред снежната белота бяха стъпките на няколко преподаватели, възползвали се от правото си да прекосят градините за по-пряко. Това бе забранено на учещите и на други по-нисшестоящи, които трябваше да се придвижват само по пътеките. Сам заобиколи парка, за да стигне до улица „Тринити“, сви към Мегдълийн Бридж и стигна до ресторанта премръзнала и гладна.

Въпреки че бе закъсняла, Тревър не бе пристигнал. Свали мокрото си палто, избра маса в далечния край с изглед към реката. Миг след като седна, до нея застана млада симпатична сервитьорка с бележник в ръка. Засега Сам пожела само кафе. Когато момичето се отдалечи, тя се загледа навън, към колежа и моста до него. В посока към нея плаваше параходче с трима навлечени японски туристи, решили на всяка цена да разгледат Кеймбридж, въпреки суровите зимни условия. Докато плавателният съд минаваше покрай прозореца, до който седеше, Сам замислено проследи пътя му по реката. Макар и многократно да си бе преповтаряла наум думите, с които ще обясни положението на Тревър, все още се чувстваше неуверена. Колебаеше се дали да започне прямо, или уклончиво, надявайки се той да разбере намеците й. Преди да вземе окончателно решение, познат глас я изтръгна от мислите й.

— Извинявай за закъснението, Сам. При всяка промяна на времето придвижването става трудно. Би трябвало вече да сме свикнали с това.

Тя му се усмихна със съчувствие.

— Не се безпокой, и аз пристигнах едва преди малко. Не бях сигурна дали си чул съобщението ми.

— Защо?

— О, не зная. Хрумна ми, че може би си у Емили. Това е нещо обичайно за млади влюбени.

Опитът й да създаде шеговито настроение се оказа напразен.

— Да говорим по същество, Сам.

— Искаш ли кафе?

Тревър кимна.

— Чисто.

— Струваш ми се кисел.

Отговорът му бе фалшива усмивка. Забелязала пристигането му, сервитьорката се върна. Тревър хвърли бегъл поглед на менюто и го остави.

— Само кафе, ако обичате.

Отново се обърна към Сам.

— Поръчах, благодаря.

Сервитьорката се оттегли и той се върна на темата.

— Значи смяташ, че Саймън Викърс е убит?

Тя остана безмълвна за миг, изненадана и смутена от изявлението му. Поне бе избавена от дилемата как да му го съобщи.

— Да. Кой ти каза?

— Има ли значение?

Хладнокръвието започна да я напуска и тя почувства как косите на тила й настръхват заради отношението му.

— Всъщност, да.

— Е, щом искаш да знаеш, снощи ми се обадиха от полицията и ми описаха какво си открила.

Саркастичната нотка в гласа му стана по-осезаема.

— Какво точно ти казаха?

— Навярно се досещаш. Че си правила втора експертиза, в резултат на която си стигнала до заключението, че Викърс е убит, доколкото разбрах, удушен. Следователно моите изводи са погрешни. Така ли е?

— Не съм казала това.

— Нима?

— Уверявам те.

— Тогава какво им каза, Сам? Обясни ми.

Ако с Тревър не ги свързваше дългогодишно приятелство, би си тръгнала. Но се почувства длъжна да се държи спокойно.

— Подезичната му кост е счупена.

Бе се надявала това да повлияе на настроението му, но не се получи.

— Както и повечето други кости, доколкото си спомням. При катастрофа се получават фрактури, в това няма нищо чудно. Мислех, че ти е пределно ясно, Сам.

Тя поклати глава.

— Не и тази кост. Поне досега не съм попадала на подезична кост, счупена при подобни обстоятелства. Предполагам, че и ти.

Колегата й сви рамене.

— Може би, но това не означава, че е невъзможно.

— Единствените случаи, при които съм наблюдавала този вид фрактура, са жертви на удушване, което означава, че е доста вероятно Саймън да не е загинал при злополуката, а да е бил убит. Определено си струва да се извърши по-подробно изследване, ако не друго.

Тревър не изглеждаше впечатлен.

— Съжалявам, Сам, но не мога да приема това.

— Забеляза ли фрактурата при първата експертиза?

— Не си спомням. Беше преди време. Оттогава съм извършил доста други аутопсии.

— В доклада ти не се споменава.

— Навярно съм я сметнал за нещо толкова незначително, че не съм си направил труда да я впиша.

Сам едва запазваше самообладание.

— О, стига, Тревър. Ако беше забелязал, че подезичната кост е счупена, не би отминал този факт.

Лицето му изведнъж помръкна. Откакто го познаваше, тя не помнеше да го е виждала така ядосан.

— Нима намекваш, че съм некомпетентен?

Нескритият му гняв я смути и дори я изплаши, но тя продължи да упорства.

— Не, Тревър, не поставям под съмнение твоята компетентност. Просто отбелязвам, че може би този път си пропуснал една подробност. Случва се на всеки.

— Дори на теб?

— Да.

Колегата й внезапно се изправи, почервенял от ярост.

— Не съм пропуснал нищо и ако мислиш, че ще бъда поредната жертва върху олтара на твоето себелюбие, жестоко се лъжеш!

За миг Сам бе изумена.

— Тревър, така няма да стигнем до никъде, нека поговорим и се опитаме да изградим общо становище.

Той извади от джоба си банкнота от пет лири и сърдито я хвърли на масата.

— Задръж рестото.

Гласът му затрепери от гняв. Обърна се и с тежки стъпки се отправи към изхода. Сам бе полагала отчаяно усилие да запази спокойствие и сега се отпусна изтощена на стола си. Избегна погледите на другите клиенти, които внезапно бяха извърнали глави към нейната маса.

 

 

Срещата с Тревър съвсем не бе преминала според плана й. Вместо да го привлече на своя страна, го бе накарала напълно да се отчужди от нея. В интерес на истината, Сам се съмняваше, че ако бе подходила по друг начин, резултатът би бил различен. Все още бе сърдита на Том Адамс, че се е свързал с колегата й и го е предупредил за тази среща особено след като го бе помолила да не му се обажда. Навярно Тревър бе умувал цяла нощ. След като си бе тръгнал от ресторанта, тя бе побързала да плати сметката и бе оставила петте му лири като щедър бакшиш. Поне сервитьорката бе останала предоволна от развръзката.

Сам се върна по обратния път до Ню Корт и от там пое към Импингтън и дома на семейство Викърс. Беше се поколебала дали да не ги уведоми по телефона за резултата от експертизата, но реши, че заслужават поне да им го съобщи лично. Надяваше се, че Том Адамс и подчинените му не са я изпреварили. Спря пред портата им, скочи от рейндж ровъра и щом стигна до входната врата на къщата, енергично почука на PVC дограмата. За миг никой не отвори и тя съжали, че не бе позвънила по телефона да провери дали са си у дома. Тъкмо когато се канеше да си тръгне, на прага се показа мистър Викърс.

— Доктор Райън! Съжалявам, чистех сняг в задния двор. — Втренчи поглед в сериозното й лице. — Имате новини за нас?

— Да.

Мъжът не помръдна и не откъсна очи от нея, сякаш търсеше знак или очакваше да му съобщи резултата на прага. Но Сам нямаше намерение да го изрича на всеослушание.

— Мога ли да вляза?

Молбата й го стресна и той й стори път.

— Разбира се, извинявайте. Изгарям от нетърпение да чуя какво сте открили.

Тя влезе във всекидневната, където предполагаше, че ще завари мисис Викърс. В стаята нямаше никого.

— Съпругата ви не е ли у дома?

— Не, отскочи до магазина. Ще се прибере след малко. Заповядайте, седнете.

Сам се настани на едно кресло срещу телевизора, върху който бе снимката на привлекателния младеж. Лицето му сякаш я умоляваше да говори. Долови напрежението на баща му.

— Това, което дойдох да ви кажа, ще бъде тежък удар за вас и съпругата ви. Да почакаме ли, докато си дойде, за да го чуете заедно?

Мистър Викърс поклати глава.

— Не, предпочитам да го споделите сега. На Една трябва да й бъде съобщено по деликатен начин. Нали разбирате?

Сам кимна и най-сетне промълви:

— Мисля, че Саймън е убит.

Мистър Викърс остана вцепенен за миг, опитвайки се да проумее смисъла на разтърсващите й думи. Хвърли поглед към снимката на сина си.

— Казах ти, че справедливостта ще възтържествува, Саймън. Няма отново да те разочароваме.

Явно бе изпълнен с противоречиви чувства. Беше се надявал да чуе именно това, но сега, когато подозренията му се потвърдиха, изчезна и последната надежда всичко да се окаже просто лош сън, от който след миг ще се събуди. Обърна се към Сам с насълзени очи.

— Извинете, новината е шокираща, навярно разбирате. Изживяваме истински кошмар. Имате ли деца, доктор Райън?

Тя поклати глава.

— Не.

— Когато се родят, сякаш сключвате договор: те ви носят радост, а вие обещавате да се грижите за тях и да им осигурите най-добрата възможност за щастлив живот. Аз не изпълних своя дълг, не успях да го опазя. Единственото, което мога да сторя сега, е да потърся изкупление на вината си, но не съм сигурен дали ще го получа.

— Нямате никаква вина. Той не е бил дете, а млад мъж. Настъпва момент, в който младите трябва да бъдат оставени да намерят собственото си Аз. Не бихте могли да сторите нищо, за да го спасите. Единственият отговорен за смъртта му е онзи, който го е убил.

Сам не бе сигурна, че думите й достигат до съзнанието му, но се надяваше да помогнат. Навярно се чувстваше неловко заради сълзите си. Мистър Викърс бе от поколение, възпитавано, че всеки емоционален изблик е проява на слабост. Баща й, който, ако бе жив, би бил малко по-възрастен от него, имаше същите разбирания и макар и Сам да знаеше, че я обича, рядко й го казваше. Това бе едно от нещата, които терзаеха майка й дори на смъртното й легло.

Имаше неща, които човек трябваше да изрича на глас не непременно заради самия себе си, а за доброто на другите. Сам бе наследила сдържаността на баща си и бе убедена, че не успява да поддържа трайна връзка именно защото не дава външен израз на чувствата си. Някога бе правила опити да се промени, но накрая се бе примирила с неизбежното и бе приела, че е част от същността й, както желанието й да се занимава с патология.

— Как е умрял?

Това бе най-тежката част.

— Бил е удушен.

— Значи е станало бързо. Искам да кажа, поне не се е мъчил, нали?

— Да, смъртта е настъпила бързо и не е страдал много — излъга Сам.

Истината бе, че няма представа колко е страдал Саймън. Това зависеше от психиката на убиеца. Може би е станало бързо, а може би не. Странно и тъжно бе, че единствената утеха на мистър Викърс сега бе надеждата, че смъртта на сина му не е била мъчителна.

— Какво ви накара да стигнете до това заключение? Казаха, че е напълно обезобразен. Затова не ни позволиха да го видим.

— Подезичната кост е счупена.

— Не е ли възможно да се е счупила при катастрофата?

Сам поклати глава.

— Не. Със сигурност е бил удушен.

Мистър Викърс отново погледна снимката на покойния си син.

— Е, какво следва сега? Предполагам, че полицията ще се заеме със случая.

Това бе неудобен въпрос и тя знаеше, че трябва да подходи тактично.

— Все още не са убедени, че съм права.

Мистър Викърс изглеждаше изненадан.

— Какво означава „не са убедени“? Казали сте им какво сте открили, нали? Нима могат да го оспорят, щом вие сте експертът?

Сам сви рамене.

— За жалост могат. Необходими са повече доказателства, за да започнат сериозно и скъпо разследване на убийство.

— Това е нелепо. Вратът му е счупен, вие сте сигурна, че е бил удушен. Какво повече искат, за бога? Щом не приемат становището ви, какъв смисъл има да се извършват медицински експертизи?

Прав бе, какъв смисъл имаше? Тя се опита да оправдае неоправдаемото.

— Разследванията за убийство поглъщат голяма част от бюджета на полицията. Държат да бъдат сигурни сто и един процента, преди да пристъпят към действие.

— Някакъв безличен полицейски началник смята, че разкриването на истината за сина ми не си струва икономическия риск. Нима животът му е нещо толкова незначително? — Тежко се отпусна на дивана. — Е, поне вече знаем със сигурност, че това, което подозирах, е вярно. — Хвърли поглед към Сам. — Благодаря ви за усилията, които положихте, доктор Райън. Искрено ви благодаря.

Отчаянието му бе почти осезаемо.

— Ще ми изпратите сметката, нали?

— Не е необходимо.

— Не искаме подаяния, доктор Райън. Винаги сме си плащали, не сме длъжници на никого. Бих искал и занапред да бъде така.

— Това не е краят, можем да се борим.

— Срещу полицията? Съмнявам се.

— С ваше позволение, бих искала да събера още сведения за смъртта на сина ви. Може бе те ще ми помогнат да убедя полицейските инспектори да променят отношението си.

— Не мисля, че ще одобрят това. Няма ли да си навлечете неприятности?

— Може би, но няма да ми бъде нито за първи, нито за последен път.

— Е, щом сте убедена, имате разрешението ми, разбира се.

Сам чувстваше, че се налага да обясни по-ясно намеренията си.

— Трябва да разберете, мистър Викърс…

— Дерек, казвам се Дерек — прекъсна я той. — Официалностите ми се струват неуместни.

Тя кимна.

— Дерек, и двамата със съпругата ви трябва да разберете, че не мога да гарантирам, че ще намеря още доказателства. Работя сама. Имам малко източници и времето ми е ограничено. Бих могла да обещая единствено че ще сторя всичко, което е по силите ми, но не е сигурно дали ще стигна далеч.

Дерек Викърс се усмихна, макар и да му костваше голямо усилие.

— Само за това ви моля. Вие направихте твърде много за нас, доктор Райън, и сме ви признателни. Бихме ли могли да помогнем с нещо?

Сам бе удивена от увереността, с която мистър Викърс говореше от името на отсъстващата си съпруга. Запита се дали някога би се сближила с някого толкова, че да имат пълно доверие един на друг.

— Всъщност, две неща.

Целият бе в слух.

— Първо, можете ли да опишете всичко, което се случи в нощта на изчезването на Саймън? Не спестявайте никоя подробност, колкото и незначителна да ви се струва.

— Няма проблем. Не бих забравил онази нощ толкова бързо.

Сам леко се усмихна.

— Така и предполагам. Бих искала и списък на всички негови приятели, бивши приятелки, хора, с които се е познавал от скоро и дори такива, за които е споменавал, но никога не сте ги виждали.

— Имаше само един близък приятел.

— Кой беше той?

— Доминик.

— Доминик Пар?

Мистър Викърс кимна, явно изненадан.

— Откъде познавате Доминик?

— Не го познавам. Преподавателят на сина ви е мой приятел, спомена, че с Доминик са били близки. Случайно да имате адреса му?

— Някъде в Милтън. Ще го намеря.

— Не е спешно. Позвънете ми, когато откриете адреса.

— Или Доминик идваше тук, или Саймън ходеше у тях. През повечето време бяха неразделни. Но не съм го виждал след смъртта на Саймън. Би трябвало да намине, не мислите ли?

Сам му се усмихна със съчувствие.

— Бих искала да зная и за екскурзиите, на които е ходил синът ви от две години насам, както и за клубовете и организациите, в които е членувал. Ако наскоро се е случило нещо необичайно, дори и тогава да не ви е направило особено впечатление, споделете го.

Мистър Викърс кимна.

— Няма проблем, но вероятно ще отнеме ден-два.

— Не се безпокойте. Предпочитам да не бързате, за да не пропуснете нещо. Накрая, бихте ли имали нещо против да надникна в стаята на Саймън?

Мистър Викърс не възрази.

— Разбира се, щом смятате, че би било от полза.

Стаята на момчето бе просторна и забележително подредена за тийнейджърска бърлога. По стените висяха множество плакати и снимки, но с изключение на голям постер на „Гънс ’ен Роузис“ и още един на футболен клуб „Кеймбридж Юнайтед“, повечето бяха свързани с прояви на екологични организации. Централно място заемаше компютърът. Бе голям и навярно доста скъп.

— Изглежда мощен.

Мистър Викърс кимна.

— От най-добрите, които се намират на пазара, или поне така твърдеше Саймън. Не разбирам много от тези неща.

— Сам ли си го купи?

— Не, нямаше много пори, само джобните, които му давахме, и колкото припечелваше от работата си в събота. Подарихме му го за рождения ден и беше истински доволен.

Сам се усмихна и докосна клавиатурата.

— Щедър подарък. Беше ли включен в Мрежата?

— О, да. Веднага го свързахме. Прекарваше часове в контакти с хора от къде ли не и в разпечатване на информация.

— Сигурно е струвало доста?

Мистър Викърс сви рамене.

— Имахме отделна телефонна линия и сам плащаше сметката. В интерес на истината, не зная колко му е струвало.

— Споменахте, че не е разполагал с много пари?

— Изглежда, са му стигали, защото никога не е искал допълнително от нас.

— Къде работеше?

— В „Макдоналдс“, онзи в града.

Сам вдигна поглед.

— Странно място за природозащитник.

— Предполагам, че парите са му били нужни.

Тя кимна, но все още не бе напълно убедена.

— Племенникът ми също работи там. Навярно са се познавали.

— Саймън ходеше само в събота и понякога в неделя.

— А Рики е от постоянния персонал.

— Все пак е по-добре от никаква работа.

Сам бе трогната от тактичността му.

— Бих искала да прегледам набързо някои от файловете в компютъра, ако не възразявате, и да направя снимки на стаята.

Мистър Викърс смутено кимна.

— Добре, щом ви се струва уместно.

— Благодаря.

Тревожно я наблюдаваше, докато Сам оглеждаше стаята, за да реши кое си струва да заснеме. Насочи апарата към плакатите, компютъра, етажерката с книги и всичко останало, което привлече вниманието й, дори и да не бе сигурна защо. Най-дълго се спря на голям лист, изрисуван на ръка с различни насекоми и животни от муха до котка. Под някои от тях Саймън бе написал имена. Тя прочете неговото собствено под гигантска муха. Под рисунката на пчела бе името Доминик, вероятно на Доминик Пар, но най-озадачена бе от надписа „Рики“, под огромна мравка. По няколко пъти фотографира в близък план мухата и пчелата и запълни останалите пози с множество снимки на мравката.

След като прибра апарата в чантата си, седна пред компютъра и го включи. На екрана се появи знакът на „Уиндоус“ и информацията, че има три непрочетени съобщения. Бързо раздвижи мишката, но се появи правоъгълник за парола. Сам унило се отпусна на стола. Трябваше да се досети, че момчето е съставило код за достъп до файловете си. Ако системата бе подобна на нейната, щеше да има три възможности да налучка паролата, след което компютърът автоматично щеше да се рестартира. Може би кодът се състоеше от шест-седем символа, което означаваше, че възможните комбинации са хиляди. Не знаеше откъде да започне. Втренчи поглед в екрана, сякаш очакваше да стане чудо и да се сдобие с нужната информация. Най-сетне набра „Муха 123“ и зачака. След няколко мига се изписа съобщението: „Неверен код, опитайте отново“. Нямаше реален шанс да налучка паролата. Обърна се към Викърс.

— Имате ли представа какъв е бил кодът на Саймън?

— Съжалявам, доктор Райън, както ви казах, не разбирам от тези неща.

Сам не се отчая.

— Случайно да знаете дали е имал бележник с кодове?

Мъжът смръщи вежди.

— Не мисля. Повечето неща бяха в главата му, беше умно момче. Имаше добра зрителна памет. Но не е зле да попитаме Доминик. Само той би могъл да знае.

Тя замислено кимна.

— В такъв случай най-добре е да ми дадете адреса още сега.

Дерек Викърс излезе от стаята и я остави сама за няколко мига, в които тя успя да потърси с поглед нещо подобно на бележник. Домакинът се върна бързо.

— Милтън, Колтън Роуд номер петдесет и седем. Записах ви го. Тук е и телефонният му номер. Намерих и това, съвсем бях забравил за него.

Подаде й малък скицник. Листовете бяха изпълнени с рисунки на животни и насекоми. На първата страница имаше зловеща рисунка на муха, уловена в огромна паяжина, която здраво стягаше тялото й. Срещу нея бе изобразен заплашително приближаващ се черен паяк с огромни кървавочервени зъби. Отдолу Саймън бе написал: „Мяташ се и се съпротивляваш, но няма път за бягство и краят ти е неизбежен“. Приличаше на кадър от филм на ужасите и бе в контраст с всички останали рисунки в скицника.

Сам погледна мистър Викърс.

— Мога ли да взема това?

Той се поколеба.

— Ще го пазя. Веднага щом отида на работа, ще направя копие и ще ви върна оригинала.

Дерек Викърс кимна.

— Добре, но го донесете колкото е възможно по-скоро. Съпругата ми не иска никоя от вещите на Саймън да изчезне.

— Разбира се. Мисля, че засега това е всичко. Не забравяйте да ми изпратите списъка на приятелите му и бележките си. Не бързайте и се постарайте да бъдат възможно най-подробни. Би могло да се окаже важно.

— Няма да пропусна нищо.

— Един последен въпрос.

Мистър Викърс наостри слух.

— В колко часа излезе синът ви вечерта, когато загина?

— В полунощ.

— Сигурен ли сте? Струва ми се доста късно.

— Винаги излизаше късно. Беше нощна птица. Обикновено се прибираше преди два часа.

— Откъде знаете?

— Родител съм. — Замълча за миг. — Всъщност… бях. Не можех да заспя, докато не се прибере. Бащински тревоги.

Сам бе обзета от мъчителни чувства, но побърза да се отърси от тях и да продължи:

— Пеша ли тръгна?

— Не, с колелото си, навсякъде ходеше с него.

Тя кимна, най-сетне доволна. Когато стигна до входната врата, влезе мисис Викърс с покупките. Щом я зърна, изражението й стана тревожно.

— Доктор Райън, какво ви води насам, за бога? Новини ли има?

Сам се поколеба как да отговори и погледна мистър Викърс, търсейки помощ.

— Не се безпокой, Една, ще ти обясня. — Нежно обгърна раменете й и заедно тръгнаха към хола. — Ела, скъпа, налей си чаша чай и ще ти кажа всичко.

Докато отключваше рейндж ровъра си, Сам чу писък откъм къщата. Явно не съществуваше тактичен начин да бъде съобщена подобна вест.

 

 

Ерик Чембърс въздъхна дълбоко, докато избутваше снега с метлата към шахтите на пътното платно. Не знаеше дали има смисъл да си прави труда, защото по улицата не минаваше почти никой. Някога бе срамота човек да остави купчина сняг пред портата си. Но в онези години и доста други неща бяха различни. Времената и хората се променяха, при това невинаги към по-добро. Нечий вик от отсрещния тротоар привлече вниманието му.

— Ерик!

Вдигна глава и погледна натам. Бе познал гласа още преди да види кой е. Преподобният Андрюс махна с ръка и пресече улицата, придружен от чудака Едмънд Муър, който бе оператор и тонрежисьор на филма му.

— Радвам се да видя, че прословутият дух на местната общност не е напълно изчезнал. Опасно е да се ходи по тротоар, покрит със сняг.

Ерик хвърли подозрителен поглед към камерата на Едмънд Муър.

— Нали няма да снимате как рина сняг? Има далеч по-интересни неща за филма ви.

Андрюс погледна помощника си.

— Не смяташ ли, че вече заснехме предостатъчно кадри на снега в селото, Едмънд?

Той кимна вяло.

— Да, отче.

— А как някой почиства тротоарите?

— Да, хора с метли, деца, замерящи се със снежни топки, пързалки.

— Добре, добре. В такъв случай не, Ерик. Ще трябва да почакаш шанса си да станеш кинозвезда. Но би могъл да приготвиш на двама уморени пътници по едно топло питие.

Възрастният мъж не бе свършил с почистването, но тонът на викария издаде решителност и му подсказа, че няма смисъл да упорства.

— Бихме могли да поговорим за концерта на епископа.

Ерик го изгледа озадачено.

— Какъв концерт?

Преподобният Андрюс сложи ръка на рамото му.

— Не ти ли казах за това? Е, явно има за какво да си побъбрим.

Хвърли поглед към Едмънд Муър.

— Снимали ли сме хора, пиещи чай?

Муър го погледна с укор. Андрюс явно си взе бележка.

— Най-добре е да се откажем от това. — Отново съсредоточи вниманието си върху Чембърс. — Слушай, Ерик, ако имаш още работа, бих могъл аз да се заема с чая, докато свършиш. Нали все още държиш ключа на същото място?

Ерик спря и се облегна на дръжката на метлата.

— Е, явно няма да ме оставите на мира, докато не си изпросите почерпка. Да слагаме чайника.

Повика двете си кучета, които игриво тичаха нагоре-надолу по улицата, ровеха в снега и се прескачаха като кутрета.

— Монти, Ромел, тук, време е за чай.

Заедно се втурнаха към портата с радостен лай, следвани от преподобния Андрюс, стопанина им и Едмънд Муър.

Щом влязоха, Ерик покани гостите си във всекидневната, а той се отправи към кухнята да сложи чайника. Бе човек на навика и не обичаше изненадите или каквото и да е друго, което би го принудило да наруши ежедневната си рутина. Но понякога възникваха непредвидени обстоятелства. Когато водата кипна, изведнъж в кухнята нахлу студен вятър. Явно някой от двамата му гости, бог знае защо, бе отворил прозореца и топлината бе избягала от стаята. Наля чая, сложи чашите на поднос и запристъпва към всекидневната. За негова изненада, не бе отворен прозорецът, а остъклените врати на терасата в далечния край. Стрелна Муър с поглед.

— Кой ги отвори, по дяволите?

Видеооператорът съсредоточено разглеждаше изящна порцеланова фигурка, която заемаше централно място върху един от шкафовете в стаята. Дори не извърна глава към него.

— Преподобният. Видя някакво растение, от което би искал да му дадете издънки.

Ерик остави подноса и се втурна към вратите. Свещеникът бе приклекнал до рододендроновия храст и разчистваше снега под него. Домакинът закрачи натам с разтуптяно сърце и пламнали от гняв страни. Не биваше да издава безпокойството си, но му костваше голямо усилие да се владее.

— Мога ли да ви попитам какво правите, по дяволите?

Андрюс се изправи и втренчи поглед в почтения мирянин, изненадан от агресивния му тон. Живееше в селото отскоро и не бе сигурен какво е мнението на Чембърс за него, но досега не го бе виждал да избухва.

— Извинявай, Ерик, нямах намерение да нахалствам, просто гледам.

Възрастният мъж осъзна, че го обзема паника, и се постара да я прикрие.

— Простете, отче, това е любимото ми растение и се страхувам да не го загубя.

Андрюс се усмихна.

— Няма причина да се безпокоиш, Ерик, внимателен съм. Явно си роден за градинар. Истинско чудо е, че този храст е оцелял върху толкова неплодородна почва. Как го постигна?

Домакинът енергично поклати глава, вместо да отвърне на комплимента. Чувстваше се неловко.

— Нямам представа, би трябвало да попиташ майка ми, тя го посади преди години. Просто го поддържам, това е. През пролетта наистина е красива гледка.

Преподобният изглеждаше впечатлен.

— Явно си наследил уменията си от нея. Аз от години се опитвам да захвана такова растение, но не се получава. — Ерик се усмихна насила и викарият продължи: — Имаш ли нещо против да взема проби от почвата? Може би това ще ми помогне да стигна до отговорите, които търся.

— Моментът не е подходящ, отче. Ще ви донеса, когато снегът се стопи.

— Е, ако обещаеш, засега ще се откажа, но ти завиждам.

Ерик Чембърс смени темата.

— Чаят ви ще изстине, отче. Освен това искам да ми разкажете за концерта, за който споменахте.

Андрюс му се усмихна.

— Имаш право, Ерик. Да влезем.

* * *

Доминик Пар живееше в малкото невзрачно имение „Бъруик“ в Милтън. Сам паркира пред къщата и пристъпи към входната врата. Решително позвъни и зачака. След няколко мига отново натисна бутона и този път го задържа по-дълго. Долепи ухо до вратата в очакване да долови признаци на живот, но не чу нито звук. Голямата дървена порта отстрани бе залостена. Докато вървеше обратно към колата си, тя вдигна поглед към прозорците на горния етаж и видя едно от пердетата да трепва, сякаш раздвижено от нечия невидима ръка. Продължи да се взира в прозореца, но не последва друго раздвижване. Миг преди да потегли, видя жена на средна възраст да свива по пътя към къщата. Едва влачеше две тежки пазарски чанти. Остави едната от тях и докато търсеше ключа в портмонето си, Сам се приближи и я заговори:

— Мисис Пар?

Жената се обърна и я изгледа подозрително.

— Кой се интересува?

— Извинете, аз съм доктор Саманта Райън от „Парк Хоспитъл“.

— Не съм ви викала. Сигурна ли сте, че не сте сбъркали адреса?

— Идвам при сина ви Доминик.

— Болен ли е?

— Не става въпрос за здравето му, аз съм патолог.

Жената я изгледа още по-подозрително.

— Сигурна ли сте, че това е къщата, която търсите? Когато излязох, Доминик беше жив и здрав. Нямаше ме само половин час.

— Събирам сведения във връзка със смъртта на приятеля му Саймън Викърс. Може би Доминик е в състояние да помогне.

Мисис Пар заплашително повиши тон.

— Не желая синът ми да се забърква в подобни неща. И той има свои проблеми, но не би се захванал с кражби на коли.

— Няма да бъде въвлечен, само ще му задам няколко въпроса.

Мисис Пар не бе убедена, но все пак отвори вратата.

— Е, тогава заповядайте.

Сам влезе след нея в коридора. Мисис Пар побърза да повика сина си.

— Доминик, имаш посетител.

— Може би не е вкъщи. Позвъних няколко пъти, но…

Жената стовари двете чанти на масата в кухнята и се върна до стълбите.

— Тук е. Просто не си е направил труда да отвори, този малък мързеливец. Доминик, ако не слезеш след десет секунди, ще те довлека за ушите!

Почакаха няколко мига. На площадката над стълбите се появи слаб тийнейджър с пъпчиво лице.

— Някаква патоложка настоява да разговаря с теб.

Доминик слезе само до средата на стълбището, сякаш се боеше от твърдата ръка на майка си. Плахо отмести поглед от нея към Сам. Мисис Пар също извърна глава към нея.

— Е, ето го. Питайте каквото искате.

Гостенката не бе сигурна какви отговори би получила под зоркото око на мисис Пар.

— Ако не възразявате, бих предпочела да поговоря с него насаме. Ще му задам смущаващи въпроси, а знаете колко чувствителни са момчетата на неговата възраст.

— Както желаете. — Погледна сина си. — Отговаряй, без да увърташ, или ще си поговорим сериозно.

Сам благодари на мисис Пар, която се върна в кухнята да извади покупките.

— Да отидем в стаята ти, а?

Доминик кимна и тя се качи след него по стълбите.

Когато влезе в стаята, бе поразена от приликата й с тази на Саймън. Беше по-малка, но имаше същите плакати, тапети и покривка на леглото. На централно място до външната стена бе компютърът на Доминик, заобиколен от скъпа техника. Отстрани бе залепен жълт стикер с рисунка на пчела, също като онази в стаята на Саймън. Имаше само един стол и Сам седна на ръба на леглото, а момчето застана срещу нея с ръце в джобовете, нервно пристъпвайки от крак на крак. Едва сега заговори.

— От полицията ли сте?

Тя поклати глава.

— Защо, да не би да очакваше посещение?

— Не, но приличате на ченге.

Сам бе смутена от тази реплика. Не бе подозирала, че някой би я взел за полицайка.

— Не съм. Както каза майка ти, аз съм патолог.

Момчето сви рамене.

— Все едно.

— Не е все едно.

— Значи нямате нищо общо с полицията?

— Понякога си сътрудничим, това е. — Доминик я изгледа с недоверие. Тя продължи: — Извърших втора медицинска експертиза на Саймън. Затова дойдох да поговорим.

Доминик не откъсна поглед от нея, но остана мълчалив.

— Мисля, че Саймън е убит.

Той застана неподвижно и я изгледа с недоумение. Изглеждаше потресен.

— Убит? Мислех, че е загинал при катастрофата.

— Всички мислеха така, но, изглежда, е бил удушен.

Доминик стана неспокоен.

— Щом е убит, защо досега не е дошъл никой от полицията?

— Ще дойдат — излъга Сам. — Но първо искам аз да ти задам няколко въпроса.

Момчето отново запристъпва.

— Какви?

— Например какво се случи в нощта на трагедията?

Той още веднъж сви рамене.

— Не зная, той не се появи.

— Трябвало е да се срещнете?

Доминик кимна.

— Да, беше се сдобил с нов скенер и искаше да го видя и да кажа дали искам същия.

— Не струва ли твърде скъпо? Явно имаш доходна работа.

— Всъщност не, сглобявам етажерки, но Саймън можеше да намери нещо на цена, която мога да си позволя.

— От къде се снабдяваше с тази техника?

Тийнейджърът сви рамене.

— Не зная, не ми е казвал.

— И никога не си го питал?

— Не, защо. Всичко беше евтино.

Сам посочи компютъра му.

— Имаш какви ли не джаджи, сигурно си похарчил куп пари.

— Компютърът е втора употреба, старият на Саймън. Снабди ме с останалите неща на доста по-ниска цена, отколкото се продават в магазините.

— Все пак са стрували пари. Откъде ги намери, спестяваше ли?

— Точно така.

— Явно си много пестелив.

Доминик кимна.

— Не харча за нищо друго.

Сам се върна на съществения въпрос:

— Саймън каза ли ти, че няма да дойде?

Момчето поклати глава.

— Връзвал ли ти е тенекия по-рано?

— Два пъти…

— Но обикновено те предупреждаваше?

— Да. Помислих, че е болен или нещо подобно.

— Не му ли позвъни да провериш какво става?

— Не, не ползвахме телефон, разменяхме съобщения по електронната поща. Така беше по-интересно. Впрочем, какъв смисъл имаше? На следващия ден щяхме де се видим в колежа и сам щеше да ми обясни.

— В колко часа го очакваше?

— Малко след дванайсет, в обичайния час.

— Не е ли късно?

— Нощем Мрежата не е претоварена и достъпът до сайтовете е по-лесен.

Сам кимна.

— Кога разбра, че е загинал?

— Когато се прибрах от лекции. Не дойде, но помислих, че е болен, както вече ви казах. Проверих съобщенията си и понеже нямаше нито едно от него, аз му изпратих две.

„Ето от кого са“, помисли си патоложката.

Доминик продължи:

— После една стара клюкарка от махалата дойде и каза, че е чула в репортаж по радиото, че Саймън е мъртъв. Отначало не й повярвах. Тя често говори измислици. Знаех, че Саймън не е крадец. Не можеше дори да шофира, още по-малко да задигне кола. Отидох с колелото си до тях…

— Мистър Викърс твърди, че не те е виждал след смъртта на Саймън.

— Не влязох. Отвън имаше полицейска кола и това ми бе достатъчно.

— Какво мислиш за версията, че е убит?

— Струва ми се по-правдоподобна, въпреки че кой би пожелал смъртта на Саймън? Всички го харесваха. Зная, че за покойниците се говорят само хубави неща, но за него е вярно.

— Нямаше ли врагове?

— Поне доколкото зная. Както ви казах, всички го харесваха. Беше приветлив, открит.

— Но ти си бил най-близкият му приятел.

— Да, бях.

Доминик изглеждаше горд от този факт.

— Значи си го познавал добре?

— Да, доста добре — кимна той.

— Мислиш ли, че е бил способен да открадне кола?

Момчето решително поклати глава.

— Не, не мисля. Мразеше проклетите машини, затова ходехме навсякъде с колелата си.

— Когато бях у Саймън, опитах да прегледам някои от файловете му, но са защитени с код. Случайно да го знаеш? Важно е.

Доминик поклати глава.

— Съжалявам, нямам представа. Пазеше тези неща в тайна.

Необяснимо защо, Сам бе убедена, че лъже. Трябваше да бъде предпазлива.

— Някакво предположение?

Тийнейджърът отново поклати глава.

— Не.

— Щом сте били толкова добри приятели, защо ме лъжеш? Знаеш кодовете на Саймън, а не ми ги казваш.

Ставаше все по-неспокоен.

— Не зная нищо, честна дума. Наистина бяхме приятели, но той не споделяше всичко с мен.

— За компютрите е споделял.

— Не, не всичко. Пазеше доста неща в тайна.

— И на полицията ли ще разкажеш същата история, когато те потърсят?

— Разбира се, защо не? Това е самата истина.

Сам извади снимката на мухата, която бе направила в стаята на Саймън, и му я показа.

— Имаш ли представа какво е това?

Момчето я погледна и веднага й я върна.

— Муха. Името на Саймън в Мрежата.

Сам бе озадачена.

— Защо си е измислил такова име?

— Ако някой иска да се включи в чат, без да разкрива самоличността си, се представя под псевдоним, зад който се крие, когато влиза в Мрежата. Всеки желаещ да се свърже с него изпраща съобщение на това име. То е нещо специално.

Тя започна да разбира.

— И затова Саймън е избрал название на насекомо?

Доминик кимна.

— Да, затова.

— Твоят псевдоним е Пчела, нали?

Погледът му издаде безпокойство.

— Точно така. Откъде знаете?

Сам му подаде снимката на пчелата.

— На компютъра ти е залепена същата картинка.

Остана загледан в рисунката няколко мига, преди да й я върне. Показа му мравката.

— Знаеш ли кой носи това име?

Момчето поклати глава.

— Не, нямам представа.

— Странно, защото Рики те познава. Видях го да изписва адреса ти на моя компютър. Името Рики Копсън говори ли ти нещо?

Тийнейджърът бързо смени тактиката.

— Да, познавам го, посещава клуба. Свястно момче.

— Но беше забравил, че псевдонимът му е Мравка?

— Сега си го спомних, за момент бе изхвръкнал от ума ми. Зная толкова много имена, че понякога ги забравям. Откъде го познавате?

— Аз съм леля му.

Още по-смутен от преди, Доминик кимна.

Сам бе обзета от тревога. Явно криеше нещо, но какво ли?

— Кой е Паяка?

Щом чу това име, момчето пребледня.

— Нямам представа. Не съм чувал за него.

— Така каза и за Мравката.

— Да, но наистина не зная за никакъв Паяк.

— До компютъра на Саймън имаше и такава рисунка. Хрумна ми, че би могъл да ми кажеш кой е.

Доминик енергично поклати глава и облиза устни.

— Съжалявам, както ви казах, не съм чувал.

Сам се приближи към него.

— Щом със Саймън сте били толкова близки, би трябвало да знаеш повече.

Младежът смутено преглътна.

— За някои неща беше доста потаен. Дори не подозирах, че би откраднал кола, а го направи.

Отказът му да съдейства я безпокоеше все повече.

— Явно не ти се е доверявал. Що за приятелство е било това?

Не отговори. Сам извади скицника на Саймън и му показа рисунката на първата страница.

— Можеш ли да обясниш това? Странна рисунка, а? Какъв ли замисъл се крие зад нея?

Тийнейджърът отново преглътна.

— Не знаех, никога не съм я виждал.

— Престани да ме лъжеш, Доминик. Само ми кажи какво знаеш и ще те оставя на мира.

— Не мога да ви помогна, наистина. Това е просто псевдоним от Мрежата, който Саймън знаеше. Не ми каза чий е, наричаше го Паяка.

— Значи все пак си чувал за него?

— Не, всъщност, бях забравил. Саймън го спомена един-два пъти, но не помня да ми е казвал кой е.

— Как да те накарам да си спомниш? Саймън страхуваше ли се от този човек?

— Не зная, не е споделял с мен нищо подобно.

— Тази рисунка навежда на мисълта, че се е боял от него.

— Може би, но не ми е казвал.

— Паметта отново ли ти изневерява, а, Доминик? Сигурно имаш известна представа. Не мисля, че Саймън би пазил това в тайна.

— Саймън поддържаше връзка с него, не аз. Нямах нищо общо.

Момчето ставаше все по-напрегнато и Сам не бе сигурна дали ако продължи да го разпитва ще постигне нещо, или още повече ще усложни нещата.

— Добре, Доминик, щом няма какво да добавиш. Но помни: това, че Саймън е мъртъв, не означава, че няма с какво да му помогнеш. Ако знаеш или по-късно си спомниш нещо, моля те, обади ми се. Помогни ми да хвана убиеца на приятеля ти, преди да отнеме още нечий живот.

Момчето сви рамене.

— Казах ви всичко, което ми е известно, честна дума.

Сам остави визитната си картичка на бюрото му.

— Ако се сетиш нещо друго, можеш да се свържеш с мен на един от тези номера, обещаваш ли?

Той не отвърна. Тя повтори по-настойчиво:

— Обещаваш ли?

Младежът кимна и взе визитката й.

— Да.

— В такъв случай очаквам скоро да се чуем.

Доминик не помръдна и тя излезе от стаята.

Мисис Пар я чакаше до стълбището.

— Беше ли отзивчив?

Сам кимна.

— Мисля, че ми каза всичко, което знае.

— Добре. Понякога се прави на интересен.

Когато доктор Райън си тръгна, Доминик я проследи с поглед от стаята си. Веднага щом се убеди, че е в безопасност, се върна до компютъра. Извади дискетата от флопидисковото устройство, целуна я и я пъхна в предния джоб на якето си. Без да знае, любопитната патоложка току-що му бе донесла цяло състояние.