Найджъл Макриъри
Паяжината (10)

Девета глава

Сам седеше в колата си на брега на Кем, близо до мястото, където бе открито тялото на Доминик Пар, и очакваше Марша с термос горещ чай. Щом пристигна, тя седна на предната седалка и почувства как топлината на парното отопление обгръща тялото й.

— Знаеш ли, като че ли все още не съм напълно оздравяла.

Протегна бинтованите си ръце, за да потвърди казаното. Сам й наля чай и й го подаде.

— Пийни, ще се почувстваш по-добре.

Марша го пое и отпи с благодарност.

— Прословутото британско лекарство, което цери всичко. Какво щяхме да правим без него? Е, какъв е планът, капитане?

— Донесе ли гумените си ботуши?

— Разбира се.

— Ще се опитаме да вземем проби за диатомеи от различни места по течението на Кем и ще ги сравня с тези, които открих в тялото на Доминик.

Марша я погледна изпитателно.

— От колко места?

Сам поклати глава.

— Не съм сигурна, но от колкото е възможно повече.

— Добре тогава. Сигурно ще трябва да изминем поне около четиристотин километра по реката и притоците й.

— Няма да бъде толкова страшно. Не вярвам да е бил удавен на много голямо разстояние от мястото, където бе открит трупът.

— Доколкото разбирам, диатомеите, открити в тялото, са различни от тези на мястото, където е било намерено.

— Именно. Почти сигурна съм, че е бил удавен някъде по течението на Кем, а после е бил хвърлен в друг участък на реката.

— Но защо? Защо тялото не е оставено там, където е станало удавянето?

Сам сви рамене, защото не бе стигнала до логичен отговор на въпроса на приятелката си, а имаше само предположения.

— Щом убиецът е положил това усилие, сигурно мястото, където е бил удавен Доминик, е свързано с нещо особено. Извършителят се е опитал да прикрие следите си.

Марша отпи от чая, който бързо бе изстинал.

— Доста е хитър.

— Мисли се за такъв, но ние сме по-умни от него, нали?

Марша допи чая си и подаде пластмасовата чашка на Сам.

— Да, така е.

 

 

Сам бързо нахлузи високите гумени ботуши и заедно с Марша се отправиха надолу към реката. Ограничителната лента, която ограждаше мястото, където бе намерено тялото на Доминик Пар, все още стоеше и те се провряха под нея. Марша извади първото от множеството стерилизирани шишенца и й го подаде. Въпреки че все още бе доста студено, реката най-сетне се бе размразила и отново течеше свободно. Сам бавно нагази във водата, докъдето позволяваха ботушите, и се наведе да вземе проба.

Марша се провикна:

— Гледай да не паднеш, иначе трябва да вадим и теб.

Тя не обърна внимание на думите й и продължи да пълни шишенцето. Щом свърши, сложи капачката, приближи се до брега, а приятелката й й подаде ръка и я измъкна. Подсуши шишенцето и го връчи на Марша да му сложи етикет.

— Едното вече е готово, остават още триста.

Сам я погледна с укор.

— Нали нямаш намерение да се оплакваш през цялото време?

Марша кимна:

— Вероятно.

Патоложката с раздразнение издърпа ръката си и двете се отправиха обратно към колата.

 

 

Останалата част от сутринта премина във вземане на проби от различни участъци на реката. Сам ги подаваше на Марша, която им поставяше етикети и ги подреждаше. Привършиха към обяд и бяха готови да хапнат нещо. Тъй като се намираха в близост до Гранчестър, решиха да спрат в „Рупърт Брук“. Поръчаха си нещо леко за ядене и успяха да намерят две свободни места в най-отдалечената част на заведението.

Марша замислено погледна през прозореца.

— Какви са според теб шансовете ни да открием точното място?

Сам сви рамене.

— Не зная, а и честно казано, дори ако го намерим, не съм сигурна дали ще повлияе на разследването.

— Тогава защо си правим труда?

Доктор Райън смръщи вежди.

— За всеки случай. Мисля, че именно поради тази причина спазваме стриктно повечето правила. Понякога си заслужава. А ти ще се справиш ли сама днес следобед?

Марша кимна.

— Всичко ще бъде наред, стига да ме откараш обратно да си взема колата.

— Няма проблем. Извинявай за това, но ако не свърша скоро, ще трябва да отговарям на доста неудобни въпроси. — Марша кимна със съчувствие. — Кога ще мога да получа резултатите?

— Ще започна да обработвам пробите веднага. Ако работя до късно през нощта, може би сутринта ще можеш да ги вземеш.

— Чудесно. Благодаря ти за помощта, Марша. Наистина съм ти задължена.

— За мен е удоволствие. Да се надяваме, че усилията ни ще се увенчаят с успех.

— Да, да се надяваме, преди някой друг да намери смъртта си във водите на Кем.

 

 

След като остави Марша пред лабораторията, Сам се отправи към болницата, за да се заеме с непосилната работа, която я очакваше. Още с влизането й телефонът иззвъня. Реши да остави телефонния секретар да запише съобщението и да чуе дали е някой, с когото наистина би искала да разговаря.

— Ало, Сам? — Бе гласът на Том. Почака да чуе какво ще каже. — Том се обажда. Слушай, където и да се намираш, можеш ли веднага да дойдеш до къщата на Ерик Чембърс? Има проблем.

При споменаването на името на Ерик Чембърс тя потръпна и сграбчи слушалката.

— Ало, Том, Сам се обажда. Извинявай, бях в другия офис, какво става, по дяволите?

— Не мога да ти кажа по телефона. Ще научиш, когато дойдеш. Ще имаш нужда от чантата за веществени доказателства.

Сам не бе доволна.

— Нали Ерик не е мъртъв?

Въпреки че въпросът прозвуча глупаво, всъщност не бе така. Когато и да се обадеха на някой патолог, особено по никое време, то бе, за да съобщят за нечия смърт и да помолят за професионална помощ. Тонът му издаде, че причината за обаждането е подобна.

— Не, не е мъртъв, но все пак има два трупа. Можеш ли да дойдеш?

Бе едновременно обезпокоена и заинтригувана.

— Да, мога, разбира се. Ще бъда там след около петнайсет минути.

Грабна чантата и бързо се отправи към гаража, където току-що бе паркирала колата си. Моторът все още бе загрят и лесно запали. Включи на скорост и потегли към местопроизшествието.

Когато стигна до къщата на Ерик, районът гъмжеше от множество униформени полицаи, екипи на специалните оперативни части, детективи и най-различни превозни средства, което бе обичайно за важно криминално разследване. Въпреки че се бяха събрали няколко съседи и гадаеха за какво е цялата суматоха, все още нямаше журналисти, така че Сам не видя причина да се притеснява за външния си вид. Все пак провери дали четката за коса и гримовете са в чантата й, за всеки случай, ако пристигнат, преди да успее да свърши.

Бе странно, но хаосът, който винаги съпътстваше началото на разследване за убийство, като че ли отсъстваше в това малко, спокойно селце. Суетящите се полицаи от отдел „Убийства“ в синьо-бели работни костюми в очите на местните жители сигурно изглеждаха като същества от друга планета.

Сам започна да се чуди кой всъщност е убит и й се искаше обяснението на Том по телефона да не бе толкова уклончиво. Бе ясно, че Ерик е жив, но щом не бе той, кой, по дяволите, бе тогава? Паркира наблизо и се легитимира на проверяващия полицай, който стоеше до градинската порта.

— Доктор Райън, патолог.

Той погледна часовника си, отбеляза времето на пристигането й и отвори портата.

— Главен инспектор Адамс ви очаква, госпожо. Намира се ето там, до онези храсти — посочи й група детективи и оперативни работници, които стояха до един храст в задната част на градината.

Сам се отправи към тях. Когато се приближи, Том се обърна и й даде знак да застане до него. Бе надвесен над голям ров, дълбок приблизително метър и половина и широк около метър и осемдесет. Когато тя надникна долу, двама едри полицаи от специалната оперативна група тъкмо излизаха от него. Погледна по-надълбоко и забеляза нещо на дъното. Щом очите й свикнаха с тъмнината, започна да различава първо черепите, а после и останалите кости на два скелета. Лежаха успоредно. Черепите, покрити с кафяви петна, бяха обърнати с лице един към друг. Челюстта на единия бе счупена и бе паднала отделно на земята. Върху другия се бе запечатала зловеща усмивка, каквато можеше да се види само на лице, лишено от плът и кръв. Без да отмества погледа си, Сам попита:

— Кога открихте това?

— Тази сутрин, когато дойдохме да разпитаме Ерик за убийството на Саймън и Доминик.

Тя бе учудена.

— Ерик! Сигурно се шегуваш.

— Твоят приятел Ръсел Кларк проследи Паяка и стигна до системата на Ерик.

— Мисля, че те помолих да не разговаряш с него, преди да имам възможност да му обясня какво става.

Том се обърна към нея.

— Това е важно криминално разследване, Сам, нямах друг избор.

Патоложката отмести погледа си от него.

— Кого изпрати да свърши мръсната работа, Чоки ли?

Той кимна.

— За това му плащат.

— Надявам се, че не се е държал грубо с Ръсел. Може би пак ще имаме нужда от сътрудничеството му.

— Не, не е имало принуда. Когато осъзна сериозността на ситуацията, той бе изключително отзивчив. Мисля, че все пак е по-добре известно време да стоиш настрана от него. Не искам да се запита кой всъщност ръководи разследването.

Внезапно долови строгост в тона и изражението му, която преди не бе забелязала, и това не й хареса.

— Между другото, Чоки ми се обади и удостоихме Ерик с посещение.

— Той призна ли си?

Адамс поклати глава.

— Още не, но рядко признават от първия път.

— Тогава как се озовахте до дупката в земята?

— Чоки предложи за всеки случай да пуснем кучетата да потърсят дали няма заровен някой друг Саймън Викърс. Честно казано, аз мислех, че е само губене на време…

— Но се оказа, че не е?

— Явно не съм бил прав.

— Е, мисля, че е по-добре да започвам. Какво направихте с Ерик?

— Бе арестуван като заподозрян в убийство. Проблемът е в това, че все още не знаем чие. Надяваме се, че би могла да ни помогнеш.

Сам никога не би повярвала, че Ерик е способен на убийство. Но съществуваше доказателство, което злокобно се хилеше от дъното на ямата.

— Колин Фланъри тук ли е?

Адамс посочи към къщата.

— Мисля, че е вътре, но те предупреждавам, че не е в най-добро настроение.

— Защо?

— „Както изглежда, процедурата, необходима при подобни случаи, не е спазена.“

Том така сполучливо имитираше гласа на Фланъри, че Сам едва сдържа смеха си. Все пак разбираше възраженията на Колин. Бе педант и приемаше всяко отклонение от правилата като лична обида. Имаше право, разбира се. Адвокатите от защитата биха използвали всеки претекст да се опитат да обжалват, а процедурата бе една от предпочитаните им мишени. Всеизвестно бе, че ако Колин бъде привлечен в разследването на някой случай, няма да има процедурни грешки или пропуски и щом бъде споменато името му, адвокатите на защитата едва ли биха губили време да ги търсят.

В къщата, както и в градината кипеше дейност. Оперативни екипи, униформени и цивилни полицаи трескаво се суетяха наоколо. Едни щателно претърсваха всички шкафове и чекмеджета, слагаха настрани различни предмети, които после внимателно опаковаха в пликове за веществени доказателства. Други поръсваха с прах за снемане на отпечатъци или търсеха влакна, докато фотографите правеха безброй снимки.

Сам намери Колин Фланъри, който помагаше да опаковат куп списания, открити в един шкаф. Тя взе едно от тях.

Носеше заглавие „Момчета гейове“. Значи Ерик бе гей? Това обясняваше защо никога не се е женил и не проявява интерес към жените. Помисли си колко странно бе това, че дори когато човек мисли, че познава някого добре, всъщност не е така.

След като пликът бе запечатан и му бе поставен етикет, Колин Фланъри се приближи към нея, пламнал от гняв.

— Пълна бъркотия, Сам. Когато пристигнахме, дупката бе вече изкопана. Всичките снимки бяха некачествени, измерванията не бяха правилни, дори не си бяха направили труда да се свържат с Отдела по съдебна археология. Един господ знае колко доказателства са били унищожени или не са били забелязани. Ако човек не започне правилно от самото начало, по-късно неминуемо ще си има неприятности. Това никога не би се случило по времето на Фармър. А сега някакъв полицай се опитваше да върши работата на съдебен археолог.

Колин винаги бе имал високо мнение за Фармър. Искрено съжаляваше, когато тя бе принудена да се пенсионира. Оттогава бе имал двама началници, но нито един от тях не бе успял достойно да я замести. Сам бе съгласна с него.

— Колко от тях можеш да спасиш?

— Не съм сигурен. Зависи колко поразии са направили с големите си ботуши.

— Не мисля, че положението е толкова лошо.

— И не би трябвало да бъде. Имаме си работа с човешки останки. Ако бъдат преместени невнимателно или бъдат натрошени, това би могло да попречи да се установи какво точно се е случило.

Сам остави Колин да излее гнева си и търпеливо го изчака да се успокои. След това продължи:

— Намерихте ли амониева селитра?

Той кимна.

— Да, имаше известно количество в бараката.

— Достатъчно ли е да се направи бомба?

— Не много голяма, но мощна.

Тя въздъхна.

— Би ли могъл възможно най-бързо да изпратиш проба за анализ в лабораторията? Колкото по-скоро установим дали е идентична с тази, използвана за взривяването на Саймън Викърс, толкова по-добре.

— Вече е изпратена.

— Добре. Имаш ли резервен работен костюм за мен, Колин? Трябва ми, за да мога да вляза в ямата.

Фланъри кимна.

— Да, разбира се, имам. Радвам се, че поне някой спазва процедурата. Сега ще отида да ти го донеса.

Веднага щом той излезе от къщата, Сам взе в ръце пакета с порнографска литература и въздъхна дълбоко. Твърде много бе уважавала Ерик. Не бе разстроена само от факта, че той е хомосексуалист. Винаги бе смятала, че въпреки привидната си грубост, е мил по характер и почтен джентълмен. Осъзна, че този път преценката й се оказа погрешна, и това я накара да се почувства неловко.

Фланъри бързо се върна с костюма, тя веднага го нахлузи върху дрехите си и двамата се отправиха към градината. Колин Фланъри все още изглеждаше обезпокоен.

— Не се тревожи, Колин. Няма да повредя нищо.

— За теб съм сигурен, Сам, но ме притесняват онези негодници, които ще ти асистират. Вече направиха твърде много грешки, нека им попречим да заличат още доказателства.

Тя широко му се усмихна, докато вървяха към градината.

Наложи се да почака търпеливо няколко минути, докато двама души от неговия екип правеха снимки и филмираха с видеокамера, преди да слезе в ямата. Колин се наведе и й прошепна:

— Съжалявам за забавянето, но се опитваме да постигнем известен напредък.

Сам кимна и продължи да наблюдава, докато оперативните работници свършиха със заснемането. Помисли си дали този материал не би могъл да се прибави към видеофилма на викария „Една година от живота“. Това несъмнено би внесло интригуващ елемент в иначе скучната лента.

Когато свършиха, Колин Фланъри скочи в ямата и постави няколко дъски покрай стените, за да може Сам да работи около останките, без да стъпва по пръстта. После, доволен от тази предпазна мярка, й отстъпи място да се спусне долу.

Щом вече бе на дъното, патоложката се наведе, отвори чантата, извади диктофона и започна да оглежда останките. Съдейки по формата и размера на тазовите кости, почти бе сигурна, че скелетът от дясната страна е на жена, а другият до него — на мъж. Започна да диктува:

— Часът е девет и половина сутринта, двайсет и осми декември хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Задната градина на „Рамблинг Котидж“, „Ив Лейн“, Сауърби. Оглеждам костни останки на два скелета. По размера на тазовите кости правя заключение, че единият е мъжки, а другият на жена, въпреки че са необходими по-нататъшни изследвания, за да го потвърдят. По женския скелет се забелязват остатъци, наподобяващи жълта рокля със сини шарки, а също така има златни бижута на лявата китка и на врата.

Сам внимателно свали малкия златен медальон. Въпреки че бе стоял доста дълго в земята, не срещна затруднение при отварянето му. Надникна вътре и на дясната страна видя снимка на младо момиче. Бе хубавица, с дълги тъмни коси и големи очи и изглеждаше на около двайсет години. На другата страна имаше портретче на по-възрастен мъж, около трийсет и пет — четирийсетгодишен, с малко груби, но красиви черти и Сам си помисли, че те й напомнят за Ерик. От външната страна на медальона бяха гравирани инициали — ЕЕ. Тя погледна към жалките останки и се запита дали са на тези привлекателни хора от снимките. После продължи с огледа.

— Върху другия скелет се забелязват останки от панталони, висящи на долната част на единия крак, и изгнили старомодни ботуши.

Изведнъж по диктофона й прозвуча гласът на Том.

— Имаш ли представа колко време са престояли тук?

Сам сви рамене и отново погледна скелетите.

— Нито месец, нито година, а много повече. Ще трябва да почакаш, докато направя още някои изследвания, за да мога да определя по-точно.

— Нищо повече ли не можеш да кажеш сега?

— Само това, че са мъртви.

Сред оперативните работници и детективите, които стояха около ямата, се разнесе сподавен смях. Сърдитият поглед, който шефът им хвърли, ги накара да замълчат.

Сам продължи:

— Единият скелет е на мъж, другият на жена. Почакай, какво е това?

Докато разговаряше с Том, вниманието й бе привлечено от нещо, което проблесна на няколко сантиметра от нея. Обади се на Фланъри, за да попита дали може да премести предмета, после разрови с ръце пръстта около него. Накрая се показа метално острие. Тя го почисти и видя, че наподобява кухненски нож. Дървената дръжка отдавна бе изгнила, оставяйки петнайсетсантиметровото острие да разкаже ужасната си история.

Том отново се обади:

— Какво откри?

— Останки от нож.

— Оръжието, с което е извършено убийството?

Сам сви рамене.

— Кой знае? По-късно ще мога да определя.

— Е, става ли въпрос за убийство, или не?

Сам отвърна уклончиво, защото на този етап не можеше да поеме отговорност.

— Както казах и преди, те са тук от дълги години и като се имат предвид обстоятелствата около погребението им, бих казала, че е доста вероятно да се касае за престъпление. — Погледна нагоре към Колин Фланъри. — След колко време можете да ги откарате в моргата?

— Зависи. Бих искал да бъдат пренесени поотделно и по възможност да се запазят цели. За да се свърши работата както трябва, може би ще бъде нужно повече време. — Докато произнасяше „както трябва“, той хвърли укорителен поглед към Том, който остана невъзмутим. — След това продължи: — За по-сигурно, мисля, че след около четири часа.

Сам знаеше, че би могло да се свърши по-бързо, но явно Колин искаше да си придаде важност. Погледна часовника си.

— Да кажем, в два следобед — става ли?

Том и Колин кимнаха в знак на съгласие.

— Добре. Може ли някой да подържи стълбата, докато се изкача?

Свали работния костюм, подаде го на Фланъри и тръгна. Адамс я последва.

— Колко добре познаваш Ерик Чембърс?

— Силно привързан към селския живот, християнин, почтен човек. Или поне така мислех. Къде е сега?

— В предварителния арест.

— Намерихте ли нещо друго освен списанията?

— Мисля, че зная защо е избрал това име в Мрежата. — Сам го погледна с интерес. — Спомняш ли си снимката, която видяхме във всекидневната?

— Онази, направена, когато е бил в армията ли?

— Да, точно тя.

— Помниш ли, той каза, че е бил в Бирма със специалните части в тила на врага?

Тя кимна.

— Е, да си призная, бях доста впечатлен, така че направих малко проучване каква всъщност е била ролята им.

— Е, и каква е била?

— Да кажем, че не бих желал да попадна под ударите на ножовете им.

— Всичко това е много интересно, Том, но каква връзка има?

— Имай търпение. Емблемата на отряда им е била голям черен паяк.

— Струва ми се, че имаш достатъчно доказателства срещу него.

— Почти. Мисля, че това, добавено към фактите, че по всяка вероятност е гей, познавал е двете момчета, има задълбочени познания в областта на компютрите и е извършил убийство със собствените си ръце преди…

— Преди много време.

— Мисля, че обича да кара колело. Освен това умее да се ориентира в гората не по-зле от Джак Фолкънър и — триумфално завърши: — благодарение на ученията е можел доста лесно да направи самоделно взривно устройство от амониевата селитра, която открихме в бараката.

Сам не бе толкова впечатлена, колкото й се струваше, че би трябвало да бъде. Не знаеше защо е така. Доказателствата, макар и косвени, бяха неопровержими. Тя просто не можеше да повярва, че Ерик Чембърс е способен на убийство. Реши да подразни Том.

— Всички улики са косвени, нали?

— О, да, разбира се, дори двата скелета, които открихме в градината му, може би искаш да забравя за тях? Мисля, че това е солидно доказателство.

Самонадеяното му държане никак не й хареса. Все пак го остави да продължи.

— Мисля, че това е нашият човек, Сам.

— Ще видим. Ще присъстваш ли на медицинската експертиза?

— За нищо на света няма да я пропусна.

Когато стигнаха до портата, тя се обърна към него.

— Какво ще кажеш за една новогодишна вечеря? Имам няколко рецепти, които искам да изпробвам върху теб.

Том поклати глава.

— Съжалявам, звучи чудесно, но вече съм поел ангажимент.

Сам бе разочарована.

— Нещо, което не можеш да отмениш?

— Не, ще отсъствам няколко дни. Ще бъда с приятели. Запланувано е отдавна, нищо не мога да променя сега.

Бе учудена, че не е споменал за това по-рано, но нямаше желание да се предаде толкова лесно.

— Не искаш ли компания? — попита го със съблазнителна усмивка. — Няма да съжаляваш.

— Извинявай, Сам, остава много малко време. Вече всичко е планирано, няма място за още един човек, нали разбираш.

Знаеше, че лъже, но реши засега да не продължава.

— Добре тогава. До скоро.

Том смутено кимна.

— Ще ти се обадя, ще опитаме да уредим нещо.

Тя му махна с благодарност, но докато вървеше към колата, нещо й подсказа, че няма да се обади. Бе объркана и обидена от отношението му, след като бяха прекарали Коледа заедно. Изглеждаха така близки и той бе положил усилия за това. Защо толкова скоро се отказваше?

 

 

Сам използва остатъка от сутринта, за да навакса загубеното време. Нямаше запланувани експертизи и успя да прегледа натрупаната камара с изостанала документация. Работата вървеше по-бавно от обикновено, защото Джийн отсъстваше и нямаше кой да отделя важните документи от по-маловажните. Тя и Фред все още бяха в отпуск и Сам се чувстваше самотна и изоставена. Погледна часовника си. Оставаха два часа до провеждането на експертизата на двата скелета, открити в градината на Ерик. Не бе очарована от перспективата да я извърши с някой непознат асистент. Двамата с Фред заедно бяха израснали професионално след постъпването й в „Парк“ и сега й бе неприятно да работи без него. Бе опитала да му се обади у дома, но никой не отговаряше. Вероятно бе заминал някъде на почивка с приятелка, преди да се върне отново към работата си, свързана с трупове и кръв. Повечето хора все още бяха в отпуск и се радваха на Коледа и настъпващата Нова година. Докато седеше самотна в кабинета си, преглеждайки поредния следствен доклад, тя осъзна, че се чувства засегната от тяхното щастие и веселие.

Телефонът внезапно иззвъня и я изтръгна от депресията и самосъжалението, в което бе започнала да изпада. Сграбчи слушалката.

— Ало, доктор Райън?

Веднага позна гласа на Том Адамс и тайно изпита надежда, че е променил намеренията си за Нова година.

— Сам, обажда се Том. Слушай, имам малък проблем.

— Само това ли?

Той не обърна внимание на сарказма й и продължи:

— Ерик Чембърс отказва да разговаря с когото и да било…

— По съвет на адвоката?

— Не, отказа да проведем кратък предварителен разпит. Казва, че единственият човек, с когото ще разговаря, си ти.

— Аз?!

Въпреки че добре познаваше Ерик, все пак бе изненадана.

— Като се имат предвид обстоятелствата, ще бъда доволен да го разпиташ за убийството в мое присъствие, ако имаш желание, разбира се.

— Сигурен ли си, че е законно?

— Въпреки че отказва адвокат, повиках дежурния. Съгласен е, стига Ерик да желае това и да е запознат с правата си.

— Разбира ли ги?

— Има юридически познания. В армията се е правил на адвокат.

Сам трескаво размишляваше с какво се нагърбва. Това бе извън обичайните й задължения. Почувства, че трябва да се обади на Тревър като бъдещ шеф на отделението, но реши да не го притеснява по Коледа. Нямаше с кого другиго да се посъветва, затова сама взе решение.

— Добре, ще дойда.

— След колко време?

— След около половин час.

— Благодаря, чао засега.

Сам се завъртя на стола и се загледа през прозореца към скованите в лед околности на Кеймбридж. Беше се надявала Том да й се обади, но не по такъв повод. Запита се дали не е дошло време да се посвети на един човек и да остави за известно време кариерата си на заден план. В края на краищата, бе постигнала всичко възможно на този етап. Навярно Тревър щеше да бъде завеждащ на отделението доста години, а когато стане време да се пенсионира, може би административният му пост щеше да й се струва по-примамлив. Трябваше да изясни отношенията си с Том колкото е възможно по-скоро. Не можеше да отрече, че все още е обезпокоена и има известни подозрения за новогодишната вечер.

 

 

Половин час по-късно Сам се намираше в Централния полицейски участък на Кеймбридж. Млад, вероятно току-що назначен полицай, я очакваше и я отведе до офиса на Адамс. Рязко почука на вратата.

— Влез!

Младият мъж отвори вратата, пусна Сам да влезе и бързо я затвори след нея. Щом прекрачи прага, Том се изправи.

— Назначавате все по-млади — отбеляза тя.

— И все по-некадърни. Благодаря, че дойде толкова бързо.

— Ти пожела да дойда рано, нали?

— Да, но не бих искал да изпотрошиш краката си от бързане.

— Е, къде е Ерик?

— В първа стая за разпити.

— Не би ли трябвало вече да сме там?

Бе решила да се държи резервирано, за да му покаже, че е ядосана заради новогодишната нощ.

— Мислех, че първо трябва да поговорим.

Тя поклати глава.

— Нямам толкова време. След час и половина трябва да извърша две експертизи и като се има предвид състоянието на скелетите, ако искаш да ги идентифицирам и да установя причините за смъртта, ще се наложи да побързам.

Том я прониза с поглед.

— Виж, не искам да кажа, че не е необходима експертиза, но Ерик би могъл да ни разкаже всичко, преди да започнеш.

Сам го изгледа намръщено.

— Първо, експертизата винаги е необходима. Той би могъл да излъже или да сгреши. Второ, дори ако сега ни каже истина, която искаме да знаем, може после да се откаже от показанията си, особено под натиска на някой умен адвокат.

Том бе раздразнен от отношението й.

— Осъзнавам всичко това, Сам. Просто искам да кажа, че бихме могли да се доберем до някои факти, преди да започнеш. Едва ли настоява да се види с теб само за да излъже за това, което се е случило. Би могъл да го направи пред мен, и то по-лесно.

— Колин Фланъри и екипът му откриха ли нещо друго в къщата?

— Компютърно оборудване на стойност около хиляда лири.

— От някой от грабежите?

— Не, колкото и странно да изглежда.

— Тогава откъде е?

— Все още проверяваме. Но при положение че имаме другите доказателства, мисля, че това е достатъчно.

По-нататъшният разговор ставаше безпредметен и Сам нетърпеливо се изправи.

— Да побързаме! Не искам да губим повече време.

Тя усещаше, че чувството на гняв, което изпитва към Том, е на лична основа, а не е свързано със ситуацията в момента. Може би страдаше от параноя, но започна да се чувства измамена, дори използвана. Въпреки че нямаше доказателство, инстинктивно усещаше, че има друга жена. Знаеше, че не е права, но негодуваше заради това.

Адамс се изправи и се запъти към вратата.

— Тогава ме последвай.

Сам мина по ярко осветените коридори на обновения участък, слезе по три редици стълби и стигна до стаята за разпити.

Ерик седеше до малка дървена маса. До него бе Джон Гордън, който бе посъветвал мистър и мисис Викърс да я потърсят. Тя го погледна.

— Този път си от другата страна на барикадата, а, Джон?

— Все още не знаем това.

„Готов си да защитаваш всеки, стига да спечелиш пари“, помисли си Сам.

Том се намеси:

— Информирали ли сте клиента си за правата му и обяснили ли сте му за какво става въпрос?

Гордън кимна.

— Информиран е за всичко.

Ерик Чембърс кимна в знак на съгласие.

— Мистър Чембърс, осъзнавате ли, че все още сте заподозрян?

Възрастният мъж кимна, но този път по-нетърпеливо отпреди.

— Да, да, напълно съм наясно с правата си, а сега можем ли да започваме, ако обичате?

Щом Адамс и Сам седнаха срещу него, той посегна и стисна ръката й.

— Съжалявам за всичко това, Сам. Съжалявам, че трябва да бъдеш въвлечена. Но точно сега ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.

Тя се усмихна малко неловко. Не знаеше как да се държи в тази ситуация и не можеше да реши кой е най-подходящият отговор.

— Все още не съм сигурна дали наистина разбирам какво става, Ерик, но ще направя каквото мога за теб.

Том и Гордън бързо се спогледаха. Това бе един от най-странните разпити, на които някога бяха присъствали.

— Има ли нещо, което би искал… — продължи Сам.

Изведнъж Том я прекъсна:

— Един момент, Сам! — Наведе се и включи касетофона, който стоеше на масата. — Един и пет следобед, понеделник, двайсет и девети декември. Разпит на мистър Ерик Чембърс. Присъстват: Джон Гордън, адвокат на мистър Чембърс, главен инспектор Адамс и доктор Саманта Райън, областен патолог. Доктор Райън ще проведе разпита със съгласието на всички присъстващи.

Изправи се и кимна на Сам, която продължи:

— Ерик, тук съм да разговаряме, защото ти си поискал това, така ли е?

Ерик Чембърс кимна, но решителният глас на Адамс го прекъсна.

— Говорете към микрофона, ако обичате.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Той кимна.

Адамс отново се намеси:

— Записът.

— Да, извинявам се, все забравям. — Отново насочи вниманието си към Сам. — Предполагам, че искате да разберете какви са скелетите, които намерихте.

— Сигурен ли си, че искаш да ни кажеш?

— След шейсет години това е почти облекчение. Един господ знае обаче какво ще си помислят добрите жители на Сауърби. Не бих се учудил, ако това е най-значимото събитие в селото, откакто областта е била вписана в „Думсдей бук“^[1].

Сам се усмихна със съчувствие.

— И така, какво се случи?

— Всъщност, вината е на майка ми. Тя беше сурова, властна натура. Добре се грижеше за мен, да бъда нахранен, чист и нищо да не ми липсва. Но нямаше много време да дава израз на обичта си. По същия начин се отнасяше и към баща ми. Гледаше изключително сериозно на религията, а проблемът бе в това, че татко не бе набожен или поне не го показваше. По тази причина тя го презираше.

— Знаела ли е това, преди да се омъжи за него?

— О, да, но като всички жени е смятала, че би могла да го промени, да го накара да види светлината, да опознае Господ. Нали знаете, проповедниците говорят такива неща. Баща ми не беше лош човек. Осигуряваше прехраната ни, но просто не бе добър християнин, а майка ми не можеше да понася това. По отношение на секса също имаха различия. Той му се наслаждаваше, а тя, естествено, не. Зад гърба й татко я наричаше „айсберг“. Бог знае как съм бил заченат. Няма да се учудя, ако е било по-скоро късмет, отколкото пръст божи. Мен също не ме обичаше много. Не защото не бях добър християнин, напротив, тя се бе постарала да ме направи такъв, а защото бях негов син. Мисля, че е виждала у мен неговата греховност.

Ерик потъна в мълчание, като че ли в съзнанието му изплуваха спомени от миналото.

Сам се отдръпна от него.

— Е, и какво се случи?

— Неизбежното според мен — той срещна друга жена. Нищо чудно, че се случи. Беше местно момиче на име Кейт Едуардс. Бе много хубавичка, доколкото си спомням, на около двайсет години. Естествено, доста по-млада от баща ми и винаги жизнерадостна. Работеше като домашна прислужница в местното имение заедно с майка си.

— Майка ти знаеше ли за нея?

— Първоначално не, но мисля, че подозираше. Той започна да излиза все по-често, да се връща късно, а понякога не се прибираше по цяла нощ. Редовно се стигаше до ужасни разправии. Накрая й каза, че ще я напусне, ще избяга с Кейт и ще създаде нов дом на другия край на селото.

— Какво каза майка ти за това?

Ерик сви рамене.

— Беше бясна.

— Това вероятно я е наранило.

— Да. Не стига, че бе извършил прелюбодеяние, а искаше и да живее с любовницата си в същото село. Сигурен съм, че не би могла да понесе този срам.

Адамс проговори за пръв път от началото на разпита:

— Кой бе отговорен за убийството им?

Ерик го погледна.

— Майка ми. Не забравяйте, че бях само на петнайсет и живеех безгрижно.

— Как се случи?

— Не мисля, че щеше да се случи, ако баща ми просто ни бе напуснал, но всичкият гняв и желанието за отмъщение, които се бяха трупали през годините, се изляха и тя го нападна със злостния си език. След това той промени решението си да се изнесе. Каза, че ще ни изхвърли и Кейт ще дойде да живее при него. Не съм сигурен какво точно стана после, мисля, че майка ми превъртя. Единственото, което чух, бе сподавен вик, последван от гъгнив звук и после как баща ми се строполи на пода.

Очите му се напълниха със сълзи и Сам отново го хвана за ръцете.

— Къде беше ти, докато ставаше всичко това?

— В моята стая, подслушвах на прага.

— Отиде ли да видиш какво се е случило?

— Майка ми ме повика и ме принуди да погледна. Беше го намушкала с нож, който бе минал през гърлото му. Навсякъде по пода имаше кръв, която още бликаше от раната, и мисля, че все още бе жив. Разбира се, не за дълго. Никога не бях виждал толкова много кръв, струваше ми се, че залива всичко, течеше по пода като голяма река.

— Какво каза майка ти?

— Майка ми? Тя изобщо не изпитваше разкаяние. Сграбчи ме за врата и ми заяви, че такава е съдбата на злите безбожници и ако кажа и дума за това, което се е случило, същото ще сполети и мен. Подобна заплаха оказва голямо въздействие върху момче на петнайсет години.

— Мисля, че оказва въздействие, независимо на колко години е човек — каза Адамс. — Какво се случи с Кейт?

— Майка ми ме изпрати да й занеса бележка.

— Какво бе написано на нея?

— Пишеше да дойде в къщата веднага и да не казва на никого къде отива. Бе подписана от баща ми.

— Тя не разпозна ли почерка?

— Странно е наистина, но не можеше да чете много добре. Когато най-сетне я открих, трябваше аз да й прочета бележката. Дойде с мен.

— И майка ти я чакаше?

Ерик кимна.

— Да. Трябваше да я поканя в трапезарията, защото, нали разбирате, баща ми бе убит в кухнята. Когато влезе, майка ми я нарече уличница и веднага я прободе с ножа. После като че ли загуби разсъдъка си и продължи да забива острието в тялото й един господ знае колко пъти още. Горкото момиче, молеше за милост, призоваваше ме да й помогна, но аз стоях вцепенен, не можех да се помръдна и да направя каквото и да било. Беше ужасяващо. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато умре.

— А след като умря?

— Майка ми ме накара да й помогна да изкопае гроб в градината. Това ни отне цяла нощ. Успяхме да спуснем телата на зазоряване. Колкото и странно да звучи, когато всичко свърши, тя настоя да кажем молитви на гроба им, та Господ да им простял. Прекарахме целия ден в чистене на къщата. Всъщност майка ми вечно търкаше, до края на живота си. Подобно на лейди Макбет, постоянно се опитваше да отстрани петната. Кълна се, все още бяха тук, дори години след като ги бе убила.

— Защо не каза на никого?

— Не можех, докато беше жива, а след като почина, не исках да опетнявам паметта й.

Сам кимна с разбиране.

— Пазел си семейната чест.

— Точно така. Старомодни ценности, предполагам. В наши дни не означават много. Освен това аз също бях замесен и не бях сигурен дали няма да си навлека неприятности. Майка ми казваше, че ако кажа на някого, ще ме обесят, а ако те не го сторят, тя ще го направи. Казваше: „Знаеш, че там има място за трима“. Плашеше ме до смърт. Все още сънувам кошмари.

— Не изглежда да е била много приятна жена.

— Майка ми? Не, не беше. Дяволско изчадие, въпреки цялата си набожност. Когато умря, спомням си, че се смях до сълзи.

— Как обяснихте изчезването на баща ви? — отново го прекъсна Адамс.

— Бе много лесно. Всички помислиха, че двамата с Кейт са избягали. Майка ми изгори всичките му дрехи. Хората от селото бяха много любезни и проявяваха разбиране, с изключение на майката на Кейт. Тя никога не повярва, че дъщеря й е избягала. Знаеше, че има нещо нередно. Виждах я как ме наблюдава години след тяхната смърт. Караше ме да се чувствам неловко. Бях много по-разстроен, когато умря, без да научи истината за дъщеря си, отколкото когато почина майка ми. Мисля, че сега ще бъдат погребани както трябва, в гробището.

— А Саймън и Доминик? — продължи Сам. — Имаш ли нещо общо с изчезването им?

Ерик внезапно се облегна на стола и погледна адвоката си.

— Разбира се, че не. Каква връзка има това?

Адамс се намеси:

— Предполагаме, че са убити от човек с кодово име Паяка. Разбрах, че това е вашето име в Мрежата.

Ерик поклати глава.

— Грешите. Моето е Бръмбар.

— Проследихме потребител на име Паяка и стигнахме до вашата система. Разбрах, че емблемата на батальона ви по време на войната е била паяк.

Ерик внезапно изпъна гръб, изпълнен с възмущение.

— Това може да е емблемата на батальона, но със сигурност не е името ми в Мрежата. Паролата ми е Бръмбар. Можете да проверите.

— Ще го направим.

— Хомосексуалист ли сте, мистър Чембърс?

Изведнъж на лицето му се изписа уплаха. Отпусна се на стола и хвърли тревожен поглед към Сам.

— Да.

Тя внезапно изпита желание да го защити.

— Няма причина да се срамуваш заради сексуалността си, Ерик.

Той й се усмихна малко смутено.

— Сега може би, но едно време… е, това е друга история. Тези неща трудно се скриват, Сам.

Адамс отново се намеси:

— Къде се срещате с партньорите си?

— В „Буутс енд Седълс“.

— Къде?

— Това е клуб за застаряващи гейове в покрайнините на града.

— Не мисля, че го знам.

— Вероятно не.

— Имали ли сте сексуални връзки с учениците си?

Ерик го погледна слисано.

— Не, никога. Естествено, би било неетично.

— Колко добре познавахте Саймън Викърс и Доминик Пар?

— И двамата бяха мои ученици. Саймън бе по-умен, но Доминик учеше усилено. Виждах ги веднъж седмично в църквата, това е всичко.

— Вие ли ги убихте?

Ерик погледна към Джон Гордън, който го посъветва:

— Не си длъжен да отговаряш, ако не желаеш.

Арестуваният отново насочи вниманието си към Том и го погледна право в очите.

— Не.

Адамс се взря изпитателно в лицето му, опитвайки се да прецени дали казва истината. Ерик отвлече вниманието му.

— Какво направихте с кучетата ми?

За миг въпросът свари Том неподготвен.

— Мисля, че са в приют за кучета.

— В кой по-точно?

Адамс не бе сигурен; всъщност, не се бе занимавал с това.

— Ще открия и ще ви уведомя.

— Моля ви, направете го, никога досега не са били далеч от къщи.

Главният инспектор се върна отново на темата.

— Убивали ли сте някога?

— Да, когато бях в армията. Човек е принуден, или ти, или те.

— Убивали ли сте с ръцете си?

— Когато се налагаше.

— Как го правехте?

— С нож, естествено.

— А удушаване?

— Няколко пъти, когато бях принуден. Оказа се по-трудно, отколкото изглежда.

— Както когато убихте Саймън и Доминик?

Гордън отново се намеси:

— Не си длъжен да отговаряш.

Чембърс кимна с разбиране.

— Не съм ги убил, вече ви казах.

— А какво ще кажете за самоделни бомби? Можете ли да ги правите?

— Да, това бе част от подготовката.

— Вие ли взривихте колата на Саймън Викърс, след като го убихте?

Гордън отново го предупреди.

Ерик извърна глава към адвоката си.

— Благодаря, Джон, вече ме уведоми за правата ми и съм ти благодарен, но винаги съм мислил, че полицейските участъци са местата, където се казва истината. Където се разкриват виновните, а невинните се освобождават.

Гордън леко кимна към клиента си.

— Кой ти каза това, Ерик?

Той отново се обърна към Том Адамс.

— Не съм правил бомби и не съм убил двете момчета. Можете да продължавате да ми задавате въпроси, но отговорът ще бъде един и същ.

В това време Гордън погледна към Адамс.

— Надявам се, че беше достатъчно ясно, главен инспектор Адамс!

Адамс продължи:

— Намерихме голямо количество компютърно оборудване в гаража ви. Можете ли да обясните откъде е?

Ерик Чембърс погледна с пренебрежение, разгневен от обвиненията и изпълнен с увереност.

— Първо, не беше скрито, с изключение може би от крадци. Второ, купувам го от голям магазин за стоки на едро в Ипсуич и получавам изгодна отстъпка от компанията, защото вземам големи количества.

— По намалени цени ли го пласирате на момчетата?

— Зависи какво разбирате под „намалени цени“. Продавам го на цената, на която го купувам. Не получавам никаква печалба, ако това намеквате.

— Как се казва магазинът?

— „Всичко за компютрите“. Намира се в голяма сграда и там се продава по-евтино, когато се купува на едро.

— А къде са квитанциите?

— Ще ги намерите в голяма зелена кутия в бюрото ми, ако вече не сте ги открили.

Адамс се облегна на стола и се опита да смени тактиката.

— Господин Чембърс, погледнете на нещата от наша гледна точка. Вече открихме два скелета във вашата градина. Разказахте ни, че майка ви е извършила убийствата, но все пак това трябва да се потвърди. Аз издирвам убиеца на трима души, а поне двама от тях сте познавали добре. Едно от момчетата, Доминик Пар, вероятно е било изнасилено преди убийството. Потребител на Интернет с името Паяк е контактувал и с двете момчета. Въпреки че отричате, това е вашето име в Мрежата. Този така наречен Паяк им е предлагал евтино компютърно оборудване, а ние открихме във вашата къща голямо количество такова оборудване. Саймън Викърс и Джак Фолкънър, и двамата в добра физическа форма, са били удушени, след което телата им са били запалени, за да се прикрият доказателствата. Колата на Саймън Викърс е била взривена със самоделна бомба. Като се има предвид всичко това, мисля, че трябва да признаете, че с право сте заподозрян. И така, отново ви питам: вие ли убихте Саймън Викърс, Доминик Пар и Джак Фолкънър?

Ерик застина.

— Не, не съм.

Гордън неочаквано постави ръка на рамото му и прониза инспектора с очи.

— Мистър Чембърс отговори честно на всичките ви въпроси и не виждам какво ще постигнете с репресивния начин, по който водите разпита.

Адамс го погледна гневно.

— Мисля, че аз най-добре мога да преценя.

— Не, не сте прав. Мистър Чембърс, който е възрастен и уважаван член на общността, в която живее, бе разпитван достатъчно дълго. Струва ми се, главен инспектор Адамс, че всичките ви така наречени доказателства са само косвени.

— Като например скелетите в градината?

— Това е съвсем друго нещо и мистър Чембърс честно обясни за какво става въпрос. Както казах, що се отнася до другите убийства, доказателствата ви са само косвени и нямат никаква реална стойност.

Адамс се замисли за миг. След това се обърна към касетофона и каза:

— Разпитът завърши в един и двайсет и шест следобед. — Изключи го и се обърна към Ерик Чембърс. — Мисля, че приключихме за днес, мистър Чембърс.

— Означава ли това, че мога да си вървя?

— Не, съжалявам, налага се да останете при нас още известно време. Може би ще искаме отново да поговорим с вас за убийствата.

Ерик неспокойно погледна към Джон Гордън.

— Не се притеснявай, няма да те разпитват в мое отсъствие.

Адамс натисна един бутон отстрани на масата и в стаята влезе висок, строен полицай. Той му кимна и униформеният хвана Ерик за ръката и го поведе към вратата. Пътьом арестантът се обърна към Сам.

— Много съжалявам, че те въвлякох във всичко това, но наистина не знаех кого другиго да повикам.

— Няма нищо, Ерик, не се притеснявай. Мисля, че мистър Гордън добре ще защитава интересите ти.

Той кимна.

— Знаеш, че съм невинен, нали?

Сам поклати глава окуражително и когато Ерик бе поведен към килиите, внезапно й хрумна един въпрос. Не знаеше защо не се бе сетила по-рано.

— Ерик, чувал ли си за място, наречено Вирът?

Чембърс я погледна замислено за миг, после завъртя отрицателно глава.

— Не, съжалявам, Сам. Не съм чувал. Важно ли е?

Тя сви рамене.

— Не знам, Ерик. Наистина не знам.

 

 

Сам се върна в „Парк“ по-късно, отколкото бе очаквала. Екипът вече се бе събрал и Колин Фланъри потупа циферблата на часовника си с раздразнение.

— Извинявам се на всички, наложи се да закъснея.

Бързо се преоблече и се отправи към дисекционната зала.

Двата скелета вече бяха разопаковани и лежаха на две отделни маси. Застана до женския и погледна жалките останки на някога жизнерадостната млада жена. След няколко секунди хвърли поглед към Колин Фланъри.

— Всички кости ли са тук?

Той отвърна:

— Толкова, колкото можахме да открием, но мисля, че са повечето. Бяха заровени много дълбоко.

— Добре, хайде да започваме.

Приближи микрофона по-близо до устата си и започна коментара.

 

 

Експертизите отнеха целия следобед и част от вечерта. Когато най-сетне свърши, Сам бе напълно изтощена. Отиде до кабинета си и се строполи на стола. Том я последва и седна срещу нея.

Тя вдигна поглед.

— Всичко, което каза Ерик, е истина, доколкото мога да твърдя това. Единият скелет е на жена на около двайсет години. Ако се съди по нараняванията по гръдния кош, била е намушкана многократно, вероятно с ножа, който открихме в гроба.

— Вероятно?

— Прорезите по костите съответстват на острието, така че е повече от очевидно. Не бих могла да определя точно колко време са прекарали в земята. Някъде между четирийсет и шейсет години. Другият скелет е на мъж на около трийсет и пет — четирийсет години, който също е бил прободен смъртоносно. Не можах да открия доказателство, което да потвърди това, така че трябва да се доверим само на думите на Ерик.

— А какво е било оръжието?

— Вероятно същият нож.

— Нещо, което да е в противоречие с това заключение?

Сам поклати глава.

— Не, наистина няма. Белезите от пробождането са малко ниско разположени, но тогава хората не са били толкова високи. Като изключим това, нищо друго съществено.

Том остана замислен за миг.

— Мислиш ли, че той е убил момчетата?

Сам се поколеба.

— Всичките доказателства сочат това, но интуицията ми казва „не“.

— Интуиция, а? Спомням си, когато всички полицейски сили работеха по интуиция.

— Защо престанаха?

— Защото арестуваха не тези хора, които трябваше — усмихна се той.

— Намери ли квитанциите за компютърното оборудване?

Том кимна.

— И магазина. Поне за него каза истината. Кой друг мислиш, че би могъл да го направи?

— Това е твоя работа, не моя. — Сам сви рамене. — Просто те съветвам да не се заблуждаваш само защото вече си набелязал Ерик.

— Ще продължа разследването колкото може по-дълго. Но няма да сваля обвинението от Ерик.

— Въпреки това смяташ, че е невинен?

— Не казвам това. Мисля, че вероятно е невинен. Но не изключвам и други версии. — Той й се усмихна. — Не искам за втори път да се изложа при едно и също разследване.

— Какво ще кажеш за името му в Мрежата? Откри ли нещо?

— За това също казва истината. Поне официално е Бръмбар. Но не е изключено да има и още едно прозвище.

— Мислиш ли, че някой друг би могъл да има достъп до неговите файлове? Искам да кажа, да използва компютъра на Ерик и свое име? Той не е особено предпазлив, нали? Държи ключа си под изтривалката. Всеки би могъл да влезе, да ползва неговата система и отново да излезе.

— След като разговарях с твоя приятел, мисля, че става дума за доста по-хитра тактика.

Телефонът на стената изведнъж иззвъня. Сам бързо вдигна слушалката. Веднага разпозна гласа на Ръсел Кларк.

— Би ли почакал така за момент? — Тя погледна към Том Адамс. — Ако това е всичко, разговорът ще бъде от личен характер.

Том кимна с разбиране.

— Ще се видим утре.

Той излезе и Сам продължи разговора:

— Ръсел, какво мога да направя за теб?

Хакерът развълнувано отвърна:

— Получих още едно съобщение, доктор Райън.

— Какво?

— От Паяка. Получих още едно съобщение.