Найджъл Макриъри
Паяжината (1)

Пролог

Луната озаряваше равнинния източноанглийски пейзаж като огромен син фенер сред безкрайното небе над Норфолк. Сребристите й лъчи едва се прокрадваха сред непрогледния декемврийски мрак и се отразяваха в скрежа, сковал околността, който обгръщаше всичко като красив бял плащ и смекчаваше зловещата зимна пустота.

Джак Фолкънър бавно и упорито влачеше едрото си тяло през горите, които покриваха старите склонове на Хърдън Хил. Бе ловувал из района в продължение на двадесет години, следвайки примера на поколения свои предци. Въпреки че животът му не можеше да се нарече сносен, нищо не му липсваше и дори успяваше да се запасява за черни дни. Смяташе, че местният дивеч му се полага по силата на древен закон. Какво право би имал някой, дори богат човек, да предявява претенции към тази земя само защото разполага с няколко шилинга в повече? Джак вярваше, че земята принадлежи на този, който я пази и поддържа, а той чудесно се справяше с това от години. Стигна до последния си капан и спря за миг. През парата, която излизаше от устата му, огледа равната местност. Дори в тъмнината, нарушавана единствено от лунните лъчи, гледката му се стори великолепна. „За какво са му на човек изкуствени картини — запита се той, — когато красотата, сътворена от Бог, е навсякъде около него?“ Втренчи поглед в ясното нощно небе и се опита да разпознае някои от най-ярките съзвездия.

Хърдън Хил бе едно от малкото възвишения в областта и се издигаше като злокобен обелиск сред равнината. Сега, в най-студените зимни дни, малцина посещаваха това уединено кътче. Но през лятото гъмжеше от хора, които идваха на пикник или на разходка, за да посъзерцават гледката и да прекарат няколко часа далеч от напрегнатия градски живот. На километри наоколо нямаше друг хълм и за този се носеха безброй легенди, типични за Норфолк, свързани с Дявола и сатанински ритуали. Според местните предания именно тук рогатият щял да излезе от ада и да тръгне сред хората да всява зло. Някога на върха на възвишението бе имало църква, чиито останки все още се виждаха, и се говореше, че в това някогашно светилище се извършват мрачни церемонии. Църквата бе изоставена преди много години и впоследствие бе рухнала. Но склоновете бяха твърде стръмни дори за Лукавия. Джак се засмя. Естествено, всички истории бяха измислици, но макар и да не им вярваше, му се струваше странно, че сред този съвършено равен пейзаж стърчи един-единствен хълм.

Малко след като се залови да слага последния капан, видя светлини от фарове на кола, която се появи изневиделица на хълма. Джак инстинктивно се хвърли на земята и бързо се търкулна под най-близкия заскрежен храст. Полежа там няколко мига затаил дъх, обзет от страх да не бъде открит. Нямаше причина да се тревожи. Плътно загърнат в камуфлажната си куртка и с ниско спусната шапка, напълно се сливаше с влажната шума наоколо. С дългогодишни тренировки бе усвоил умението да лежи неподвижно дълго време. Контролираше дори дишането си и парата от устата му нямаше да издаде къде се намира. Търпението, както често бе казвал баща му, бе най-важното нещо при преследване на дивеч.

Погледна часовника си. Беше един и тридесет. Изненада се, че вижда някого на хълма по това време. Никой освен полицията или горските не би дръзнал да поеме по стръмния заледен път посред нощ. Предпазливо надникна между клоните на глогинов храст и се опита да разпознае шофьора. Убеди се, че не са полицаи. Колата бе друга марка, „Метро“, а и бе твърде студено за тях. Навярно се спотайваха някъде на топло с по чаша чай в ръце. Но бе възможно да е някой горски. Джак изчака, докато колата се отправи надолу и набра скорост по стръмния склон. Ледът се пропука под гумите и потекоха струи мътна вода. Въпреки че се движеше все по-бързо, моторът не забръмча. Джак се досети, че се спуска по инерция.

Докато колата безшумно се плъзгаше покрай дърветата и храстите от двете страни на пътя, ярката лунна светлина проникна през гъсталака и освети тъмното купе. Хладните трептящи лъчи пробягаха по лицето на шофьора, но след миг мракът отново го погълна. Джак Фолкънър хвърли поглед към младежките му черти и го обзе мрачно предчувствие. Нещо не бе наред. Не бе сигурен защо, но през тялото му премина тръпка на уплаха и очакване и сякаш дъхът му застина. Проследи колата с поглед до острия десен завой, където тя странно се полюшна, отклони се от пътя и изчезна навътре в гората. Изведнъж Джак осъзна, че се движи с твърде голяма скорост, за да вземе толкова остър завой. Дори при нормална пътна обстановка маневрата бе опасна и трябваше да се внимава, а в мразовита нощ като тази, когато пътят бе покрит с почернял хлъзгав лед, изглеждаше невъзможна. Младият шофьор или не бе видял завоя, или просто бе загубил контрол, преди да го достигне. Каквато и да бе причината, не се долови никаква реакция от негова страна при очевидната опасност. Джак изпита желание да скочи на крака и изкрещи предупреждение, но вместо това остана вцепенен, сякаш хипнотизиран от задаващото се нещастие.

Най-сетне малкото метро закриволичи и леко подскочи по неравностите, преди да се блъсне челно в огромен стар дъб. Звукът от смачкване на ламарина и трошене на стъкла отекна във въздуха няколко секунди преди да настъпи гробна тишина. За миг всичко застина и дори режещият вятър сякаш изчезна. Гледката на разбиващата се кола разтърси Джак Фолкънър, макар и да се смяташе за коравосърдечен чешит. След няколко мига се опомни, успя да се изправи на крака и пое към мястото на катастрофата. Не бе сигурен какво да стори, когато стигне, но се чувстваше длъжен да предприеме нещо. Но миг след като се втурна към купчината бяла и сребриста ламарина, тя избухна и се разнесе ужасяващ грохот, а огромното кълбо от червеникавооранжеви пламъци озари небето и разтопи скрежа наоколо.

Силата на експлозията тласна Джак назад и го повали по гръб върху храста, под който бе лежал скрит преди малко. Едва дишайки, се свлече на земята, отново стана на крака и с изумление се загледа в адския огън, погълнал колата. Дори и да бе имало надежда да спаси шофьора, тя се бе изпарила. Джак се взираше през дима и търсеше признаци на живот. За миг различи тъмен силует, който се открои сред пламъците, преди отново да се слее с кълбата черен дим, които обгръщаха останките на колата. Изведнъж, забравил страха за собствения си живот, той извика:

— Хей, чувате ли ме? Можете ли да излезете?

Но пращенето и свистенето на горящата кола заглуши гласа му. Джак напрегна зрението си, но не долови никакво движение в мрака. Ако там имаше някой, със сигурност бе мъртъв. Внуши си, че силуетът е бил илюзия, създадена от странните сенки, които пълзяха през гората като черни пръсти край бушуващия огън.

Въпреки пламъците Джак отново тръгна към колата, с ръка пред лицето си, но докато се приближаваше, внезапно усети необяснима опасност. Инстинктът го накара да спре. Отдавна бе свикнал да се доверява на инстинктите си и рядко ги пренебрегваше. Смутен от това чувство, продължи вяло да оглежда района във всички посоки и да напряга слух за необичайни звуци. Нямаше нищо и все пак му се струваше, че във въздуха витае зло. Ловецът се бе превърнал в плячка и въпреки студа от всяка пора на лицето му бликаше пот, която се стичаше по страните му като сълзи. Едрата фигура на Джак Фолкънър бързо се обърна и побягна слепешком обратно през гората, стъпквайки всичко по пътя си, все по-далеч от невидимата страховита сила.