Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (7)

6.

Сара погледна часовника си. Десет. Движението около Банката^[1] бе поутихнало, повечето хора отдавна се трудеха на работните си места, но все пак се забелязваше някакъв полъх на забързаност и неотложност.

Треднийдъл Стрийт, Принсес Стрийт, Корнхил, Кинг Уилям Стрийт, Куин Виктория Стрийт и Полтри — всичките свиваха към Банката, която както географски, така и функционално беше сърцето на Сити. Всеки път, когато се разхождаше по тези улици, Сара изпитваше пулсиращо вълнение. Винаги й се струваше, че забързва крачка, че се оглежда наоколо с по-голяма наблюдателност. Сега повече от всеки друг път се чувстваше, сякаш бе в центъра на нещо. Усещанията, които вероятно бяха плод единствено на илюзия в миналото, сега се основаваха на факти — към нея се бе обърнал човек от сърцето на Сити, тя работеше за губернатора. Що се отнасяше до фактите, това естествено не се забелязваше външно. Не че имаше някакво значение за Сара. Беше се срещнала с управителя на Банк ъв Ингланд, беше се споразумяла с него — това бе достатъчно реално за нея.

Сви от Треднийдъл Стрийт на Олд Броуд Стрийт и извървя пеш неколкостотинте метра до „Финлис“. Като влезе вътре в сградата, показа пропуска си на служителя от охраната и се качи в облицования с огледала асансьор до етажа на дилърите. Прокара служебния си пропуск през автомата за сигурност на входа и вратите се отвориха с изщракване. Зад тях се откри просторно, претъпкано с хора помещение без преградни стени, което приличаше на безумен търг за техника втора употреба.

Първото нещо, което я удари в главата, бе шумът, след това — хаосът. Триста дилъри, продавачи и асистенти, бяха наблъскани един до друг като сардини в консерва. Бяха се скупчили от всяка страна на лабиринта от бюра, образуващ истинска главоблъсканица. Някои бродеха насам-натам или седяха отпуснати, после изведнъж, сякаш застигнати от токов удар, се стрелваха към телефоните си, скачаха на крака, крещяха й жестикулираха неистово преди, миг по-късно, пак да изпаднат във временна апатия. Сара се потопи във водовъртежа. Имаше съвсем малко допълнителна украса — флагче тук, порнокалендар там, нищо по-лично. Нищо меко — никакви растения, удобни кресла или дебели килими. Компютърни екрани, натрупани един върху друг в извисяващи се застрашително кули, нагъчкани, за да освободят място за чашките с кафе, телефонните апарати и електрическите калкулатори на миниатюрните плотове на бюрата. Купища документи, годишни доклади и финансови печатни издания едва се крепяха на височина на бедрото. Подът бе повдигнат, за да приюти десетките мили кабели, които захранваха стотиците компютърни терминали. Таванът бе спуснат по-ниско, за да побере зловещо ефективната климатична инсталация, чиято задача бе да охлажда батальоните от апарати, машини и прегрели дилъри. Хората седяха рамо до рамо в нищожните пространства, оставащи между тях, които причиняваха клаустрофобия.

Сара си проправи път сред шумни поздрави.

— Хей, Сара, закъде си се наконтила така? Планираш тежка вечер?

Беше се облякла за срещата с губернатора малко по-официално, отколкото се обличаше всеки ден за работа. Не можа да сдържи смеха си. Дилърите никога нищо не пропускаха. Просто този път малко бяха сбъркали времето. Страстни почитатели на модата, те можеха да изнесат цяла лекция само при вида на кройката на някоя пола или скъсения й с милиметри подгъв.

Сара ревностно опазваше от тях личния си живот, което само засилваше потока от предположения. От време на време измисляше по някоя историйка, колкото да ги зарадва, но понеже бяха проницателни съдници на човешкия характер, дилърите рядко се хващаха на измислиците й. Тя създаваше впечатление за загадъчна натура и макар дилърите да смятаха за невъзможно да я разберат напълно, никога не се отказваха от опитите си да го сторят.

Прикривайки се зад смеха си, Сара зае работното си място и включи екраните, впускайки се в ефира на един свят, където историите се разказваха чрез бясното движение на цифри. Апаратите се събудиха за живот с въздишка, след което запърпориха нервно. Мигащата им зелена светлина хвърляше мъртвешки отблясъци по бледите лица, които така и никога не се излагаха на достатъчно дневна светлина. Сара прочете съобщенията, които се нижеха в долната част на екрана „Блумбърг“ — компютърен терминал, който предоставяше постоянно осъвременяващи се новини, както и голямо разнообразие от историческа финансова информация: „Лондонското кафе се съвзема от загубите“, „Европейското хранително олио удавено от неудостоверено чикагско“, „Бокс — Юбанк и Бен разменят остроти“, „Везентал — светът обръща гръб на Югославия“.

Нищо ново под слънцето. Нищо не се случваше.

В два и половина Дейвид Рийд изкрещя на Сара от мястото си на две крачки от нея:

— Сара Йенсен! Ловец на глави! Първа линия.

Към нея се извиха множество лица и група дилъри се разсмяха.

— Уф, защо не си гледаш работата, а? — отвърна Сара нервирана. Яростно натисна копчето за първа линия. — Ало.

— Сара, обажда се Сю Банкс.

— Здравей, Сю. — Сара се усмихна. Нямаше дилър, който да не познава всички ловци на глави, както и техните подставени лица, чрез които те полагаха безплодни опити да проявят дискретност. Разгадаването на прийомите и прикритията им бе игра, която, изглежда, никога нямаше да омръзне на дилърите. Почти всяка седмица на Сара й се обаждаше някой от съветниците по набиране на персонал, за да се опита да я подмами да напусне „Финлис“ и всеки път колегите й дилъри превръщаха това в истинско забавление. Тъй че и този път надаваха ухо, но без да внимават особено. Бяха чували същата песен десетки пъти, смятаха те. Сара насочи вниманието си към Сю Банкс.

Тя беше основател на „Плейсмънтс Ънлимитед“, може би една от най-престижните фирми за набиране на кадри в Сити. Беше висока блондинка, преливаща от самоувереност и чар. Двете жени се бяха запознали преди три години, когато Сю за първи път се бе опитала да подмами Сара извън „Финлис“. От пръв поглед си бяха допаднали и споделяха високо мнение както в личностен, така и в професионален план една за друга.

— Слушай, Сара. Знам, че не искаш да се местиш, но първо ме чуй. — Сю забързано продължи нататък, преди Сара да успее да се намеси: — Няма смисъл да опипвам почвата, нито пък да те привиквам за интервю, тъй че ще спестя формалностите. ИКБ, собственият отдел за валутен обмен. Печалба от тотото. Плащат най-добре в Сити, както знаеш. Ще можеш сама да си назовеш цената. Време е за промяна, Сара. Четири години във „Финлис“ Ще започнеш да клеясваш.

Сара избухна в смях.

— Добре, Сю. Нямам нужда от нравоучения. Обаче ми кажи повече подробности.

— Ами то това е. Единственият недостатък, поне доколкото аз мога да видя, е главата на отдела.

— О, имаш предвид евентуалния ми шеф?

— Да, ако искаш, и така го кажи. Данте Скарпирато. Интересен екземпляр, Сара. Направо се смразявам, като го видя… — Сара чу някакви гласове като фон и си представи как в кабинета на Сю е влязла секретарката й с куп съобщения. — Извинявай, Сара, но се налага да бягам. На Скарпирато му е удобно утре в седем. Ти ще можеш ли?

Сара се усмихна в трескаво очакване:

— Ще мога.

 

 

Сара се прибра в дома си в шест. Заключи вратата след себе си, отиде в спалнята, смъкна дрехите си набързо, сякаш бяха подпалени, и се уви със стар халат, без да стяга колана му в кръста. Надничайки в огледалото в банята, свали контактните си лещи, после си сложи някакви мърляви очила, които й се наложи да избърше щателно в полите на халата. Върна се боса в дневната, наля си половин чаша уиски, допълни я до ръба с вода и се опъна на дивана. Телефонът бе до нея на ниска резбована масичка от Мароко, която си беше купила в Маракеш преди няколко години. Включи телефонния секретар и намали звука — никакви дразнители, никакви изкусителни гласове, които да я прекъсват.

Тежкото куфарче беше на пода до дивана. Сара го отвори и извади от вътрешността му папката с информация за ИКБ. Беше дебела около два инча, пълна с изрезки от вестници и списания, годишни отчети за 1991 и 1992 година и вътрешния доклад на Националната банка.

Сара прелисти годишните отчети, но както и очакваше, те не й откриха нищо, за което вече да не знаеше: ИКБ бе инвестиционна банка с база в САЩ, с десет клона в най-важните финансови центрове из целия свят. Сферата й на дейност се доближаваше до тази на международните банки — корпоративни финанси, фондово управление, частна клиентела. Всичките доходни и уважавани, но ИКБ бе най-известна с дилинговите си операции.

ИКБ бе един от най-крупните търговци с финанси в света и оперираше с уравняване, облигации, валута и бог знае какви още производни на тях, като суапинг^[2], опции и други. Фирмата беше наела четири хиляди души из целия свят, седемстотин от служителите й се намираха в Лондон. Сара пусна годишните отчети на пода. Всъщност далеч повече я интересуваше вътрешният доклад на Банк ъв Ингланд. Той щеше да съдържа информация, която никога не би видяла бял свят в официален документ.

От статистическите данни в доклада на банката дейността на ИКБ определено изглеждаше подозрителна. През 1992 година чистите печалби на ИКБ бяха 300 милиона лири стерлинги. Собственият отдел за валутен обмен на банката, оглавяван от Данте Скарпирато и състоящ се от още трима дилъри, опериращ при начален капитал от 28 милиона английски лири, бе реализирал 45 милиона. Изключителна възвръщаемост. Сара, макар и свикнала с монопола на парите в Сити, бе потресена. „Финлис“, които имаха петима дилъри в собствения си отдел, при начален капитал от 15 милиона лири стерлинги бяха реализирали 18 милиона през 1992 година и това се смяташе за внушително постижение.

Другото любопитно нещо относно печалбите на собствения отдел на ИКБ за валутен обмен бе пряката им зависимост от Данте Скарпирато. През 1991 година те са били 9 милиона лири стерлинги. Скарпирато е назначен през 1992 и те стигат невероятната цифра от 45 милиона. Барингтън имаше право. Скарпирато беше или гений, или престъпник.

Свърши с четенето в девет. Стана сковано от дивана, събра хартиите, които сега лежаха, пръснати на пода, и ги пъхна в една найлонова торба. После я заключи в едно от чекмеджетата на бюрото. Отиде в кухнята и смръщено огледа съдържанието на хладилника си. Там имаше остатъци от вечерята й с Алекс и Еди. Пресметна: преди три дни всички те бяха заедно. Почувства угнетяваща празнота. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и извади от хладилника домати, лук и чесън. Атакува лука и чесъна с остър като бръснач нож, после бе напълно погълната от съзерцание на билките и подправките, наредени на дългата полица над главата й.

Беше се научила да готви още като дете. Нямаше нищо по-лошо от редките и чудати кулинарни изблици на леля й. Айла бе чудесна жена, умна, напредничава и в много отношения пример за подражание за Сара, но в никакъв случай и като домакиня. Алекс и Сара бяха оставяни сами за дълго. Айла редовно се впускаше в изследванията си, провеждани в прашната таванска стаичка на горния етаж на къщата. Часовете за ядене отминаваха незабелязано. Съседът на Айла, Джейкъб Голдсмит, често работеше навън в градината си и винаги бе приятелски настроен към тях. Скоро децата се научиха да прекарват по-голямата част от времето си при него. Неговата съпруга беше починала преди десет години и той нямаше собствени деца, затова тримата развиха с годините истинско приятелство. Той ги забавляваше с безбройни историйки — от дните, когато бе член на Кралските драгуни по време на Втората световна война, до пътуванията му из целия свят и завръщането му в Лондон и кариерата му тук.

Той редовно готвеше за децата, като междувременно учеше и Сара. Айла свикна да разчита на него и помежду им бе постигнато естествено разделение на труда. Айла помагаше на децата за домашните им и им даваше допълнителни уроци по предметите, които най-много обичаха. За Сара това беше математиката, за Алекс — геологията. Джейкъб ги хранеше и забавляваше и се превърна в един вид природен чичо. Сара се усмихна при спомена. Продължаваше да се вижда с Джейкъб редовно, но с Айла не се бяха срещали от доста време. В момента тя преподаваше в един университет в Щатите, живееше там с някой друг, който бе поел готварските задължения. Може би сега вече е успяла да понатрупа малко мръвка по кокалестата си фигура. Ако изобщо се сещаше да яде, разбира се.

Сара пак се сети за Джейкъб и се почуди дали не трябва да сподели с него нещо за срещата си с управителя на Националната банка, ала някак си този факт още й се струваше недействителен, по-скоро плод на въображението й, отколкото реалност, която да подлежи на обсъждане и дисекция. За момента реши да не му казва нищо, да си го запази като своя лична тайна.

Разбърка доматения сос и го остави да къкри. След половин час той беше готов. Възвари малко вода, пусна вътре прясно тесто за равиоли, прецеди го след минута и го смеси със своя доматен сос. Изсипа сместа върху една чиния и си я занесе в спалнята. Седна на леглото с чинията в скута си и включи телевизора, колкото да чуе как Никълъс Уитчъл й пожелава лека нощ. Превключи на Ай Ти Ви, примирено решена да дочака късните новини, в които Тревор Макдоналд с носов глас щеше да й съобщи дали има нещо ново под слънцето.

Нямаше. Дояде равиолите и се обади в офисите на ИКБ в Токио, за да провери как върви пазарът. Обаче там също нямаше нищо ново. Обещаха да й се обадят, ако нещо се случеше.

С широка прозявка Сара се упъти към банята. Изрезките за ИКБ бяха оставили отпечатъци от мастило по пръстите й. Яростно ги затърка с ванилов сапун, наплиска лицето си със студена вода и го намаза обилно с най-новия чудодеен крем. Пусна домашния си халат на пода, включи алармената сигнализация на къщата и се мушна в леглото. Заспа, сънувайки Алекс и Еди.

Събуди се в шест, трескаво прерови гардероба си и за трети пореден ден се облече грижливо в строг тъмносин костюм със златни копчета и колосана снежнобяла блуза. Идеалното облекло за кандидатстване за работа, но докато дойде време за срещата й вечерта, костюмът вече носеше отпечатъка на тежък работен ден.

Офисите на ИКБ се намираха на Лоуър Темз Стрийт, в модерна висока сграда. Тя се извисяваше над реката и прозорците й проблясваха злокобно. Интериорът бе отчайващо модерен. В центъра на сградата се извисяваше огромна зала. Напълно празна, като се изключеше присъствието на гишето на рецепцията, два дивана и сбирка метални скулптури, кои то сякаш я изгледаха с подозрение, когато ги приближи. Леден чиновник й каза да се качи на третия етаж.

Данте Скарпирато седеше, облечен в тъмен костюм, в тъмния си кабинет на вече пустия етаж на дилърите. Изправи се на крака при влизането й. Стоеше като вкаменен, с изправен гръб, с крака, здраво стъпили на земята — властна и самоуверена поза. Беше слаб, с фина конструкция, с идеалното тегло за ръста си, предположи тя. Костюмът му също беше идеален, както и белите маншети, които се подаваха леко от ръкавите на сакото, както и тъмните му, безупречно излъскани обувки. Не издаваше никакви признаци на умора или накърнен външен вид, които бяха характерни за повечето дилъри след дванадесетчасов напрегнат работен ден. Всичко в него изглеждаше претеглено до милиметър и напълно овладяно. Той пристъпи към нея и стисна ръката й. Бяха еднакви на ръст, отбеляза тя, очите им бяха на една и съща височина.

— Моля, седнете.

Сара седна срещу него. Без да се усмихва, с непроницаемо изражение той започна да я оглежда.

Мълчанието, което се възцари, се проточи конфузно дълго. Най-сетне я попита:

— И така, защо искате да работите в ИКБ?

Той се обърна към редицата проблясващи екрани пред себе си и на Сара й се наложи да говори с профила му. От време на време натискаше по някое копче, набираше команда, за да извика следващата страница на екрана, привидно забравил за присъствието й в помещението. Задаваше следващия въпрос, когато беше необходимо, без да се откъсва от дейността си.

Сара прекрасно познаваше тази тактика — изобрази безразличие, постави човека отсреща в позиция на просител, накарай го да се потруди, за да привлече вниманието ти. Това си беше егоцентричен прийом, който се срещаше често, и тя се почувства разочарована до известна степен, понеже бе очаквала повече от мъжа срещу себе си. Обаче трябваше да признае, че той се справяше с ролята си блестящо и Сара откри, че действително й се иска да го накара да се обърне с лице към нея. След пет минути такова отношение тя започна да се изнервя, след десет вече бе раздразнена.

— Извинете за въпроса, но бих искала да попитам с мен ли разговаряте или с онази машина?

Скарпирато рязко се завъртя на стола си, така че да застане с лице към нея, и за пръв път я погледна право в очите.

— От какво значение е паричният въпрос за вас?

Въпросът свари Сара неподготвена, първо, защото той успешно беше неутрализирал язвителността й, второ, защото й беше задал въпроса, който бе най-важната съставка от живота в Сити, но никога не се изстрелваше направо. Само наивниците работеха в Сити заради някаква друга причина, освен парите. Всички обличаха първостепенния си мотив със завоалирани изрази, като предизвикателство, набиране на опит и така нататък, все верни неща, ала отвлечени. Но нахлуването в дебрите на продажността с главата напред бе един вид табу. Въпросът бе едва ли не неприличен.

Сара не бързаше да отговори. Загледа се в лицето на Скарпирато, преди да отвърне. То не беше красиво в общоприетия смисъл на думата, но определено бе впечатляващо. Челото бе високо и се издигаше, леко куполообразно заради изтъняващата отпред линия на черната гъста коса. Устните изглеждаха почти сини на цвят заради приглушената светлина. Носът бе дълъг и прав, но именно в очите се криеше притегателната му сила.

В скованата поза на тялото отсреща не се забелязваше особен живец. Цялата сила на Данте Скарпирато бе съсредоточена в очите му, и то до такава степен, че човек би си помислил, че той ще умре, ако ги затвори. Бяха големи, кръгли, блестящо кафяви на цвят. Зениците бяха свити и кафявото сякаш изпълваше цялото око. Рамката в бяло оставаше тясна искряща окръжност. Това бяха самоуверени очи, преситени и отегчени. Ненадейно и изненадващо в тях загоря някакъв маниакален пламък, който бе потушен толкова бързо, че Сара даже се запита дали не й се беше привидял. Тя рязко прекъсна съзерцанието и се съсредоточи над отговора си. Нямаше смисъл да се крие зад разбито на пух и прах табу.

— Парите са основният мотив.

По устните му заигра лека усмивка. Това бе единствената реакция, с която я удостои.

— Добре. Това е единствената причина човек да се занимава с тази работа.

Не, не е, помисли си Сара.

Скарпирато стана от стола си.

— Трябва да тръгвам.

Сара погледна часовника си. Седем и половина. Това бе най-краткото интервю за работа, което бе имала през живота си.

Скарпирато я придружи до вратата на асансьори. Вирнеше точно до нея, бедра, рамене и глава бяха на едно равнище с нейните. Тя се загледа в китките му, които се показаха изпод маншетите, когато той се пресегна, за да натисне кончето на асансьора. Те бяха деликатни, нежни, почти като на жена, като се изключат гъстите тъмни косъмчета, които ги покриваха. Ръцете бяха набраздени с фини изпъкнали вени, пръстите бяха дълги и елегантни. Кабината пристигна, Сара слезе надолу сама.