Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (6)

5.

Бартроп се обади на Барингтън отново на следващата сутрин.

— Значи сте сигурен в това момиче, така ли? — попита го.

— Вчера бях сигурен, сигурен съм и днес, освен ако вашите шпиони не са открили някоя от тайните, за които говорехте вчера.

— Никакви тайни. Направихме проверка. Никакви известни възражения. Изглежда достатъчно нормална млада жена. Работи здравата, не си поплюва и с рисковете, пие стабилно, но не е алкохоличка. Много гаджета в Кеймбридж, но, изглежда, напоследък е поулегнала. Знаехте, че двамата с Картър са имали връзка, нали?

— Разбира се, че знаех — излъга Барингтън, — и какво от това?

— Нищо особено. Както и да е, Губернаторе, накратко — ще свърши работа.

— Какво искате да кажете с това „ще свърши работа“? — изръмжа Барингтън. — Тя е идеалната за целта.

— Добре. Идеална е. Значи спокойно можете да продължите нататък.

— Да. Спокоен съм.

— Имам предвид вие лично.

— Вижте какво, Бартроп, вече говорихме по този въпрос. Получих вашите уверения, а освен това, след като се срещнах лично със Сара Йенсен, бих могъл да заявя със сигурност, че нито Маркус Ейлярд, нито който и да било друг биха свършили работа. Тя е изключително хладнокръвна и прозорлива. Не мисля, че би се впечатлила от Ейлярд. Най-важното е да я впечатлим, да спечелим доверието й и да я накараме да направи това, за което сме я избрали. Не е ли така?

— Вярно.

— Ами тогава никакви паравани или подставени лица. Аз лично ще се заема.

— Добре, господин управител. Сега е необходимо да помислим върху пътя за завербуване на госпожица Йенсен.

Барингтън потрепера от другата страна на телефонната връзка. Отвратителна дума — завербуване.

Бартроп продължи:

— От първостепенно значение е да не забравяме, че завербуването ще бъде ограничено при всички случаи. Трябва да съчиним добра история, Губернаторе, да я убедим да захапе въдицата, но не бива да споделяме нищо, което би могло да компрометира нашата операция, свързана с Фиери. Тя трябва да остане в пълно неведение относно тази страна на задачата. Пред нея всичко това ще бъде представено единствено като измама в рамките и на територията на лондонското Сити. Ако се наложи да й кажем нещо повече по-късно, тогава ще навлезем в тези дебри. Да видим първо дали тя ще се хване на въдицата. Чак тогава, ако получи мястото, ще можем да видим дали я бива всъщност и доколко е добра наистина, както и доколко може да й се има доверие. Оттам насетне ще градим останалото.

— Звучи разумно — отвърна управителят.

— Успех — пожела му Бартроп и затвори.

Губернаторът бръкна в едно чекмедже на писалището си и извади оттам плоска бутилка уиски. Бързо отпи една глътка и се обади на Картър. Би искал, както се изрази, да се срещне отново със Сара Йенсен в девет на другия ден, в банката. Можел ли Картър да го уреди? Картър отговори със същата лекота и спокойствие, както му бе зададен въпросът. Да, разбира се. И така, точно по този начин ставаха повечето неща в Сити — прости молби, без да се задават въпроси, докато не е минал достатъчно благоприличен срок и положението вече един вид да е отшумяло. Механизмът за търсене и предлагане на услуги бе невидим. Гладка процедура за вършене на работа, напълно в реда на нещата, изключително ефективна, като добре смазан часовников механизъм благодарение на лични връзки и установени традиции.

Картър се обади на Сара в службата й. Не последва никакъв отговор.

 

 

Тя си беше тръгнала рано и в момента вървеше от станцията на метрото към Карлайл Скуеър. Влезе в къщата си и бавно заобхожда потъналите в мълчание помещения. Поспря се в спалнята си, като се оглеждаше безпомощно. Чувстваше отсъствието на Алекс и Еди почти като физическа болка. Реши да излезе да потича. Не беше съвършеният лек, но поне за известно време щеше да я успокои. Съблече се и затършува из стария дъбов дрешник в търсене на екипа си за бягане. Навлече торбести къси панталони и бяла тениска. Откри и маратонките си, твърди, с дебели подметки, чак на терасата на покрива, оставени там, за да се проветряват.

За пет минути направи няколко упражнения за загряване, от които ставите й запукаха. После, здраво стиснала връзката с ключовете за къщата в дясната си ръка, тя затича по пълния с народ Кингс Роуд, надолу по Олд Чърч Стрийт и наляво към Ембанкмънт. Вече бе започнал пиковият час и изгорелите газове на колите насищаха атмосферата. Изхвърли автомобилите от съзнанието си, макар да бяха скупчени понякога и плътно един зад друг по улиците, и продължи да тича, с очи, приковани във водите на реката. Загледа се в едно крайбрежно корабче, което след умело маневриране около Кадогав Пиър стовари група туристи на кея, преди с рев да се устреми нататък към Челси Харбър, пристанището на половин миля на запад по поречието. Понякога на връщане от работа и тя използваше корабчетата, като се качваше от Суан Лейн в Сити. Не й беше на път, но си заслужаваше отклонението заради гледката, особено към сградите на Парламента, както и, разбира се, за разнообразие.

Като започна леко да се поти, Сара прекоси връзката на Арбърт Бридж и свърна към Батърси Парк. Плажуващите тъкмо бяха започнали да си събират нещата, за да отстъпят място на бягащите за здраве, които щяха да заприиждат от всички страни. Сара тичаше бързо и задмина някои от по-бавните бегачи, като през цялото време се придържаше към тревните площи. Обиколи парка, измина на спринт последните стотина ярда, след което продължи с нормална крачка, като дишаше тежко, през моста. Беше тичала половин час и вече усещаше как лека-полека духът й се приповдигаше.

Тръгна на запад покрай Ембанкмънт, покрай централата на Лотс Роуд, която се извисяваше като илюзорна приумица на някой архитект на паркове и градини, но всъщност беше съвсем истинска. Нежни облачета бял дим се изнизваха във въздуха над нея — като доказателство, че вътре все пак кипи живот. Сара мислено си представи хилядите намотки и лабиринтите от лъскава медна жица във вътрешността й, макар веднъж да бе надниквала там и да бе наясно, че няма нищо друго, освен гигантски на вид подобия на радиатори.

Външният облик определено бе по-добър от вътрешността на сградата, което важеше и за посестримата й, вече за жалост излязла извън употреба, която се извисяваше в Батърси Парк. Е, там действително съществуваше опасност да се създаде някакъв лунапарк. За радост на Сара, предприемачът, който се бе въодушевил от този проект, беше фалирал в края на осемдесетте и електростанцията по естествен път се бе превърнала просто в ненатрапчива неизползваема останка.

Чувствайки приятната прохлада, Сара обърна гръб на Ембанкмънт, върна се обратно по Олд Чърч Стрийт до Кингс Роуд. Там се сблъска с цяла процесия от банкови служители, които бавно се точеха, все още облечени с колосаните си ризи и помъкнали служебните си куфарчета в ръка. Като че ли половината Сити живееше в тази част на града. Забеляза една двойка познати и припряно свърна на Карлайл Скуеър. Всеки път, като излезеше навън, човек налиташе на познати. Анонимността бе неосъществим блян. Това направо я влудяваше.

Телефонът й звънеше, когато Сара отвори входната врата. Не му обърна внимание. Единствените хора, с които би желала да разговаря в момента, бяха на километри от всякакви телефони, в една девствена земя. Джон Картър остави съобщение на телефонния й секретар — би ли му се обадила у дома, ако има възможност. Ставало дума за нещо неотложно. Сара прекоси кънтящата от тишина къща. Беше шест и половина и тя бе напълно изтощена. За каквото и да ставаше дума, без съмнение можеше да изчака до сутринта.

Взе бутилка уиски от дневната на долния етаж и я качи горе в спалнята си. Взе си душ, след което тръгна право към леглото. То й се стори мрачно и болезнено пусто, чаршафите бяха в пълен безпорядък. Облече си стара пижама и се сгуши в измачканите завивки. Тъкмо си наливаше солидна доза алкохол в една чаша, когато телефонът иззвъня повторно. Вдигна слушалката и раздразнено изрече:

— Да, моля.

Пак беше Джон Картър. Той я помоли да го извини, в случай че е прекъснал нещо, и каза, че не искал да я притеснява, но действително се налагало спешно да се свърже с нея.

— Не се безпокой — отвърна му Сара, посягайки към питието си.

— Вчера на обяда ми се стори уморена.

— О… съжалявам, наистина. Ужасно тъпо ли се представих?

Картър се разсмя.

— Какво говориш! Напротив. Губернаторът е направо запленен от теб.

— Така ли? Много мило. Знаеш ли, така и не успях, да те попитам защо трябваше да се срещам с него. Цялата работа ми се видя доста странна.

— И наистина е странна — призна Картър, — обаче идеята беше негова, не моя. Каза, че искал да говори с някой дилър от валутния обмен, а аз предложих това да бъдеш ти. — Направи малка пауза. — Сега той би желал да отидеш да се срещнеш с него в банката.

Сара бе озадачена.

— Какви са тези работи, Джон?

— Честна дума, нямам представа. Може би иска да те наеме.

— Не ми се вярва управителят на Националната банка да си губи времето с набиране на кадри.

— Имаш право. Но нали разбираш, Сара, единственото, което мога да направя, е да предам съобщението му. Той каза, че много би се радвал, ако имаш възможност да се отбиеш в банката утре сутринта в девет.

— Добре — отвърна Сара. — Ще се видим там в девет.

— О, не! — възкликна Картър. — Ти ще ходиш там, сама. Срещата е само между вас двамата.

 

 

В девет сутринта станцията на метрото „Банк“ бе пълна с народ. Северните и централните линии си даваха среща тук и от тях на улицата се изливаха потоци с кисели лица. В ръцете си носеха последния брой на „Файненшъл Таймс“ или „Сън“ като удостоверение за самоличност и се отбиваха през „Бърлис“ за капучино и кифли, които отнасяха в хартиени пликове със себе си в асансьорите на стотиците финансови институции, които се изпълваха с миризмата на закуски.

Сара Йенсен излезе от станцията на метрото и направи десетина крачки по Треднийдъл Стрийт. Ярката слънчева светлина се отразяваше от ослепителнобелите стени на сградите наоколо и Сара присви очи, за да се предпази от нея. Изкачи тичешком няколкото каменни стъпала над нивото на улицата, като токчетата й ритмично натракаха по гладките плочи. Усмихна се на високия мъж, който стоеше изпънат при входа на Банк ъв Ингланд, облечен с дълго розово сако и с черна шапка на главата си. Яркият розов цвят се наричаше хюблонско розово, спомни си Сара — на името на сър Джон Хюблон, първия управител на банката след основаването й чрез парламентарен указ през 1694 година. Цветът на ливреята на неговата лична прислуга се бе превърнал в униформа, спазвана и до днес от портиерите на входа и помощния персонал вътре в сградата. Преди години, когато тъкмо бе започнала работа в Сити, Сара се бе записала на организирана обиколка с екскурзовод из Националната банка. Всъщност така и не беше видяла много. До най-интересните части от сградата достъпът бе забранен. Почувства някаква особена тръпка на въодушевление, като си помисли, че днес щеше да й се удаде възможност да зърне кабинета на самия управител.

Сара озари с усмивка пазача отпред и влезе през огромното преддверие със сводест таван. Запристъпя по пода, покрит с мозайка, която изобразяваше разнообразието от монети през вековете. Приближи се към служителя, който седеше на бюрото в приемната. Съобщи името си и добави, че има уговорена среща с управителя на банката.

Служителят се усмихна, бяха го предупредили за нейното посещение. Вдигна телефона, набра някакъв номер, изчака малко, после предаде, че госпожица Йенсен е дошла. Кимна на портиера, който се обърна към Сара и с едно учтиво „Оттук, мадам“ я поведе към помещенията, познати под името Покоите, най-представителните и величествени зали на банката, които приютяваха самия губернатор, неговия заместник и изпълнителните директори на отдели.

По стар и малко странен навик Сара се опита да запамети маршрута, но скоро съвсем се обърка, понеже вниманието й бе отвлечено от кънтящите стъпки по каменния под, от богатата колекция от картини по стените, от високите тавани, изкусните корнизи и приглушените шумове, които идваха иззад затворените масивни врати.

Портиерът спря пред дъбова врата и почтително почука. Една секретарка отвори. Портиерът въведе Сара вътре, тържествено съобщи името й и мълчаливо се оттегли. С учтива усмивка секретарката поведе Сара към личния кабинет на управителя на Националната банка.

Барингтън бе застанал с гръб към нея и се бе загледал през прозореца към вътрешния двор. Беше хванал ръцете си отзад и приличаше на човек, който е погълнат от съзерцание на мирната и подредена сцена, откриваща се пред очите му. Вътрешният двор бе обрамчен от офисите на по-нисшите служители на банката. Сред тях фактът, че имаха изглед към самите себе си и своите територии, бе вид привилегия и повод за вътрешна гордост. Това бе, така да се каже, символ на олимпийско спокойствие и мъдра обективност. Те не бяха насочени към света навън. Глъчката около станцията на метрото с шумните тълпи от дилъри изглеждаше отдалечена на мили оттук. Атмосферата бе улегнала, достолепна, изтънчена, също като хората, които обитаваха кабинетите.

Управителят се обърна, усмихна се широко, пристъпи към Сара и й подаде ръка.

— Здравей, Сара. Радвам се да те видя отново. — Посочи й с жест дълбоко кресло до стената под картина, изобразяваща традиционен морски пейзаж. — Защо не седнеш? — Усмихна й се пак и се настани срещу нея, като я гледаше спокойно. Също както и предния ден, Сара се почувства като на изпит, сякаш бе подложена на мислена оценка. — Първо, бих искал да ти благодаря, че можа да отделиш от времето си за тази среща. — Той замълча, кръстоса елегантно крак връз крак и се приведе към нея. Тя леко се усмихна и зачака той да продължи. Уверената му усмивка стана леко колеблива, преди да се изяви отново с пълна сила, сякаш бе събрал някакви вътрешни резерви, за да я подкрепят. — Бих желал да те помоля да имаш предвид, че това, което ще обсъдим с теб сега, не бива да излиза извън стените на този кабинет — никога! Ако чувстваш, че не би могла да се справиш с подобно условие, би било излишно да продължавам нататък. — Усмивката угасна и той я загледа в упор.

Сара не отговори веднага, защото не искаше в гласа й да се долови вече възбуденото любопитство, което набираше сили с всяка изминала минута. Успя да изрече отговора си със същата резервираност и спокойствие:

— Естествено, господин управител. Каквото и да ми кажете, ще бъде запазено в пълна тайна.

Продължавайки да държи погледа й прикован, Барингтън подхвана нататък:

— Както знаеш, през последните няколко години се разразиха доста бурни скандали, в които бяха замесени и фирми на територията на Сити. Те урониха значително престижа ни.

Сара кимна. Имаше мащабни афери, като Гинес, Синята стрела, Барлоу Клоуз, Максуел и МБКТ, както и поредица от по-незначителни скандали. МБКТ, Международната банка за кредитиране и търговия, иначе известна и като Международната банка на крадците и тарикатите, беше причинила болезнено остро неудобство на Банк ъв Ингланд. Тази банка бе в сърцевината на един от най-големите скандали за измама в историята на банковото дело, а Банк ъв Ингланд, като главен регулатор на този род дейност, бе пряко засегната и бе подложена на безпощадна критика в доклада на Бингам заради възприетата от нея линия на поведение при възбуждането на следствието за измама, в което ставаше дума за стотици милиарди долари, и последвалото в крайна сметка закриване на банката.

Губернаторът се намръщи.

— Парламентът упражнява нарастващ натиск за утвърждаване на нови разпоредби, насочени срещу дейността на Сити, които биха отслабили още повече самоуправлението ни, без да доведат обезателно до ограничаване на възможностите за измами.

Сара прекрасно разбираше този проблем. Сити се ужасяваше от мисълта, че може да му бъде нареждано как да постъпва от хора, които според финансистите бяха невежи аутсайдери. В Сити предпочитаха сами да се справят с вътрешните си проблеми.

— Напълно съм съгласен, че в някои отношения досега съществуващата система не може да ни спаси или да ограничи нередностите — да вземем например онези съдебни процеси за измама, които се сгромолясват след дълги години на проучвания, разследвания, които ни костват десетки милиони лири стерлинги. — В очите на Барингтън пламна нескриван гняв, сякаш в момента срещу него се бе изправил невидим враг. — Това буквално е фарс и ни причинява остро неудобство.

Гинес, помисли си Сара, както и Синята стрела. Случаят Гинес имаше лоша слава поради това, че правораздаването очевидно не бе упражнено равносилно сред всички засегнати. Делата на някои бяха закрити поради причини, които и самите те нито разбираха, нито можеха да приемат с леко сърце, особено в случаите, когато ставаше дума за произнесени наказателни присъди, включващи осъждане на затвор. Синята стрела, от своя страна, бе причинила немалко главоболия на Отдела за борба с мащабни измами. Делото бе коствало две години и 37 милиона лири стерлинги от парите на британския данъкоплатец, за да бъде доведено до съдебната зала. Списъкът от обвинения бе дълъг и прекалено объркан и в крайна сметка и без това оскъдните и леки произнесени присъди бяха отхвърлени след обжалването пред Върховния съд. Предишният управител на Националната банка, въпреки че не бе отговорен за действията на ОБМИ (Отдела за борба с мащабни, измами), нито пък за съдебната процедура, бе подложен на непряка, но все пак накърняваща сериозно репутацията му критика, единствено защото бе в качеството на юридически и фактически шеф на Сити.

Забелязвайки признаци на солидарност у Сара, Барингтън охотно се впусна в любимата си тема.

— Разбира се, в Сити винаги е имало измами, но съществуваха времена, когато бе възможно тези неща да се коригират дискретно, когато управителят биваше уведомяван за закононарушенията и само чрез няколко разговора на четири очи с провинилите се бе възможно да се получи елегантната им оставка и оттегляне от заеманите постове. И това наистина бе мъдър механизъм. Ако мога така да се изразя, полицейската процедура се извършваше в рамките на Сити, измамата бе разкривана и изчиствана и по този начин не се нанасяше никакъв ущърб на репутацията на Сити. Един вид самоуправление. Което бе далеч по-резултатно от сегашното изваждане на кирливите ризи на показ, не смяташ ли?

— Това си има своите преимущества — отбеляза Сара, — но само дотолкова, доколкото саморегулаторите остават чисти и неподкупни.

Губернаторът я изгледа остро.

— Все някой трябва да поеме ролята на правораздаване.

— Мислех, че за това са измислени съдилищата.

— В идеалния случай, да — отвърна Барингтън с леко раздразнение, — но мисълта ми беше, че при определени, наистина редки случаи системата не сработва. — Сара се стегна вътрешно в очакване управителят да се доизясни. Той сви рамене.

— Разбираш ли, не можем да си позволим повече шумни, публични скандали. Измамите няма да изчезнат от само себе си, но би следвало да измислим някакъв друг подход към тях, без да се осланяме прекалено много на съществуващата досега система на правораздаване в лицето на ОБМИ. Естествено ролята на отдела ще остане все така съществена, особено при случаи на крупни измами. И след публикуването на доклада на Бингам ние създадохме нов корпус за разследване, който се оказа неоценима придобивка. Въпреки това не мога да се отърся от чувството, че когато нашият детективски корпус нахлуе със сирѐнен вой, както обикновено става, част от измамата моментално бива укрита.

Сара кимна.

— Следователно това, което имате предвид — поправете ме, ако греша, — е, че съществуват измами, чието естество не може да бъде уловено след практическото им извършване. Един вид необходимо е да бъдете на самото място едва ли не незабележими, за да хванете уличените на местопрестъплението. Иначе веществените доказателства минават в сферата на косвените улики.

— Точно така — отвърна Барингтън, привеждайки се към нея с триумфален вид. — Съвсем точно го определи. И точно за един такъв проблем бих искал да се обърна към теб за помощ.

Сара усети как пулсът й се ускори и изтощението от последните няколко дни бе забравено в един миг. Тя се поизправи на креслото си и заслуша напрегнато.

— Запозната ли си с Интерконтиненталната банка?

— Кой не е?

Губернаторът се усмихна.

— Наистина е така. Репутацията им си я бива. Проницателни, изключително печеливши като предприятие. Блестящи, нали разбираш, големи залози, големи печалби. И все пак има нещо обезпокоително при тях. — Сините му очи се присвиха. — Особено що се отнася до собствения им отдел за валутен обмен. Дилинговият им отчет звучи едва ли не прекалено перфектно. Разбираш ме, на човек чак не му се вярва, като види цифрите. Освен това бродят слухове. Той направи пауза, фиксира я с поглед и най-после изплю камъчето: — Банката търси нов дилър за собствения си отдел за валутен обмен. Смятам, че ти притежаваш всички необходими качества за това място и ако желаеш, можеш да го получиш.

Барингтън се усмихна. Сара седеше, без да помръдва, краката й бяха свити под стола, а ръцете й — здраво стиснати в скута. Тя се взря покрай главата на Барингтън през прозореца във вътрешния двор отсреща. В душата й пламна въодушевление. Винаги бе искала да работи в ИКБ. Да имаш ИКБ в професионалното си досие бе един вид лавров венец в нейния бранш. Ако човек успееше да оцелее там, значи можеше да оцелее при всякакви обстоятелства. Там беше елитът на Сити, твърд и безпощаден, но добре платен. Кървави пари, помисли си Сара.

Усмихна се на Барингтън.

— С удоволствие бих приела мястото там. Но най-добре ще е да ми кажете първо какво трябва да направя.

— Първо получи мястото. Ще се погрижа някой от ловците на глави да ти се обади днес следобед, за да уговори интервюто за работата. При твоето професионално досие не би трябвало да имаш никакъв проблем. Неминуемо ще ги впечатлиш. Тогава, ако получиш мястото — а съм убеден, че това ще стане — просто ще си държиш очите и ушите отворени и ще наблюдаваш. Ще се държиш естествено, но ще бъдеш нащрек за каквито и да било необичайни събития. Даже и най-малкото нещо, което ти се стори подозрително или бъде в разрез с обичайното поведение в средите на дилърите, ще споделяш с мен. Ако действително се окаже, че дилърите на ИКБ престъпват закона по един или друг начин, тогава аз ще се оправям с тях.

— Как? — попита Сара.

— Много просто. Ще ги уведомя, че ако не се оттеглят без много шум от Сити, ще направя така, че да бъдат съдени. Ако притежават поне малко здрав разум, ще приемат с охота моето предложение, не смяташ ли?

— Е, да, предполагам. Ако действително са виновни и ако ние успеем да го докажем.

— Не забравяй, че в моите намерения не влиза присъствие в съдебната зала. Така че нямаме нужда от доказателства, които да са състоятелни за пред съдебните заседатели, а просто такива, които да ме убедят, че престъпление действително съществува. Доказателствата трябва да са индикатори за това, че в момента в ИКБ се престъпва законът. Твоята задача е да откриеш кой по-точно стои зад това закононарушение.

— От вашите уста звучи доста просто — отвърна Сара.

Губернаторът се разсмя.

— Извинявай. Сигурен съм, че никак няма да е просто. Според мен при проявена достатъчно предпазливост от теб и при наблюдения от самото място с течение на времето ще се оформи някаква представа за положението там. Това, разбира се, е вид експеримент и за двама ни. Ще се наложи да налучкваме и да си сверяваме часовниците в самия процес на работа…

Сара се облегна назад и помълча известно време.

— Няма ли професионалисти за такъв род задачи? Искам да кажа, че аз все пак не притежавам необходимата квалификация.

— Именно в това е въпросът — отвърна й управителят. — Не можем да използваме професионални детективи. Те ще подплашат плячката. Както вече ти казах, имаме нужда от дилър на ОВ, колега, който да присъства на самото място. Някой, който разбира от този занаят, който знае какво е в реда на нещата и кое е подозрително и който би могъл да наблюдава, без да възбуди и най-малкото подозрение. — Той отново се приведе напред. — Ние се поогледахме, Сара. И ти си идеалният човек за тази цел.

— Ние? Кои ние? — попита тя остро.

Барингтън мислено изруга. Усмихна й се.

— С Джон Картър, разбира се. Именно той те препоръча.

— О! — каза Сара. — Джон, разбира се. Значи той знае за това, така ли?

— Ами всъщност не. Не всичко. Посветен е в някои неща. Обаче бих те помолил да не обсъждаш това с него. Казах същото и на него. И той би могъл да се почувства неудобно, ако повдигнеш темата.

— Добре — каза Сара, леко подразнена. — Щом ме молите да го запазя в тайна, аз естествено ще го направя. — Тя леко се смръщи. — Но бихте ли ми казали как точно се получи така, че започнахте да подозирате ИКБ и как ви дойде наум да извършите проучването по този начин?

Барингтън едва успя да сподави тежката си въздишка. Тя бе неуморима.

— Един от ревизорите се усъмнил и докладвал на висшестоящите си колеги. Президентът дойде да се види лично с мен — обясни той спокойно. След което се усмихна, за да затвърди впечатлението. — Тогава изникна въпросът за начина, по който можем да огледаме нещата. Размишлявах в продължение на няколко седмици и реших да експериментираме. Тогава вече въпросът опря до намиране на подходящия човек. Именно в този момент се намеси Джон Картър и предложи теб.

Сара отново се отпусна назад в креслото си и потъна в мълчание. Губернаторът чакаше. Най-накрая Сара заговори:

— Звучи интересно, интригуващо. Ще се опитам да ви помогна, но бих желала да ми кажете кои точно са заподозрените и в какво ги подозирате?

Барингтън се усмихна доволно.

— Спомняш ли си, че ти казах, че отчетите на отдела за ВО в ИКБ изглеждат буквално невероятно добри? — Сара кимна.

— Ами печалбите са придобили такива невероятни измерения, след като на сцената се е появил един тип на име Данте Скарпирато. Струва ми се, че той или е гений, или абсолютен престъпник.

— И как според нас прави пари, в случай че е престъпник?

Барингтън се усмихна и повдигна рамене.

— Това е проблемът… да се опитаме да прозрем престъпния ум. Те са далеч по-добри в измислянето на прийоми за това, отколкото регулаторите, които следят за спазването на закона. Наистина не знам какво би могло да бъде. Бих могъл да споделя някои предположения, но така съществува опасност да те подведа по погрешен път.

— Ама че забавно! Значи ми давате картбланш да мисля като престъпник.

За миг Барингтън изглеждаше ужасен.

— Не се безпокойте — разсмя се Сара, — просто се пошегувах. — Тя припряно продължи нататък: — Този Данте Скарпирато… познавате ли го?

— Срещал съм го веднъж — отвърна Барингтън едва ли не с отвращение. — Абсолютно самодоволен, ледено нагъл, лъскав — нали се сещаш, „Анабелс“, „Маркс Клъб“, целогодишен слънчев загар. Носи му се славата на напълно безпощаден тип, държи се така, сякаш всички са му врагове. И това му се опрощава, защото печели доста пари. Не е от най-приятните люде. — Барингтън направи пауза и внимателно се вгледа в Сара. — Макар че, както ми казаха, се славел и с подхода си към жените.

Сара отново се разсмя.

— Не се тревожете за мен, господин управител, доста успешно се грижа сама за себе си.

— Убеден съм, че е така. — Понечи да стане, след което сякаш се сети за още нещо и пак седна. Когато заговори, на Сара й се стори, че долавя някакви нотки на несигурност в тона му.

— О, да, тъкмо се сетих. Има още нещо, което трябва да ти кажа. Можеш да решиш, след като ти казах всичко това, че не би искала да се заемеш със задачата. Ако е така, трябва да ми го кажеш сега, ще те разбера напълно.

Сара вирна брадичка и го загледа, без да отвръща нищо.

— Тази операция… хм, я поемаш на собствена отговорност. Можеш да сметнеш, че трябва да се приближиш повече откъм подветрената страна, хъм, за да събереш нужната информация. Що се отнася до мен, нямам нищо против. Тази информация е от изключително значение за нас. Заслужава си риска, ако човек е готов да го поеме. Не искам да знам как точно смяташ да процедираш, нито какво ще правиш, като получиш мястото. Подбирането на методи си е изцяло твоя работа. Обаче трябва да те предупредя, че ако те хванат по някакъв начин, бих могъл да ти окажа цялата си подкрепа и да използвам положението си, за да те защитя, но само зад кулисите. Публично — не. Ти ще си един вид таен агент и ще останеш в това си качество. Най-доброто, което можеш да направиш, е да гледаш да не те хванат. — Лицето му се бе зачервило леко, но не забележимо. Изрече репликите си без запъване и обвивката от външна увереност остана непокътната.

Подветрена страна. Не се оставяй да те хванат. Не беше ли това валидно за всички в Сити, както и другаде всъщност? — помисли си Сара. Тъкмо щеше да изрече на глас мислите си, когато разсъди и реши, че тази шега вероятно нямаше да се стори особено забавна на губернатора. Запази мълчание и положи усилия да размисли сериозно над казаното от него. След известно време заговори:

— Както вече ви казах, господин управител, няма нужда да се безпокоите за мен. Знам правилата. — После добави, сякаш бе размислила в момента: — Стига те да не се променят по време на самата игра.

Той така и не можа да си обясни защо тази забележка му се стори злокобна. Това си беше просто вмятане, изречено спонтанно, без всякакъв умисъл. Накрая реши, че напоследък се бе срещал прекалено често с Джеймс Бартроп и навярно бе прихванал от него мания за подозрителност.

— Хубаво. Ами това е. — Губернаторът придоби за миг озадачен вид, после възкликна: — А-а, папката!

Извади дебела папка с надпис ИКБ от чекмеджето на бюрото си и я плъзна към Сара.

— Добре ще е да прегледаш това. Тук са някои годишни отчети, изрезки от пресата и вътрешният доклад, изготвен в собствения ни отдел за ревизии. Там ясно се вижда как печалбите на отдела за валутен обмен на банката са скочили за последната година, откакто Скарпирато е започнал работа там. — Той се изправи на крака. Срещата бе приключила. — И така, Сара, успех с ИКБ. Обади ми се, когато се получи някакво развитие на нещата. — Надраска й нещо на лист. — Ето ти личния ми телефонен номер в банката, както и в апартамента ми тук, в случай че се появи нещо, което не търпи отлагане. — Подаде листчето на Сара, стисна ръката й и се сбогува с нея.

Сара прекоси по обратен път кънтящите коридори и излезе на шумната улица. Имаше нещо, което не я бе удовлетворило напълно. Имаше смътното чувство, че губернаторът не бе споделил съвсем всичко. Може би ставаше дума само за подозренията му относно естеството на измамата, реши тя. В крайна сметка, ако не разполагаше с нищо повече от догадки, наистина бе разумно да не й ги казва, защото иначе би могъл да наруши обективността на преценката й. Можеше да я прати за зелен хайвер и в суматохата тя да недогледа действителното положение на нещата.

Въодушевлението от поставената й задача скоро изтика на заден план всичките й опасения. Вече се беше посветила на задачата. Губернаторът бе ударил по слабото й място. Тя обожаваше загадките и вълненията. Териториите с ограничен достъп и табутата определено я привличаха. В много отношения управителят не би могъл да се спре на по-подходящ кандидат от нея.

Сара можеше и да отклони задачата вежливо, да забрави разговора им и да се върне към обичайното си работно място във „Финлис“. Ала не го направи и нейният живот, както и животът на много други, щеше да се промени необратимо в резултат от това.