Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (5)

4

Сара изсипа куп проклятия под нос. Защо винаги когато искаше да си тръгне по-рано, борсите изведнъж се задвижваха бясно? Хвърли яростен поглед на колоните от цифри на екрана си, които сякаш под взора й запримигваха още по-неистово. С още едно проклятие изключи захранването и екранът й замря и стана черен след проблеснала сребриста светкавица. Съседът й, Дейвид Рийд, вдигна глава изненадано, щом тя започна да събира нещата си.

— Не можеш да си тръгнеш сега, Сара. Часът е едва два. Пък и пазарите не са заспали този път — изрече с престорено раздразнение. Това си беше нещо като техен ритуал, на който и двете страни се наслаждаваха. Него го радваше нейното безогледно бунтарство, нея — неговата стриктност.

— Да, мога — изстреля тя в отговор. — Пазарът днес ме влудява, а когато съм в лошо настроение, обикновено губя пари. Знаеш го много добре. — Сара вдигна примирено рамене. Тъй че трябва да си вървя. — Сериозното й изражение започна да се пропуква, затова тя бързо се обърна. — Ако някой ме търси, предай им, че ще се обадя утре.

Дейвид се облегна назад, победен от логиката й.

— И да не забравиш — изкрещя след отдалечаващия се гръб, — утре имаш уговорен обяд с Картър. — От личен опит знаеше, че „лошите й настроения“ могат да продължат с дни.

Уейтроуз на Кингс Роуд беше пълен с майки и бебета, пенсионери и раздърпани артистични типове, които според Сара се обличаха умишлено така, че да депресират хората. Клиентелата бе напълно различна от това, което би срещнала, ако — като множеството роби на заплата, беше определила времето си за пазаруване в оставащото извън от девет до пет, или както би било в нейния случай — извън работното от седем до пет. Доста повече й допадаше католическата тълпа в два и половина, реши тя. Ако човек пазаруваше след шест, винаги се излагаше на риска да бъде премазан от изтънчените господа в раирани костюми, пуснати като отвързани от бюрата си, които се опитваха да компенсират напрежението от деня чрез лудо бутане на количките между щандовете.

Задържа се пред щанда за месо, оглеждайки опакованите с найлон парчета говеждо, като ги обръщаше от всички страни и гледаше как се стича кръвта по тях. Избра най-сочните, които можа да намери, дебели тъмночервени стекове от филе, потънали в кръв. После подбра картофи за пържене, домати за печене, свежи стръкове броколи и шепа червени и зелени марули. Отправи се с количката към щанда за млечни продукти и натрупа върху останалите неща големи опаковки обезмаслена и пълномаслена сметана и половин дузина яйца.

След като привърши с покупките от супермаркета, понесе чантите си към пазара на Челси Фармърс, малко встрани от Кингс Роуд. Избра си едър зелен фасул от Нийлс Ярд, магазин за здравословна храна, и се отби на щандовете за продажба на алкохол, като се наведе, за да мине през ниския вход. Щандовете се намираха под внушителна шатра, но там винаги можеха да се намерят разнообразни качествени вина и изобилие от приятелски настроени, макар и невинаги компетентни продавачи. Без да бърза, избра три бутилки кларет — реколта 1982 година, и две бутилки шампанско. Чак тогава се затътри към къщи.

Сара живееше в къща на Карлайл Скуеър, площад с потънала в зеленина градина в Челси. Беше купила къщата преди година за 800 000 лири, като за половината сума взе заем, а за другата унищожи спестяванията си. Задълженията й по изплащането бяха огромни, но в рамките на възможното, стига да останеше на същата работа, тъй като професията й се славеше именно с нестабилността си. Сара се опитваше да пренебрегва лошата слава.

До сравнително скоро тя не би могла да понесе финансова несигурност, ала раните от детството се бяха позатворили от успехите на съзряването й и въпреки че нестабилността на службата й не я радваше особено, Сара отказваше да се тревожи и си казваше, че в нея открива комарджийска тръпка. Още няколко добри години в Сити и ипотеката щеше да бъде платена напълно. Тогава щеше да започне да спестява това, което наричаше парите си за бягство.

Интелигентна, преуспяла, популярна и красива, Сара никога не бе съвсем безгрижна. Животът й понастоящем привидно бе възможно най-добрият, но когато решеше да го анализира — нещо, което рядко й се случваше, Сара винаги изпитваше страх, че сегашният й покой е вид заблуда. Това чувство, което все тлееше в подсъзнанието й, се бе показало на повърхността заради предстоящото заминаване на Еди и Алекс. Те щяха да отпътуват на следващия ден на тримесечна експедиция из Хималаите.

Влезе в къщата и изкачи стълбите към дневната, където завари двамата мъже, седнали по турски на пода, надвесени над огромна измачкана карта. Бяха така погълнати, че в първия момент не забелязаха присъствието й. Сара мълчаливо ги загледа. Алекс, по-малкият й брат, двадесет и пет годишен, смел, добър по душа. Мислено винаги го бе наричала „невинния“ — умен, но без следа от цинизъм. Беше предопределен да бъде щастлив.

Откакто бяха на осем и шест съответно, Сара и Алекс бяха отглеждани от сестрата на баща им — Айла. Когато родителите им починаха при автомобилната катастрофа, Айла дойде в Америка и взе децата със себе си в Англия, за да живеят при нея в Лондон. След разтресената до основи сигурност на детството си Алекс почти рухна. Сара порасна за една нощ и стана негова опора. Той изпитваше тъга, остро чувстваше липсата на родителите им, беше самотен и уплашен, ала все пак се ограничи до нормалните за всяко човешко същество емоции. А освен това имаше Сара и Айла, които да се грижат за него. Намери утеха в тях и след няколко години отново стана щастливо, нормално дете.

Той насочи енергията си навън, най-вече към планините, които се превърнаха в негова мания. Също като Сара и той завърши в Кеймбридж, но прекарваше повечето от времето си в катерачество и се дипломира със среден успех. Това изобщо не го впечатли. Докато имаше достатъчно време и пари, за да се катери, беше щастлив. Време имаше в изобилие, а пари имаше Сара. Алекс прекарваше девет месеца в годината из планините, а останалите три — в къщата на Сара. За него това бе идеалният начин на живот, а Сара намираше утеха в неговото щастие.

Преди малко повече от година, докато бе на експедиция в Алпите, Алекс бе срещнал Еди, двадесет и девет годишен австралиец. Двамата бяха довършили маршрута си като екип и се бяха прибрали в дома на Сара заедно. Между Сара и Еди постепенно се зароди приятелство. Четири месеца по-късно станаха любовници.

И Еди като Алекс бе висок и слаб, със силни, но ненатрапчиви на пръв поглед мускули, типични за алпинист. Той правеше документални репортажи за австралийската телевизия, а междувременно се катереше. Като повечето мъже на Сара — и той бе тъмен. За разлика от тях, Еди бе внимателен и нежен. Чувството му за хумор бе остро, почти обидно, но това бе по-скоро плод на интелект, а не на злонамереност, защото той бе изцяло лишен от способността да почувства или причини зло някому. Единственият недостатък на връзката им, помисли си Сара, докато пристъпваше към него, за да го целуне, бе, че заради катеренето и пътуванията двамата се виждаха рядко. Разделите винаги бяха истински кошмар за Сара, която се обричаше на тъга по него и страх за сигурността му из планините.

Двамата мъже се усмихнаха при приближаването й. Еди се надигна и я хвана за ръката, придърпвайки я надолу, за да я целуне.

— Значи все пак успя да се измъкнеш, а?

Тя се разсмя и седна между тях на пода, а съдържанието на чантите се разпиля наоколо. Кутиите със сметана и бутилките вино се търкулнаха, без никой да ги забележи.

— Е, хайде, покажете, ми отново къде ще ходите.

Алекс посочи с пръст маршрута през Бутан.

— Значи смятате, че ще ви трябват около шест седмици за изкачването, после колко още, няколко седмици по върховете, пребиваване в Катманду, след което още месец изследвания на джунглите?

— Нещо такова — отвърна Еди.

Сара протегна ръце и притисна двамата мъже към гърдите си.

— Не мога да повярвам, че тръгвате утре. Какво ще правя цели три месеца без вас двамата?

Въпросът й бе изречен шеговито, но двамата мъже знаеха, че тя е тъжна. Бяха преживявали същото много пъти, преди да тръгнат за някъде. Алекс, а й Еди все повече и повече разбираха, че зад самоуверената фасада се крие болезнена уязвимост. Сара полагаше огромни усилия, за да скрие този факт, и вероятно никога нямаше да го сподели направо, но и тримата знаеха, че то е там.

Алекс се опитваше да не мисли за него. То го безпокоеше и разстройваше, както винаги. Тя бе по-голямата му сестра, постоянно се бе грижила за него. Предполагаше се, че би следвало тя да е силната, но в нея имаше нещо, заради което понякога го бе страх да я оставя сама. Нещата се бяха пооправили, откакто Еди се бе появил на сцената. Сара очевидно доста се бе поуспокоила. За първи път от години насам, може би даже за пръв път въобще, на Алекс му се струваше, че тя е щастлива и сигурна. Загледа се в нея. Не. Не беше сигурна. Почуди се дали изобщо някога сестра му щеше да се почувства сигурна и защитена, дали щеше някога да заживее спокойно. Наблюдаваше ги как двамата с Еди се смеят. Все пак беше щастлива, поне в това бе убеден.

— Ела с нас — изрече Алекс спонтанно.

— Да, разбира се. Защо не дойдеш? — попита Еди.

Сара се усмихна, стана и понесе чантите към кухнята. Не този път, казваше си наум, докато разопаковаше продуктите, но скоро. Много скоро.

 

 

Будилникът иззвъня в шест. Сара се пресегна, спря го, после се обърна към Еди и се сгуши в него. Той я прегърна и зарови лице в косите й, целуна шията й, лицето й, очите й. След няколко минути леко се отдръпна и нежно отметна назад падналите на челото й кичури.

— Предложението снощи беше съвсем сериозно — наистина можеш да дойдеш с нас. Логически е напълно възможно по няколко причини, а и добре знаеш колко много и двамата бихме искали да дойдеш.

Сара се усмихна на открития му поглед.

— Знам и наистина ще го направя някой ден, но сега още не. Ако дойда с вас и вкуся цялата тази свобода и простор, не съм сигурна, че ще съм способна пак да се върна на работа.

— Това не е чак толкова ужасно, нали?

— Все още не мога да се откажа — просто отвърна Сара.

Еди отново я придърпа към себе си и я целуна. Съзнаваше, че не би могъл да спечели в този спор. Тя щеше да изтъкне парите като причина да работи още година или две, чак тогава би имала достатъчно настрана, за да може да спре. Подозираше, че въпреки бунтарството си — а тя имаше желание да зареже нормалния живот — Сара всъщност намира душевен покой в ежедневието си, във всички ограничения на личното й време, срещу които така упорито се бори. Това беше плод на желанието на едно сираче за сигурност и стабилност, поне така предполагаше.

Като се имаше предвид това, което знаеше за нея, това бе разумно обяснение — непълно, но до известна степен правилно.

Те отпътуваха в девет. Сара стоеше на прага и наблюдаваше как таксито им се отдалечава по улицата. Нейната опора си беше отишла. Обърна се, влезе вътре и си взе продължителен горещ душ.

Бяха си легнали чак в пет сутринта. След чинии, препълнени със сочно филе, после обилно наслаждаване на крем брюле, се бяха отдали на пиене, разговори и смях. Бяха изиграли и няколко шумни игри на табла. Сара и Еди не бяха спали повече от половин час.

Залитайки, излезе изпод струята, замаяна от изтощение и емоции. Хвърли поглед към огледалото, докато се подсушаваше. Очите й бяха хлътнали и празни. Загледа се дълго в отражението си, после се усмихна вяло и се обърна.

Бяха си отишли. Щяха да се върнат. Трябваше да вярва в това. Ала отсъствието им тегнеше с несигурността си, която караше стомаха й да се преобръща, събуждаше страх у нея и съвсем противоречиво — изпълваше някакъв таен копнеж на душата й. Защото, въпреки че бягаше от несигурността, тя имаше нужда от нея и бе привличана към това състояние от подсъзнателното си желание да успее да се справи с нея. Тази несигурност разклащаше устоите й повече от всичко друго, но същевременно тя я търсеше и приветстваше в живота си.

Сара прегледа съдържанието на гардероба си, като се чудеше какво да облече. Спомни си за уговорения обяд с клиент и избра елегантен, но строг черен ленен костюм, в пълно съзвучие с настроението й. Черният цвят изсмука и последните оттенъци от живинка от и без това бледото й лице. Върна се в банята и добави малко цвят на бузите и устните си, като втри и фон дьо тен под очите си, за да прикрие тъмните кръгове. Ако изпиеше достатъчно количество кафе, помисли си тя, щеше да успее да ги заблуди.

 

 

Антъни Барингтън и Джон Картър си бъбреха спокойно в една от частните зали за официални обеди в сградата на „Финлис“, когато Сара Йенсен влезе в помещението. Управителят на Националната банка се загледа в приближаващата се фигура. Тя бе около метър и седемдесет и пет на ръст, вероятно даже метър и осемдесет с тези токчета, каза си той. Походката й бе спокойна и уверена. Приличаше му на прекрасна амазонка, която се опитва да прикрие чара си. Беше облечена строго, костюмът й бе почти траурен и понеже бе прибрала назад косата си, цялостното излъчване би следвало да е ледено-професионално, почти заплашително. Но в неговите очи то бе точно обратното.

Лицето, каза си той, именно лицето бе причината за това. По-специално очите и устните, извивката на челюстта, страните и веждите — Всяка черта излъчваше богата чувственост. Строгата прическа и мрачното облекло служеха просто за прикритие. Ала щом го приближи и спря пред него, той с изненада забеляза тънките като паяжина нишки около очите й — нишки, а не бръчки, но все пак съвсем необичайни за възрастта й. Когато тя му протегна ръка и се усмихна, нишките сякаш се дръпнаха нагоре. Смело лице. Очите й светнаха, тя пое ръката му, поздрави го с нисък, топъл глас, но за миг в изражението й се забеляза някаква празнина, красивото й лице остана хладно. Това пропукване в излъчването изчезна бързо. Той отвърна на ръкостискането й, вгледа се в усмихнатите й очи, ала все пак не можа да се отърве напълно от усещането, че тя ни най-малко не е заинтригувана от срещата с него.

С крайчеца на очите си забеляза, че Картър го гледа някак странно. Припряно насочи вниманието си пак към стария си приятел, който, както осъзна със закъснение, се обръщаше към него. Реши, че би било най-добре да бъде честен.

— Извинявай, старче, появата на госпожица Йенсен нещо ме разсея. Не ме беше подготвил.

Картър стрелна Сара с очи. Това съвсем не се случваше за първи път.

— Вината е изцяло моя — отвърна с усмивка. — Разбирам те напълно.

Сара се засмя учтиво като на изтъркана шега.

— Нещо за пиене? — попита Картър, пристъпвайки към Сара.

— „Блъди Мери“ — отвърна тя, леко усмихната.

Той кимна и се обърна към Барингтън, който поиска същото. Картър се зае с приготвянето на питиетата, а в съзнанието му изникнаха рояк спомени. Събота сутрин, коктейли „Блъди Мери“. Много, много отдавна. Смеси съставките, обичайните съотношения за себе си и Барингтън, допълнителна доза табаско^[1] за Сара, с нейното ненаситно на пикантни подправки небце на истински каюн^[2]. Засмя се вътрешно и се обърна с лице към другите двама с усмивка на уста.

Барингтън забеляза, че Сара по-скоро пие, а не вкусва на малки глътчици. Бе застанала до него и гледаше през прозореца към морето от покриви долу. Намираха се на последния етаж в сградата на „Финлис“, модерна висока постройка, и по-старите сгради на Сити, включително и тази на Банк ъв Ингланд, се разстилаха уязвими под тях.

— Гледката си я бива — отбеляза Барингтън. — Една от най-добрите в Сити.

Сара се обърна.

— Нали? Обичам да стоя тук и просто да й се наслаждавам. Сградите изглеждат толкова по-различно оттук, направо уязвими от този ъгъл — няма суматоха, охрана, само десетки квадратни метри голи покриви. — Тя внезапно се подсмихна. — Ако трябва да ограбя банка, обезателно ще тръгна от покрива.

Двамата мъже избухнаха в смях.

— Е, благодаря за признанието — каза губернаторът. — При евентуално проникване на обирджии през покрива ще знам кого да заподозра.

— О, не се увличайте, Губернаторе. Никога не бихте успели да хванете Сара — отвърна Картър.

Двамата мъже пак се засмяха. Сара се усмихна с лице към прозореца и запали цигара.

На прага се появи сервитьорът, който с кимване оповести, че обядът е сложен.

— Благодаря, Фред. Заповядайте — каза Картър и подкани с жест Сара и Барингтън да седнат. Той самият зае мястото начело на масата, Барингтън седна от дясната му страна, а Сара — от лявата. Фред внесе първото блюдо — топла салата от пилешки дробчета.

— Значи сте завършили Кеймбридж — подхвана Барингтън, преглъщайки първата хапка.

Сара кимна, усещайки умора и отегчение, и отвърна механично:

— От осемдесет и пета до осемдесет и осма. Математика. В „Тринити“^[3].

— Пълно отличие — добави Картър.

— С две дължини пред нас — засмя се Барингтън.

Сара вежливо се усмихна.

— Чиста математика? — продължи Барингтън.

— Да, но взех и няколко курса по философия.

— Интересна комбинация.

— Идеалната комбинация — поправи го Сара. — Сърцето и главата.

— А сега в Сити? — Барингтън се приведе напред, повдигайки вежди.

— Да. Не се връзва съвсем, нали?

Настъпи мълчание, понеже и двамата мъже очакваха пояснението й. Сара сви рамене.

— Не е ли очевидно?

Барингтън придоби леко смутен вид. Прокашля се.

— Да, но освен парите? Няма ли и друга причина? Не ви ли доставя удоволствие работата като дилър на валутния обмен?

Сара се разсмя, но от учтивост бързо потисна реакцията си.

— Ами не бих казала, че ми доставя удоволствие. Това е дума, която бих употребила по-скоро за алпинизма, за карането на ски или за четенето на книги. По-точно е да се каже, че работата ме интригува. Обичам риска, а колкото и странно да звучи, борсата наистина е смесица между сърце и мисъл, между логиката и емоционалността. В Черната сряда^[4] например или в нощта, когато Горбачов бе сменен с преврат, чувствата бяха не по-малко важни от логиката. Емоционалността на пазара, неговата психология, опитите да се манипулира той или поне другите дилъри — да, това е вълнуващо. Като игра с високи залози.

Барингтън помълча за момент. Картър го гледаше как наблюдава Сара. После Барингтън заговори:

— Игра ли? Та всичко това има сериозни последствия.

— О, никога не съм твърдяла обратното. Да, правят се и се губят състояния; стотици милиони, милиарди, икономическата политика на едно правителство може да бъде смазана, свършват политически кариери…

— Говорите така, сякаш това не касае вас — прекъсна я губернаторът, леко раздразнен.

— Така е — отвърна Сара. — Или поне не е в моя власт като дилър на ОВ. Моята работа е да печеля пари за работодателя си. Просто и ясно казано. Като човек естествено, че се вълнувам от икономическата политика и провалените кариери на хората, но това неминуемо се случва, щом сте в тази сфера. Също толкова лесно би могло да се случи и на мен. Ако сбъркам няколко пъти поред, ако загубя няколко милиона лири, Джон без колебание ще ме уволни и ще е напълно прав да го стори.

— Като че ли тази вероятност не ви тревожи особено — каза Барингтън.

— Какъв е смисълът да се тревожа? — Сара сви рамене.

Внезапно и Картър се включи в разговора:

— Ако питате мен, Сара е най-добрият дилър в Сити. Тя е последната, която би трябвало да се безпокои от уволнение.

Барингтън се облегна назад.

— Значи действително е толкова добра, а? — попита с усмивка.

— Да, действително е толкова добра.

Блюдата пристигаха едно след друго. Накрая Фред поднесе шоколадов мус. Сара, за огромно удоволствие на Барингтън, атакува своя с неподправен апетит.

— Заинтригувах се, като разбрах от Джон, че сте родена в Ню Орлиънс — изрече той, като се обърна към нея. С изумление забеляза как тя леко подскочи при споменаването на Ню Орлиънс и си спомни, че родителите й бяха загинали там. Мислено се наруга за нетактичността. Как можа да бъде толкова груб? Обаче лицето й бързо възвърна обичайния си израз и той се запита дали не си бе въобразил реакцията й.

Сара му отговори с усмивка:

— Майка ми беше от Ню Орлиънс. Семейството й е от първите френски заселници, дошли от Нова Скотия^[5]. Беше красива, майка ми, искам да кажа, по-тъмна от мен, с черна коса, дълбоки кафяви очи, по-дребна, по-тиха… Баща ми отишъл в Ню Орлиънс на почивка, срещнал майка ми и така и не си тръгнал от този град. — Сара разпери ръце. — Това е цялата история. — После сведе очи, посегна към чашата си и отпи няколко глътки червено вино.

— А, значи това обяснява всичко — каза Барингтън в припрян опит разговорът да добие по-лек тон.

Сара озадачено вдигна вежди.

— Става дума за външността ви — поясни Барингтън, самодоволен като Поаро.

— Първите каюни, френските и испанските заселници, са сключвали смесени бракове — обясни Сара, — също и с италианците, вероятно и с негри. Ето защо сме по-тъмни от типичните французи. — Тя се усмихна, сякаш си бе спомнила нещо. За първи път цялото й лице светна и Барингтън едва не подскочи, като забеляза колко изразителни бяха очите й.

Обядът приключи. Барингтън кимна на Картър и топло стисна ръката на Сара. Тя усмихната му каза довиждане. Фактът, че изглеждаше леко озадачена, го зарадва. Не правеше никакъв опит да го прикрие. Даваше му да разбере, че съзнава, че е била един вид изложена на показ и че знае добре, че няма смисъл да го пита каква е била истинската цел на този обяд. Излъчваше непоклатимо търпение, сякаш бе убедена, че с времето всичко ще се изясни, че рано или късно тя винаги разбира причините.

Изключително интересна жена, мислеше си той на път към банката. От кабинета си се обади на Бартроп.

— Мисля, че открих вашия шпионин.

Бартроп остави намека без коментар.

— Хубаво, разкажете ми за него.

— Той всъщност е тя, с ум, прозорливост и красота. Сериозен човек и очевидно един от най-добрите дилъри на Сити в момента.

— Звучи обещаващо. Как се казва?

— Сара Йенсен.

— Пълното й име?

Бартроп чу шум от разлистване на документи.

— Сара Луис Йенсен.

— Предполагам, че е англичанка.

— Да, всъщност е британски поданик, но майка й е била американка и…

— Майка й починала ли е? — прекъсна го Бартроп.

— Да, също и баща й. Загинали са при автомобилна катастрофа, когато е била на осем години.

Бартроп изстреля куп въпроси, като чу последното.

— Не бихме могли да я наречем обикновена, нали? Ню Орлиънс, сираче, отгледана от леля си, каюнска кръв. Звучи като рецепта за истинско бедствие, Губернаторе.

— Имате право да смятате така, Бартроп, това обаче е, защото още не сте я срещнали лично. Тя е нормална и уравновесена като когото и да било друг.

— Е, щом казвате, значи действително е така. Но за начало ще направим някои проверки. Екзотичните дами обикновено имат по някоя и друга тайна за прикриване.

— Ваша работа. Оглеждайте я под микроскоп, ако щете. Ще ви изпратя служебната й характеристика. Може да ви бъде от полза.

— Благодаря, Губернаторе. Ще свърши работа като фураж на първо време. — Доволен от заключителния си удар, Бартроп затвори.