Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (26)

25.

Слънцето беше високо в небето, над очертанията на Атласките планини, когато на следващия ден Сара, Джейкъб и Джак се събраха отново за пресата. Седнаха около дървената маса, кимнаха си и започнаха да четат. Така започваше ежедневният ритуал — надежда на закуска, нерви по обяд, вестници в четири, разочарование, отбягване, разсейване през целия следобед и вечерта, докато утрото отново посееше лъч на надежда, който избледняваше през деня.

Сара се опитваше да не мисли за това през следващите няколко дни. Джак имаше конюшня с великолепни арабско-берберски жребци и тя яздеше, придружавана от Анжело, до склоновете на планините по няколко часа всяка сутрин. Когато се връщаше, потъваше в градината и правеше дълги почивки. Ходът на времето се отмерваше с яденето и пристигането на вестниците.

Една неделна вечер, след като Джак си легна, тя най-сетне наруши наложеното си мълчание. Двамата с Джейкъб останаха будни, напиха се с отлежал „Арманяк“ и размишляваха до късно през нощта.

Джейкъб отново повтори подозренията си, че някак си е замесен и Пети отдел.

— Каква беше все пак ти на практика? Един таен агент. И кой отговаря за този сорт неща? Пети отдел. — Той говореше бавно и търпеливо. — Те криеха от теб много неща. Като например факта, че е замесена Мафията и че те първи научаваха цялата вътрешна информация. Обаче казаха ли ти или поне предупредиха ли те, че може да е опасно? Не. Просто ти представиха една измислена история и ти се съгласи да участваш като таен агент на шефа на Националната банка.

Джейкъб извъртя очи към небето и гласът му затрепери от вълнение.

— Чувал ли е някой изобщо подобно нещо? Защо не го прозрях още в началото? Предполагам, че щеше да е по-приемливо да се беше съгласила да проучваш една нормална, чистичка измама от малък мащаб. Обаче изнудване на високо равнище и тайна организация за опериране по вътрешна информация, в която е замесена и Мафията? Това е далеч извън компетенцията на шефа на банката. — Той погледна обвиняващо към Сара. — По каквато и да е причина той те измами и използва. И аз се обзалагам, че независимо дали ти харесва или не, това има нещо общо със службите за сигурност, а не с управителя на Банк ъв Ингланд.

Сара помълча малко.

— Не знам нищо за това, Джейкъб. Мога да позвъня утре на управителя и да го питам, но ако е вярно, той въобще няма да ми каже, нали?

Не за първи път през последните дни Сара се питаше защо я нае управителят. Защо не се обърна към Отдела по измамите или не използва други, по-подходящи средства? Беше й дал огромна свобода, без да се интересува от методите й на работа. Докато тя представяше резултати, той беше доволен.

Самоуправлението беше много удобно за нея, но тя на няколко пъти наруши закона при работата си за Барингтън. До каква степен това беше незаконно? Какво би станало, ако някой разбереше за нейните незаконни милиони?

Статутът, който имаха отделът на Барингтън и самият той, тогава разсея съмненията й, но сега подозренията се увеличаваха като пукнатини по стена. В мислите си Сара започна да разделя човека от неговия отдел. Винаги беше вярвала, че е под негова протекция и че неговият отдел узаконява действията й. Ала нищо не доказваше тяхната връзка. Нямаше никакъв документ. Нямаше свидетели.

Тя почувства засилваща се изолация. Без необходимото потвърждение от управителя тя беше престъпник. Без неговото покровителство тя беше уязвима, почти фатално безсилна. Не можеше вечно да остане и да се крие тук, при Джак и Джейкъб. Да, мястото беше красиво, но въпреки това беше вид затвор и клаустрофобията започваше да я обхваща и да се промъква през страховете й. Беше разкъсвана между желанието да забрави всичко, да изчезне, да отлети до Хималаите, да последва Еди и Алекс там, където никой никога нямаше да може да я намери, и копнежа да се върне в Лондон, да се изправи лице в лице срещу Барингтън и да разбере какво всъщност става.

Тя беше изпълнила своята част от сделката — беше разкрила престъпление, беше предоставила на управителя достатъчно доказателства и улики, но престъплението и престъпниците бяха много по-секретни, отколкото тя можеше да знае. А трябваше да проумее това още тогава. Сега вече имаше убийства. До този момент — две. При все това той не предприемаше нищо. Защо? Въпросът прогърмя като боен снаряд в главата й.

Спомни си вълнението, когато управителят я бе попитал дали ще работи в качеството на таен агент за него. Тя беше поласкана от неговото положение и привлечена от блясъка на потайността. И какъв беше резултатът? Смърт, а животът, който беше изграждала с толкова болезнени усилия, бе разрушен.

Непознато досега усещане за поражение беше започнало да прониква в нея като отрова. Засили се гняв, който събуди спомени, тласкайки я към емоции, които се беше надявала да не изпита никога отново. Усети, че я обхващат познати сили. Първия път бяха неустоими. Сега бяха мощни и растяха с всеки изминал ден.

Пожела лека нощ на Джейкъб и си легна, но не можа да заспи. На другата сутрин стана с разбита на пух и прах вяра в Барингтън и с формиращо се ново решение.

Закуси в стаята си, разходи се из градината, поплува в басейна, като през цялото време непрестанно мислеше. След това с готово решение отиде при Джейкъб и Джак. Разговаря с тях половин час, като спореше решително.

Убедиха я да изчака още няколко дни. Съгласи се с неохота. Два дни живя в затвора си, като се опитваше да не мисли, да живее, да се наслаждава на красотата на къщата.

Както и предполагаше, във вестниците нямаше нищо.

Дойде третият ден — сряда, и адреналинът започна да пулсира във вените й. Почувства, че й призлява от очакване. Пропусна закуската, обядва в стаята си, направи последните приготовления и за последен път зачака вестниците.

Леко затваряне на автомобилна врата в четири часа обяви завръщането на Анжело. Сара, Джейкъб и Джак излязоха от стаите си и се събраха около кръглата маса в сенчестия двор в задната част на къщата. Анжело остави купчината вестници в средата, върху бяла покривка: „Файненшъл Таймс“, „Таймс“, „Гардиън“, „Индипендънт“, „Дейли Телеграф“, „Кориере де ла Сера“ и „Ла Стампа“. Сара погледна към Джейкъб и Джак.

Те й отговориха с поглед, който казваше — да, стискаме палци, — и се захванаха с вестниците. Преглеждаха внимателно всяка страница и с угасваща по лицата им надежда я хвърляха на пода, докато масата остана празна.

Сара избърса мастилото от ръцете си и почерни кърпичката. Гласът й беше хладен, почти спокоен сред хаоса от смачкани страници:

— В такъв случай, последна възможност?

Те кимнаха с решителни лица.

Джак извика Анжело, който пристигна бързо и донесе мобифона. Беше го купил от Южна Франция преди няколко месеца. Телефонът беше свързан към малка компания, собственост на един приятел на Джак, намираща се край Вил Франш, и беше много удобен за разговори, когато Джак не искаше да бъдат проследени до дома му в Мароко. Към телефона бе прикрепено записващо устройство, което записваше и двете страни при разговор и ги прехвърляше на основния рекордер в къщата. Джак взе мобифона от Анжело и го накара да запише разговора, който щеше да проведе. Анжело кимна и се прибра обратно в къщата.

Джак подаде мобифона на Сара. Тя погледна часовника си. Три и половина лондонско време. За бога, нека той бъде там, помисли си тя. Нека това да приключи без много размисли.

Тя набра личния номер на управителя. Той вдигна след три иззвънявания. На нея силно й се искаше да му вярва. Това щеше значително да улесни нещата. Ощипа се, усилено заизрежда въпросите си, за да го свари неподготвен.

— Обажда се Сара Йенсен. Мисля, че ми дължите обяснения. Защо не последваха арести? — Говореше отсечено, със студен и делови тон.

— Виж, Сара, защо не ми кажеш къде се намираш? Ще те вземем, щете отведем на сигурно място и тогава ще ти обясня всичко.

Сара изсумтя с недоверие:

— Нима очаквате да ви повярвам? Лъгали сте ме постоянно, откакто ме наехте. Сега очаквате да ви вярвам?

Гласът му сякаш стана по-твърд:

— Слушай, Сара, всичко това отиде твърде далеч и…

Нейният тон стана леден и рязък:

— Да, наистина твърде далеч. Мосами е мъртва, Данте — също. След това щях да съм и аз, ако не внимавах. Губернаторе, просто отговорете на въпроса ми. Защо нямаше арести?

Неговият глас се промени, бавен и педантичен:

— Не е толкова просто. Все още не можем да тръгнем срещу тях. Имаме малко проблеми с уликите.

Търпението й се изчерпа.

— Казахте още в началото, че нямате нужда от улики като за съдебната зала. Така че какъв точно ви е проблемът сега?

Той се позасмя.

— Е, добре, трябва да знаеш, че ти представляваш известен проблем. Затънала си до гуша в това, нали, Сара? Научихме за твоите три милиона лири и открихме още едно-две други любопитни неща. Ето защо си ми представила само половината от истината, нали? Нищо не мога да направя, ако не съм наясно с всички факти, а ти няма да ми ги предоставиш. Не можеш да очакваш от мен да действам избирателно. Ако тръгна срещу Катания, аз ще вървя и срещу всички, намиращи се около него. В момента това включва и теб. Всъщност има и заобиколен начин, но трябва да разговаряме. Виждаш в какво затруднение съм. Нищо не мога да направя, докато не ми кажеш къде си и докато не попълниш някои от празнините, освен ако не си решила да те разследват и теб. Предлагам ти да действаш много предпазливо. Ти съвсем не си идеален и неопетнен свидетел.

Сара слушаше безмълвно, докато се парализираше от смесицата от ужас и гняв. Барингтън продължи с внезапно омекнал глас, сякаш беше усетил, че натискът му бе твърде силен:

— Виж, Сара, най-доброто, което можем да направим, е да се съберем и да обсъдим всичко това спокойно и трезво. Не мислиш ли?

— Смятам, че е твърде късно, господин управител. — Тя затвори и се умълча, потресена от отявленото му предателство. С усилие се овладя, повтаряйки си разговора мислено и търсейки следи, за които да се хване. Както и да го разбираше, в неговото бездействие нямаше никакъв смисъл. Не можеше да разгадае истинските му мотиви, нито защо толкова яростно ги криеше от нея. Сега беше решил да играе гадно. Сам потвърди, че й бе противник.

Сара знаеше с какво точно я заплашва. Нека само да опита, помисли си тя със злорадство. Не може да докаже нищо. Усмихна се на себе си въпреки шока. Какъв глупак! Щом знаеше тези неща за нея, досега трябваше да е разбрал, че заплахите биха били безсилни и биха довели до нежелан за него край. Сега тя бе получила своята улика. И щеше да я използва. Докато говореше сама на себе си, лицето й се изопна. Сбогом, шефе, на добър час!

Джак и Джейкъб наблюдаваха цялата гама от емоции по лицето й. Предаде им това, което беше казал управителят.

— Мисля, че той проигра последната си възможност, а вие?

Мълчаливото кимване на двамата породи у нея неочакван план. Почувства горчиво-сладкия привкус на заговорничество в устата си. Сара извади от куфарчето до краката си кафяв плик за писма и го сложи на масата с лице нагоре. Пред тях се виждаха отчетливо името и адресът, изписани с равни, отсечени букви с дебел черен химикал.

Хилтън Скъд, еск.

„Таймс“

1, Вирджиния Стрийт,

Лондон Е1 9 БД

Всичко беше подготвено. В плика имаше писмо, написано от Сара предния ден, в което се описваше заговорът около Катания и нейната собствена роля, подкрепено с доказателства. Джейкъб беше взел със себе си всички записи, които изобличаваха заговорниците. Сара беше направила копие от тях и бе записала всички подходящи откъси на една касета. След разговора си с Барингтън добави и послепис към писмото. След това извади бележника си с адреси и го отвори на буквата „С“. Набра номер с тринадесет цифри. Линията зашумя и тя зачака. След дванадесет иззвънявания гласът на Хилтън Скъд прогърмя в слушалката.

 

 

Сара и Хилтън бяха добри приятели вече повече от седем години. Бяха следвали заедно в Кеймбридж, където Хилтън издаваше вестника на университета, докато уж бе студент по биохимия. Беше енергичен, внимателен и изглеждаше изключително добре. Около шест стъпки и нещо висок, по-скоро слаб. Смяташе, че мускулите са за шофьорите на камиони. Имаше буйна лъскава черна коса, подстригана късо отзад и отстрани и падаща свободно отпред в екстравагантен перчем на челото му. Сара се представи и изслуша цяла тирада от обвинения за различни грехове, нарушения и пропуски. Беше доволна, че не го беше включила към високоговорителя. Най-накрая през смях успя да му, отнеме думата:

— Хилтън, млъкни за момент. Можеш да си измисляш подходящи наказания в по-удобно време, сериозно ти говоря. Изпращам ти пакет чрез „Федерал Експрес“. Трябва да го получиш до единадесет часа утре преди обяд. Ще намериш касети със записи и писмо от мен. Може да ти изпратя и други неща, вероятно на следващия ден или някъде там. Не изпускай нито едно от тях от поглед. — Лицето й стана тъжно. — Чувал ли си за Мосами Мацумото? Няма как да не си чувал, направи материал за нея преди седмица. Тя беше най-добрата ми приятелка… А за Данте Скарпирато? Той ми беше колега и любовник. И той е мъртъв. Хората, които ги убиха, сега търсят мен. Убиват, за да опазят тайните си. Да, големи тайни. Само почакай, докато чуеш касетите. — След като се заслуша за момент, Сара изрече нетърпеливо: — Не ме питай защо не съм се обърнала към властите. Направих го. Те знаят кой точно стои зад всичко това. Имат доказателства, но не предприемат нищо. Сега единствено пресата би могла да ми помогне. Ако разтръбиш с подробности тези тайни пред хората, те няма да имат друга причина да убиват, освен за отмъщение. Не мога да ти кажа нищо повече, Хилтън — в пакета ще намериш обясненията. — Тя почувства как той затаи дъх. — Ти няма да можеш да се свързваш с мен, но аз ще ти се обаждам редовно, не се тревожи. Само напечатай историята колкото можеш по-обстойно и ме дръж извън нея. — След което с остра нотка добави: — И я напечатай бързо.

Хилтън Скъд постави слушалката на вилката и усети, че кожата му е настръхнала. Стана от металното си бюро и отиде в офиса на главния си редактор — Клемънт Стамп. Стамп беше деен англо-уелсец, богато надарен с характерните за всяка от двете нации качества. Надушваше добрата клюка от километър, но можеше да бъде и дискретен. Най-хубавата му черта беше сивата, стърчаща в безпорядък коса. Изглеждаше като някой от онези рисувани човечета, пъхнали двата си пръста в електрически контакт. Сара го беше виждала два пъти и предположи, че всичките странни и чудати истории бяха причината за това — косата му беше вид склад за шокиращи случки.

Беше привлекателен човек, талантлив и честен, но с вродена склонност към дяволитост.

Когато Скъд влезе, Стамп дъвчеше химикал марка „Биг“ Остави обезобразения химикал на масата и погледна Скъд, който се настани на един счупен стол.

— Помниш ли моята приятелка от Кеймбридж, която сега работи в Сити, Сара Йенсен?

Стамп кимна.

— Човек не може да я забрави лесно.

— Тя мисли, че някой се опитва да я убие.

Стамп повдигна вежди подозрително.

— Помниш ли, че миналата седмица направихме материал за Данте Скарпирато и Мосами Мацумото?

Веждите слязоха надолу и Стамп се приведе напред.

— Мацумото е била най-добрата й приятелка. Скарпирато е бил неин колега и любовник.

Стамп се изправи на крака.

— Какво става, Хилтън?

— Сара ни изпраща пакет. Трябва да пристигне утре. Казва, че в него има сведения и доказателства за огромен заговор. Иска да размътим водата.

 

 

Сара стана от масата, заобиколи я и застана между Джейкъб и Джак, като се опря с ръце на раменете им.

— Този Хилтън е добро момче. Да видим какво ще направи. — После добави със съжаление: — Бедата е там, че аз наистина се нуждая от повече доказателства. Касетата с губернатора е добро доказателство, но не е достатъчно.

Джейкъб я изгледа ужасено.

— Не смяташ да използваш това, нали? С всичките му последствия.

Сара вдигна рамене.

— Изнудване. Точно това е. Празни заплахи. Той няма нищо срещу мен. Трите милиона — е, добре, но той не може да ме даде под съд, без да подведе и всички останали под отговорност. Пределно ясно е, че не желае да направи това.

— Но ако твоят приятел в „Таймс“ напише статия и изложи в нея всичко това, тогава вероятно ще се възбуди съдебно разследване. И ти може да бъдеш привлечена под отговорност заедно с останалите.

— Не мисля, че ще се стигне дотам. Освен това записът на моя разговор с Барингтън ми дава известна защита. Не смятам, че той би искал да ме види в съдебната зала.

— Но ти не можеш да отречеш, че една сензационна история на първа страница на „Таймс“ не може да не те засегне по някакъв начин.

— Така е. Знам това. Но наистина нямам голям избор. Нямам доверие на Барингтън. Почти бях склонна да размисля още веднъж, обаче… — Тя сви рамене. — Нашият последен разговор ме разубеди окончателно. А и не мога да стоя тук вечно. Единствената възможност, която имам, е да разглася цялата история в печата. Тогава може би Катания и неговите мафиоти-убийци или които и да са те ще бъдат арестувани и аз ще бъда в безопасност.

Джак и Джейкъб кимнаха мрачно. Докато ги гледаше, Сара почувства как я обхваща внезапна вълна от безпомощност. Ами ако в „Таймс“ не отпечатат нейната история — какво щеше да прави тогава? Идеите й се бяха изчерпали. Ами ако бяха замесени и разузнавателните служби? Можеха ли те да окажат натиск и да спрат публикуването? Нямаше ли да поставят знак „Д“, с който се означаваха всички материали, засягащи интересите на националната сигурност? Но защо тогава напоследък какви ли не истории се разчуваха чрез вестниците? Тя се запита колко ли материали въобще не бяха видели бял свят, какви ли тайни биваха погребвани по официално нареждане или сваляни от вестниците? За хиляден път се запита срещу кого се беше опълчила? Погледна към двамата мъже.

— Знаете ли от какво наистина имам нужда?

— От какво? — попитаха те в един глас.

— От повече доказателства. Това, с което разполагам досега, е все още малко разпокъсано. Мисля, че „Таймс“ ще имат нужда от нещо повече от това, което съм им предоставила.

Джак я изгледа.

— Какво например?

— Видеозаписите.

— Какви видеозаписи?

— Онези, с които е изнудван Катания. Мисля, че биха били доста красноречиви. Нали знаете — Катания и Карла заедно в леглото.

— Знаеш ли къде се намират те?

Сара сякаш се заинтригува от проблясъка на непочтеност в очите му.

— Те са в дома на Карла, нали, Джейкъб? Арнът споменава за тях на записите, нали? Ти не ми пусна тази част от лентата, но спомена, че Арнът е казал на Карла нещо относно нейните изпълнения с Катания на касетите.

Джейкъб погледна и двамата.

— Да, наистина така казваше. Спомена, че те са в апартамента на Карла.

Тримата размениха усмивки помежду си в мълчаливо съзаклятничество.

— Какъв е адресът й? — попита Джак.

Джейкъб го изрецитира на един дъх. Беше ходил на този адрес няколко пъти на разузнаване, преди да поръча подслушвателните устройства на приятеля си Чарли.

— А тя как изглежда? Най-добре ми кажи всичко, което знаеш за нея.

Поговориха няколко минути, след което Джак се изправи.

— Ако ме извините, отивам да проведа няколко телефонни разговора.

Сара и Джейкъб се спогледаха усмихнали.

— Така и не можах да повярвам, че той някога ще се оттегли в пенсия.

— За щастие не е.

— Не се тревожи. Щастлив е, че има оправдание. Престъпление в името на една цел, какво по-добро от това? — Джейкъб се усмихна до уши с особено дяволито изражение.

Внезапно до тях се появи Анжело. Държеше касетата със записа на разговора на Сара с Барингтън. Тя я пъхна в кафяв плик, запечата го и го подаде пак на Анжело, който щеше да го изпрати чрез „Федерал Експрес“ от Маракеш. Той взе плика, леко издут от касетата вътре. Не беше ключовото доказателство и никога нямаше да бъде внесено в съдебна зала, ако Сара успееше да направи нещо. А можеше да доведе до произнасяне на присъда.

 

 

Хората, които наблюдаваха дома на Карла Витале, се разпръснаха из Онслоу Скуеър, когато видяха Карла да излиза в пет и половина. Носеше спортна чанта. Предположиха, че ще отсъства около два часа. Няколко души се отделиха след нея, другите останаха да наблюдават.

Няколко минути след като Карла беше излязла, възрастният господин, който живееше под нейния апартамент, се върна след дълъг и спокоен следобед, прекаран в клуба си. Зад него вървеше жена на възраст, клоняща към седемдесет, със сива коса и престилка, чистачка, натоварена с огромна прахосмукачка и грамадна дамска чанта. Възрастният мъж галантно задържа вратата отворена пред старицата и влезе вътре след нея.

Чистачката — Карол Ейбрахамс, вървеше бавно, като спря за момент, за да си отдъхне на стълбището и да се увери, че мъжът се бе прибрал в апартамента си и наоколо няма никой.

Спря се на площадката пред един от апартаментите на четвъртия етаж. Почука на вратата и позвъни — за всеки случай. Никакъв отговор. Вътре нямаше никой. Бръкна в ръчната чанта и извади връзка ключове и педантично провери двете ключалки. За по-малко от две минути беше вече вътре в апартамента на Карла. Стрелна се навътре с изненадваща пъргавина, като държеше прахосмукачката във въздуха, така че да не закачи и влакънце от килима. Само за около пет секунди извади пластмасова торба от издутата си дамска чанта, постла я на пода и постави прахосмукачката върху нея. Изчака няколко минути с потни длани, като се молеше да няма алармена сигнализация. Секундите минаваха. Тишина. Нищо. Нямаше аларма.

Тя си пое дълбоко дъх на няколко пъти, за да се успокои и се захвана с работа. Указанията бяха прости и ясни — направо срамота при тези условия. Трябваше да извади всички видеокасети от апартамента и да не докосва нищо друго. Слава богу, наоколо се забелязваха оскъдно количество видеокасети. Четири бяха наредени под телевизора, други три — в сейфа, който тя отвори за по-малко от пет минути. Тези касети бяха в торба, в която имаше и доста аудиокасети. Карол извади торбата и погледна с копнеж обратно в сейфа, където имаше няколко екстравагантни бижута, каквито не беше виждала отдавна.

Носеше светложълти гумени ръкавици за миене на чинии, купени същата сутрин от „Сейфуей“, и прокара през пръстите си дузина огърлици.

Изкушението беше наистина силно, обаче инструкциите бяха категорични. Знаеше, че е по-добре да не ги пренебрегва. Върна обратно бижутата, заключи отново сейфа и пъхна торбата с касетите заедно с останалите вътре в прахосмукачката. След това бързо се изнесе от апартамента.

Като прие отново ролята си на чистачка, тя се заклатушка надолу по стълбите и навън по тротоара. От един камион на „Бритиш Телеком“, паркиран пред сградата, я наблюдаваха двама мъже. Възнагради ги с театрална щърбава злобна усмивка и закуцука надолу по улицата.

Зад ъгъла отключи колата си и влезе в нея. Постави прахосмукачката на седалката до себе си. След като се увери, че никой не гледа към нея, я отвори, извади видеокасетите и ги прехвърли в куфар, който се намираше в краката й. След това запали колата и подкара към „Хийтроу“. Два часа по-късно седеше в „Боинг 737“ на път за Маракеш.

Джак я посрещна на летището и я отведе до колата си. И двамата седнаха на задната седалка и с предвкусваща усмивка Карол отвори куфара и извади плячката си.

— Имаше много бижута — каза тя със светнали очи.

Джак направи гримаса за секунда, след това се усмихна широко. Карол беше работила за него двадесет години и беше вътре в играта от още двадесет преди той да се запознае с нея. Никога не беше устоявала на изкушението да го подразни.

— Не се притеснявай. Оставих ги на мястото им.

— Добре си направила. — Джак се засмя. — Анжело ще е свободен след няколко дни. Двамата ще уредите нещата, нали?

— Добре е да се съгласи, иначе аз се връщам обратно за бижутата.

Докато се смееха, те се преместиха отпред и потеглиха към Маракеш, до авеню „Баб Ядид“, където Джак остави Карол пред най-големия хотел в Маракеш — „Ла Мамуня“.

— Утре може да ти дам един пакет, който да вземеш на връщане. Не е контрабанда, няма страшно.

— Дяволски добре ще е да не е. Достатъчно гадно е да трябва да изминавам целия път дотук и на другия ден да се връщам обратно. Човек би си помислил, че съм загубено муле.

Джак се засмя на гнева — донякъде шеговит, донякъде истински. Карол смяташе да остане за два дни и да се позавърти наоколо, преди да се върне обратно.

— Ако реша да пратя пакета, утре ще ти позвъня.

— Предполагам, че искаш да чакам в хотела, нали? — Карол стоеше, широко разкрачена, с ръце на хълбоците и предизвикателен вид, нарушен от зрелищната й усмивка.

— Не вярвам да си станала от леглото, когато се обадя. Само ще се уверя, че си във форма да пътуваш. Не се наливай много. Това е всичко. — Джак й смигна, затвори вратата, преди тя да отговори нещо, и потегли, като продължаваше да се усмихва на себе си.

Професионалното й незачитане, поднесено дори и на шега, докарваше Карол до ярост. Независимо от раздразнителния си нрав, тя беше един от най-прецизните професионални крадци в бранша. За повече от четиридесет години кариера нямаше нито един сблъсък със закона. Както и Джак, тя беше почти в пенсия, но понякога можеха да я убедят да приеме някоя странна поръчка, ако парите и клиентът бяха добри и си струваха. За Джак би свършила практически каквото поиска и всичко само за четвърт милион лири.

Джак пристигна обратно в Уриян в един часа през нощта. Сара и Джейкъб го очакваха. Събраха се в библиотеката. Той отвори куфара, извади видео- и аудиокасетите със замах, като се усмихваше широко.

— Не съм сигурен, че тези са подходящи за семейно гледане, но ние бихме могли да им хвърлим все пак едно око, а?

След това, сякаш беше прихванал нещо заразно от Карол, се изкикоти лукаво.

Сара и Джейкъб избухнаха в силен смях.

— Е, по-добре да проверим. — Прочитайки мислите си, Сара и Джейкъб се втурнаха за най-добрите места, точно пред видеоапарата. Сара победи. Джейкъб изглеждаше засегнат.

— Това младо поколение няма никакво уважение. Там е бедата…

Те продължаваха да се смеят, тържествуващи за сензацията, когато първата от касетите оживя на екрана пред тях. Смехът продължи. Карла й Катания бяха снимани в доста разнообразни компрометиращи пози по време на продължителен и добре документиран на лентата секс. Касетите представяха и словесни доказателства, на тях беше записано как Катания предава вътрешната информация. Не биха могли и да искат по-добро доказателство за изнудването.

Джак направи копия на всички касети. Сара написа кратка бележка за Хилтън, запечата я заедно с видеокасетите и аудиокасетите в голяма кесия. Даде я на Анжело, който щеше да я занесе на Карол Ейбрахамс на следващата сутрин. Карол щеше да я отнесе със себе си в Лондон и да я предаде на куриер, който щеше да я достави в „Таймс“. Сега тежестта на доказателствата щеше да нарасне значително.

Мисълта на Сара се върна към сцените, така ясно уловени на лентата. Красивите черти на Карла бяха изпълвали целия екран — студени, пресметливи и хитри. Но към нея Сара изпитваше само лека неприязън. Другият изпълнител я беше впечатлил повече. У нея се бе формирала неумолима омраза.

Като наблюдаваше проблясването на тъмните му очи, тя почувства, че е способен на изключителна жестокост. Не да мърси собствените си ръце, а да убива косвено. Сара лесно можеше да си представи как прави това.

Тя пожела лека нощ на Джак и Джейкъб и отиде в стаята си. Излезе на откритата тераса и пое дъх от все още топлия нощен въздух. Уханието на жасмин изпълваше сетивата като опиум. Отметна глава и погледна към звездите, големи и ярки. Лицето й беше изпито — няколко дни не беше яла почти нищо, — но чертите й бяха решителни. Сега вече имаше цел и болката започна да понамалява.