Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (1)

Пролог

— Тя е идеална.

— Защо сте толкова убеден?

— Защото притежава чудесно прикритие. Никой никога не би я заподозрял. Тя е интелигентна и дискретна, освен това е и амбициозна — предизвикателството ще й допадне. Също е идеалистка — без колебание би престъпила закона, ако смята, че е оправдано. Дори би й доставило удоволствие.

Бартроп най-после се заинтригува.

— Последното пък защо?

— У нея има някакво стаено бунтарство.

Бартроп се смръщи.

— Това е нож с две остриета, не мислите ли? Нали не сте забравили, че не можем да си позволим и най-малката грешка. Ако нещичко стигне до вестниците…

— Няма — увери го Барингтън. — Тя ще е на наша страна. Освен това направих необходимите проучвания. Момичето умее да пази тайна. Като всяка жена и тя клюкарства, но не и за неща, които са от значение.

— Вие я харесвате, нали?

— Кой ли не би я харесал.

— Съзнавате, че това би могло да й навлече неприятности. Ако нещата се объркат, ще се наложи да я изоставим.

— Не мислите ли, че би трябвало да й го кажа?

Ще й кажеш само това, което аз сметна, че е нужно да знае, помисли си Бартроп. Но каза:

— Кажете й да внимава да не я хванат и й обяснете, че ако това стане, всичко ще си е за нейна сметка. Въпросът е ще може ли да си държи езика зад зъбите. Не искам да хукне да се жалва в полицията.

Барингтън се замисли за миг.

— Ще се справи.

Бартроп продължи, изговаряйки думите бавно, като наблягаше на всяка от тях:

— Така или иначе не би било в неин интерес да проговори.

Шефът на Отдела за борба с наркотиците към Шесто управление и управителят на Националната банка размениха уверени усмивки. Нямаше как който и да било от драмата да предвиди, че Сара Йенсен е способна на неразумни действия, ако я подведат, че ако я предадат, тя — също като Самсон^[1], ще срине до основи света около тях.