Карън Робърдс
Когато дойде часът (18)

18.

Полицаите Филип Питърс и Аарон Стайн бяха първите, които пристигнаха на местопроизшествието. Грейс заведе двамата млади униформени мъже на горния етаж в стаята на Джесика. Вече облечена с дънки и бяла спортна блуза, Джесика се качи с тях. Грейс с изненада осъзна, че изпитва страх да остане долу сама.

Розово-жълтата завивка с волани по краищата все още стоеше на леглото. Двете декоративни възглавници в комплект със завивката бяха подпрени на таблата откъм главата. Завесите бяха спуснати пред прозорците. Нощната лампа светеше. Освен дрехите, с които Джесика беше ходила да бяга, всичко друго в стаята си беше на обичайното място.

Джесика пъхна ръката си в ръката на Грейс, докато тя посочи пътя към банята.

Полицаите отвориха боядисаната в бяло облицована врата. Лампата в банята още светеше, хвърляйки ярка светлина върху малкото, розово-бяло пространство, където почти в триъгълник бяха разположени: душът, умивалникът и тоалетът. Парата от душа, който Джесика си беше взела, почти напълно се беше разнесла. Вратата на душ-кабината беше открехната.

Бялата порцеланова мивка беше разположена точно срещу душа. Над нея висеше правоъгълно шкафче за тоалетни принадлежности с огледална предна част. В горния си край огледалото беше сводесто. За да се огледаш в него и да се стигне до умивалника, трябваше да се влезе в банята и след това леко да се притвори вратата.

Полицай Стайн влезе първи, последван от полицай Питърс. Грейс и Джесика, хванати ръка за ръка, ги следваха.

Малката баня беше се изпълни от натъпкалите се вътре четирима души.

— Вижте — каза Грейс и посочи огледалото. — На огледалото.

На огледалната повърхност беше нарисувано грубото очертание на надгробна плоча. Джесика, гласеше надписът върху плочата, като Джесика беше изписано на горния ред, отдолу пишеше починала, а най-отдолу — Почивай в мир.

За рисунката беше използвано някакво масло, така че контурите си проличаваха чак когато парата от душа замъглеше огледалото и илюстрацията изпъкваше съвсем ясно. Сега, след като парата се беше почти разнесла, следите бяха избледнели, но все още личаха.

— Бяхме излезли да потичаме. Някой трябва да е влязъл в къщата, докато сме били навън, и го е написал — обясни Грейс.

Няколко мига полицаите просто гледаха в огледалото. После се спогледаха.

— Заключихте ли вратите, преди да излезете? — Обърна се полицай Стайн към Грейс.

— Да, разбира се.

— Ще огледаме прозорците и вратите за следи от насилствено влизане — обясни офицер Питърс. Той беше приятен на вид, около тридесетгодишен мъж, висок, слаб, с правилни черти и тютюневокафява коса. Полицай Стайн беше по-дребен, набит, с червеникав тен и къса руса коса.

— Който и да е бил, сигурно е влязъл през кухненската врата. Тя невинаги се заключва добре — каза Грейс.

— Ще проверим.

Четиримата заслизаха по стълбите. Докато полицаите оглеждаха наоколо, Грейс и Джесика чакаха в кухнята. След по-малко от десет минути двамата мъже отново се присъединиха към тях.

— Няма следи от влизане с взлом — погледна ги полицай Стайн, клатейки глава. — Можем да пуснем доклад.

— Искам да направите повече от пускането на един доклад — каза Грейс, използвайки всичкия си авторитет, стискайки здраво ръката на Джесика. — Искам да заловите този, който го е направил.

— Да, Ваша Чест. Ще направим всичко възможно, госпожо. — В гласа на полицай Стайн звучеше уважение.

На вратата се позвъни. Предполагайки кой може да бъде, Грейс побърза да отвори. Джесика веднага я последва и двамата полицаи тръгнаха след тях.

Грейс отвори вратата. Тони Марино я гледаше през мрежестата преграда. Зад него стоеше Доминик Марино. Грейс беше оставила съобщение на пейджъра на Тони Марино, преди да се обади на полицията в Бексли.

Срещайки погледа му през тънката черна мрежа, тя осъзна, че изключително се радва да го види. Той поне знаеше достатъчно, за да сглоби събитията, реши тя.

— Здравейте. — Тони Марино поздрави Грейс и посегна към дръжката на вратата, въпреки че Грейс вече я бутна, за да влязат. Той пристъпи навътре и Доминик го последва. И двамата погледнаха към полицаи Питърс и Стайн.

— Вие сте Фил Питърс, нали? — попита Тони.

— Точно така, детектив. Това е партньорът ми, Аарон Стайн.

— Доминик Марино — представи се Доминик и четиримата се ръкуваха. После погледът на Тони се отмести към Грейс.

— Какво ново?

— Някой е влизал в къщата, докато Джесика и аз бяхме навън да тичаме и е написал… — Грейс се поколеба, сещайки се за Джесика зад себе си. — … нещо много неприятно на огледалото в банята на Джесика.

— Смъртна заплаха — додаде Джесика с тих глас. Ръката й в десницата на Грейс беше съвсем студена.

— Смъртна заплаха? — Марино никак не звучеше скептично. Но тонът му почти предизвика гнева на Грейс.

— Елате горе и ще ви покажа — отвърна тя натъртено. Това, реши тя, до голяма степен беше станало по негова вина, въпреки че не искаше да го показва пред дъщеря си и останалите.

Следвана от Джесика, Грейс отново се заизкачва по стълбите. Тони, Доминик Марино и останалите двама полицаи я последваха.

Грейс едва можеше да си поеме въздух от присъствието на шест души в банята. Застанала точно зад Тони Марино и затисната от една страна от Джесика, тя бе обградена от мъже, всеки от които беше по-едър и по-висок от нея. По гуменки, за да види огледалото, тя трябваше да погледне над рамото на Тони, което беше на равнището на очите й. Като жена, която се гордееше, че може да запази самообладание, когато е необходимо, Грейс неочаквано и непривично се почувства женствено по-малка и това я смути.

— Няма следи от влизане с взлом, детектив. — Стайн реши да осведоми. — Вече проверихме.

— Съдия Харт ни каза, че ключалката на кухненската врата невинаги се затваря добре обаче. Някой може да е влязъл оттам — добави Питърс.

— Прилича на някакво масло — определи Доминик, навеждайки се по-близо към огледалото и докосвайки рисунката с въпросителен пръст. Той потри пръсти един в друг, проучвайки веществото. — Масло е, сигурен съм.

— Направете снимки. Вземете проба от маслото за тестване. После проверете за отпечатъци. Навсякъде в банята, дръжката на вратата в спалнята, кухненската врата и входната врата — нареди Тони на униформените полицаи. А на Грейс, която стоеше зад гърба му, каза през рамо: — Това може и да е някоя шега. Хайде да излезем оттук и да поговорим за това.

— Не мисля, че е шега — Грейс пое надолу по стълбите. Джесика все още стоеше увиснала на ръката й. Тони и Доминик Марино ги последваха. В основата на стълбището двамата униформени полицаи се насочиха към входната врата, за да вземат фотоапарат. Грейс поведе останалата част от групата към кухнята. — Мисля, че това е продължение на онова, което става с Джесика в училище.

— Вероятно — съгласи се Тони. Предпазливо останала неизречена, но съвсем явно усетена от Грейс, беше заключителната му мисъл: — А вероятно не.

— Сядай, мила — обърна се Грейс към Джесика, побутвайки я нежно към високия бар стол. — Ще ти приготвя горещ шоколад. — А на Марино, който беше се спрял доста неловко в средата на кухнята, тя обясни: — Правя горещ шоколад за Джесика, а аз ще пия чаша кафе. Някой от вас иска ли нещо?

— Ще пия едно кафе — рече Тони, а Доминик поклати отрицателно глава.

— Нищо, благодаря.

— Моля, седнете.

Доминик го направи, заемайки стола до Джесика, а Тони се облегна на плота. Те и двамата носеха тъмни спортни екипи и маратонки. Грейс се почуди разсеяно къде ли са били. Да бягат, както те двете с Джесика? Някак не й се струваше много вероятно. Отхвърляйки тази мисъл от главата си като маловажна, тя наля шоколадовото мляко в една чаша и го сложи в микровълновата печка да се стопли. След това наля две чаши кафе.

— Сметана? Захар? — попита тя Тони точно когато звънна микровълновата печка.

— Една голяма лъжица захар — каза той. Грейс извади горещия шоколад от микровълновата и го връчи на Джесика, след това сложи една лъжица захар в едното от кафетата и го подаде на Тони.

— Добре — рече Тони, отпивайки от кафето. Гледаше Грейс. — Мислите, че някой е влязъл, докато ви е нямало, и е написал съобщението за Джесика, така ли?

— Да. — Съгласи се Грейс. Тя вече беше отпила три глътки от своето кафе и се чувстваше значително по-способна да се владее.

— Колко време ви нямаше?

Грейс погледна Джесика.

— Около… двадесет минути?

Джесика кимна.

— Значи, който и да е бил, е имал двадесет минути да влезе в къщата, да стигне до стаята на Джесика и да напише с масло или каквото и да е там думите на огледалото, като през цялото време се е притеснявал, че може да се върнете всеки момент — разсъди Тони. — Хайде малко да помислим. Двадесет минути не е никак много време.

— Явно е било достатъчно — вметна мрачно Грейс, отпивайки от кафето си.

— През тези двадесет минути нашественикът е трябвало да влезе в къщата, с ключ или през вероятно не добре затворената ви кухненска врата, или по някакъв друг начин, който още не сме открили, да се качи до стаята на Джесика, да напише съобщението с това вещество, което или е намерил в къщата, или е носил със себе си, както и да излезе оттук без никоя от вас да го види — или да я види. Възможно е, но за това време е много рисковано.

— Останахме отвън на верандата няколко минути, след като се прибрахме — спомни си Грейс. Сигурно около пет минути. Може би десет.

— Мисля, че по-скоро бяха пет — добави Джесика. Гласът й малко беше възвърнал силата си. — После влязох да си взема един душ.

— Явно не сте видели никого в къщата, нали, или нищо, което да ви накара да се усъмните, че някой е влизал?

— Ако бях, щях да съм вдигнала цялата махала на главата си. — Джесика криво се усмихна на Тони. Грейс с радост видя тази усмивка. Тя означаваше, че Джесика вече беше дошла на себе си.

— Така си и помислих. — Тони също й се усмихна.

— Значи надписът вече трябва да е бил на огледалото, когато сте се прибрали. Това означава, че този някой, който го е поставил там, трябва много отблизо да ви е следил с майка ти, за да знае, че къщата е празна. Всяка вечер по едно и също време ли ходите да бягате?

Грейс и Джесика едновременно поклатиха глави.

— Около три вечери в седмицата обикновено, но нямаме определени дни, нито точни часове. Просто когато ни се прииска — каза Грейс.

— Значи, който и да е бил, не е могъл да знае, че по това време ви няма.

— Не виждам как. — Грейс отпи още една ободряваща глътка кафе.

— За да е възможен този сценарий, трябва да са ви поставили под непрекъснато наблюдение.

Грейс потръпна при тази мисъл. Джесика добави:

— Това звучи страшно.

Тони погледна от едната към другата.

— Дали някоя от вас, дами, притежава такова масло, което може да е било използвано за надписа?

— Аз имам капсули с масла за баня — обади се Джесика. — Държа ги в шкафчето в банята. Никога не съм ги ползвала обаче. Обикновено си взимам само душ.

Грейс се замисли.

— И аз имам някакво масло за баня. И някакво бебешко масло. И крем за почистване на грим, който е доста мазен.

— Да отидем да проверим.

Четиримата отново се качиха нагоре по стълбите. Братята Марино и Джесика влязоха в стаята на Джесика, а Грейс отиде да вземе споменатите неща от своята баня.

— Направихме снимки на огледалото. — Застанал на вратата на банята, Питърс се обърна към двамата Марино, които влязоха в стаята на Джесика. Той погледна зад тях към Грейс, която тъкмо влизаше. Двамата Марино също поогледаха наоколо. Стайн беше в банята, щракайки с черен тридесет и пет милиметров фотоапарат. Той свали фотоапарата и също погледна към нея.

— Всичко е готово — каза той, размахвайки фотоапарата, и се обърна към останалите.

— Продължавайте да търсите отпечатъци. Проверете предната и задната врата — нареди Тони. — Оставете проверката за отпечатъци в банята за накрая.

— Добре.

Питърс и Стайн излязоха от стаята, тръгвайки по стълбите надолу. Тони и Доминик влязоха в банята. Джесика не искаше да влиза отново там и седна на един стол да ги изчака. Грейс стоеше в коридора между банята и спалнята, за да може да наблюдава едновременно Джесика и двамата мъже.

Взимайки една кърпа и много внимателно хващайки края на огледалото, Доминик отвори шкафчето и извади пластмасовата кутийка с ярко оцветените капсули за вана, които Джесика беше намерила в чорапите си като подарък за Коледа.

Междувременно Тони докосна с ръка надписа, помириса останалото по пръстите му масло и ги потри един в друг, за да го пробва като състав. Доминик счупи една капсула между пръстите си и двамата направиха физиономии от силния цветен аромат, който се разнесе.

— Не е това — определи Тони със сигурност. — Щяхме да сме го усетили от километри. След това се обърна към Грейс и каза: — Дайте да видим вашите.

Грейс му подаде разнородната колекция от предмети, които беше донесла от стаята си.

Внимателно отваряйки запушалката на розовото шишенце с маслото за баня, което Грейс толкова рядко използваше, Тони отля малко на пръстите си. Лавандуловият аромат, който се разнесе от него, не беше толкова силен като цветната капсула на Джесика, но определено нямаше нищо общо с въпросното вещество.

— Не — отсече Доминик.

След това Тони изтръска малко бебешко масло върху обратната страна на дланта си, помириса го и го пробва между пръстите си.

— Това е — определи той. — Или нещо много близко до това. Трябва да направим проби, за да сме съвсем сигурни. Пробвай го и ти, Дом, и кажи какво мислиш.

Доминик отново докосна маслото по огледалото, помириса го, а после пробва и помириса маслото върху ръката на Тони.

— Да, съгласен съм — каза. — Трябва да проверим този флакон за отпечатъци.

— Може да не е от този. Маслото може да е било донесено от този, който е влязъл. Както и може да е нещо различно.

— Прав си.

Докато си говореха, двамата Марино избърсаха ръцете си в кърпата, която Доминик беше използвал, за да отвори шкафчето, и тръгнаха да излизат. Грейс се отдръпна от пътя им.

— Разбирате ли — каза Тони, спирайки за малко, преди да влезе в спалнята и поглеждайки към Грейс, — че има още една възможност?

— Като например? — Тя скръсти ръце пред гърдите си и повдигна въпросително вежди.

— Че това не е станало докато сте бягали. Че е направено по-рано.

— Вероятно щяхме да забележим — каза Грейс.

— Дали? Джесика, кога за последен път се къпа в банята?

— Тази сутрин, преди училище.

— И тогава определено не забеляза нищо на огледалото.

— Не.

— Огледа ли се в огледалото, след като излезе изпод душа тази сутрин, за да си имала възможност да го забележиш?

— Аз… не си спомням, но мисля, че да.

— Сигурна съм, че го е направила. Тя винаги се оглежда в огледалото — допълни с пресъхнало гърло Грейс.

— Стига, мамо — измърмори Джесика настрани.

— Значи това може да се е появило по всяко време през деня. Кой е идвал днес у вас?

Грейс смръщи вежди.

— Ами, чакайте да видим. Линда. Джаки и децата. Вие. Толкова, освен Джесика и мен. — Тя погледна въпросително към Джесика.

— Това май са всички, за които мога да се сетя — потвърди и дъщеря й.

Възможно ли е някой от братовчедите ви да е написал това, като е искал да се пошегува? — попита Тони и погледна Джесика. — Не забравяйте, че вече съм ги срещал. Струва ми се, че са способни на такова нещо и може да мислят, че е смешно.

Поразени от тази вероятност, Грейс и Джесика се спогледаха. После Грейс отново погледна към Тони.

— Не мисля така — каза тя, клатейки глава. — Те са твърде малки. Пол е само на шест, а Къртни е на четири. Не мисля, че кой да е от двамата може да пише така добре, даже и да иска.

— Сигурна ли сте? Моята малка дъщеря е в първи клас и може да пише наистина чудесно — подчерта Доминик.

— Тогава ще се обадя на Джаки и ще я питам. — Грейс тръгна към вратата. Тя беше сигурна, че не е възможно, знаеше, че Пол не можеше да пише така добре, но това беше най-доброто и най-утешителното решение.

— Мамо! — прекъсна мислите й Джесика. — Годзила я няма!

— Какво? — Грейс погледна към библиотеката, където обикновено държаха клетката. Джесика вече беше станала от стола си и се беше отправила натам.

— Вратата е отворена. — Джесика лесно повдигна вратичката в горната част на клетката, без да е необходимо да откача кукичката, която придържаше вратата затворена, което явно показваше, че е отворена. — Изчезнала е.

Грейс отиде и застана до дъщеря си, поглеждайки към телената двуетажна клетка, в която живееше Годзила. Въртящата се клетка беше там. Оцветената в червено, но въпреки това прозрачна пластмасова къщичка, където хамстерът обичаше да спи, си стоеше на мястото. Дървените му дъвкалки също бяха там, паничката за хранене, съдчето за вода — всичко си беше на място.

Грейс посегна и потупа гнездото от хартиени салфетки, под които понякога се криеше.

Всичко в клетката си беше, където трябваше да бъде, с изключение на хамстера.

Годзила определено я нямаше.