Лори Макбейн
Грешницата (14)

Глава тринадесета

— Получихме ли допълнителните бутилки ром? — попита Уил.

— Пристигнаха днес следобед — отговори, без да вдига глава, Джон, който тъкмо лъскаше ножовете и вилиците. — Знаеш ли, някак си ми липсват вълненията, които преживяхме с Чарли.

— Прав си, братко. Не е много приятно да живееш почтено — отговори с усмивка Уил, взе една лъжица и я изтърка в полата на сюртука си.

— Как ли е лейди Сабрина? Беше много болна.

— Бедният малък Чарли. Смяташ ли, че наистина ни е забравила, както твърди дукът? — попита със съмнение в гласа Уил.

— Сигурно е така, иначе отдавна щеше да дойде да ни види. Липсва ми, Уил, много ми липсва.

— След онази среща с дука, нали помниш, когато заплаши да ни одере кожите, че сме позволили на Чарли да остане сама в тресавището, та исках да ти кажа, че оттогава изпитвам уважение към него. Той не е лош човек и мисля, че наистина я обича.

— Сигурен ли си?

— Да, освен това Чарли също го обича — отговори замислено Уил, после избухна в смях. — Дано всичко се уреди, особено след като ни заповяда да върнем цялата плячка на Чарли. Ако узнае, лейди Сабрина ще му откъсне главата.

— Дукът се оказа истински боец — проговори с възхищение Джон.

— Радвай се, че сега е на наша страна — отбеляза благоразумно Уил, — и че не е злопаметен.

— Какво ще кажеш за полковника? Той има много сериозни намерения към лейди Мери — отзова се ревниво Джон. — Мислиш ли, че знае за нас и за Чарли?

Уил вдигна рамене.

— Ако знаеше, щеше да дойде с патрулите си и да ни арестува. Но дори да е открил кой е в действителност Чарли, не вярвам да е толкова глупав и да пропилее шансовете си при лейди Мери, като прати сестра й на бесилката. Освен това нашата Чарли е вече дукеса и не ми се иска да съм на мястото на човека, който ще иде при дука и ще му заяви, че е дошъл да арестува жена му. — Уил потърка замислено брадичката си. — Имахме дяволски късмет, Джон. Мисля, че е по-добре да скучаем, отколкото да увиснем на бесилката.

Джон кимна и се опита да си представи как въжето стяга врата му. После огледа доволно помещението, в което се намираха. Това беше най-хубавата им стая. Стените бяха с дъбова ламперия, големите дъбови греди на тавана, камината и красивият пейзаж над нея създаваха много приятна атмосфера. Още по-красиво ставаше, когато слънцето огряваше единствения прозорец от цветно стъкло, докаран специално от Лондон.

Уил остави Джон да довърши работата си и слезе в кръчмата. Чу конски тропот и като се убеди, че каретата е влязла в двора на гостилницата, тръгна да отвори вратата. От каретата слязоха мъж и жена и Уил ги поздрави с широка усмивка.

— Добре дошли. Аз съм Уил Тейлър, гостилничарят. Радвам се, че избрахте „Феър Мейдън“. Стая ли желаете или нещо освежително? — обърна се той към джентълмена.

Лорд Пърси Ратбърн погледна бегло едрия мъж и поведе Кейт към салона.

— Имаме нужда от две спални и отделна стая за хранене — най-добрата, с която разполагате. Отведете ни веднага в стаите ни. О, и очаквам виното ви да е чисто — заповяда високомерно той.

Уил почервеня от гняв и отговори засегнато:

— Никога не разреждаме вината си. Ние сме честни хора и гостилницата се ползва с много добро име. Леглата са чисти, яденето е добро, а цените са поносими.

Лорд Ратбърн беше готов да отговори с хаплива забележка, но Кейт го прекъсна с досада:

— О, я стига, Пърси, уморявам се, като те слушам да се разправяш с някакви си селяни.

Уил сведе глава и мълчаливо поведе новодошлите към стаите им. После слезе в кухнята при Джон и му разказа за изисканите им гости.

— Трябва да им поискам двойна цена и да им поднеса говеждо с повечко пипер. Ще ми бъде много приятно да видя как онова хилаво конте ще се разкиха и перуката ще падне от главата му.

Джон, който тъкмо опитваше печеното, кимна и проговори през смях:

— Мисля, че наистина има нужда от още малко пипер. — Той наръси приготвените парчета печено с пипер и се обърна към прислужничката: — Погрижи се да го отнесеш на новите ни гости, Миджи.

— С удоволствие, Джон — отговори младата жена и лицето й засия. Вече беше имала възможността да се запознае с изисканата дама. — Дано, след като опитат яденето ни, да си заминат. — Тя намигна на двамата мъже и излезе от кухнята с табла в ръце.

Уил се върна в кръчмата и завари току-що влезлите трима непознати. Огледа ги бегло и се намръщи. Изглеждаха много западнали, лицата им не будеха доверие.

— Какво мога да направя за господата? — попита скептично той.

— Кой сте вие? — попита предизвикателно най-едрият от тримата.

— Аз съм собственикът на „Феър Мейдън“. Ако желаете стая, първо трябва да ми докажете, че можете да си я позволите. Ако не, изчезвайте — отговори спокойно Уил.

Мъжът, който очевадно беше водачът, пристъпи от крак на крак и измери с пренебрежителен поглед грамадния гостилничар. После успокоително разпери ръце и отговори с угодническа усмивка:

— Не ставайте лош, приятелю, не исках да ви обидя. Аз и приятелчетата ми имаме нужда от тихо местенце, където да хвърлим котва, както гласи един красив израз. Можем да ви платим за две нощи, разбира се, ако паричките ни са достатъчно добри за вас.

Уил го погледна недоверчиво и отговори неохотно:

— Парите са си пари, все едно от кой джоб идват, но ще трябва да се храните в кухнята — обясни той с надеждата да ги отпрати. — Нямаме подходяща стая за хора като вас.

Мъжът насреща му вдигна равнодушно рамене.

— Ако яденето е добро и ни насити и ако получим нещо да смажем пресъхналите си гърла, ни е все едно къде ще се храним.

Уил се намръщи още повече.

— Не търпя пияници в гостилницата си. Ние, искам да кажа, брат ми и аз — обясни ухилено той, когато Джон излезе от кухнята и се присъедини към него, — не се церемоним много с пияните и побойниците.

Смутени от надвишаващите ги с цяла глава гостилничари, тримата мъже сведоха глави.

— Не се бой, приятелю, ще бъдем невинни като новородени агънца. Нито думичка няма да чуете от нас, нали така, момчета? — обърна се водачът към придружаващите го и те закимаха усърдно.

— Какво търсите по нашите места? Няма да намерите много забавления — намеси се в разговора Джон и поклати недоверчиво глава, когато тримата мъже си размениха тайнствени погледи.

— Малко ще си починем, преди да заминем за Дувър. Чака ни морето и решихме да подишаме малко чист въздух — отговори с усмивка водачът.

— Дано се задоволите само с въздуха — изръмжа Уил и им кимна с глава да го последват.

Докато се качваха по стълбата след грамадния гостилничар, тримата мъже срещнаха лорд и лейди Ратбърн, което слизаха за вечеря. Пърси ги огледа бегло, докато Кейт изобщо не им обърна внимание и мина покрай тях с гнусливо присвит нос.

— Видя ли онези типове? — попита тихо Пърси, след като двамата се настаниха на масата си и утолиха жаждата си с по чаша вино.

Кейт го изгледа презрително.

— Мили братко, нима смяташ, че трябва да оглеждам всеки мъж, покрай когото минавам? Освен това — прибави тя и кокетно затрепка с ресници, — не вярвам в това забутано място да се намери дори един мъж, който заслужава да му посветя време и усилия. Тукашните селяци са много под нивото ми, драги.

Пърси я погледна намръщено.

— Нечистата съвест и острият език ти създават неприятности, Кейт. Нямах намерение да поставя под въпрос любовните ти умения, просто исках да насоча вниманието ти към факта, че тези трима господа са Джереми Пейс и бандитите му.

— Джереми Пейс значи — усмихна се доволно Кейт. — Прекрасно. Значи това е човекът, когото наехме да убие любимия ни братовчед. Съжалявам, че не го погледнах по-внимателно. Нали казват, че убиецът се познава по очите.

Пърси изпухтя презрително.

— По-скоро би трябвало да го познават по точното оръжие и пълната кесия.

Той си взе парче говеждо и набоде на вилицата си голяма хапка. Изведнъж почервеня като рак, задави се и се закашля. Кейт наблюдаваше безпомощно как брат й едва не се задуши с парчето месо, докато най-после успя да го изплюе.

— Велики Боже! Какво ядене готвят в тази проклета дупка! — изграчи вбесено Пърси и по лицето му потекоха сълзи.

Кейт порови с вилицата си в месото, но не откри нищо подозрително. Отхапа малко парченце, сдъвка го предпазливо и като не усети нищо опасно, го погълна.

— Намирам, че е много вкусно, Пърси. Сигурно просто си се задавил с по-голямо парче.

— По-скоро с цяло кило пипер — изхленчи сърдито той, бутна чинията си и изпразни чашата с вино, за да угаси огъня в гърлото си. — Непременно ще се оплача на гостилничаря — обеща ядно той.

— Не забравяй, че не бива да привличаме вниманието върху себе си — напомни му тихо Кейт. — Все още се питам защо настоя да те придружа.

— За да ме подкрепиш морално, за какво друго? — отговори презрително Пърси. — Нали винаги си казвала, че се справяш много по-добре от мен. Е, сега ще имаш възможност да видиш как окончателно ще зачеркна Люсиен от живота ни.

— Надявай се — гласеше циничният коментар на Кейт. Тя порови неохотно яденето в чинията си и я отмести настрана. — Още не сме свършили с него, така ли е, братчето ми?

— Този път ще успеем — отговори той и очите му засвяткаха злобно. — Не му остава още много време да се наслаждава на живота.

— Да, но той ще остави вдовица! — напомни му предизвикателно Кейт.

Пърси се ухили, после се изсмя с глас.

— Боя се, че не. За съжаление дукът и дукесата ще намерят смъртта си още по време на медения месец. Жалко, защото новата дукеса е млада и много красива, а смъртта й ще бъде трагична — обясни тъжно той и тъмните му очи заблестяха триумфално.

— Започвам да мисля, че съм те подценявала, Пърси. Ти си бил коварен дявол! Какъв е планът ти? — попита напрегнато Кейт.

Пърси поклати глава.

— Още не, мила сестрице. Вече съм обмислил всички подробности на покушението, но не съм уточнил времето. Нашите приятели ще го следят и когато настъпи часът, ще ударят. Люсиен е загубен, Кейт. Нищо не може да го спаси.

Той се изправи, застана зад сестра си и започна внимателно да масажира раменете й.

— Мисля, че сега ни остава само да си представяме как ще изхарча наследството си.

— Ние, скъпи, ние ще го изхарчим. Не се страхувай, все ще ми хрумне нещо умно — поправи го с усмивка Кейт и го посъветва настойчиво: — И се опитай да направиш тъжно лице, когато застанем пред дукесата-вдовица. Все пак Люсиен е любимият й внук.

— Ще бъда олицетворение на тъгата. Потиснат, съкрушен.

— Слушай, Пърси, ти винаги си имал склонност към преувеличения. Всеки знае, че не понасяш Люсиен. Ще бъде много странно, ако изведнъж започнеш да проливаш сълзи.

— Не се тревожи, Кейт, ще изиграя отлично ролята си. Това ще бъде най-доброто ми представление — обеща уверено Пърси.

 

 

След два дни двамата все още живееха във „Феър Мейдън“, макар че повечето прислужници, включително Уил и Джон, бяха готови да направят всичко, за да се отърват от постоянните им натяквания и неразумни искания.

— Цял ден играят карти! Какво, по дяволите, търсят тук? — изруга Джон, който тъкмо излизаше от избата с нова бутилка ром. — Ето, занеси им го. Няма да им позволя да ме разкарват повече за глупости.

Уил взе бутилката с кисела физиономия и изтри праха с кърпа.

— Много отрано са започнали с рома — отбеляза сухо той.

— И всеки път, когато вляза в стаята, млъкват като опарени. Държат се, сякаш седят върху разгорени въглища, особено онзи блед красавец. И непрекъснато ми иска вода, за да се измие, макар че ръцете му изобщо не са мръсни. Вече започвам да се плаша.

— Е, дано ромът им помогне — ухили се Уил и тръгна към салона. Огледа бутилката и като откри неизбърсан прах, спря да го почисти. Вратата към стаята на Пърси и Кейт не беше добре затворена и той чу разгорещените им гласове. Не им обърна внимание, докато жената не спомена едно добре познато му име.

— Ще ми кажеш ли най-после по какъв начин любимият ни братовчед Люсиен ще напусне преждевременно този свят? — попита недоволно Кейт. — Нима смяташ, че ще те издам?

— Дук Кемъри ще излезе на езда, както обикновено, и докато препуска по една сенчеста пътека, която предлага удобни възможности за нападение от засада, ще бъде прострелян от брутални разбойници — обясни самодоволно Пърси. — Ти може би не знаеш, но в тази област върлуват страшни бандити, най-известен от които е някакъв си Бони Чарли. Тази сутрин страшният шотландец ще вземе нова жертва, скъпа моя. — Усмивката му издаваше увереност. — Това ще бъде последната утринна разходка на дука и дукесата.

Кейт запляска с ръце, изпълнена с възхищение от плана на брат си.

— Ти си чудесен, Пърси! Кой би предположил, че зад тази трагедия се крие едно добре обмислено убийство?

— Така е, никой няма да ни заподозре, а нашите трима приятели скоро ще потеглят на продължително пътуване към колониите. Мисля, че няма за какво да се тревожим.

— Кога ще стане това, Пърси? — попита Кейт и очите й засвяткаха от възбуда.

— Много скоро — отговори мъжът, извади часовника си и провери кое време е. — Да, мила, остава ни още съвсем малко, за да станем единствените наследници на Кемъри.

Лицето на Кейт се озари от злобна усмивка, бузите й се зачервиха, устните се отвориха очаквателно. Тя приличаше на ангел със сребърната си рокля, блестящорусата коса и бледосините очи. Слънцето, което влизаше през прозореца от цветно стъкло, обгръщаше фигурата й в топъл ореол, който обаче беше само илюзия.

Уил не смееше да мръдне от мястото си, опитвайки се да проумее онова, което току-що бе чул. Накрая се овладя, изобрази на лицето си покорство, почука на вратата и влезе.

Пърси вдигна глава, стреснат от влизането на едрия гостилничар, който носеше на табла бутилка ром.

— Какво искаш? — попита пренебрежително той. — Нали казах да не ни безпокоите!

— Нося ви рома, милорд — отговори кротко Уил. — От най-добро качество, специално за вас и дамата.

— Остави го на масата и изчезвай — заповяда Пърси и неволно се отдръпна, уплашен от странния блясък в очите на момъка, който се поклони учтиво и напусна стаята.

Щом затвори вратата зад гърба си, Уил хукна като подгонен дивеч да търси брат си. Джон седеше в кухнята и се шегуваше с една от прислужничките. Тъкмо щеше да я отведе навън, когато Уил нахлу вътре, останал без дъх. Един поглед към зачервеното лице и трескаво светещите очи на брат му беше достатъчен на Джон да разбере, че се е случило нещо ужасно. Той пусна младата слугиня и го последва навън към двора.

— Случило ли се е нещо, Уил? От какво закипя кръвта ти? — попита разтревожено той.

— Онези двамата горе искат да убият Чарли и дука — проговори задъхано Уил. — Чух го със собствените си уши.

— По дяволите! — изрева Джон. — Защо стоим още тук? Бързо, да ги хванем!

— Това няма да помогне. Те са наели трима главорези да свършат мръсната работа. Помниш ли онези скитници, дето поискаха стая преди три дни?

— И ние им позволихме да отседнат в нашата гостилница? — ядоса се още повече Джон. — Подслонили сме убийци?

Уил улови ръката на брат си и се постара да обясни:

— Искат да убият Чарли и дука по време на сутрешната им разходка. Покушението е определено за днес. — Лицето му пламтеше от гняв. — Тримата ще се преоблекат като Бони Чарли и хората му, за да обвинят тях за убийството.

Джон загуби ума и дума и едва след известно време успя да проговори:

— Какво ще правим сега? Трябва да ги спрем. Искаш ли да влезем вътре и да им изтръгнем истината с бой? — попита с надежда той.

— Да нападнем един лорд и дамата му, и то след като кръчмата е пълна с войници? — Уил поклати решително глава. — Не можем да го направим. Мисля, че знам къде яздят Чарли и дукът, затова е най-добре да ги намерим и да ги защитим от онези гадни разбойници.

— Прав си. Отивам да доведа конете, а ти вземи пистолетите. Щом трябва да се убива, по-добре да го направим ние, а не онези кучета.

 

 

Люсиен, който се беше задълбочил в разглеждането на една ваза, пълна с рози, вдигна глава, когато чу стъпки по стълбата. Отправи се натам и подаде ръка на Сабрина. Тя беше облечена в сапфиреносин костюм за езда с широка пола и мъжки жакет. Дантелената връзка беше украсена със златна брошка.

Сабрина намести тривърхата си шапка и попита с усмивка:

— Ще тръгваме ли? — Тя сложи ръката си в неговата и го погледна с искрящи от любов очи.

— Казвал ли съм ти вече колко си красива? — попита той и я поведе към двора, където чакаха оседланите коне.

— Не достатъчно често за вкуса ми — отговори тя и прибави с кокетна усмивка: — Но мисля, че си на път да се поправиш, скъпи.

Люсиен я вдигна на седлото и възседна коня си. Наведе се към нея и я щипна с обич по бузата.

— Скоро ще чуеш някои тайни, от които малките ти ушенца ще пламнат от срам — обеща той. Двамата насочиха конете си по тясната, извита входна алея, обградена от внимателно подрязан жив плет.

След като излязоха на открито, Сабрина пришпори кобилката си, обърна се и предизвикателно подвикна на Люсиен да я настигне. Едрият му жребец я догони без усилие и я принуди да язди по-бавно.

— Излезли сме на разходка, а не да се надпреварваме. Колко пъти трябва да ти напомням, че беше болна и трябва да се щадиш? Ако не ме слушаш, ще бъда принуден да разваля удоволствието ти — проговори предупредително Люсиен.

Сабрина вирна упорито брадичка и отвърна сърдито:

— Откакто разбра, че ще ставаш баща, с теб просто не може да се говори, Люсиен.

Дукът смръщи чело, тъй като не можеше да определи дали отредената му роля му харесва, но един поглед във виолетовите очи, чипото носле и усмихнатите, леко отворени устни беше достатъчен да разбере, че е готов на всичко, само и само да вижда винаги тази усмивка.

Щом стигнаха до една полянка, над която клоните на дърветата бяха образували нещо като покрив, двамата слязоха от конете и тръгнаха бавно напред. Не беше нужно да говорят. Сабрина поглеждаше непрекъснато към профила на Люсиен и все повече се влюбваше в дръзката му линия.

— Обичам те — прошепна тя, но в следващия миг от гърлото й се изтръгна писък. Трима маскирани мъже препускаха между дърветата право срещу тях.

Люсиен изруга и посегна към шпагата си. В същия миг бутна Сабрина зад гърба си, за да я предпази от наближаващите разбойници. Конете препускаха бясно напред, подплашени от дивите крясъци на разбойниците. Люсиен се хвърли към едно дърво, за да се предпази, макар да знаеше, че няма шанс срещу трима въоръжени разбойници. Странно, но имаше чувството, че нападателите си играят с тях. Защо описваха тези кръгове извън обсега на шпагата му? Защо просто не стреляха?

Люсиен усети как тялото на Сабрина, което се притискаше в неговото, изведнъж се скова. Той се обърна и едва не извика при вида на вкамененото й лице. Проследи погледа й и когато видя единия от разбойниците, едва не изкрещя. Дребният мъж носеше черен жакет, кариран шотландски шал и двувърха шапка с орлово перо. Лицето му беше скрито зад черна маска.

Разбойникът препусна към тях, но спря на сигурно разстояние.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита дрезгаво той. — Аз съм Бони Чарли и искам парите и накитите ви. Хайде, какво чакате?

Люсиен бръкна в джоба си и извади няколко монети.

— Излезли сме на разходка и нямаме нито пари, нито накити — отговори той и загрижено присви очи. Нещо в тази история не беше наред.

Тези мъже не бяха свикнали с ездата и срещаха големи трудности да обуздават конете си и едновременно с това да държат пистолетите готови за стрелба. И защо бяха решили да се преоблекат като Бони Чарли и съучастниците му и да нападнат двама души, излезли на сутрешна разходка с коне? Беше много рисковано и преди всичко нямаше да им донесе плячка.

— Е, тогава ще се наложи да убием и вас, и дамата, за да получим някакво обезщетение за положените усилия. Какво ще кажете, приятели? — фалшивият Бони Чарли се изсмя, прицели се и натисна спусъка. Люсиен очакваше изстрела и светкавично се хвърли на земята, увличайки след себе си Сабрина. Куршумът се заби в стъблото на дървото точно на мястото, където до преди миг беше главата му.

Преди останалите двама да са успели да стрелят, а водачът да е извадил втория пистолет от колана си, Люсиен скочи на крака, грабна юздите на най-близкия кон и ги дръпна с все сила. Конят се надигна на задните си крака и ездачът се строполи от седлото. Мъжът нададе див вик, но в следващия миг Люсиен беше вече върху него. Двамата се затъркаляха в тревата и никой от другите двама разбойници не посмя да стреля, за да не улучи предводителя си. Люсиен се опитваше да се добере до втория пистолет на противника си, за да даде изстрел и да накара другите двама разбойници да избягат. Но сметката му се оказа погрешна. Двамата мъже скочиха от седлата, единият сграбчи Сабрина, която беше коленичила на земята до дървото и се поклащаше като замаяна, а другият се приближи предпазливо до биещите се и се опита да ритне дука. Люсиен усети как върхът на ботуша се заби в ребрата му и лицето му се разкриви от болка. Побеснял от гняв, той заби юмрука си в лицето на мъжа под себе си.

В този миг Сабрина изпищя. Другият разбойник беше извил ръката й на гърба и я удряше по лицето.

— Предай се, иначе ще забия ножа си в корема на малката ти женичка! — изрева той и очевидно беше готов да изпълни намерението си.

Люсиен пусна противника си и се изправи. Мъжът срещу него беше опрял ножа си във врата на Сабрина. От устните й капеше кръв, очите й го гледаха, сякаш имаха насреща си призрак. Фалшивият Бони Чарли скочи светкавично, заби коляно в слабините на дука и Люсиен се присви от болка.

Двамата разбойници се втурнаха към жертвата си, за да я довършат, когато се чу оглушителен конски тропот. Двамата братя Тейлър препускаха към мястото на битката с бясна скорост. Уил скочи от седлото и се хвърли върху единия разбойник, който успя да стреля, но куршумът улучи листата на дървото над главата му.

Джон профуча с коня си между Люсиен и фалшивия Бони Чарли, и когато разбойникът падна на земята, се метна върху него. Люсиен се изправи и спокойно закрачи към мъжа, който държеше Сабрина. Като видя бесния гняв в очите на противника си, разбойникът се уплаши, бутна я в ръцете му и панически се втурна да се скрие зад коня си.

Люсиен улови Сабрина и я стисна здраво в прегръдките си, докато Уил, който се беше справил набързо с първия си противник, подгони бягащия убиец. Улови го с лекота и го обезвреди с един-единствен удар на могъщия си юмрук.

Люсиен сведе поглед към неподвижната фигурка в ръцете си. Шапката скриваше очите й и той трябваше да улови брадичката й, за да вдигне лицето й към своето. Сабрина го погледна право в очите и сърцето му се сви от болка. Изпълненият с любов поглед беше изчезнал, във виолетовите дълбини на очите й светеха старата омраза и упорство. Челото й беше смръщено, треперещите ръце притискаха слепоочията. Уил и Джон, които се бяха справили с противниците си, направиха няколко крачки към тях и я погледнаха уплашено.

Изведнъж Сабрина извика и се изтръгна от ръцете на мъжа си. В главата й се носеше вихрушка от мисли и образи, един от друг по-страшни. Миналото я заля като порой и гневът й избухна със страшна сила. Люсиен беше тук, Люсиен имаше нахалството да я държи в прегръдките си — след като беше успял да я убеди, че го е обичала и му се е доверявала! Тялото й трепереше като в треска. Никога не беше изпитвала такъв срам и унижение.

Люсиен поглади белега си и ако не го смяташе за невъзможно, Сабрина беше готова да се закълне, че той е нервен.

— Значи си спомни — промълви тихо той, после се изсмя безрадостно. — Да приема ли, че причината е в проклетия самозванец, който лежи там?

— Наистина ли си мислеше, че лъжите и коварството ти ще успеят? Как ли си се зарадвал, когато съм изгубила паметта си и си се сдобил с покорната малка женичка, която ти беше нужна, за да ти дадат така желаното наследство. — Гласът й режеше като с нож.

Тя се отвърна от него, защото повече не беше в състояние да понася вида му. От разцепените й устни капеше кръв, пръстите на разбойника се бяха отпечатали на бузата й.

— Моля те, Уил, доведи ми кон — прошепна с пресекващ глас тя, опитвайки се да скрие сълзите си.

Джон се втурна към кобилката й, улови юздите я поведе към собственичката й. Лицето му изразяваше несигурност.

Сабрина направи крачка напред, но желязната ръка на дука я спря.

— Трябва да изясним някои неща, Сабрина. Помни, че си моя жена и каквото и да направиш, това няма да се промени. Освен това чакаш дете, затова не прави глупости само защото си си спомнила за старата омраза — проговори предупредително той. Очите му бяха неумолими. — Очаквам да те намеря във Верик Хаус, когато се разправя с тези негодници.

Сабрина изтръгна ядно ръката си и се втурна към коня си. Джон й помогна да се качи на седлото, тя стегна юздите и препусна по пътя към дома си, без да удостои мъжа си дори с поглед. Вече никой не помнеше, че само преди минути двамата бяха яздили насам в щастливо мълчание.

Люсиен не откъсваше поглед от гърба й, толкова скован от гордост, че нищо нямаше да бъде в състояние да разруши преградата, която беше издигнала около себе си. Дълъг, болезнен стон го изтръгна от мрачните мисли. Той се обърна към мъжа, преоблечен като Бони Чарли, стисна шпагата си и опря острието в гърдите на падналия.

Джон хвърли бърз поглед към Уил. Брат му се покашля и се опита да се намеси:

— Войниците и без това ще го обесят.

Люсиен се обърна към братята Тейлър със святкащи от гняв очи. Белегът му се беше налял с кръв, докато лицето беше пепелносиво.

— Как стана така, че ни се притекохте на помощ точно навреме? — попита тихо той.

— Слава Богу, че успяхме. Тръпки ме побиват, като си помисля какво можеха да сторят на лейди Сабрина — отговори с треперещ глас Уил. — Тази сутрин подслушах заговорниците в гостилницата, извиках Джон и веднага тръгнахме насам… — Той спря, изплю се на земята и измери с гневен поглед тримата разбойници, които постепенно идваха на себе си. — За съжаление тези негодници вече бяха тръгнали, вие и Чарли също.

— Казахме си, че най-доброто място за засада е именно тази полянка и препуснахме насам като бесни. Вие се бихте като дявол — проговори с уважение Джон.

Люсиен хвърли мрачен поглед към разбойниците.

— Благодарих ли ви вече, че спасихте живота на Сабрина… и моя, разбира се? — попита с лека усмивка той. — Ако мога да направя нещо за вас, трябва само да ми кажете. — Вниманието му отново бе привлечено към мъжете, които се опитваха да станат. — Но първо ми обяснете как сте ги подслушали — помоли той, без да изпуска от поглед мъжа пред себе си. Другите двама бяха под зоркото око на Джон.

— Не сме подслушали тях, а един изискан господин, който е отседнал в гостилницата ни, придружен от една дяволски надменна дама. Тази сутрин трябваше да им отнеса ром и ги чух да говорят за джентълмен с белязано лице. После споменаха и името ви и всичко ми стана ясно, Ваша светлост.

Люсиен почти не се изненада. Можеше да се очаква, че Пърси и Кейт ще имат нещо общо с коварното нападение.

— Вярно ли е това, което каза този човек? Отговорете, ако ви е мил животът! — заповяда остро той.

— Вярно е — изсъска ядно мъжът, преоблечен като Бони Чарли, но се отдръпна уплашено под погледа на двете тъмни очи.

— И? — продължи тихо Люсиен.

— Задачата ни беше да убием вас и момичето и да обвиним разбойниците — призна потиснато мъжът, без да откъсва очи от противника си.

— Ей сега ще ти извия пилешкия врат — изгърмя Уил и направи крачка напред. Мъжът изпищя и се сви в краката на Люсиен.

— Не му позволявайте, моля ви се! — извика страхливо той.

Люсиен го сграбчи за ризата и го разтърси здраво.

— Знаете ли случайно нещо за двама главорези, които ме нападнаха в Лондон? Или за каруцата, която потроши каретата ми? — попита той с опасно спокоен глас.

— О, не, сър, това не бяхме ние, повярвайте! Кълна се в честта си — изхленчи разбойникът.

— И този смее да говори за чест! — изръмжа Джон и стисна здраво другите двама.

— Искам да знам още нещо — продължи все така спокойно Люсиен. — След като изпълните задачата си, трябваше да се върнете в гостилницата, за да получите парите си, така ли? — попита почти любезно той.

— Точно така. Лордът щеше да ни даде другата половина от парите, а следващата седмица щяхме да заминем за колониите.

— Аха. Е, сигурно ще имате възможност да видите колониите, но ще пътувате дотам оковани — обеща равнодушно Люсиен. — Макар да не съм много сигурен какво ще реши съдът. Може да ви обесят веднага или да ви оставят да изгниете в затвора. — Той се обърна към Джон и Уил и нареди: — Отведете тези двама джентълмени при полковник Флетчър. Той ще бъде много радостен да съобщи на началниците си, че най-после скандално известният Бони Чарли е паднал в ръцете му.

— Ей, аз не съм Бони Чарли! — изкрещя отчаяно разбойникът.

Люсиен му обърна гръб и се запъти към коня си, но след малко се обърна и го изгледа равнодушно.

— Наистина ли? Защо тогава си облечен точно като него? Съмнявам се, че някой ще повярва в лъжите ти.

— Господинът ни нае в Лондон, той ще го потвърди. Изобщо не познаваме тези места, никога преди това не сме били тук. Намерете го и той ще потвърди! — изкрещя панически Джереми Пейс, който вече усещаше как въжето на палача се затяга около врата му.

— Разбира се, ще поговоря с работодателя ти, и то още сега — успокои го Люсиен и с мъка овладя гнева си. — Но сериозно се съмнявам, че след като свърша с него, ще бъде в състояние да ти помогне. А и надали го е искал някога…

Люсиен се метна на коня си. Жакетът му беше разкъсан и окаляй, по лицето му имаше следи от борба, устата му се подуваше.

Уил дръпна Джереми Пейс да стане и го бутна към коня му, но след малко спря.

— Май е по-добре трите приятелчета да повървят малко пеша, а, Джон? — изкиска се той.

— Прав си, Уил. Така ще имат достатъчно време да се разкаят — съгласи се Джон и възседна коня си.

— Ако знаеш как се радвам, че не съм в гостилницата. Онова изнежено градско конте ще види звезди посред бял ден — проговори замислено Уил. — Само си представи как ще се стреснат двамата, когато дукът влезе в стаята им цял и невредим, докато те очакват наемниците си. Нали знаеш на какво е способен, като се разгневи.

— Тези свине искаха да убият собствения си братовчед!

— И едно малко момиче като Чарли.

— Тръгвайте! — заповяда строго Джон и разбойниците се запрепъваха напред. — Нямаме много време.

 

 

Люсиен влезе в двора на гостилницата, скочи от коня си и хвърли юздите в ръцете на притичалия ратай. Гневът напираше в гърдите му. Бурята щеше да се разрази всеки момент.

Отвори първата врата и намери празна стая. Във втората беше седнала възрастна двойка и пиеше чай. Люсиен спря пред третата и лицето му се разкриви в усмивка. Хленчещият глас на Пърси не можеше да бъде сбъркан с никой друг.

— Какво има пак? Нали казах, че не желаем да ни безпокоите — оплака се братовчед му, без да вдигне поглед към влезлия.

— Наистина ли? — проговори ледено Люсиен и затвори вратата зад гърба си. — А аз мислех, че ще се зарадваш да ме видиш жив и здрав. Поредният коварен план да ме премахнеш от пътя си беше сполетян от участта на предишните.

Пърси скочи като ужилен и замръзна на мястото си. Кейт изпищя уплашено. В очите на братовчеда им светеше смъртоносна ярост.

— Люсиен! — пошепна Пърси и се опита да се овладее. — Какво правиш тук? Какво се е случило, за Бога?

— Копеле — промърмори тихо Люсиен и направи няколко крачки към него.

Пърси побледня и се загледа като хипнотизиран в приближаващия се Люсиен, без да е в състояние да каже нито дума. След малко направи опит да се усмихне, но мускулите му бяха сковани.

— Недей, Люсиен — прошепна той и направи крачка назад.

Дукът сграбчи хилавия мъж за яката и когато тънката батиста се разкъса, потрепери от удоволствие. После замахна и заби юмрука си в лицето на Пърси.

Кейт изпищя и се втурна към падналия. От носа на Пърси пръскаше кръв. Сестра му намери кърпичката си и я притисна с трепереща ръка към лицето му.

— Стани, Пърси, или не си достатъчно мъжествен да се биеш — подразни го Люсиен, хвърли изпълнен с отвращение поглед към сгърчената фигура на пода и добави насмешливо: — Всъщност, теб май те бива само да измисляш хитри планове за убийство.

Пърси се надигна и се вгледа в братовчеда си с дива омраза. Натисна кърпичката на носа си и се изправи, подпомогнат от Кейт.

— Мразя те, Люсиен — изсъска той.

— Така значи — промърмори дукът. — Най-после си призна. Жалко, че не го направи много по-рано, за да си спестя времето и усилията да се браня. За кой ли път подцених и теб, и Кейт.

— Пак с този поучителен тон! Знаем, че умееш да вразумяваш неразумните. Но аз ще ти кажа, че не съжалявам за нищо! — изрева Пърси, който вече не се владееше. — Много съжалявам, че онези негодници не успяха. Не знам как си успял да им избягаш, но сега аз ще довърша делото им — обеща решително той, измъкна от джоба си пистолет и се прицели в братовчед си. Люсиен се хвърли напред и се опита да изтръгне оръжието от ръцете му. Гневът придаваше на Пърси неподозирани сили. Люсиен го стисна в желязната си хватка и се опита да отклони дулото на пистолета от гърдите си, но по едно време оръжието изчезна между борещите се тела. Кейт се сви в един ъгъл и заследи с блеснали очи борбата.

— Убий го, Пърси! — изкрещя тя и гласът й пресекваше от възбуда. — Застреляй го! Сега, Пърси, сега!

Двамата мъже се затъркаляха по пода, удариха се в масата и чашите и бутилките се разсипаха навсякъде. Един нож спря точно в краката на Кейт. Тя помисли малко, после грабна студеното желязо и се протегна напред, за да го забие в широкия гръб на дука.

В този миг изтрещя изстрел. Пъшкането и ругатните престанаха, над стаята надвисна злокобно мълчание. Люсиен и Пърси не смееха да помръднат от местата си. Всеки очакваше другият да падне мъртъв. Люсиен устреми поглед към очите на братовчеда си, толкова прилични на неговите, усети горещия му дъх върху кожата си. Можеше да различи всяка пора по потното лице на Пърси.

Вратата се отвори и в стаята се втурнаха трима войници с извадени пистолети. Като видяха двамата джентълмени в средата на стаята, те спряха нерешително. Изведнъж проехтя пронизителен вик. Беше изпищяла прислужничката, която бе последвала войниците в стаята за гости.

Люсиен блъсна Пърси настрана и пистолетът падна на земята. Пърси погледна лицето на братовчед си и изведнъж се разтрепери като лист. Обърна се към войниците, които гледаха безпомощно, и лицето му се разкриви от ужас. Надигна се и като видя Кейт, от гърлото му се изтръгна див вик. Допълзя до нея и се наведе над обляното в кръв тяло. Бузата й беше прорязана от дълбока рана и цялото й лице беше в кръв. Страшният прорез започваше от слепоочието и стигаше чак до брадичката.

Кейт отвори очи и видя ужаса в лицето на брат си. Замаяна от страшната болка, тя можа само да помръдне леко устни.

— Пърси? — прошепна тя и болката я прониза като нагорещено желязо. Съзнанието й се възвърна и улови съжалението по лицата на наобиколилите я непознати. Тя простена и погледна Пърси право в очите, за да намери потвърждение за най-лошите си опасения.

Очите й се разшириха от страх, тя вдигна ръка до лицето си, а после я поднесе към очите си. От пръстите й капеше кръв. Обезумяла, Кейт се опита да изпищи, но от гърлото й излезе само безпомощен хленч. Прекрасното й лице беше обезобразено!

Пърси коленичи до нея, изхълца задавено и скри лице в полата й. Кейт погледна изненадано ножа, който стискаше в другата си ръка, и си спомни, че искаше да го забие в гърба на братовчеда си.

— Повикайте доктор, бързо — заповяда Люсиен на войниците и когато никой не се помръдна от мястото си, блъсна в гърба стоящия най-близо до него. — Излезте оттук, всички, само ти остани. — И той улови за полата прислужничката, която се канеше да се измъкне незабелязано. — Донеси вода и превръзки. И бренди, много бренди.

— Кейт, о, Кейт! — хълцаше Пърси, но не смееше да вдигне поглед към обезобразеното й лице.

Лицето на жената пареше като огън, божата беше непоносима. Погледът й се мяташе по стаята, докато най-после спря върху лицето на Люсиен. Той я наблюдаваше мълчаливо, с безизразно лице.

Въпреки болките, Кейт направи опит да се усмихне. Куршумът беше разкъсал един мускул и долният край на устата й висеше към брадата. Съвършеното някога лице беше неузнаваемо.

— Каква ирония на съдбата — проговори през зъби тя. — Днес пожънах плодовете на някогашните си дела. Ти спечели, Люсиен, както винаги. Господи, как те мразех през всичките тези години! Знаеш ли какво удоволствие ми достави да обезобразя лицето ти? Но ти се справи, нали, Люсиен? И днес получаваш всяка жена, която искаш. Ти имаш всичко, а сега ще имаш и Кемъри. Решихме, че сме те победили, когато Пърси отстрани Бланш, но дукесата трябваше да даде на милия си внук цели две седмици отсрочка и ти много скоро си намери друга годеница. Винаги си бил една крачка пред нас, нали, Люсиен?

В погледа на мъжа се четеше странна смесица от съжаление и отвращение. Кейт я видя и се изсмя злобно.

— Не ме съжалявай! Не искам съчувствието ти. Ние нямаме нужда от него, нали, Пърси? Погледни ме, Пърси, и ми кажи, че всичко ще бъде добре! — прошепна с обич тя и помилва сведената му глава.

Пърси вдигна глава и я погледна с подути от плач очи. Но не беше в състояние да скрие отвращението си от разрушената й красота. Кейт усети, че брат й се отвръща от нея, и в сърцето й се заби остър нож. Затвори очи и сълзите се смесиха с кръвта по лицето й, сълзи на болка и унижение.

Люсиен изчака идването на доктора и излезе от стаята. Братовчедите му бяха достатъчно наказани. Вече не искаше отмъщение. Сега те трябваше да живеят със случилото се, до края на живота си. Пърси обожаваше красивата си сестра, красотата й беше част от него, а тя знаеше как да се възползва от хубостта си, знаеше го от първия ден, в който бе съзнала, че е красива. Какво им оставаше сега?

Докато яздеше към Верик Хаус, Люсиен се опитваше да се отърси от преживения кошмар. Какво ли го очакваше там? Жалко, че Кейт и Пърси никога нямаше да узнаят каква вреда бяха причинили с коварството си.

 

 

Сабрина бе възвърнала паметта си. Със спомените бяха дошли омразата и недоверието. Това беше жалко, защото кратката й забрава му бе дала възможност да опознае една друга страна от характера й, неочаквана, но много радваща. Беше му толкова приятно, когато тя играеше ролята на влюбена…

Наистина беше жалко, че Сабрина си спомни всичко, но то не променяше нищо, поне по отношение на него.

— Лъжи! Само лъжи! — Извън себе си от гняв, Сабрина крещеше на Мери. — И ти, моята собствена сестра, си застанала срещу мен. Как можа, Мери? — попита тя и виолетовите й очи се замъглиха от мъка и разочарование.

Мери стисна до болка ръце и отвърна глава, защото не смееше да погледне сестра си в очите.

— Какво можех да направя? Ти беше забравила всичко, Рина. Не помнеше дори кой е Люсиен. Годините на грижи и опасности бяха изтрити от паметта ти. Защо да те принуждавам да си спомниш? Беше толкова млада и безгрижна. Освен това има нещо, което не бива да забравяш сега, и то е най-важното — ти очакваш детето на Люсиен.

— Защо ми напомняш? — изплака отчаяно Сабрина, свали шапката и жакета си и ги захвърли на пода.

— Защото много скоро ще си проличи — отговори твърдо Мери и като видя как сестра й попива капките кръв от подутата си устна, извика сърдито: — Ще ми кажеш ли най-после какво се е случило? Не мога да повярвам, че Люсиен те е ударил. Кака така изведнъж си спомни всичко? — Объркването й нарастваше. — През последните седмици Люсиен беше толкова мил и кротък. Нима се е преструвал? Не разбирам…

Сабрина обърна гръб на огледалото.

— Едва сега ли проумя колко безогледен може да бъде Люсиен, когато иска да постигне нещо? Разбира се, че е бил мил. Нали наложи волята си! А аз бях покорната, влюбена съпруга. Люсиен си получи наследството и пламенна любовница в добавка. Само като си представя, че му вярвах! Как ли ми се е присмивал, когато му шепнех, че го обичам! Никога няма да му простя. Никога, чуваш ли! — изкрещя разярено тя. — Защо разбойниците не го убиха?

— Разбойници? Някой ви е нападнал? — попита изумено Мери.

Сабрина се изсмя безрадостно и заразказва:

— Можеш да си представиш колко бях изненадана, когато по едно време иззад дърветата изскочи Бони Чарли и препусна право към нас. Черната маска и шотландската шапка с перо пробиха стената на забравата в главата ми. Бони Чарли и двамата му съучастници се нахвърлиха върху Люсиен и изведнъж, като по чудо, долетяха Джон и Уил и налетяха срещу разбойниците.

Мери си припомни видението си и разбра, че беше предвидила опасността, на която днес се бяха изложили сестра й и дукът.

— Щом са дошли Джон и Уил, мога да си представя как е завършила битката — отбеляза с усмивка тя.

— Права си, макар че Люсиен не се отърва без нищо — отговори злобно Сабрина.

— И какво ще стане сега? — попита Мери и зачака със страх отговора.

Сабрина вирна надменно брадичка. Очите й бяха ледени.

— Нищо. Абсолютно нищо.

— И какво означава това? — Погледът на Мери беше пълен с недоверие.

Усмивката на сестра й беше заплашителна.

— Дукът искаше жена и си я получи. Смятам да вляза в ролята си на господарка на Кемъри и да й се наслаждавам, докато мога. И ще я изиграя отлично, бъди уверена в това. Все пак Негова светлост е много богат. Надявам се само, че ще има достатъчно пари, за да задоволява скъпите ми капризи, защото смятам да се държа, както подобава на дукеса Кемъри — обясни тя и дълбоките виолетови очи заблестяха отмъстително.