Колин Фалконър
Разпъната от тайни (8)

8.

„Камдън роуд“

Гари Брадшоу стана от масивното си махагоново бюро и излезе да ги посрещне, изглеждаше извънредно раздразнен. По тази причина Фокс не можа да определи дали наистина има чаровна усмивка, както твърдеше Раянън Стръдуик. Също така (поради положението на тялото му) не успя да огледа добре и другата му отличителна черта.

Това, което всъщност я интересуваше, бе делото за леки телесни повреди, нанесени на бившата му приятелка, за което през юни 1996 г. получил три месеца.

Виждаше се все пак, че е облечен добре, точно както им беше казала Раянън Стръдуик; а именно с двуцветна риза, двуредно черно сако и тъмносиня копринена вратовръзка. Човек почти можеше да се огледа в лъснатите му обувки. Дългата му светла коса беше оформена в безупречна прическа, на кутрето на лявата си ръка носеше пръстен — печат с диамант.

Фокс познаваше този тип контета. Сигурно живееше в луксозна къща в Килбърн и харчеше почти цялата си заплата за колата и дрехите си. Беше изключително амбициозен и вероятно гледаше на придобивка като Кимбърли Мейсън с червения й кабриолет като жизненоважна добавка към биографията си.

Със сигурност смяташе, че фирмата му (разполагаща с функционален, но доста безличен офис в мрачна двуетажна тухлена постройка на „Камдън роуд“) е под неговото ниво.

— Какво искате? — сопна се той.

Фокс му показа служебната си карта.

— Аз съм детектив — инспектор Мадлен Фокс, а това е детектив-сержант Тери Джеймс. — Тя огледа просторния офис; всички служители гледаха тях. — Може ли да поговорим насаме?

Брадшоу се подвоуми.

— Да — отвърна накрая; завъртя се и ги поведе по един коридор към кабинета си.

В помещението нямаше и следа от блясъка на официалната приемна. Два безлични метални шкафа, календар с реклама на фирмата на стената, етажерки с дебели папки. Той затвори вратата; не предложи кафе на гостите си. Скръсти ръце и ги погледна враждебно.

— Имам работа.

Фокс седна на един от двата свободни стола, без да чака покана. Ако домакинът им имаше намерение да се държи грубо, тя нямаше да остане по-назад. Ти Джей последва примера й; Брадшоу остана да стърчи като паметник.

— Познавате ли Кимбърли Мейсън? — попита Фокс.

Той се замисли, после изплю:

— Не съм я докосвал.

Интересен отговор.

— Искате ли да се обадите на адвоката си? — попита Фокс, сякаш очакваше да последват пълни самопризнания.

Предпочиташе да има адвокат, за да не възникнат след това спорове кой какво точно е казал и защо.

— Нямам нужда от адвокат — тросна се Брадшоу. — Не ми пука какво говори тази кучка. Никога не съм я докосвал, боже мой. Заради парите ми е, нали? Затова сте тук. Вие, мръсници такива, никога не оставяте хората на мира, а? Отдавна съм го научил.

— Отдавна значи. Побоя преди три години ли имате предвид? — Фокс погледна бележника си. — Карън Сюзан Джеймисън?

Той разбра, че няма да ги уплаши, и се отпусна в креслото зад бюрото. Все пак опита да запази присъствие на духа.

— Преспала с някакъв скитник, с когото се запознали в една кръчма, докато аз се претрепвах от работа на север. — Той погледна Ти Джей. — Заслужила си беше хубаво да я натупам. — Когато видя, че няма да получи одобрение за предишните си действия, реши да отстъпи; заговори по-меко, почти умолително. — Както казах, поучих се от грешките си. Каквото и да ви разправя тази кучка, никога не съм я докосвал. Може би съм я стиснал за ръката и съм я разтърсил малко, но не съм я удрял.

Фокс се зачуди дали Брадшоу е много добър актьор, или просто още не знае. Може би не беше чел „Ивнинг Стандарт“.

— Кога я нападнахте, господин Брадшоу?

— Нали ви казвам, не съм я нападал.

— Кога точно я нападнахте?

Брадшоу погледна жално Ти Джей, после пак Фокс.

— Вижте, какво е станало?

Ти Джей се наведе напред. „О, кажи му — помисли си Фокс. — Да го поразтревожим.“

— Госпожица Мейсън беше намерена мъртва в мазето си в десет часа тази сутрин.

— Шегувате се.

— Не е много смешно за шега.

Брадшоу посърна. Потърка се по челото с юмрук.

— По дяволите. — Хвана се за главата. — О, по дяволите. — Явно разбра за какво става дума, отпусна ръце. — Мислите, че аз съм го направил, така ли?

Още една интересна реакция. Ако всички приятели и познати на Кимбърли Мейсън бяха толкова откровени, случаят щеше да се разплете от само себе си.

— Защо да мислим такова нещо?

— Съседите. Чули са, че се караме, нали?

— Вижте, стига намеци, господин Брадшоу. Кажете просто какво се случи.

Гари Брадшоу се наведе, опря лакти върху бюрото, заговори с жален тон:

— Ще ми кажете ли как е станало? — Последва хладно мълчание. — Искам да кажа, Господи, кой я е намерил? Как е умряла?

— Открили са я в мазето на къщата й, след като тази сутрин не се явила на работа.

— Не мога да повярвам.

— Ще ни кажете ли за скарването си с госпожица Мейсън?

— Не съм й направил нищо!

— Просто ни разкажете какво се случи.

Брадшоу стана, завъртя се, изрита с все сила единия шкаф. Удари го два пъти с ръка. Фокс се зачуди дали не преиграва. От действията му можеха само да си извадят заключението, че е склонен към насилие и че е с нестабилна психика.

— Моля ви, господин Брадшоу. Знам, че сте потресен, но сега трябва да се успокоите и да ни разкажете всичко, което знаете.

Брадшоу се отпусна отново в креслото си, очите му играеха като на уплашено животно, което търси път за бягство.

— Споменахте, че сте се скарали с госпожица Мейсън.

— Само покрещяхме. Не съм имал никакви лоши намерения.

— Кога стана това?

— В петък вечерта.

— В колко часа?

— Не знам. По дяволите. Полунощ, един часа. Бях пиян.

— За какво спорихте?

— Видяхте ли как си е обзавела мазето?

— Тъкмо смятахме да ви питаме за това — вметна Ти Джей.

— Бога ми, така и не можах да я разбера. Защо й трябваше да върши тези неща.

— За това ли се карахте?

Брадшоу прокара ръка през косата си.

— Исках да спре.

— Защо?

— А вие защо мислите? — контрира леко раздразнено Брадшоу.

— Да не ревнувахте? — опита да го подлъже Ти Джей.

— Как пък не.

— Значи не сте били от клиентите й.

— Приличам ли ви на извратен?

— Нови сме в този бранш — призна невинно Ти Джей. — Още не умеем да ги разпознаваме.

— Е, аз не съм, ясно ли е? Не се занимавам с такива перверзии. Аз съм нормален мъж. Нямам нужда от кожена сбруя и пришпорване, за да се възбудя, разбрахме ли се?

Ти Джей огледа кабинета.

— Кламерите и папките повече ли ви помагат?

Думите му постигнаха очакваната реакция.

— Вие подигравате ли ми се? — Брадшоу погледна Фокс за съчувствие. — Имам хубава работа. Печеля добри пари.

— И за това щях да ви питам — отбеляза тя.

Примката се затягаше. Брадшоу изглеждаше потресен, че някой може да си помисли такива неща за него. „Нормален мъж“. „Прекалено дълго съм в тази професия — помисли си Фокс. — Само на мен ли ми идват тези въпроси?“

— Добре, знам какво си мислите — продължи Брадшоу. — И грешите. Страшно грешите.

— Какво си мислим, господин Брадшоу?

— Че съм й осигурявал клиентите. Нека ви кажа нещо, Кими нямаше нужда от сводник. Тя умееше да се грижи за себе си.

Явно не виждаше противоречието. На Фокс не й оставаше нищо друго, освен да посочи очевидното.

— Очевидно не. Иначе… Кими… щеше още да е жива. — Остави му време да обмисли думите й. — От колко време се познавате?

Въпросът като че го обърка.

— Не знам — отговори. — От два месеца. — Опря лакти на бюрото, подпря глава на ръцете си. — Не мога да повярвам, че е мъртва. Това е кошмар.

„Да не изместваме темата.“

— Къде се запознахте? — повтори Фокс.

— Моля? А, в един клуб. Близо до „Ангела“.

— Всичко й беше, както трябва, а? — вметна Ти Джей.

— Какво имате предвид?

— Гледах нейни снимки. Сладурана.

— Да. Хубава беше. Прекалено хубава, за да умре.

Още една реплика, казана не на място. В стаята настъпи неловко мълчание.

— Ваш тип, а? — попита Ти Джей след известно време; удар под пояса.

— Как мой тип?

— Ами нали се сещате, Гари. Изглежда голямшка хапка за вашата уста. Малко по-висока класа за вашето обществено положение, ако мога така да се изразя.

Брадшоу се изчерви. Ти Джей най-после успя да го ядоса. Реши да налее още малко масло в огъня.

— Нещо като скъп трофей за мъж като вас, не смятате ли?

— Мъж като мен ли?

— Тя кара луксозни коли, има собствен бизнес, прилича малко на фотомодел. Сигурно сте се стеснявали в нейно присъствие.

— Нищо подобно. Нямам проблеми с жените.

— Не и с нея, а?

— Много добре се справях.

Ти Джей го изгледа скептично.

— Да се върнем на темата — продължи да го обърква Фокс. — Тъкмо щяхте да ни разкажете за скарването. Защо искахте да спре с малките си странични развлечения?

— Нали ви казах, бях къркан. Не знаех какво правя.

Фокс вдигна вежди и той със закъснение си даде сметка как са прозвучали думите му.

— Вижте, казвам ви, не съм й направил нищо! Това е самата истина.

— Бяхме стигнали до скарването — опита да го накара да се съсредоточи Фокс.

— Бях пиян.

— И?

— Исках да поговорим. Тя опита да ми затръшне вратата пред носа. Малко покрещяхме. Влязох насила. Тогава тя ми каза, че не искала да ме вижда повече. Стиснах я за ръката. Може малко да съм я разтърсил, не помня. Може да съм счупил нещо, но кълна се в Господ, не съм я удрял. След това си тръгнах.

— Тогава ли си порязахте ръката?

Брадшоу проследи погледа на Фокс. На палеца, близо до сгъвката, имаше коричка.

— Да — отвърна — тогава.

— И за какво по-точно се карахте?

— За тези глупости с Френското маце. Исках да имаме нормална… връзка. Исках… тя ме подлудяваше…

— Какво искахте, господин Брадшоу?

Фокс отначало мислеше, че той крие нещо, но сега си даде сметка, че може просто да се притеснява.

— Исках да се оженим.

— Казахте ли й го?

— Да. Казах й го.

— Кога?

— Когато я стиснах за ръката.

Последва мълчание; Фокс и Ти Джей опитаха да си представят сцената. Ти Джей реши да разсее малко напрежението.

— Винаги сте били романтик, нали, Гари?

— А вие се мислите за много остроумен, нали?

Ти Джей се усмихна.

— Имахте ли ключ от къщата? — попита Фокс.

Въпросът явно го смути.

— Не. Защо?

„Не може да е той — помисли си тя. — Прекалено е откровен. Ако я е убил, е имал предостатъчно време да си измисли правдоподобно оправдание. Щеше да се представи по-добре. А той се забърква все повече и повече. Ако беше убиец, щеше да постъпи по-разумно. Със сигурност.“

— Обичахте ли я?

— Не.

— Защо тогава я помолихте да се омъжи за вас? — намеси се Ти Джей.

— Бях се вманиачил.

Произнесе го бавно, сякаш казваше заклинание.

— Вманиачил?

„Господи, не може да бъде. Пак се натопи.“

Брадшоу разтърка слепоочията си.

— Не мога да повярвам — повтори. — Никога не съм срещал такава жена.

— Каква?

— Не знам. Не знам какво говоря. Но вие вече сте решили, нали? Трябва ли да си търся адвокат?

Ти Джей се наведе; нямаше намерение да го остави да се отърве толкова лесно.

— Вие просто сте искали нещо, което не можете да притежавате. Нали, Гари?

Гари Брадшоу ги погледна тревожно; така да позволява да се подиграват с чувствата му — Фокс не го съжаляваше. Въпреки твърденията му, че е нормален мъж, Гари Брадшоу бе поредният клиент на Кимбърли Мейсън и тя се беше забавлявала да го унижава безплатно.

— Казвате, че сте се скарали в петък вечерта.

— Да.

— Какво правихте между полунощ и шест в неделя?

Въпросът изкара Брадшоу от самовглъбението му. Инстинктът за самосъхранение взе връх над склонността да се самосъжалява.

— Вечерта бях с приятели на кръчма във Финсбъри парк. Останах до десет. Те отидоха на клуб, на мен не ми се ходеше. Върнах се вкъщи, гледах телевизия, после си легнах.

— Сам ли?

— Не, кучето ми спи в края на леглото. Можете да го попитате. — Той скръсти ръце и се облегна назад. — Вижте. Май по-добре да си намеря адвокат. Виждам накъде отиват нещата.

— Добре — съгласи се Фокс. — Можем да продължим в участъка.

— За бога, това може да ми струва работата — проплака Брадшоу, лицето му помръкна; кимна към главния офис: — До утре всички ще знаят.

 

 

Ти Джей затвори вратата на Стая за разпити 4А в мазето на полицейския участък на Айлингтън. Брадшоу бе дал показания, които по нищо не се различаваха от твърденията му в офиса по-рано същия следобед.

Ти Джей поклати глава:

— Няма съмнение, виновен е.

— Така ли мислиш?

— Има мотив, няма алиби. Има предишно нарушение. Мръсник.

Ти Джей имаше право: на този етап Брадшоу бе най-вероятният извършител. Беше се съгласил да претърсят апартамента му в Тъфнъл парк, даде кръв за сравнение с тази от хладилника. Съдействаше на полицията по всякакъв начин дори когато адвокатът го съветваше да не го прави. А може би това бе част от играта. Може би знаеше, че нямат твърди доказателства срещу него. Кръвта по хладилника на Кимбърли, синината на ръката й — беше ги обяснил, без да се замесва в убийството. Нямаха оправдание да го задържат.

— Адвокатът ще поиска да го освободим поради липса на доказателства — каза Фокс.

Ти Джей вдигна рамене.

— Ти какво мислиш, шефке?

— Мисля, че ако го е направил, щеше да си измисли по-правдоподобна история.

Ти Джей я изгледа ядосано.

— Той го е направил, няма спор. Мразил я е до дъното на душата си. Напълно ми е ясен. Трябва да го опандизим.

Фокс го изпрати с поглед, докато излизаше. Доста неочаквано избухване. Изведнъж обаче й дойде наум, че Гари Брадшоу има твърде много общи черти с детектив Джеймс. И двамата бяха импулсивни, тичаха по жени, без много-много да ги обичат. Понякога между обвиняем и обвинител няма голяма разлика.