Колин Фалконър
Разпъната от тайни (63)

63.

Полицейски участък „Рослин Хил“, Хампстед

Карлтън седеше в стаята за разпити на участъка в Хампстед. Адвокатът му бе до него, с жълта кърпичка в горния джоб на сакото, златен „Пиаже“ на ръката, обувки „Салваторе Ферагамо“ и костюм „Савил Роу“, който вероятно струваше повече от цяла полицейска кола. Върху мекото му кожено куфарче с тъмночервен цвят бяха изписани инициалите му. Карлтън бе повикал тежката артилерия.

Милс пусна касетофона и премина през обичайните формалности. След това адвокатът, чието име (за най-голямо разочарование на Фокс) бе просто Майер, направи кратко изявление за протокола, отбелязвайки, че клиентът му бил готов да сътрудничи напълно на полицията.

Милс го изчака да свърши, после отвори куфарчето си, извади списъка на телефонните разговори на Хатън и го плъзна по масата към Карлтън. Защо са й необходими на телефонната компания цели шест седмици плюс още двайсет и четири часа, за да разпечата тези данни, Фокс не можеше дори да гадае. Човек трябва да се задоволява с каквото има.

— Господин Карлтън — заговори Милс — бихме искали да ви зададем няколко въпроса във връзка с отвличането ви вчера. Пред вас е списъкът на разговорите, провеждани от похитителя по телефона, който ви е оставил вчера сутринта в багажника на колата.

Помолихме телефонната компания да установи собственика му. Мобифонът е регистриран на някой си Робърт Хатън, който се оказва наш познат. През последните две седмици същият господин Хатън е провел пет телефонни разговора с вас. Все още ли твърдите, че не знаете кой ви е отвлякъл?

Карлтън потрепна като кораб, разклатен от силна вълна. „Най-после ще си признае — помисли си Фокс. — Пречупихме го.“ Карлтън се беше приготвил да отговаря на въпроси за Кимбърли Мейсън, а Милс го изненада от съвсем различна посока. Политикът обаче се окопити. Наведе се към адвоката си и двамата зашушукаха нещо.

— Беше тъмно — отвърна накрая. — Носеше маска.

Фокс погледна Милс. Не можеше да повярва.

— Познавате ли Боб Хатън?

Карлтън кимна леко.

— Повторете високо за протокола.

— Да.

— Защо не ни го казахте вчера, господин Карлтън? Той ви е поискал откуп. Ако сте го познавали достатъчно добре, за да проведете пет телефонни разговора за две седмици, сигурно сте могли да познаете гласа му.

Карлтън се замисли. Логиката беше очевидна. Личеше му, че се чуди как да ги заблуди.

Майер погледна към тавана.

— Не си длъжен да отговаряш, Джеймс. В нищо не те обвиняват.

— Бихте ли споделили естеството на връзката ви с Боб Хатън?

Карлтън се почеса по ръката, явно имаше затруднения. Фокс лично бе изпитала неудобството от прекаленото много лъжи: човек просто не си спомня на кого какво е казал.

— Издирвате ли го вече?

— Добре го знаете.

— Снимката, която публикувахте във вестниците, не е много хубава. Сега изглежда доста различно.

— Бихте ли ни казали каква работа сте имали с господин Хатън? — повтори Фокс.

Карлтън не отговори веднага. Обърна се към Милс:

— Какво ще стане с Хатън, когато го заловите?

— Имаме заповед за задържането му.

— Предполагам, че още е въоръжен. Мислите ли, че ще се предаде доброволно?

— Нямам представа.

— Аз не вярвам да се предаде — заяви Карлтън, сякаш опитваше да се убеди сам в нещо.

— И така, бихте ли ни разказали за връзката си с Боб Хатън? — продължи да настоява Фокс.

— Бях го наел — отговори Карлтън, сякаш разговаря с някой прекалено нахален репортер от жълтата преса.

— Наели сте го. За какво?

— Мислех, че ме следят.

— Разбирам — намеси се Милс.

Фокс не разбираше. Карлтън не беше член на действащото правителство, така че вероятно нямаше право на безплатна охрана, въпреки това отговорът му само възбуждаше нови въпроси. Всъщност тя не виждаше никаква причина пропаднал тип като Хатън да бъде нает от богат бизнесмен от Хампстед, на всичкото отгоре виден деятел на опозицията.

— Защо сте мислили, че ви следят? — попита тя.

— Телефонът ми звънеше по никое време. Следяха ме различни коли. На няколко пъти ми се стори, че някой дебне пред дома ми.

— Получавали ли сте заплахи?

— Не. Просто подозирах, че става нещо нередно.

— Обадихте ли се в кварталното полицейско управление?

— Нямаше нищо конкретно, от което да се оплача. Знам колко сте заети и че не обичате да си губите времето. Освен това какво можеха да направят?

Имаше право, ако казваше истината.

— Продължете — подкани го Милс.

— Реших да взема превантивни мерки.

Интересно какво имаше предвид. Може би да застреля натрапника?

— Как се свързахте с Боб Хатън? — попита Милс.

— Чрез Денис Торп.

— А, господин Торп.

— Хатън го застреля, нали? Четох във вестника. Ужасно.

— Не го жалете толкова — намеси се Фокс. — Не е голяма загуба.

— Как се запознахте с Денис Торп? — продължи да разпитва Милс.

— Беше известна личност и обичаше да се натрапва. Знаете как действат тези хора. Собственици на нощни клубове, ресторанти… винаги ти осигуряват най-добрите места, черпят те с шампанско. Такива неща.

— Позволили сте да ви влезе под кожата.

Карлтън преглътна тежко.

— Каза, че ако имам нужда от нещо… — Вдигна рамене. — Реших да използвам услугите му. Глупаво постъпих.

Нямаше спор. Дори адвокатът изглеждаше отвратен.

— Той обеща да помогне. След няколко дена се обади този Боб Хатън. Уредихме си среща.

— Къде?

— В едно кафе. Близо до гара „Юстън“.

— В кафе значи.

— Той така предложи.

— Какво си спомняте за този господин Хатън?

— Пие кафето без захар и не обича да седи с гръб към вратата.

— Нещо друго? — попита Милс.

— Носеше камуфлажни дрехи. Това ме ужаси: исках да запазя срещата си в тайна, а той сякаш привличаше всички погледи.

Фокс си представи ситуацията. Хатън с камуфлажното си облекло, Карлтън с костюм и обувки „Гучи“. Доста странна двойка.

— Защо искахте да запазите срещата си в тайна?

— Не е ли очевидно? Аз имам известно обществено положение.

— Давахте ли си сметка, че това, за което търсите услугите на господин Хатън, може да е противозаконно?

— Не, аз… — запъна се Карлтън, погледна адвоката си.

— Давали сте си сметка, че ако Хатън нарани някого, можете да бъдете привлечен под наказателна отговорност за съучастничество, нали? — намеси се Милс.

— Клиентът ми се опитва да ви сътрудничи — обади се Майер. — Ако смятате да го заплашвате, ще го посъветвам да прекрати разпита.

— Какво точно помолихте господин Хатън да направи за вас? — настоя Милс.

— Сключихме частен договор за охрана. Исках да разбере дали наистина някой ме следи. Знаех, че има известни познания в тази област.

— И той прие?

— Да.

— Само това.

— Да.

— Колко му платихте?

Карлтън замълча.

— Дадохте ли му капаро, или се разбрахте да му платите после?

— Не сме обсъждали заплащането. С господин Торп вече бяхме постигнали съгласие за сумата.

— Разбирам. И какво стана след това?

— Каза, че ще ми се обади, ако излезе нещо ново.

— Обади ли ви се?

— Да. Около седмица по-късно. Каза, че се е погрижил за проблема.

— Кога беше това?

— Преди две седмици.

Много преди убийството на Денис Торп. Трябваше да проверят списъка на изчезналите лица. Може би още някой труп лежеше в набързо изкопан гроб или гниеше по бреговете на Темза. Ако Карлтън казваше истината, разбира се.

— Попитахте ли го как се е погрижил за проблема?

Карлтън поклати глава.

— Естествено, бях потресен.

— Естествено — повтори Фокс; Карлтън я изгледа сърдито. — Какво мислите, че е имал предвид?

— Не знам. Не искам да знам.

— Какво направихте след това?

— Отидох при Денис Торп в Камдън и му платих предварително уговорената сума.

Фокс погледна бележника си.

— За последен път Боб Хатън ви се е обаждал преди два дни. Защо е продължил да ви досажда, като си е получил парите?

— Твърдеше, че никой не му е платил. Предполагам, че затова е убил Денис Торп. Подозирам, че са се карали за парите.

Не, помисли си Фокс. Прекалено просто беше. Карлтън им предлагаше тази напълно правдоподобна история и очакваше едва ли не да му благодарят. Ако наистина бяха спорили за пари, какво правеше Торп в апартамента на Хатън? Нямаше логика. Пък и това не обясняваше връзката с Кимбърли Мейсън. Прекалено рано беше да го притискат, трябваше първо да изчакат резултатите от ДНК анализа.

Карлтън явно си отдъхна като актьор в края на представлението преди спускането на завесата. Мислеше, че му се е разминало.

Фокс погледна Милс.

— Разпитът приключен в три и петнайсет — каза той и изключи касетофона.