Колин Фалконър
Разпъната от тайни (61)

61.

Датчет, Бъркшир

Луиза Карлтън се движеше с походка, характерна за дамите от висшето общество, сякаш някой й е забил морков отзад. Още щом я видя, Фокс се досети как е преминал животът й: училище за благородни девици, собствено пони, балове, избрани приятели от висшата класа, брак с разумна изгода, редовна поява в жълтите хроники. Намрази я от пръв поглед. Само с роклята й Фокс можеше да си плати наема за цял месец, а и бижутата й бяха малко множко за четири часа следобед.

Луиза ги представи на мама и папа — стар джентълмен със следи от следобедния чай по ризата, с надменно държане на пенсиониран офицер и дебела гуша, която висеше над яката му като торба; до него седеше кукла с боядисана в синьо коса и изражение, сякаш е лапнала лимон. Луиза въведе Фокс и Ти Джей в едно помещение, което наричаше „оранжерията“ — остъклена пристройка, пълна със саксии с тропически растения, с изглед към обширни, добре окосени ливади и равни редици подкастрени храсти.

Сервира им чай в китайски порцеланови чашки на сребърен поднос и сандвичи от тънки като хартийки филии с парченца краставица. Тази префърцуненост едва не изкара Фокс от кожата й, Ти Джей, от друга страна, явно се забавляваше.

Луиза Карлтън се облегна в плетения си стол и се усмихна хладно:

— Искали сте да поговорим за съпруга ми.

— Разследваме обстоятелствата около отвличането му тази сутрин — обясни Фокс.

— Неприятна работа.

Неприятна работа. И така може да се каже. Боже мили, тия хора имаха лед вместо сърца.

— Вашите хора вече идваха по този въпрос.

Сандърсън. Явно през целия ден щеше да ги изпреварва.

— Нужно ли е да повтарям едни и същи неща?

— Госпожо Карлтън, ние всъщност не разследваме отвличането на съпруга ви. Водим следствие по едно убийство.

— Убийство ли? Да не мислите, че похитителят на съпруга ми може да е убил някого?

Фокс реши да не обсъжда повече подробности.

— Преди да продължим, бих искала да ви задам няколко въпроса за снощи.

Луиза Карлтън кръстоса крака и се усмихна, изражението й беше непроницаемо.

— Научихме, че съпругът ви е звънял тук тази сутрин.

— Да.

Явно щяха да й вадят думите с ченгел.

— Каза ни, че баща ви вдигнал.

— Да.

— Ще може ли да поговорим и с него по-късно? — попита Ти Джей.

— Щом искате. Но трябва да го извините, мисълта му е малко нестройна след инсулта. Лесно се дразни.

С една дума, старческо слабоумие. Можеше и да им помогне малко.

— Кога научихте за обаждането на съпруга си, госпожо Карлтън?

— На сутринта. Папа беше доста ядосан.

— Предаде ли ви точно думите на съпруга ви?

— О, скъпа, не забравяйте, че това е станало посред нощ. Доколкото знам, Джеймс искал да говори с мен, искал пари. Папа направо му затворил. Тъй като той продължил да звъни, папа изключил телефона. Винаги ме е защитавал. Особено от Джеймс.

Фокс реши да предприеме пряк подход. Наистина нямаше друг начин.

— Не изглеждате особено разтревожена — отбеляза.

Луиза Карлтън се усмихна хладно. Сякаш беше пръцнала, а искаше да излезе, че е кучето.

— Избягваме да обсъждаме личните си отношения с полицията.

Господи. По-лесно щеше да вземе показания от кралицата.

— Разбрахме, че наскоро сте се разделили.

Домакинята я погледна, само се усмихна.

Фокс пробва отново:

— Все пак сигурно не бихте искали на съпруга ви да се случи нещо лошо, нали?

— Разбира се, че не. Радвам се, че му няма нищо.

— Но?

— Моля?

— Извинявайте, но не изглеждате радостна. По-скоро сте ядосана.

— Както вече казах, не смятам за редно да обсъждаме семейните си взаимоотношения с полицията. Не е толкова важно.

— Може да се окаже важно.

Луиза се усмихна и й подаде чинията.

— Сандвич?

— Не, благодаря — отказа Фокс.

Ти Джей обаче се пресегна и си взе.

— Дъщеря ви как приема всичко това?

— Надявам се, не смятате да разпитвате и дъщеря ми.

Фокс се замисли.

— Не знам. Дали има какво да ни каже?

Най-сетне безизразната маска се смени с истинската Луиза Карлтън — с изражение на нескрит гняв.

— Искам да спестя на дъщеря си всичко това. Млада е за такива неща. Стига й шумът по телевизията и във вестниците. Трябва да остане настрани от тази гадост.

Фокс за пръв път изпита някакво съчувствие към Луиза Карлтън. Огледа порцелановите статуетки в остъкления шкаф, китайските вази. Всичко бе толкова скъпо, но и извънредно чупливо. Едно леко разтърсване и целият този лукс щеше да се сгромоляса с трясък.

— Къде е тя в момента?

— Всеки следобед ходи на езда. С една приятелка.

Фокс се усмихна и реши, че е време да нанесе удара си:

— Госпожо Карлтън, съпругът ви някога споменавал ли е името Кимбърли Мейсън?

Луиза пребледня.

— Преди няколко седмици писаха за нея във вестниците. Жената, която бе намерена убита в Хайгейт.

— Точно така.

— Каква връзка може да има съпругът ми с такава жена?

Фокс не отговори. Луиза Карлтън разбираше много добре за какво става дума, по лицето й беше изписано. Позната история: Джеймс Карлтън си мислеше, че жена му не знае нищо, но тя през цялото време е била в течение.

— Не знам нищо за нея, освен каквото пишеше във вестниците.

Кепенците бяха спуснати. От нея нямаше какво повече да научат. Можеше да мрази съпруга си, той можеше да й е изневерявал, да я е унижавал, но това трябваше да се решава между тях Нямаше нужда да влошава нещата, като намесва полицията.

 

 

Видяха Даяна на излизане: една снимка върху камината; бледо, слабичко момиче с много светлоруса коса се усмихваше срамежливо пред фотоапарата, явно смутена от шините на зъбите си. Фокс щеше да запомни това лице може би до края на живота си.