Колин Фалконър
Разпъната от тайни (53)

53.

Камдън Таун

Срещнаха се на вечеря в едно италианско ресторантче на „Паркуей“. Аш напълни чашите с австралийско червено вино. Изглеждаше нервен, дори не беше докоснал спагетите си. Разговорът не вървеше.

Ето го и краят, помисли си тя. Е, да върви по дяволите. Ходеха едва от няколко седмици, не беше голяма работа.

— Трябва да ти призная нещо — заговори той.

— Женен си — пошегува се тя, но той не се засмя.

Погледна я над ръба на чашата си.

— Мамка му — промърмори тя.

— Изслушай ме. Работата е много сложна.

Тя бутна чинията си встрани. Сега и нейният апетит се загуби.

— Не, изобщо не е сложно, много е просто даже. Трябваше да ми кажеш по-рано.

Не беше ядосана, че са я лъгали, просто се почувства разочарована. Което пък бе глупаво, защото никога не беше хранила сериозни надежди за тази връзка.

— Скъсахме, преди да тръгна от Хонконг. Тя остана там. Мислех, че всичко е свършило. — Той вдигна рамене. — Поне тя така твърдеше.

— И сега иска да се върне.

— Ако бяхме само двамата, щеше да е лесно. Имаме обаче две деца. Момче и момиче. Точно това е сложното.

Фокс се замисли за Джини и Йън. Ама че тъпо нещо е животът.

— На колко са години?

— На седем и на четири.

— Разбирам.

— Тя бе тази, която искаше да се разделим. Сега ме моли пак да се съберем.

— И ти се съгласи.

— Само така мога да се виждам с децата. Кой иначе ще ми даде правото за настойничество. С този дванайсетчасов работен ден.

„Е, Мадлен, нали не искаше ангажираща връзка. Това е по-лесният вариант. Така стана по-добре, да се разделим, преди да започнем да си създаваме напразни илюзии. Забавлява се, стига толкова.“

— Защо не ми каза отначало?

— А ти защо не ми каза, че си ченге?

— Защото мислех, че ще се уплашиш. И защото нямах намерение да преспим повече от една нощ.

— Точно затова и аз не ти казах, че съм женен.

Двамата замълчаха. Сякаш и двамата водеха една и съща борба между ума и сърцето.

— Виж, като премълчиш нещо в самото начало… колкото повече отлагаш… толкова по-трудно става да кажеш истината.

— Всичко е наред.

Само че не беше наред, защото тя не можеше да определи собствените си чувства. Сякаш в гърлото й бе заседнала буца.

— Може би така е по-добре — продължи той. — Нали работата беше най-важното за теб?

— Странно. Знаех, че някой ден трябва да се разделим. Просто не исках да е днес.

— Нито пък аз. — Той се наведе, постави ръка върху нейната.

Можем да продължим да се виждаме.

Тя отдръпна ръка.

— Не, благодаря. За мен няма проблем, но няма да е честно за жена ти и децата ти.

— Съжалявам.

— Няма защо.

Тя взе чантичката си, остави няколко банкноти на масата. От самото начало настояваше всеки да си плаща сметката.

— Къде тръгна?

— Вече не съм гладна.

Тя направо избяга. Не искаше да си изпусне нервите пред него. Отдавна не беше плакала заради мъж или заради каквото и да било друго. Не искаше да го прави и сега.