Колин Фалконър
Разпъната от тайни (49)

49.

Тъкмо минаваха по моста „Уестминстър“, когато мобифонът й засвири. Увертюрата към „Вилхелм Тел“. Не можеше ли просто да звъни като обикновен телефон? Този технически прогрес щеше да ги съсипе. Хъниуел веднъж бе изказал предположението, че след пет години мобифоните ще са с размерите на червило и за да ги накараш да спрат да звънят, ще ти трябва диплома по история на музиката.

Ник й подаде апарата.

— Фокс на телефона.

— Мадлен? Къде си?

Беше Милс.

— Тъкмо излизаме от Батърси, връщаме се в службата. След около половин час сме там, стига да няма задръстване.

— Добре. Трябва да поговорим.

 

 

Отдел за особено тежки престъпления, „Хендън роуд“

Милс беше в кабинета си. На пръв поглед изглеждаше перфектно както винаги, но при по-внимателно вглеждане Фокс забеляза торбички под очите му и снопче пропуснати косми под брадичката. Сигурно не беше чул будилника и след това е бързал да не закъснее.

Седеше пред чаша с индустриално количество кафе и новия брой на „Мирър“, разтворен на бюрото му.

— Мамка му, не е лесно да си запалянко на „Тотнъм“ — измърмори той, без да вдига поглед от вестника. — Сякаш си прокълнат за цял живот. Два месеца всичко върви добре. И после пак се започна.

— Да не са загубили?

— На свой терен! — Той избута вестника встрани. — Как се чувстваш тази хубава сутрин, Мадлен?

— Ами, добре. А ти, шефе? Изглеждаш малко умърлушен.

— А, нищо ми няма. Настанявай се.

Тя седна, взе четвъртото си кафе за тази сутрин. До обяд щяха да станат поне шест, колкото да поддържат ритъма на сърцето й през деня. Миналата нощ бе стигнала до един извод — не можеш да водиш разследване на убийство и полов живот едновременно. Прекалено изморително е.

— Хвърли един поглед.

Милс й подаде една папка. Вътре бе списъкът на номерата, с които беше говорила Кимбърли Мейсън. На телефонната компания й бяха нужни шест седмици, за да ги намери и отпечата.

Да ги бяха получили още първата седмица от разследването. Според разпечатката Кимбърли Мейсън бе провела трийсет и осем разговора през последната седмица на живота си; осем от тях бяха с един и същ номер, като четири — в деня преди смъртта й. Милс ги беше очертал с червено.

— Чий е този номер, шефе?

Милс драсна по бюрото с писалката си.

— Мобифон. Регистриран на името на Джеймс Карлтън.

— Брей.

Двамата се спогледаха. От оперативната зала се чу дружен смях. Без съмнение Ти Джей си правеше майтап за сметка на Хъниуел.

— Не точно това ни каза, като го разпитвахме, а, шефе?

— Не. Не точно.

— Май трябва пак да поговорим с него.

Милс кимна. Изглеждаше разтревожен, може би усещаше как повишението му се отлага за неопределено време.

— Трябва да кажа на Кенет. Това няма да му хареса.

Тя отгатна мислите му. Ако Карлтън се измъкне от цялата каша и Милс продължи да се издига в йерархията, един ден Кенет щеше да му бъде или много добър приятел, или непримирим политически противник в зависимост от развитието на нещата сега.

— Ледът е доста тънък — отбеляза той.

— Карлтън си избра да се пързаля по него.

— Не съди прибързано.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Не знам. Трябва да разберем. Само по-внимателно, Мадлен, става ли? Ако се издъним, ще ме пратят да регулирам движението в Брикстън. На задника ми се пече яйце.

— На моя също.

— Значи да си ги пазим взаимно. Да видим какво става и дано не опандизим не когото трябва.

Фокс позвъни в кабинета на Карлтън, но секретарката каза, че бил в Брюксел и щял да се върне чак другата седмица. Тя остави телефонния си номер. Спомни си старата сентенция, че в политиката една седмица е много дълго време. Осем обаждания.

За елитна проститутка също бяха много.