Колин Фалконър
Разпъната от тайни (38)

38.

Хампстед

Закусваха в постланото с плочи вътрешно дворче. Джеймс Карлтън чоплеше замислено пържени яйца, до чинията му стоеше последният брой на „Обзървър“; жена му пиеше кафе и бавно прелистваше приложението към вестника. В мраморния пясъчник под огромната бреза в дъното на градината се боричкаха и цвърчаха врабчета. Това бе царството на жена му — градината. Всичко беше изпипано до последна подробност: подредените в правилни редове петунии като почетна стража пред каменната ограда; равномерно окосената трева, за която всяка седмица идваше градинар, сякаш подрязвана стръкче по стръкче с гребенче и ножичка — всичко отразяваше естествения стремеж към съвършенство на типичната англичанка. Под египетската черница се мъдреше беседка (идеално място за влюбени, което никой досега не беше ползвал), на дървото имаше дори къщичка за катерички, пред която всеки ден се оставяха орехи. „Трябва да направим чешмичка за зверчетата — помисли си Карлтън. — Да не ревнуват от врабчетата.“

— Как е главоболът? — стресна го неочаквано Луиза.

— Главобол ли?

Спогледаха се, сякаш бяха същества от различни планети.

— Главоболието — повтори бавно тя, сякаш говореше на дете, и той се досети, че може би предния ден е споменал, че го боли глава, за оправдание.

— По-добре е — отговори и отмести поглед.

Луиза го изненадваше. Винаги си беше мислил, че ще му вдигне скандал, ако го заподозре в изневяра. Вместо това обаче тя продължаваше да приема лъжите му. Засега. Сякаш и тя смяташе, че това е правилният начин. Като дете тя искаше да вярва в собствените си заблуди, както и в неговите лъжи. В живота е като в политиката: лъжата не е лъжа, ако не те хванат. Историята се пише от победителите. Зависи само как ще се стекат обстоятелствата.

Така че той просто трябваше да продължава в същия дух. Ако нещата отново тръгнат нормално, тя щеше да му прости.

— Досега била ли съм добра съпруга?

— Мили боже. Що за въпрос? — придаде си разпален вид той. — Разбира се. Какво, по дяволите, те кара да се съмняваш?

Тя се изсмя тъжно, прозвуча като счупване на стъкло.

— Винаги съм си мислила, че съм добра съпруга. Знаеш ли, много се гордея с теб. Никога не съм искала толкова високо положение в обществото. Сигурно съм се разглезила. Но винаги съм била добра съпруга, нали? Официалните приеми. Благотворителните балове. Предизборните кампании. Била ли съм ти полезна?

— Как можеш да си помислиш друго?

— Просто, нали знаеш, Даяна вече е голяма, а ние сме в най-плодотворните си години, нали? Татко винаги е казвал, че ти знаеш какво искаш от живота и го постигаш.

„Татко мислел така. Татко не е толкова умен, колкото го мислех. Но аз винаги съм бил добър актьор, нали? Целият ми живот е една игра, една преструвка. Само че сега се налага да прикривам и смъртните си грехове, не просто да увеличавам състоянието си.“

— Знам, че нещо не е наред, Джеймс. Нямам представа какво. Пък и, струва ми се, не искам да знам. Няма да понеса обаче, ако открия, че ми изневеряваш.

Ето това беше, черно на бяло. Точно както бе очаквал.

Не му хрумна никакъв отговор; след известно време Луиза отново съсредоточи вниманието си върху цветното приложение към „Обзървър“. Карлтън загледа една катеричка, която подскачаше по окосената ливада. Идеше му да застреля проклетия звяр, да види как наоколо се разхвърчават козина и кръв просто за удовлетворение, за да знае, че и друг нещастник страда колкото него.

Само това му беше в главата. За нищо друго не можеше да мисли; всяка разумна мисъл се бе изпарила от мозъка му. Сега чувстваше само вина и страх, сякаш в душата му се беше вселил демон, чиято единствена цел е да го изтезава.

 

 

Отдел за особено тежки престъпления, „Хендън роуд“

Фокс излезе от кабинета си и отиде в тоалетната да си измие ръцете. Стейси тъкмо се преобличаше в цивилни дрехи; погледна я в огледалото. Фокс много добре познаваше този поглед. Малко завист, малко злоба.

— Добре ли прекара почивните дни? — попита Фокс.

— Да, благодаря. А ти?

— Бях на една сватба в Глостършир.

„И правих малко извратен секс с напълно непознат мъж. Сигурно ще ти хареса, ако ти разкажа.“

— А ти какво прави?

— Нищо особено. Ходих на заведение с приятели.

Стейси закопча последното копче на блузата си; Фокс започна да разресва косата си.

— Чу ли за главен инспектор Милс, шефке?

— Какво за него?

— Скъсал с гаджето си. Чух, че си търсел ново.

— Не знаех. Как разбра?

— Тук всички сме детективи, шефке.

— Всички са клюкарки.

— Не бих имала нищо против, ако клюките са за мен и сержант Кроуфорд.

— Предполагам, че вече е зает.

— Така се говори. Знаеш ли какво, винаги бих го приютила в леглото си. Не че имам някакъв шанс. Чух, че предпочитал руси.

Боже, какъв намек. Стейси й хвърли съучастнически поглед в огледалото и излезе.

Фокс загледа отражението си. „Не е зле, но няма винаги да изглеждаш така, Мадлен. Забавлявай се, докато можеш. Дори само половината слухове за теб да бяха верни, животът ти щеше да е луд купон.“

Тя се замисли за Аш. Сега съжаляваше, че изхвърли номера му. Много недалновидно от нейна страна. Можеше да го поиска от Стивън и Кери, след като се върнат от медения месец. А може би не трябваше. Съвсем скоро щеше да изникне нов случай и екипът пак да заработи по шестнайсет часа на ден без седмична почивка. Нямаше да има време за мъже.