Колин Фалконър
Разпъната от тайни (31)

31.

Полицейски участък „Холмс роуд“, Кентиш Таун

Седеше в Помещение за разпити 2 в участъка на „Холмс роуд“, пушеше и изтръскваше цигарата в една празна пластмасова чашка. Беше около трийсетте, хубав мъж, добре облечен — носеше черно кожено яке, панталони с ръб и тъмна риза. Работеше като компютърен специалист, имаше магазинче на главната улица в Кентиш Таун.

Фокс го огледа през стъклото на вратата — изглеждаше нервен, постоянно потъркваше чело с кокалчетата на пръстите си, сякаш имаше мигрена. Всичко в поведението му показваше, че е виновен. Което беше странно, защото никой нямаше намерение да му предявява каквито и да било обвинения. Всъщност той може би щеше да е основният им свидетел в разследването на смъртта на Кимбърли Мейсън.

Фокс влезе, Ти Джей я последва. Тя се представи, седна, включи касетофона и започна обичайните формалности.

— Бихте ли ни казали името си? — попита най-накрая.

— Стоун. Питър Реймънд Стоун.

— Къде живеете, господин Стоун?

— „Бъроус кърт“ седемнайсет Б в Айлингтън.

— Благодаря, че се отзовахте, господин Стоун. Решили сте, че може би имате информация, която ще ни помогне в разследването на смъртта на Кимбърли Мейсън в събота, двайсет и седми юни.

Господи, изглеждаше, сякаш са го хванали на местопрестъплението. „Гузна съвест — помисли си Фокс. — Е, каквото и да си извършил, друже, стига да не е убийство, не ме интересува.“

— Всъщност — каза той — може да съм забелязал мъжа, който пречука онази курва.

— Имате предвид Кимбърли Джулия Мейсън — поясни Фокс заради записа.

— Ако се казва така.

Ръцете му трепереха. Той облиза устни.

— Ами целите сме в слух — подкани го Ти Джей.

Двамата мъже като че още от пръв поглед не се харесаха.

Странно, защото Стоун и Ти Джей толкова си приличаха, че можеха да бъдат братя. За бога, дори ходеха еднакво облечени.

— Бях при онази жена, дето живее на отсрещната страна на улицата.

— Как се казва, господин Стоун?

— Черил. Черил Дейвис. — Той отново потърка чело. — Госпожа. Госпожа Черил Дейвис.

— Разбирам.

— Съпругът й е търговски агент. Много често ходи в Манчестър. Затова не се обадих веднага, разбирате ли? Ако бях дошъл по-рано, щеше да се наложи да обяснявам къде съм бил и какво съм правил.

— И на кого слагате рога — добави Ти Джей.

Стоун го изгледа свирепо:

— Това няма значение.

— Интересува ни само онова, което сте видели, господин Стоун, не личният ви живот — успокои го Фокс.

— Е, това сега няма значение. Съпругът й вече знае всичко, нали?

Ти Джей надраска нещо в бележника си, изцъка с език.

— Това не ми даваше спокойствие — продължи Стоун. — Не можех да спя.

— Похвално — отбеляза Ти Джей.

— Вижте, тя ме накара. Черил. Тя ме накара да не казвам нищо.

„За бога — помисли си Фокс. — Не ми стигат убийците, ами трябва да слушам и оправданията на свидетелите.“

— Защо просто не ни разкажете какво се случи?

— Тъкмо излизах от апартамента на Черил в неделя сутринта…

— По кое време беше това?

— Не знам. Около шест, предполагам. Тъкмо започваше да се развиделява. Обикновено не оставах през нощта. Тя не искаше някой съсед да ме види. Сигурно този път сме заспали.

— Явно сте имали тежка нощ — отбеляза Ти Джей.

Стоун не му обърна внимание.

— Винаги оставям колата си на съседната улица. Знаех за… как й беше името? Славата й се носеше из целия квартал. Минах пред къщата й и го видях да излиза.

— Да излиза от къщата ли? — попита с надежда Фокс.

Стоун поклати глава.

— Просто излезе на улицата от двора.

Фокс не коментира. Всеки адвокат с малко повече опит щеше да направи на пух и прах тези показания.

— Как изглеждаше?

— Висок, доколкото мога да преценя. Със светла коса. Добре облечен. Много добре облечен за този ранен час.

Фокс погледна Ти Джей. Стоун току-що бе описал Гари Брадшоу. Колкото се може по-скоро щяха да организират очна ставка, за да го потвърдят.

— Видяхте ли къде отива? — попита Ти Джей.

Стоун поклати глава.

— Качи се в колата си и отпътува.

— Каква кола?

— Не си спомням.

— Не забелязахте ли номера му?

— Да бе, и на колко километра е колата. Не, разбира се, че не. Не ми направи впечатление, докато не чух по новините, че са я пречукали.

— Можете ли да разпознаете този човек, ако го видите? — попита Фокс.

— Предполагам. Не знам. Не го огледах много внимателно. Просто ми беше любопитно. Нали знаете, при тая жена ходеха истински откачалки, така твърдеше Черил.

Интересно. Трябваше да проверят показанията на Черил.

— Съвсем нормален изглеждаше — продължи Стоун — но личеше, че е направил нещо нередно.

— По какво личеше?

Стоун се изсмя:

— По това време на деня само млекарите и хора като мен се разкарват по улиците.

Е, толкова с чувството за вина. Външно може да изглеждат, че се разкайват, а всъщност дори се гордеят със себе си.

— Пък и гледаше по такъв начин…

— По какъв начин?

— Сякаш е направил нещо нередно.

— Познавате това чувство доста добре, а? — попита Ти Джей.

Двуличник. Изведнъж му се приискало да се прави на господин Непорочния.

Стоун не отговори.

— Защо мислите, че сте видели точно убиеца на Кимбърли Мейсън?

— Ами така пишеше във вестниците. Черил казва, че я намерили в понеделник сутринта, но вие твърдите, че била убита един-два дни по-рано. — Той вдигна рамене. — Просто се опитвам да помогна.

— Да. И наистина ни помогнахте много, господин Стоун.

Това явно го успокои.

— Разпитът приключен в четири и петнайсет.

Фокс изключи касетофона. Стоун се изправи.

— Вие не сте обикновени ченгета, нали? От Скотланд ярд сте.

— Не, ние сме от Отдела за особено тежки престъпления на „Хендън роуд“ — поясни Ти Джей. — Кажете го отдел „Убийства“.

— Ясно. Е, да знаете, че съпругът на Черил ме търси под дърво и камък. Ако ме намерите с пръснат череп в някоя тъмна уличка, да знаете, че той е убиецът.

 

 

Тъфнъл парк

Гари Брадшоу живееше в тристаен апартамент в Тъфнъл парк. Отвън се виждаше сателитна антена, малкото дворче бе съвсем занемарено, пред вратата имаше черна кофа за боклук. Черният форд на Брадшоу беше паркиран на улицата.

Тя едва го позна. Не се беше бръснал от няколко дни, носеше бели шорти и мръснобяла фланелка с къс ръкав. Вонеше на алкохол.

Изгледа я, после Ти Джей.

— Какво, по дяволите, търсите тук?

— Искаме да поговорим с вас.

— Няма ли най-сетне да ме оставите на мира?

— Може ли да влезем?

— Имате ли заповед за арестуване?

— Просто искаме да поговорим, господин Брадшоу. Може да го направим тук, може в участъка.

Той се подвоуми, после им направи път. Фокс и Ти Джей влязоха и го последваха в хола. Тя за пръв път посещаваше жилището на Гари Брадшоу; изглеждаше точно каквото си го бе представяла. Имаше черен разтегателен диван, немска стереоуредба, сигурно всичко беше на изплащане. Гари вероятно обичаше да впечатлява приятелите и гаджетата си, макар и да живееше в такъв обикновен квартал.

С това обаче вече бе свършено. Фокс сбърчи нос — вонята на тютюн и пот не се издържаше. Подът бе покрит с кутии от бира, мръсни дрехи и празни кутии от цигари, пепелниците преливаха. Под масичката за кафе се виждаше отворена кутия с полумухлясали останки от пица. Телевизорът работеше, звукът беше увеличен докрай. Даваха някакъв австралийски сериал.

— Може ли да го изключим? — попита Ти Джей.

— Гледам.

— Вече не.

Ти Джей взе дистанционното и изключи телевизора.

— Никога не се отказвате, а? Това е полицейски произвол.

— Господин Брадшоу, защо се върнахте у Кимбърли Мейсън в неделя сутринта?

Всичко беше блъф, но той веднага омекна. Раменете му се свиха, отпусна се тежко на дивана.

Ти Джей я погледна доволно. Този човек изобщо не ставаше за лъжец.

— Вижте, Гари, имаме показания от свидетел, който ви е видял да излизате от дома на Кимбърли Мейсън около шест часа в неделя сутринта.

Е, не беше сигурно, помисли си Фокс. Не се знаеше дали Стоун ще разпознае Брадшоу на очната ставка. Брадшоу обаче така или иначе веднага си призна.

— Не съм влизал — промълви. — Исках само да поговорим.

Пак това „исках само да поговорим“. За втори път го изобличаваха в лъжа.

— Колко пъти се връщахте на местопрестъплението, господин Брадшоу?

— Не трябваше да го правя. Но още не се бях успокоил.

— Ще ни кажете ли какво точно стана?

— Нищо не е ставало. Почуках на вратата, тя не ми отвори, това е. Самата истина.

— Нямаше да ни я кажете, ако не ви бяхме разкрили — отбеляза Ти Джей.

— Не знам. Не знам!

— Какво не знаете?

— Защо се върнах. Просто бях… полудял.

— За да почистите следите си ли се върнахте?

— Нищо не съм искал да почиствам!

„Лъжеш — помисли си Фокс. — Изчакал си я да се прибере, до два, три часа, после си влязъл с ключа и си я убил. След това си я проснал в собствената й стая за изтезания и си заличил следите. Когато си си тръгвал, Стоун те е забелязал. Но ти още не можеш да се примириш с онова, което си извършил. Иска ти се да вярваш на собствените си лъжи.“

— Не съм й причинил нищо лошо — проплака той.

Ти Джей я погледна.

— Гари Брадшоу — започна Фокс — арестувам ви за убийството на Кимбърли Джулия Мейсън…

Докато му четеше правата, той седеше неподвижно на дивана, хванал глава с ръце. През цялото време повтаряше: „Не мога да повярвам, не мога…“. Фокс също не можеше да разбере поведението на някои хора. Бе видяла обаче предостатъчно трупове, за да знае какви невъзможни жестокости може да извърши човек и въпреки това до последно да живее с надеждата, че ще му се размине. Измислят всякакви глупави лъжи, дори успяват да си придадат искрено изненадан вид, когато най-накрая бъдат заловени.

Горкият Гари, горкият малък Гари. Изобщо не е искал да я наранява. Това беше истината.