Колин Фалконър
Разпъната от тайни (19)

19.

Хайгейт

Карлтън се прибра рано от партийното събрание, изкъпа се, преоблече се. Мина покрай стаята на дъщеря си, през процепа се процеждаше бледа светлина. Той почука и надникна вътре.

— Даяна.

Тя седеше на бюрото си в ъгъла, все още в ученическа униформа, с химикалка в ръка.

— Домашно ли пишеш? — попита той. — Имаш ли нужда от помощ?

Тя се наведе и закри листа с ръце. Не, не беше домашно, даде си сметка той. Пишеше в дневника си.

— Нищо не правя — каза тя.

Той изведнъж се почувства неловко, засрами се.

— Добре ли мина в училище?

— Да.

Последва неловко мълчание. Той не се сети какво още да й каже, затова излезе и затвори вратата.

Докато слизаше на долния етаж, Джеймс Карлтън се запита какви тайни крие дъщеря му в дневника си. Тревожеше се, разбира се, но си даде сметка колко лицемерно се държи.

Луиза седеше в хола и пиеше чай, тъкмо се беше върнала от откриването на някаква изложба в селото. Канапета, шардоне, все френски неща, освен картините, разбира се, които без изключение бяха модернистични ужасии.

Той си наля чаша „Бушмилс“.

— Наред ли е всичко с Даяна?

— Скъсала е с гаджето — отвърна Луиза.

Продължи да прелиства „Селски живот“, навик, наследен от баща й. Никой от двамата дори веднъж не беше накалял обувките си, но тъй като притежаваха половината от земята в Бъркшир, те се самоизживяваха като фермери.

Карлтън замълча за миг, докато осъзнае току-що наученото.

— Не знаех, че има гадже — призна накрая, опитвайки да не звучи разтревожено.

— Едно шестнайсетгодишно момиче никога няма да сподели такова нещо пред баща си. Така или иначе не е това, за което си мислиш. Обикновено ухажване в училище. Сега я е зарязал и е малко тъжна.

— И на мен ми се стори малко… мълчалива.

— Нали знаеш как е на тази възраст. Момчета. Хормони. Такива ми ти работи.

Той отпи от уискито и се запита колко ли неща за семейството си не знае. Сигурно знаеше за тях не повече, отколкото те за него.

— А миналата седмица се скарала с една приятелка — допълни Луиза. — Лоши моменти преживява, бедното дете.

Как беше възможно толкова неща да не са му известни? Бедната Даяна. Да скрие толкова много от баща си.

— Добре ли си, Джеймс?

— Моля?

— Попитах те добре ли си. Изглеждаш малко уморен.

— Ами. Нищо ми няма. Леко главоболие. Нали знаеш. Много неща ми се събират на главата.

Тя го погледна над полукръглите стъкла на очилата си, сякаш търсеше признаци, че я лъже: да потърка нервно нос, да избегне погледа й, да оближе гузно устни. Уверената му усмивка скриваше всичко; доволна, тя отново се зае с книгата си.

Той се погледна в масивното огледало в коридора: добре облечен, уверен, с чаша искрящо златисто уиски в ръка, изобщо изтънчен мъж. А зад цялата тази фасада се криеше демон. Безупречно представление. Виртуозно. Ако можеше, щеше да стане на крака и да си ръкопляска сам.

Луиза не подозираше. Никой не знаеше. Почти никой. Да можеше само нещата да си останат така.