Колин Фалконър
Разпъната от тайни (16)

16.

Полицейски участък „Толпудтъл стрийт“, Айлингтън

— Къде бяхте в нощта на убийството на госпожица Мейсън? — попита Милс.

Брадшоу погледна адвоката си — Маркъс Лойд. Човек можеше да съди за хонорара му по външния му вид: скъп костюм на фини райета, безупречно вързана синя копринена вратовръзка, кожено куфарче със златен монограм.

— Клиентът ми вече е отговарял на този въпрос — заяви Лойд.

— Не може ли да отговори отново?

Фокс погледна Брадшоу. Неувереност ли беше това? Брадшоу се размърда нервно, зачовърка си носа.

Милс погледна бележките си.

— Имаме свидетелски показания на една съседка, която твърди, че забелязала колата на клиента ви пред дома на госпожица Мейсън между десет и дванайсет часа в нощта на убийството. Това е в известно противоречие с първоначалните ви показания, господин Брадшоу. Казали сте, че по това време сте спали. Възможно ли е някой друг да е карал колата ви онази вечер?

Брадшоу погледна адвоката си.

— Не сте длъжен да отговаряте — каза Лойд — но ако имате добро обяснение на фактите, по-добре да го споделите.

Брадшоу погледна двамата детективи. По лицето му личеше, че се чуди как да се измъкне, мислите му се четяха като на плакат: питаше се доколко точни са показанията на свидетелката и дали може да извърти нещата в своя полза.

Внезапно лицето му посърна — беше се примирил.

— Ако ви бях казал истината, щях да загазя и с двата крака, не е ли така?

— Разбира се, този начин е по-добър — съгласи се с безизразно лице Милс.

Брадшоу скръсти ръце и загледа втренчено масата.

— Добре, бях там.

— Искате да промените предишните си показания, така ли?

— Помотах се наоколо, признавам. Исках да говоря с нея. В петък вечерта…

— Когато я нападнахте? — вметна Милс.

— Не съм я нападал. Просто я стиснах за ръката.

— Продължавайте.

Брадшоу продължи с писклив глас:

— В петък вечерта тя каза, че не иска повече да ме вижда. Не можех да го приема.

— Значи отидохте да я видите.

Той кимна.

— Кажете го за записа.

— Да, отидох да я видя.

— По кое време?

— Около девет, предполагам. Не си спомням точно. Бях пиян.

— И какво направихте, като стигнахте пред дома на госпожица Мейсън?

— Нали ви казах, исках просто да поговорим. Нямаше я. Затова се върнах в колата и зачаках.

— И после какво стана?

— Нищо не стана. Писна ми и се прибрах.

— Прибрали сте се, значи. По кое време горе-долу?

— Казах ви, не си спомням. Стоял съм пред тях около час, предполагам.

— Свидетелката ни твърди, че в полунощ още сте били там.

— Да, добре, може и така да е било. Исках да се видя с Ким, тя не се появи, затова се отказах и се прибрах да спя. Това е.

— В колко часа се върнахте?

— Не съм се връщал — натърти Брадшоу, произнасяйки всяка дума отчетливо като на урок по чужд език.

— Не сте искали да става така, нали, Гари? — предизвика го Милс. — Какво стана? Не искаше да ви изслуша, нали?

— Не съм се връщал — изкрещя Брадшоу, разтревожен от насоката на мисли на Милс.

— Заниманията й, всички тези извратени типове, които е наричала клиенти. Всичко това ви е дразнело, нали, Гари?

— Да, дразнеше ме.

— Достатъчно, за да изкара от нерви всеки нормален мъж. Разбирам ви. Предполагам, че не сте искали да й причините нищо лошо.

— Не съм я удушил!

— Тя не е искала да слуша, затова вие може би сте поискали да я накарате…

Брадшоу скочи на крака.

— Не съм я убил!

Лойд го потупа по ръката.

— Седнете, Гари — каза тихо Милс.

Брадшоу седна. Беше се задъхал. Обърна се към адвоката си:

— Трябва ли да търпя това?

— Мисля, че клиентът ми вече отговори на въпроса — обади се Лойд. — Ако смятате да го тормозите по този начин, ще се принудя да прекратя разпита незабавно.

Милс се направи, че не го е чул.

— Съжалявам, ако ви разстройвам, Гари. Просто знам как понякога човек губи самообладание. В даден момент на всички ни се приисква да убием съпругите или съпрузите си.

Усмихна се на Фокс, сякаш я канеше да се включи в представлението.

— Не съм я докоснал — изплака Брадшоу.

— Освен в петък вечерта. Казахте, че сериозно сте се сбили в петъка.

— Никога не съм й причинил болка…

— На ръката й имаше сериозна синина. Пише го в доклада от аутопсията. Това сигурно й е причинило болка, как мислите?

— Не съм искал да го направя.

— Просто сте загубили самообладание.

— Да, аз… — Брадшоу изгледа Милс като притиснато на тясно диво животно. Обърна се към адвоката си: — Трябва ли да отговарям на още въпроси?

Лойд се наведе към Милс; очилата му проблеснаха на светлината на лампата.

— Ще арестувате ли клиента ми? Защото ако не, трябва да ви напомня, че ви остават още два часа, за да го направите. Струва ми се, че нямате никакви доказателства срещу него, освен това той ви оказва пълно съдействие.

— Вашият клиент вече ни излъга веднъж. Това ли наричате пълно съдействие?

— Нали ви обясних всичко!

— Обяснете ми го пак. И се постарайте този път да кажете истината. Изчакали сте пред къщата. Искали сте да я убедите да престане да проституира.

— Тя не е проституирала!

— А как ще наречете заниманията й?

— Тя никога не е правила секс с онези отрепки.

— Кога научихте за Френското маце?

Брадшоу си пое дълбоко въздух в опит да се успокои.

— Един ден, когато бях при нея, телефонът иззвъня. Аз вдигнах.

— Сигурно сте били потресен.

— Да. Така беше.

— Не подозирахте ли? Колко време бяхте излизали заедно?

— Около месец.

— Не смятате ли, че сте били доста наивен, Гари?

— Вижте, тя, така да се каже, водеше два много различни начина на живот. Пазеше едната половина… скрита.

— Добре — съгласи се Милс, сякаш приемаше думите му за извинение. — Значи някой е потърсил Френското маце. Какво направихте?

— Разкрещях й се.

— Както в петък вечерта ли?

— Не.

— Защо не?

— Просто не.

— Тя какво каза?

— Каза да си гледам работата.

— И вие гледахте ли си я?

Брадшоу се размърда смутено.

— Предполагам, че не.

— И аз така предполагам. Какво ще кажете за другите й връзки? Тя излизаше и с други мъже, нали?

— Не.

— Не?

— Вижте, тя не беше курва. Излизаше само с още един мъж.

— С кого?

— Не знам.

— Как разбрахте за него?

— Тя говореше за него. Колко бил изискан. Колко бил богат. Как щяла да се омъжи за него. Измъчваше ме с такива думи.

Интересен избор на изразни средства, помисли си Фокс.

— Сигурно сте искали да я убиете, когато ви е говорила такива неща — отбеляза Милс.

Този път Брадшоу не се хвана на уловката.

— Исках просто да спре.

— Опитвахте ли да я накарате да спре?

Брадшоу поклати глава, втренчи се в масата.

— За записа: господин Брадшоу отказа да отговори.

— Молих я да спре, умолявах я. Тя все ми обещаваше, но не го правеше. Доволен ли сте?

— Вижте, всъщност ние не ви обвиняваме — намеси се по-спокойно Фокс; обичайната полицейска практика на доброто и лошото ченге. — Разбирам колко много сте я обичали. Това е очевидно. А тя се е подигравала с вас. Пък и всички онези неща, които е правила. За пари. Направо да ти настръхне косата. Нормално е да си изпуснете нервите.

— Не съм срещал друга като нея — проплака жално Брадшоу.

— Всеки мъж може да загуби самообладание, когато някоя жена му причини такова нещо.

— Не съм я убил.

Милс изпухтя презрително:

— Хайде. Разкажете ни какво всъщност се случи в събота вечерта. Така само ще ви олекне.

Лойд се наведе напред.

— Клиентът ми вече отговори на този въпрос. Вече ви каза какво е станало в събота вечерта.

— В колко часа се върнахте пред дома й? — попита Фокс, опитвайки да го изкара от равновесие.

— Нали ви казах, не съм се връщал. Прибрах се вкъщи. Казах си, че това е глупаво, че е по-добре да я забравя. После вие се появихте в службата, за да ме арестувате. Не съм го направил и това е самата истина!

Адвокатът се наведе напред.

— Нека погледнем нещата в очите, инспекторе, нямате никакви доказателства срещу клиента ми. Настоявам незабавно да го освободите.

Милс се подвоуми.

— Разпитът е приключен в шест и петнайсет.

Наведе се и изключи касетофона. Кимна на Фокс и двамата излязоха от помещението за разпити.

— Мамка му — изруга Милс.

— Можем ли да го задържим? — попита тя.

Милс поклати глава.

— Ако е имал ключ от къщата — продължи Фокс — може да я е чакал вътре, когато се е прибрала. Удушил я е, свалил я е в мазето, после се е върнал вкъщи. Това съвпада с показанията на Сандра Девениш.

— В мазето не открихме нито един негов отпечатък. Твърди, че никога не е слизал там, и ние няма как да докажем обратното. Също не можем да докажем, че е имал ключ от къщата. Всичко са предположения. Освен това имаме само една свидетелка. Пък и Девениш не е видяла лицето му. Помисли. Основният ни свидетел е откачен. Занимава се с бяла магия. Боже мили!

— Какво ще кажеш за кръвта по вратата на хладилника?

— Тя не доказва нищо. Дори не сме сигурни, че е от него. Пък и даже резултатите от ДНК анализа да го докажат, той вече ни даде обяснение. Всичко може да оспори. Съдът ще ни отреже веднага.

— Нима ще го пуснеш да си ходи?

— Нали претърси апартамента му. Чист е. Влакната от мазето не съвпадат с никоя от дрехите му.

Прав беше, разбира се. Точно това й бе най-омразно в професията. Да заловиш престъпника е едно, да го вкараш в затвора — съвсем друго.

Милс се протегна, намести вратовръзката си.

— Въпреки всичко сигурен съм, че е той. На челото му го пише.

Върнаха се в стаята за разпити, за да освободят Лойд и клиента му.

 

 

Той я чакаше пред участъка. Буквално се хвърли пред форда й; принуди я да набие рязко спирачки. Лойд опита да го задържи, но Брадшоу кипеше от ярост.

Изтича откъм нейната страна, закрещя:

— Какво се опитваш да ми причиниш, кучко? Нищо не съм направил!

— Кучи син — промърмори Милс от съседната седалка.

Брадшоу удари с юмрук по стъклото.

— Аз обичах това момиче!

Фокс натисна газта и потегли. Видя в огледалото как адвокатът издърпва Брадшоу на тротоара. Погледна Милс.

— Той го е извършил — заяви старшият инспектор.